Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (22)

Глава 20
Лични планове

— Ами жената? — нетърпеливо попита Триел, докато нервно кръстосваше личните покои на Джарлаксъл, които се помещаваха в скривалището на Бреган Д’аерте в Хищния процеп.

— Обезглавихме я — преспокойно излъга наемникът.

Знаеше, че Триел непременно използва някаква магия за откриване на лъжи, ала бе сигурен, че с лекота може да заобиколи хитрините й.

— Тя беше най-малка дъщеря и то на един от по-нископоставените домове.

Триел се закова на място и втренчи яростен поглед в лукавия си събеседник. И двамата прекрасно знаеха, че жрицата изобщо няма предвид онази жена, незначителната Кариса Х’кар. Както беше наредено, и Кариса, и останалите надзиратели от острова, бяха убити, ала до ушите на Триел беше стигнала мълва за още една жена и за загадъчна гигантска котка.

Само че тази игра се отдаваше на Джарлаксъл по-добре, отколкото на когото и да било другиго. Удобно облегнат в мекия си стол, той седеше зад писалището и я наблюдаваше невъзмутимо.

Избухливата Триел се спусна към него, блъсна краката му (които той както обикновено бе покачил върху дървения плот) и като се приведе над бюрото, доближи лице на сантиметри от неговото. Отнейде встрани долетя тихо прошумоляване, после още едно откъм пода — Джарлаксъл със сигурност се беше обградил с многобройна стража, скрита зад тайни проходи и готова да му се притече на помощ начаса.

— Не тази жена — просъска Триел, мъчейки се да запази самообладание.

Тя беше матрона — повелителка на най-висшата школа в Академията, най-голямата дъщеря на първия дом в Мензоберанзан, както и върховна жрица, радваща се (поне доколкото знаеше) на пълната подкрепа на Кралицата на паяците. Не се боеше от Джарлаксъл и войните му, ала никак не й се щеше да предизвиква гнева на майка си… което неизбежно щеше да се случи, ако в яростта си убиеше безценния с уменията и връзките си наемник. Не по-малко страшно щеше да бъде наказанието на старата Баенре, ако заради избухливата й дъщеря между първия дом и полезните Бреган Д’аерте започнеше скрита война, или се установяха хладни и недружелюбни отношения.

Не можеше да му стори нищо, а той не само го разбираше, но и несъмнено щеше да се възползва от безсилието й по-добре, отколкото който и да било друг.

Съвършен артист както винаги, наемникът си придаде сериозен вид и като свали шапка, прокара пръсти по голата си глава.

— Скъпа Триел — спокойно отвърна той. — Кълна се, че всички елфи на Острова на ротите бяха мъже… освен разбира се, ако сред войните на Баенре не е имало и жени.

Триел направи крачка назад и гневно прехапа устни, чудейки се как да постъпи. Доколкото можеше да прецени, Джарлаксъл не лъжеше — или беше открил начин да устои на магията, или просто казваше истината.

— В противен случай непременно щях да ти докладвам — добави той и магията на жрицата веднага долови очевидната лъжа.

Лукавият наемник с мъка се удържа да не се разсмее. Беше го направил съвсем съзнателно и целенасочено — искаше Триел да е сигурна, че магията действа. Този рунд беше негов.

— Говори се и за някаква огромна котка — упорстваше жрицата.

— Превъзходно животно! — съгласи се Джарлаксъл. — Притежание на някой си Дризт До’Урден… ако съм чел внимателно историята на изменника. Нарича се Гуенивар, твърди се, че я е взел от мъртвото тяло на Масой Хюнет, след като го победил в битка.

— Чух, че котката, тази Гуенивар, също била на Острова на ротите — нетърпеливо поясни Триел.

— Точно така — кимна наемникът и извади малка метална свирка изпод дрехите си. — Беше на острова, но после се превърна в мъгла и изчезна.

— А предмета, с чиято помощ се призовава?

— Дризт е у вас, скъпа ми Триел — меко й напомни Джарлаксъл. — Нито аз, нито някой от моите бойци сме се доближавали до него, освен, за да се бием. А ако поне веднъж си наблюдавала Дризт До’Урден с оръжия в ръка, значи и сама разбираш, че тогава изобщо не ни беше до това да претърсваме джобовете му.

По лицето на Триел се изписа недоверие.

— А, да! — поправи се наемникът, сякаш едва сега се бе сетил за тази незначителна подробност. — Един от бойците ми наистина отиде при него след края на битката, но, уверявам те, не е взимал никаква статуетка.

— И нито ти, нито някой от войниците ти сте намирали ониксова фигурка?

— Да.

И този път в думите на наемника нямаше лъжа и все пак, котката наистина се бе появила на острова, а Баенре не бяха видели и следа от ценната статуетка. Някои предполагаха, че Дризт я е изпуснал при падането си и тя е потънала дълбоко в тинята. Вярно е, че никое от магическите им приспособления не бе успяло да я открие, но това сигурно беше заради езерото. Спокойни на повърхността, мрачните води на Донигартен се славеха с мощните течения, които вълнуваха дълбините му и страховитите чудовища, спотаени там.

Въпреки това, Триел не беше доволна. Джарлаксъл я беше надхитрил за пореден път. Думите му звучаха убедително, ала доверието на жрицата в източниците, които бяха съобщили за жената и котката, бе също толкова силно, колкото и недоверието, което хранеше към лукавия наемник.

Недоволното изражение, което се изписа по лицето й, изненада дори Джарлаксъл — гордата жрица обикновено добре криеше чувствата си.

— Всичко продължава по план — неочаквано каза тя. — Матрона Баенре подготвя пищна церемония, която ще стане още по-великолепна сега, когато се сдоби със съвършената жертва.

Джарлаксъл се замисли над думите и най-вече над мрачния тон, с който бяха изречени. Дризт, първоначалната връзка с Митрил Хол, вече бе в ръцете им, а ето че матрона Баенре нямаше никакво намерение да се откаже от похода срещу Сребърните зали. Как ли щеше да погледне на това Лолт, не можеше да не се запита наемникът.

— Не смяташ ли, че майка ти внимателно ще премисли нещата, преди да предприеме каквото и да било? — спокойно отвърна той.

— Животът й е към своя край — грубо отвърна Триел. — Тя жадува да завладее джуджешката твърдина и няма да си позволи да умре, преди да го постигне.

Джарлаксъл замалко не се изсмя с глас — „няма да си позволи да умре“. После обаче се замисли за престарялата матрона — майка и разбра, че дъщеря й говори напълно сериозно. Ивонел Баенре отдавна трябваше да почива в гроба, а ето че беше жива и до този миг успешно надвиваше смъртта. Навярно Триел има право, каза си той. Майка й сигурно усещаше, че годините й са преброени и се канеше да се впусне в този поход, без да се интересува от последствията. Наемникът обичаше хаоса и войната, ала онова, което старата матрона си бе наумила, трябваше да се обмисли сериозно и задълбочено. Той истински харесваше живота си в Мензоберанзан и сега с тревога се запита дали с действията си матрона Баенре не излага всичко това на опасност?

— Тя смята, че залавянето на предателя е добре дошло за всички ни — продължи Триел. — И е права, разбира се. Отдавна трябваше да сме принесли изменника До’Урден в жертва на Лолт!

— Но… — недоумяваше Джарлаксъл.

— Но какво ще стане със съюза между първите домове, когато се разчуе, че Дризт е в ръцете ни? — довърши мисълта му тя. — Сложен въпрос, още повече, ако решат, че Лолт няма да иска да подкрепи похода към Повърхността, след като основната му цел вече е постигната.

Джарлаксъл сплете пръсти и дълго не продума. Биваше си я тази жрица — мъдра и опитна, тя познаваше обичаите в града по-добре от всеки друг… освен, разбира се, от престарялата си майка и, може би, от самия него. Ала ето че сега, когато толкова много бе заложено на карта, тя му бе посочила една заплаха, която той не бе забелязал.

Мъчейки се безуспешно да прикрие раздразнението си, Триел рязко се обърна и прекоси стаичката, без дори да забави крачка, когато пристъпи през привидно тънката врата и пое по подобния на развълнувана река проход, започващ отвъд. Най-сетне се озова в същинския коридор и бързо се отдалечи, мъчейки се да не обръща внимание на двамата подсмихващи се стражи, които стояха на пост там.

Миг по-късно Джарлаксъл видя очертанията на топла елфическа ръка да докосват прозирната врата — знак, че жрицата си е отишла. Малкото лостче под писалището изщрака, отвори седем тайни входа, умело скрити по стените и пода, и пропусна неколцина елфи и един човек, Артемис Ентрери.

— Триел е научила, че на острова е имало и друга жена — съобщи Джарлаксъл на своите най-доверени съветници. Идете сред войниците и ако има предател, го открийте.

— Да го убием ли? — нетърпеливо попита един от мъжете — особено зъл, той беше високо ценен от наемника заради уменията, с които разпитваше пленниците.

Джарлаксъл и останалите съветници го изгледаха снизходително. В Бреган Д’аерте не убиваха шпионите, осмелили се да проникнат в редиците им. Вместо това те ставаха жертва на умела и незабележима манипулация — лъжливата информация, която доставяха на тайните си господари, често пъти бе също толкова полезна, колкото и сведенията, получени от истинските шпиони на бандата наемници. А за Бреган Д’аерте всеки доносник, когото Триел беше внедрила в редиците им, можеше да бъде безкрайно ценен.

Опитните съветници нямаха нужда от повече указания и като махна с ръка, Джарлаксъл ги изпрати да изпълнят задачата си.

— Започва да става все по-забавно — отбеляза, когато те си тръгнаха, и погледна палача право в очите. — Въпреки разочарованията.

Последната му забележка хвана Ентрери неподготвен — какво ли се опитваше да му каже наемникът?

— Ти знаеше, че Дризт се е завърнал в Подземния мрак и че е наблизо — обясни елфът. — Всъщност, сигурен съм, че всеки миг го очакваше да пристигне в града.

Ентрери продължаваше да се взира неразбиращо в него.

— Капанът ни бе хитро заложен, а изпълнението — брилянтно — каза той и Джарлаксъл нямаше как да не се съгласи, макар неколцина от войните му да бяха ранени, а четирима — убити; подобни загуби бяха съвсем в реда на нещата, когато бе замесен противник като Дризт До’Урден. — Аз бях този, който победи Дризт и залови Кати-Бри — напомни убиецът.

— Точно там сбърка — изкиска се наемникът.

Ентрери все така недоумяваше.

— Човешката жена, наречена Кати-Бри, се е добрала дотук единствено с помощта на Гуенивар и това — при тези думи Джарлаксъл вдигна магическия сърцевиден медальон. — Тя ги е следвала сляпо през плетеницата от просторни галерии и криволичещи тунели. Сама никога няма да намери пътя, извеждащ навън.

— Е — сухо отбеляза Ентрери, — и бездруго не мисля, че се кани да си тръгва скоро.

— Точно тук сбърка — повтори елфът с широка усмивка и палачът усети, че най-сетне започва да разбира накъде бие. — Само Дризт До’Урден можеше да те изведе от недрата на земята — без повече увъртания продължи наемникът и му подхвърли вълшебния медальон. — Почувствай топлината му, топлината на кръвта, която тупти във вените на Дризт. Когато изстине, ще знаеш, че с него е свършено… както и с последната ти възможност отново да зърнеш слънцето и небето.

Той помълча малко, после смигна лукаво и добави:

— Разбира се, с изключение на един-два кратки мига, когато превземем Митрил Хол.

Ентрери с мъка се удържа да не го удуши с голи ръце. Спря го най-вече увереността, че някое друго лостче сигурно отваря още седем врати, зад които в момента се спотайват най, най-доверените съветници на наемника. Всъщност, само след няколко мига палачът усети, че е по-скоро заинтригуван, отколкото ядосан — както от забележката му, че никога вече няма да види Повърхността, така и от мисълта, че Дризт До’Урден би могъл да го изведе от Подземния мрак. Потънал в мисли, той бавно се отправи към вратата, несъзнателно стискайки магическия медальон.

— Между другото — подхвърли Джарлаксъл, — споменах ли ти, че домът Хорлбар започна разследване на смъртта на Джерлис? Дори се обърнаха към Бреган Д’аерте — готови са да ни платят пребогато за всяка информация, до която успеем да се доберем. Каква ирония, нали?

Още храна за размисъл, каза си Ентрери, но не се обърна и излезе от стаята.

Доволен от себе си, Джарлаксъл се облегна в стола си — положението ставаше все по-интересно и заплетено. Замисли се за Триел и опасностите, които я тревожеха и които майка й, заслепена от жаждата си за нови завоевания, не забелязваше. Ала онова, което най-силно го вълнуваше, бе приятното усещане, че Кралицата на паяците, тласкана от любовта си към хаоса, го бе поставила в положение, което му даваше възможност да обърне Мензоберанзан с главата надолу.

Матрона Баенре си имаше свои планове, Триел също си бе наумила нещо, а ето че и неговите собствени кроежи постепенно започваха да придобиват все по-ясни очертания — след времената на най-разрушителен хаос той винаги излизаше още по-могъщ отпреди.

* * *

Почти в несвяст от лютата болка, Дризт нямаше никаква представа колко е продължило мъчението този път. А Вендес наистина си разбираше от работата, безпогрешно откриваше най-слабото място в безпомощната си жертва и се вкопчваше в него, удряше и дереше, смъкваше кожата и късаше живо месо със зловещите си инструменти, като нито за миг не позволяваше на безсъзнанието да спусне черния си покров отгоре му и да го спаси от раздиращата болка.

Най-сетне жестоката инквизиторка си тръгна и Дризт се свлече на земята, без дори да усети, че тежките окови се впиват в китките му и ги разраняват до кръв. Единственото, за което копнееше в този миг, бе да избяга — от това ужасно място, от смазаното си тяло, от целия свят. Не мислеше нито за Повърхността, нито за Митрил Хол, нито за приятелите си. Все още помнеше, че е видял Гуенивар на острова, ала нямаше сили дори да се зачуди какво може да означава това.

Беше победен! За първи път в живота си Дризт се запита дали смъртта не е за предпочитане пред живота.

Неочаквано, някой го сграбчи за косата и грубо повдигна главата му. Опита се да отвори подпухналите си, замъглени от болката очи — боеше се, че злата Вендес се връща, ала чу мъжки гласове и се поуспокои.

Непознатите поднесоха манерка към устните му и рязко дръпнаха главата му настрани така, че течността се стече направо в гърлото му. Инстинктивно, уплашен, че се опитват да го отровят, или да прекършат волята му с някоя от пъклените си отвари, той немощно се опита да им попречи. Успя да изплюе част от течността, ала получи жесток удар, от който главата му отхвръкна назад, а в гърлото му се изсипа още от парливото вещество.

По тялото му плъзна изпепеляващ огън, имаше чувството, че вътрешностите му горят. Убеден, че е настъпил сетният му час, скиталецът яростно се задърпа, мъчейки се да се отскубне от желязната хватка на оковите. Не успя и се свлече на пода, напълно омаломощен, ала решен да умре с достойнство.

Вместо това, пламъците, които бушуваха в тялото му, бързо започнаха да гаснат и постепенно отзвучаха, оставяйки след себе си приятно, успокояващо туптене. Силите му се възвърнаха, мъглата пред очите му се вдигна.

Пред него стояха братята Баенре.

— Дризт До’Урден — проговори Дантраг. — Дълги години чакам да се срещна с теб.

Дризт не отвърна нищо.

— Знаеш ли кой съм аз? Чувал ли си за мен? — настояваше синът на Баенре.

Скиталецът продължаваше да мълчи и ръката на Дантраг изплющя върху бузата му.

— Чувал ли си за мен? — заплашително повтори злият елф.

Дризт се опита да се сети как матрона Баенре бе представила по-големия си син, ала не успя. Познаваше Берг’инйон от годините, прекарани заедно в Академията, както и от времето, когато бяха част от един и същи патрул, ала колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни името на брат му. Все пак не му беше никак трудно да се досети, че Мрачният войн пред него се чувства засегнат и че ще бъде най-разумно да излекува накърненото му честолюбие. Внимателно се вгледа в дрехите му и реши да рискува:

— Повелителя на меча в дома Баенре — с мъка изрече той, а половината думи бяха удавени от кръвта, шурнала от разбитата му уста.

При все това, болките му не само че не се усилиха, ами бързо започнаха да отслабват и той най-сетне разбра какво бяха излели в гърлото му двамата Баенре.

— Значи Закнафейн ти е говорил за Дантраг — самодоволно изпъчи гърди мъжът, досущ като петел, перчещ се из кокошарник.

— Разбира се — излъга Дризт.

— Тогава сигурно знаеш защо съм тук.

— Нямам представа — искрено отвърна скиталецът, озадачен от странното му поведение.

Дантраг посочи някаква купчина в другия край на стаята и когато се вгледа по-внимателно, Дризт видя, че това са неговите оръжия и доспехи.

— Винаги съм искал да се изправя срещу Закнафейн — обясни Баенре, — за да докажа, че съм по-добрият. Ала той твърде много се боеше от мен и никога не посмя да излезе от дупката, в която се бе скрил.

Дризт прехапа устни, за да не се изсмее с глас — през живота си Закнафейн не се бе страхувал от никого!

— Ала ето че получих теб.

— За да се докажеш? — попита скиталецът.

Дантраг вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, ала успя да се овладее.

— Е добре, ще се бием, а след това? — продължи Дризт. — Какво според теб ще каже матрона Баенре, когато ме убиеш?

Той прекрасно разбираше затрудненото положение, в което бе изпаднал Дантраг. Мрачните не го бяха пленили, за да подхрани честолюбието на някакъв си самонадеян хлапак, пък бил той и синът на първата матрона. Всичко сякаш се повтаряше, една игра, в която скиталецът вече беше участвал. Когато преди време сестра му дойде в Митрил Хол и го плени, част от уговорката й с Артемис Ентрери (може би най-важният съюзник в онова начинание) бе да му позволи да се бие с Дризт и то само, за да се докаже като по-добрия войн.

— И най-страшното наказание ще бледнее пред величието на моята победа. — Дантраг като че ли наистина си вярваше. — А и кой знае, може пък и да не те убия. Какво ще кажеш, ако само те осакатя и после отново те прикова към стената, та Вендес да може да се позабавлява още малко с теб? Нали затова ти дадохме и отварата. Ще те лекуваме само, за да можеш по-добре да усетиш как ледените пръсти на смъртта се прокрадват към сърцето ти, а после отново ще те излекуваме, та всичко да започне отново. Това може да продължи и сто години, стига матрона Баенре да поиска.

Дризт, който прекрасно познаваше злите обичаи на своя народ, нито за миг не се усъмни в думите му. Преди да напусне Мензоберанзан, неведнъж беше чувал истории за благородници, пленени в някоя от вечните войни между отделните домове и прекарали векове в стаите за мъчения на победителите.

— Бъди сигурен, че двамата ще се изправим един срещу друг, Дризт До’Урден — процеди Дантраг и доближи лице на сантиметри от неговото. — Когато оздравееш и си възвърнеш силите.

После вдигна ръка и го зашлеви веднъж, два пъти, толкова светкавично, че Дризт не успя да проследи движенията му дори с поглед. Никога досега скиталецът не бе срещал подобна бързина и не пропусна да си го отбележи наум — кой знае, може би още утре щеше да му се наложи да я види и то при много по-опасни обстоятелства.

Дантраг рязко се обърна, мина покрай брат си и се отправи към вратата. Берг’инйон се изсмя злобно в лицето на безпомощния пленник, заплю го и също излезе от стаята.

* * *

— Толкова прелестна — проговори гологлавият наемник, докато прокарваше пръсти през гъстите червеникавокафяви къдрици на Кати-Бри.

Без да трепне, младата жена продължи да се взира в лицето му, красиво дори и в мътната дрезгавина на стаята. У този елф имаше нещо различно, усещаше тя, и то никога не би му позволило да я насили. Скрито някъде зад дръзкото му авантюристично държание, у Джарлаксъл беше заложено силно развито, макар и малко изкривено, чувство за чест, досущ като у Артемис Ентрери. Кати-Бри беше прекарала дълго време в плен на палача и той не я бе докоснал и с пръст, освен, за да я накара да му се подчини, когато тя се опиташе да му се противопостави.

Джарлаксъл беше същият, мислеше младата жена, или поне така се надяваше. Ако наемникът наистина я харесваше, той сигурно щеше да се опита да я ухажва, да я спечели с добро, поне в началото.

— А и храбростта ти е извън всякакво съмнение — продължи Джарлаксъл, а думите на Общия език се лееха от устата му със стряскаща лекота. — Да дойдеш в Мензоберанзан по собствена воля! — Той поклати глава невярващо и кимна към Ентрери, единствения свидетел на разговора му с Кати-Бри. — Дори Артемис Ентрери трябваше да бъде придуман да слезе тук и несъмнено би си тръгнал начаса, стига да знаеше пътя.

Наемникът помълча малко и нехайно отбеляза:

— Е да, земните недра наистина не са място за обитателите на Повърхността.

После, сякаш за да подсили ефекта от думите си, той посегна към Кати-Бри и свали диадемата на лейди Алустриел от челото й. Погълна я мрак, по-непрогледен и от нощите в най-дълбоките мини на Бруенор, и тя трябваше да впрегне цялата си воля, за да не изпадне в паника.

Джарлаксъл беше пред нея, знаеше го, усещаше го, чувстваше топлия му дъх, ала не виждаше нищо, освен двете червени точици на очите му. Малко подалече проблясваха още две подобни светлинки, очите на Ентрери. Как ли той, един човек, се бе сдобил с инфрачервено зрение, запита се младата жена.

Де да можеше и тя да го притежава! Тъмнината все така я обгръщаше в черната си прегръдка и я задушаваше. Кожата й настръхна, готова да долови и най-малкото раздвижване на въздуха, сетивата й се изостриха до краен предел.

Обзе я отчаяно желание да закрещи, ала не искаше да достави това удоволствие на неприятелите си.

Джарлаксъл каза нещо, което тя не разбра, и начаса мека, синкава светлина обля стаичката.

— Докато си тук, ще виждаш — заговори и наемникът на Общия език. — Ала там, отвъд вратата, те очаква само мрак.

И сякаш, за да я подразни още повече, той разлюля диадемата на лейди Алустриел пред очите й за миг, после отново я скри в джоба си.

— Прости ми — прошепна меко и Кати-Бри едва не подскочи от изненада. — Не искам да те измъчвам, а само да се погрижа за собствената си сигурност. Матрона Баенре би дала всичко, за да се добере до теб… и има защо — прекрасно знае, че с твоя помощ много по-лесно ще прекърши желязната воля на Дризт До’Урден.

Кати-Бри дори не се опита да скрие вълнението и надеждата, които я обзеха при новината, че приятелят й е жив.

— Ама разбира се, че не са го убили — възкликна наемникът, обръщайки се колкото към нея, толкова и към Ентрери. — Дризт До’Урден е прекалено важен пленник, безценен източник на информация, както казвате вие на Повърхността.

— Но ще го убият — подхвърли Ентрери… гневно, както Кати-Бри не пропусна да забележи.

— Е да, все някога ще го сторят — съгласи се Джарлаксъл и се изсмя развеселено. — Ала дотогава и двамата отдавна ще сте умрели от старост, както и вашите деца. Освен ако не са полуелфи, разбира се — добави той и смигна закачливо на младата жена.

Кати-Бри едва се сдържа да не му цапне един.

— Наистина е жалко, че събитията се развиха по този начин — продължи наемникът. — Така ми се искаше да си поприказвам с прословутия Дризт До’Урден, преди Баенре да са го докопали. Ако онази паякова маска все още бе у мен, щях да се прокрадна в двора им още тази вечер, по време на великолепния ритуал, който са запланували, и да си поговоря с него. Е, в началото на церемонията, разбира се, в случай, че матрона Баенре реши да извърши жертвоприношението точно днес. Но какво да се прави… — въздъхна той и като погали гъстите къдрици на Кати-Бри за последен път, се отправи към вратата.

— Не че бих могъл да отида, дори да имах маската — обясни той на Ентрери. — Зает съм — матрона Хорлбар ме очаква, за да обсъдим цената на едно разследване.

Палачът само се усмихна в отговор на многозначителната, хаплива забележка и се накани да го последва, ала внезапно спря и се обърна към Кати-Бри.

— Всъщност, мисля да поостана и да си поговоря с нея — рече той.

— Както искаш — сви рамене Джарлаксъл. — Само не я наранявай. Или ако все пак го сториш — допълни и отново се изсмя, — гледай да не загрозиш красивото й лице.

С тези думи той излезе от стаята, затвори вратата и пое по коридора, а ботушите му шумно зачаткаха по каменния под — искаше Ентрери да е сигурен, че наистина е останал сам с Кати-Бри. Бръкна в джоба си и по лицето му се разля широка усмивка, когато откри, че магическата диадема вече не е там. Точно както очакваше.

Беше посял семената на хаоса; сега можеше да се отдръпне и доволно да наблюдава как покълват и дават плод.