Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (15)

Глава 13
Ненаситен глад

Разходките извън града обикновено доставяха истинско удоволствие на съветник Фърбъл от Блингденстоун. Ала не и този ден. Стаята, в която се намираше сега, не бе особено голяма, но на дребничкия гном тя изглеждаше огромна и го караше да се чувства уязвим. Смутен и разтревожен, той подритваше някакви камъчета по пода, нервно кършеше пръсти и час по час прокарваше длан по почти голата си глава, която сега лъщеше, обсипана от ситни капчици пот.

Цяла дузина коридори водеха до тази стая и Фърбъл се успокояваше с мисълта, че съвсем наблизо са се спотаили четиридесет свиърфнебли, готови да му се притекат на помощ при най-малката опасност. С тях имаше дори неколцина шамани, които при нужда щяха да призоват най-могъщите съюзници на гномовете — каменни великани от Земната равнина. Само че Фърбъл познаваше обитателите на съседния Мензоберанзан по-добре от всеки друг и даже присъствието на такива солидни подкрепления не му помагаше да се чувства по-сигурен — ако елфите бяха решили да му заложат капан, никой, дори всички войни на Блингденстоун и цяла армия магически съюзници, не беше в състояние да му помогне.

Откъм тунела срещу него долетя познато потракване, последвано миг по-късно от самия Джарлаксъл. Необикновеният наемник и този път бе нахлупил широкополата си шапка, украсена с перо от диатрима, а късата му риза бе така изрязана, че откриваше изваяните мускули на корема му. Пристъпи в стаичката, огледа се наоколо, за да прецени обстановката, после свали шапка и се поклони дълбоко.

— Добра среща! — сърдечно поздрави той и се изправи с леко присвита ръка.

Едно-единствено премерено движение и шапката, която умело бе закрепил на лакътя си, кацна върху гладко обръснатата му глава.

— В добро настроение си днес, виждам — отбеляза Фърбъл.

— А защо да не съм? — отвърна Джарлаксъл. — Защо да не се радвам на поредния превъзходен ден в Подземния мрак!

Фърбъл не изглеждаше особено убеден, ала и този път се възхити на лекотата, с която свиърфнебълските думи се лееха от устата на наемника. Джарлаксъл говореше езика на гномовете не по-зле от тях самите, единствената разлика бе, че рядко обръщаше словореда, както правеха те.

— Нападнати бяха много от миньорските ни отряди — тонът на Фърбъл бе почти обвинителен. — Отряди, които работеха на запад от Блингденстоун!

Джарлаксъл се поусмихна и разпери ръце:

— Чед Насад?

— Мензоберанзан! — натърти Фърбъл, (Чед Насад, най-близкият елфически град след Мензоберанзан, се намираше на много мили оттам.) — Емблемата на дом от Мензоберанзан видях върху гърдите на един от войниците.

— Били са злосторници — предположи наемникът. — Младежи, излезли да се повеселят.

Фърбъл сви устни в недоволна гримаса. И двамата прекрасно знаеха, че този път не става дума за развилнели се злосторници. Подготвени и изпълнени превъзходно, тези нападения бяха отнели живота на десетки свиърфнебли.

— Какво мога да направя? — невинно попита наемникът. — Аз съм просто пионка в събитията, които ме заобикалят.

Фърбъл изсумтя.

— Оценявам високото мнение, което имаш за положението ми в Мензоберанзан — продължи Джарлаксъл, без изобщо да се смути. — Ала и друг път сме говорили за това, скъпи ми Фърбъл. Онова, което става, наистина не зависи от мен.

— Какво става? — настоя гномът.

Той и Джарлаксъл се бяха срещали на два пъти през последните няколко седмици, за да обсъдят точно това — зачестилите нападения на елфите. И двата пъти Джарлаксъл лукаво бе намекнал за някакви „важни събития“, ала така и не бе обяснил какво точно има предвид.

— Пак ли ще си губим времето с все същите празни приказки? — с престорено отегчение попита той. — Наистина, скъпи ми Фърбъл, започнах да се уморявам…

— Нашите войни заловиха мрачен елф — прекъсна го гномът и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш тази новина трябваше да впечатли събеседника му.

Джарлаксъл си придаде скептично изражение и разпери ръце:

— Е, и?

— От Мензоберанзан — продължи Фърбъл.

— Жена? — съдейки по значението, което гномът очевидно отдаваше на случилото се, наемникът предположи, че сигурно става въпрос за първожрица, макар да не бе чул някоя свещенослужителка да е в неизвестност (с изключение на Джерлис Хорлбар, разбира се, а и тя не бе точно в неизвестност).

— Мъж — отвърна Фърбъл и Джарлаксъл учудено повдигна вежди.

— Ами убийте го.

Фърбъл прехапа устни и нервно започна да потропва по каменния под.

— Но, скъпи ми съветнико, нима наистина вярваш, че един най-обикновен мъж е достатъчен, за да ни накара да преговаряме? — учуди се наемникът. — Нали не очакваш от мен да се втурна в Мензоберанзан и да моля събратята си да му се притекат на помощ? Да не би да смяташ, че матроните от Съвета ще разпоредят спиране на всякаква дейност из тези места заради някакъв си мъж?

— Значи признаваш, че онова, което става, се радва на одобрението на Съвета! — тържествуващо възкликна Фърбъл и размаха месестия си пръст пред лицето на Джарлаксъл, убеден, че най-сетне го е хванал в противоречие.

— Говорех хипотетично — поправи го елфът. — Просто се съгласявах с подозренията ти, за да отразя правилно мислите ти.

— Ти не знаеш мислите ми, Джарлаксъл — въпреки гордия тон, с който бяха изречени тези думи, за наемника бе повече от ясно, че Фърбъл започва да се изнервя от хладнокръвието му.

Винаги ставаше така. Двамата се срещаха, само когато Блингденстоун бе в сериозна опасност и обикновено Фърбъл се виждаше принуден да се раздели със значително количество скъпоценности.

— Каква е цената? — направо попита гномът.

— Цената? — престори се, че не го разбира Джарлаксъл.

— В опасност е градът ми! — остро възкликна Фърбъл. — И Джарлаксъл знае защо!

Елфът не каза нищо, само се засмя и направи крачка назад.

— Джарлаксъл знае и името на пленника — продължи гномът, опитвайки се на свой ред да звучи лукаво.

За първи път, макар и само за миг, в очите на наемника проблесна искрица интерес.

Всъщност Фърбъл изобщо не бе възнамерявал да стига чак дотук. Не биваше да разкрива самоличността на „пленения“ елф — в крайна сметка Дризт До’Урден беше приятел на Белвар Дисенгалп, най-почитаемия надзирател. Скиталецът не беше враг на Блингденстоун и дори бе помогнал на свиърфнеблите, когато преди двадесетина години за пръв път се озова в града им. А по всичко личеше, че при завръщането си отново бе застанал на тяхна страна и за да ги защити бе вдигнал оръжие срещу собствените си събратя.

При все това, за Фърбъл най-важно си оставаше добруването на народа му. Ако трябваше да издаде името на Дризт, за да разбере каква заплаха е надвиснала над Блингденстоун, щеше да го стори на драго сърце.

Разговорът най-сетне започваше да става интересен и Джарлаксъл дълго не продума, обмисляйки следващия си ход. Предполагаше, че гномовете са заловили разбойник, навярно бивш член на Бреган Д’аерте. Или пък се бяха добрали до сина на някое благородническо семейство! Очите на наемника заискриха жадно при мисълта за печалбата, която това можеше да донесе на Бреган Д’аерте.

— Значи си има име? — уж нехайно попита той.

— И още как. Дори ние го знаем — за миг Фърбъл повярва, че най-сетне е спечелил превъзходство над хитрия си събеседник.

Само че загадъчният му отговор издаваше повече, отколкото той предполагаше. Малцина мрачни елфи бяха известни по име сред жителите на Блингденстоун и Джарлаксъл съвсем лесно можеше да провери къде се намира всеки един от тях в този момент. Очите му се разшириха от изненада, ала той побърза да надене равнодушната си маска, докато наум трескаво прехвърляше многобройните възможности, които този неочакван развой предлагаше.

— Кажи ми какво става — настоя Фърбъл. — Защо елфите от Мензоберанзан се навъртат край Блингденстоун? Кажи ми и ще получиш името!

— Задръж си името — подигравателно се изсмя Джарлаксъл. — Какво става ли? Нали вече ти казах да обърнете внимание на Чед Насад или развилнели се младежи, навярно студенти, пуснати във ваканция от Академията.

Фърбъл нервно заподскача на мястото си, стиснал юмруци, сякаш искаше да се нахвърли върху непредсказуемия наемник. Чувството, че най-после е спечелил надмощие, се изпари така бързо, както се бе появило.

— Скъпи ми Фърбъл — измърка Джарлаксъл. — Защо всъщност се срещаме, когато по всичко личи, че нямаме нищо важно за обсъждане? А и никак не е разумно ти и твоите придружители да се отдалечавате толкова много от Блингденстоун… не и в тези мрачни времена.

Дребният гном изръмжа, обзет от безсилен гняв — за кой ли път наемникът уж случайно намекваше, че в Мензоберанзан наистина кроят нещо и че зачестилите нападения са част от много по-мащабен и зловещ план.

С все същото невъзмутимо изражение, Джарлаксъл стоеше само на метър от него и го наблюдаваше с развеселена усмивка, която дори не се опитваше да скрие. И днес нямаше да научи нищо съществено, осъзна най-сетне Фърбъл и като се поклони отсечено, изхвърча от стаята, ритайки всеки по-голям камък, имал глупостта да се изпречи на пътя му.

Джарлаксъл почака известно време, за да е сигурен, че гномовете са си отишли, после вдигна ръка към тунела зад гърба си. Скритият му придружител се оказа човек, макар очите му да грееха с инфрачервен блясък — дар от една върховна жрица.

— Забавно ли ти беше? — попита го Джарлаксъл на Общия език.

— И доста полезно — отвърна Ентрери. — Когато се върнем в града, за теб няма да представлява никаква трудност да откриеш самоличността на пленения елф.

Джарлаксъл му хвърли изпълнен с любопитство поглед.

— Нима вече не си се досетил кой е той?

— Не съм чул скоро да е изчезвал някой благородник — при тези думи Ентрери изпитателно се взря в наемника — пропуснал ли бе нещо? — Пленникът не може да не е благородник — бавно продължи той. — Няма как да бъде иначе, след като гномовете също знаят името. Благородник или търговец, който обича приключенията.

— Ами ако ти кажа, че елфът в Блингденстоун съвсем не е затворник — подсказа му Джарлаксъл и по абаносовото му лице заигра лукава усмивка.

Ентрери го зяпна учудено, без да разбира накъде бие.

— Но да! — възкликна наемникът миг по-късно. — Та ти всъщност не знаеш нищо за случилото се тогава и няма как да сглобиш мозайката. Някога имаше един елф, който напусна Мензоберанзан и известно време остана при свиърфнеблите. Учудва ме само това, че след толкова години е решил да се завърне, наистина не го очаквах.

— Нали не намекваш, че… — Ентрери не можа да продължи, напълно поразен от този неочакван развой на събитията.

— Точно така! — увери го Джарлаксъл и обърна поглед към тунела, по който се бе отдалечил Фърбъл. — По всичко личи, че мухата сама дойде при паяците.

Палачът не знаеше какво да мисли. Дризт До’Урден тук, в Подземния мрак! Как ли щеше да се отрази това на предстоящото нападение над Митрил Хол? Дали Мрачните щяха да се откажат от плана си? Щяха ли да му отнемат и последната надежда някога отново да зърне Повърхността?

— Какво ще правим? — попита той и в гласа му звъннаха отчаяни нотки.

— Какво ще правим? — Наемникът се облегна на стената и избухна в гръмогласен смях. — Какво ще правим ли? Нищо, разбира се, просто ще гледаме отстрани и ще се забавляваме!

Ентрери не бе особено изненадан, не и след като поразмисли малко. Джарлаксъл обожаваше подобни иронии на съдбата (и точно благодарение на това вече толкова дълго оцеляваше в хаотичния свят на Мензоберанзан), а този обрат наистина си го биваше. За наемника животът бе просто игра, на която той се наслаждаваше, без да се замисля много-много за последиците или да се измъчва от ненужни угризения на съвестта.

Само допреди няколко месеца палачът щеше да го разбере, някога и той самият мислеше по същия начин. Ала не и сега. Твърде много бе заложено на карта за Артемис Ентрери, нещастния, отчаян убиец. Неочакваната поява на Дризт До’Урден толкова близо до Мензоберанзан неизбежно повдигаше важни въпроси за бъдещето му… бъдеще, което започваше да изглежда все по-мрачно.

Веселият смях на Джарлаксъл все така огласяше стаята. Потънал в нерадостни мисли, палачът невиждащо се взираше в тунела, който водеше към града на гномовете, и му се струваше, че някъде там в далечината съзира чифт дълбоки лавандулови очи.

Очите на своя най-омразен враг.

* * *

Познатата обстановка му действаше успокояващо. Струваше му се, че сънува — малкото каменно жилище бе досущ като в спомените му, дори старият хамак си бе тук и лекичко се поклащаше.

Ала Дризт знаеше, че е буден; разбираше го по вцепенението, което бе сковало тялото му от кръста надолу — толкова пълно, че не усещаше нито конопените въжета на хамака, нито смъденето в босите си крака.

— Буден? — долетя глас от съседната, значително по-малка стаичка.

Дризт неволно трепна — толкова отдавна не бе чувал тази причудлива смесица от елфическа напевност и твърди джуджешки съгласни. Бяха минали повече от двадесет години, откакто не го бе използвал, а ето че сега езикът на свиърфнеблите бързо се завръщаше в съзнанието му, сякаш едва вчера бе напуснал Блингденстоун. Не му беше особено лесно, но накрая успя да обърне глава и да погледне приближаващия се надзирател.

Сърцето му се сгря при вида на стария му приятел.

Белвар — поостарял, но все още силен и изпълнен с живот — доволно плесна с „ръце“, когато се убеди, че скиталецът е буден.

Дризт искрено се радваше да види колко добре се справя гномът с изкусно изработените си метални „длани“. Не друг, а собственият му брат, Дайнин До’Урден, бе осакатил Белвар, когато двамата се срещнаха за първи път, още преди Дризт да напусне Мензоберанзан. При едно стълкновение между елфи и свиърфнебли, Дризт бе пленен от Белвар, но Дайнин бързо му се притече на помощ и ролите се размениха.

Единствено застъпничеството на Дризт бе спасило гнома от смърт, ала младият елф дори не успя да се зарадва на малката си победа — жестокият му брат нареди да отсекат ръцете на злощастния Белвар. А в суровия свят на Подземния мрак, слабите и сакатите не оцеляваха дълго.

Когато известно време след това Дризт потърси убежище в Блингденстоун и отново се срещна с Белвар, с облекчение откри, че свиърфнеблите — така различни от злите елфи — не бяха изоставили ранения си другар. За дясната му ръка те бяха изковали от най-чист митрил глава на чук — покрита с изящни руни и красиво гравирани образи на най-различни могъщи създания, включително и един земен дух. Не по-малко впечатляваща бе и лявата му ръка, която сега завършваше с двуглава кирка. Освен че бяха превъзходни и като оръжия, и като миньорски инструменти, чукът и кирката бяха допълнително подсилени с магия. Дризт със собствените си очи бе виждал Белвар да прокопава тунел в яка скала по-бързо, отколкото къртица в мека пръст.

Така се радваше, че времето се бе оказало благосклонно към Белвар, първия му приятел от друга раса (всъщност първия му истински приятел след Закнафейн) и че всичко при него изглежда наред.

— Магга каммара, елфе! — засмя се гномът и се приближи до хамака. — Бях започнал да си мисля, че никога няма да се събудиш!

Магга каммара — в името на камъка. Шеговитото възклицание, което Дризт не бе чувал повече от двадесет години, му подейства приятно успокояващо и го пренесе назад във времето, към месеците, прекарани в Блингденстоун като личен гост на Белвар.

Откъсна се от тези мисли и забеляза, че приятелят му стои до него и внимателно се взира в краката му.

— Как са? — загрижено попита гномът.

— Никак — отвърна скиталецът. — Изобщо не ги усещам!

Белвар кимна и почеса месестия си нос с върха на двуглавата кирка.

— Използвали са трошачка — отбеляза той.

Дризт учудено повдигна вежди.

— Трошачка — повтори приятелят му и отиде до солидния скрин, който стоеше край отсрещната стена.

Отвори вратичката с помощта на кирката, после бръкна вътре с две ръце и много внимателно извади нещо.

— Съвсем ново оръжие — обясни той. — Използваме го едва от няколко години.

Странният предмет доста наподобяваше боброва опашка; единият му край бе възтесен и очевидно служеше за дръжка, докато другият бе широк и се извиваше под причудлив, остър ъгъл. Беше съвсем гладък, с изключение на един назъбен и доста злокобно изглеждащ ръб.

— Трошачка — потрети Белвар и се опита да я вдигне, за да може Дризт да я разгледа по-добре; не успя обаче да я задържи и тя издрънча на пода.

Без ни най-малко да се притесни, той сви рамене и се вгледа в металните си „ръце“:

— Добре, че си имам мои собствени оръжия — засмя се той.

После вдигна очи към скиталеца и продължи:

— Късмет имаш, Дризт До’Урден, че свиърфнеблите са те познали.

Дризт изсумтя — точно в този момент му беше трудно да нарече случилото се „късмет“.

— Можеха да те ударят с острия край — обясни Белвар. — Гръбнакът ти щеше да се прекърши на две.

— Аз и сега имам чувството, че гръбнакът ми е счупен — отбеляза Дризт.

— О, не, не! — приятелят му отново се приближи до хамака и го убоде по стъпалото с върха на кирката си.

Дризт изкриви лице и инстинктивно отдръпна крака си.

— Виждаш ли! — доволно обяви гномът. — И осезанието се завръща вече.

И като се усмихна дяволито, той отново го одраска.

— Много скоро отново ще бъда на крака, Надзирателю — шеговито го заплаши Дризт, без да се опитва да скрие облекчението си.

Белвар го убоде за трети път.

— Няма да бъде чак толкова скоро — разсмя се той. — А преди това ще започнеш да усещаш и гъдел…

Дризт отново изпита чувството, че се е завърнал назад във времето; струваше му се, че някой поне замалко бе свалил от раменете му товара на тревогите и страховете, довели го дотук. Колко хубаво бе отново да види стария си приятел гнома, който от обич и вярност към него напусна дома си и го последва в пустошта на Подземния мрак; който заедно с него падна в плен на ужасяващите крадци на мисли и който се би рамо до рамо с него, за да се спасят.

— Каква случайност, щастлива както за мен, така и за вас, че се озовах в онези тунели точно тогава — отбеляза той.

— Не е кой знае каква случайност — веселото лице на Белвар внезапно помръкна. — Твърде чести станаха битките напоследък — поне по една на седмица. Мнозина свиърфнебли паднаха в тях.

Дризт притвори очи, мъчейки се да преглътне лошата новина.

— Лолт е гладна, така казват — продължи приятелят му. — Все по-лош става животът за гномовете от Блингденстоун. Всячески се опитваме да разберем причината.

Скиталецът не каза нищо, ала по-силно отвсякога почувства колко правилно бе постъпил, като се завърна. Тук се кроеше нещо далече по-сериозно от обикновен опит за неговото залавяне. Забележката на Белвар, че Лолт е гладна, говореше много.

Внезапно Дризт усети убождане по крака и побърза да отвори очи.

— Стига сме говорили за мрака! — отсече Белвар и старата усмивка отново изгря върху лицето му. — Двадесет години имаме да наваксваме с разкази!

И като се пресегна, той вдигна един от ботушите на Дризт и завря нос в подметката му.

— Открил си Повърхността? — попита той с искрена надежда в гласа.

Остатъкът от деня премина в приказки. Всъщност говореше най-вече Дризт, който след раздялата им бе отишъл в един съвсем различен свят. Белвар слушаше с огромен интерес, често ахкаше изумено, смееше се или затаяваше дъх притеснено; веднъж се разплака заедно с приятеля си, наранен почти колкото него от загубата на Уолфгар.

Именно в този миг Дризт най-силно почувства, че отново е открил един от най-скъпите си другари. Белвар го слушаше как излива душата си и споделя най-съкровените си чувства и вълнения от изминалите двадесет години и с безмълвното си съчувствено внимание му оказваше подкрепата, която само един истински приятел може да даде.

След вечеря Дризт направи първите си предпазливи крачки и Белвар, който неведнъж бе виждал на какво е способна трошачката в умелите ръце на някой гном, с усмивка го увери, че само след ден-два ще бъде в състояние да се изкатери и по най-изронената стена.

Дризт се зарадва на тази новина, но не можеше да не изпита и лека тъга. Доволен бе, че ще се оправи, ала също така съжаляваше, че лечението му няма да отнеме повече време, та да може да поостане при Белвар. Защото в мига, в който оздравееше напълно, щеше да си тръгне от Блингденстоун и да се завърне в родния си град, за да се опита да спре зловещите събития, които се подготвяха там.