Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (3)

Глава 1
Амбиция

Наемникът се облегна на колоната, която подпираше широкото стълбище на Тиер Брех в северния край на голямата пещера, побрала в себе си Мензоберанзан, града на мрачните елфи. Свали широкополата шапка и поглади гладко обръснатата си глава, без да спира да проклина полугласно.

Навсякъде из града грееха светлини. Издълбаните в грамадни сталагмити къщи се къпеха в пламъчетата на многобройните факли, които висяха по високите им прозорци. Светлина в града на мрачните елфи! Разбира се, мнозина от по-богатите родове отдавна бяха потопили домовете си в меките, пурпурносини лъчи на вълшебния огън, ала това бе съвсем различно.

Джарлаксъл се раздвижи и по лицето му пробяга сянка, когато болката от наскоро ранения крак плъзна из тялото му. Не кой да е, а Триел Баенре, матрона — повелителка на Арах-Тинилит, една от най-високопоставените жрици в целия град, се бе погрижила за него, ала Джарлаксъл подозираше, че нарочно бе оставила работата си недовършена, та тъпата болка непрестанно да му напомня, че се е провалил в опита си да залови предателя Дризт До’Урден.

— Светлината дразни очите ми — разнесе се насмешлив глас зад гърба му.

Джарлаксъл се обърна и видя самата Триел, най-голямата дъщеря на матрона Баенре. Тя бе по-дребна от повечето мрачни елфи (наемникът се извисяваше с почти една глава над нея), ала цялото й същество излъчваше непоклатима самоувереност и достойнство. Джарлаксъл познаваше мощта й (а и избухливия й нрав) по-добре от мнозина други и винаги се отнасяше крайно внимателно с нея.

Без да откъсва гневен поглед от ширналия се в краката й град, Триел застана до него и тихо процеди:

— Проклета да е светлината!

— Тя гори по заповед на матрона Баенре — подметна Джарлаксъл, но избегна погледа й.

Широкополата шапка скри усмивката, плъзнала по устните му при вида на недоволното й изражение. Както Джарлаксъл бе разбрал още в мига, в който матрона Баенре бе намекнала какво си е наумила, Триел не одобряваше действията на майка си. Тя бе фанатично предана на Кралицата на паяците и никога не би прекършила волята на първата матрона в града… освен ако самата Лолт не й наредеше да го стори.

— Ела с мен — изръмжа тя, после рязко се обърна и се насочи към най-пищно украсената от трите сгради на Академията — внушителна постройка във формата на огромен паяк.

Джарлаксъл попресилено закуцука след нея, простенвайки на всяка крачка. Опитът му да си изпроси още малко лековита магия не се увенча с успех — Триел просто спря пред вратата на сградата й най-спокойно го изчака, тя, която съвсем не се отличаваше с търпение.

В мига, в който прекрачи прага на храма, Джарлаксъл усети как от всички страни го заливат хиляди аромати — от благоуханието на скъп тамян до острия, тръпчив мирис на прясна кръв, останал да витае във въздуха след поредното жертвоприношение. Иззад многобройните врати се носеха протяжни напеви, по коридора крачеха неколцина ученици, които побързаха да се отдръпнат от пътя на Триел, свели глави в почтителен поклон.

Без да обръща внимание на нищо около себе си, жрицата продължи към горните нива, където се помещаваха покоите на учителките, и се озова в неголямо преддверие, чийто под бе почернял от стотици пъплещи паяци, някои от които стигаха до коленете му.

Най-сетне Триел спря пред две напълно еднакви врати и даде знак на Джарлаксъл да отвори дясната. Наемникът се сепна за миг, после отново надяна безизразната си маска, ала за жрицата, която очакваше подобна реакция, това бе напълно достатъчно.

— Бил си тук и преди! — обвинително изсъска тя и го сграбчи за рамото, принуждавайки го да я погледне в очите.

— Само в деня, когато се дипломирах в школата за бойци — отвърна той и се отскубна от желязната й хватка. — Заедно с останалите си съученици.

— Качвал си се до горните нива! — отсече Триел, без да отделя изпитателен поглед от лицето му, но Джарлаксъл само се засмя. — Поколеба се, когато ти казах да отвориш дясната врата — продължи жрицата, — поколеба се, защото знаеш, че лявата води към личните ми покои, а ти очакваше да те поканя именно там.

— Дори не съм предполагал, че ще ме повикаш в Академията — опита се да извърти разговора Джарлаксъл.

Триел го бе хванала неподготвен — явно го наблюдаваше много внимателно. Дали не бе подценил недоволството й от плановете на матроната — майка?

Триел все така не сваляше изпитателен поглед от него.

— Е, добре — предаде се наемникът най-сетне. — Имам си свои източници.

Жрицата продължаваше да го гледа сурово.

— Ти ме помоли да дойда тук — напомни й той.

— Аз ти наредих да дойдеш тук — поправи го тя.

Джарлаксъл свали широкополата си шапка и сведе глава в пресилен поклон. В очите на жрицата блесна яден пламък.

— Достатъчно! — извика тя.

— Точно така — не й остана длъжен наемникът. — Престани с тези игрички. Повика ме в Академията, макар да знаеш, че тук не се чувствам на мястото си. Е, ето ме — ти имаш въпроси, а аз може би знам отговорите им.

Последните му думи накараха Триел да присвие очи. Джарлаксъл бе потаен и опасен противник и жрицата рядко излизаше от споровете си с него с чувството, че е успяла да му се наложи. Без да губи повече време, тя кимна към вратата вляво. С още един нисък поклон, наемникът прекрачи прага и се озова в богато украсена стая, застлана с дебел килим и тънеща в мека магическа светлина.

— Събуй се — нареди Триел, докато сваляше обувките си.

Когато жрицата влезе в стаята, Джарлаксъл все още стоеше до покритата с пъстроцветни гоблени стена и колебливо се взираше в ботушите си. Те, както бе известно на всеки, който го познаваше, бяха магически.

— От мен да мине — отстъпи Триел и седна на близкото, отрупано с възглавнички кресло.

Зад гърба й имаше изящно писалище, а над него висеше изкусно изработен гоблен, изобразяващ група мрачни, които танцуваха около вързан на клада светъл елф. Странно полупрозрачно същество — хибрид между елф на мрака и паяк — се бе привело над безпомощната жертва, а красивото му лице излъчваше неземен покой.

— Не харесваш светлините на майка си — подхвърли Джарлаксъл, — а пък и в твоята стая не е тъмно.

Триел прехапа долната си устна и отново присви очи. В личните покои на повечето жрици обикновено мъждукаше слаба светлинка, тъй като инфрачервеното зрение бе безсилно пред изписаните върху обикновен пергамент руни, а магическите мастила, които имаха способността да излъчват топлина дълги години наред, бяха скъпи и трудни за намиране, дори за могъщи жрици като Триел.

Джарлаксъл спокойно отвърна на разгневения й поглед — напоследък Триел вечно бе бясна за нещо.

— Светлините ще са от полза за онова, което майка ти е намислила — отбеляза той.

— Така значи? — хапливо отвърна дъщерята на Баенре. — Наистина ли вярваш, че знаеш какви са намеренията на майка ми?

— Тя смята да се върне в Митрил Хол — заяви наемникът, сигурен, че Триел отдавна е стигнала до същия извод.

— Нима? — престорено кротко попита жрицата и загадъчните й думи като че ли постреснаха Джарлаксъл.

Без да издава обзелата го несигурност, той прекоси стаята и седна на другия, доста по-обикновен и твърд стол. Въпреки че краката му потъваха почти до глезените в мекия килим, ботушите му звучно изтропаха, сякаш крачеше по корав камък.

Триел се усмихна едва забележимо, но изобщо не се впечатли. Беше всеизвестно, че Джарлаксъл може да се движи колкото шумно или тихо си поиска, независимо върху какво стъпва. Многобройните му украшения явно бяха надарени със същото вълшебство, защото звънтяха, когато наемникът решеше и замлъкваха в мига, в който той поискаше.

— Ако беше оставил и най-малката дупчица в килима ми, щях да я запълня със сърцето ти — хладно рече Триел, докато Джарлаксъл се настаняваше на каменния стол и внимателно оправяше тънката покривка, върху която бе изобразен жълто-черен паяк джий-анту, тарантулата на Подземния мрак.

— Защо смяташ, че майка ти няма да го стори? — Джарлаксъл нарочно се престори, че не е чул заплахата, макар неволно да се запита сърцата на колко ли нещастници бяха вплетени в пухкавия килим.

— Така ли смятам според теб?

Наемникът въздъхна дълбоко. Беше очаквал, че срещата ще бъде от полза и за двамата — Триел щеше да се опитва да изкопчи от него късчета от информацията, с която той бе успял да се сдобие, като в замяна му предложи част от онова, което самата тя знае. Но когато жрицата му нареди да отиде в Академията (за разлика от обикновено, когато тя напускаше Тиер Брех, за да се види с него), той си помисли, че този път може да научи и нещо по-съществено. Истинската причина Триел да го повика тук обаче, както Джарлаксъл постепенно започваше да се досеща, бе, че стените на Арах-Тинилит бяха единственото място, където шпионите на матрона Баенре не можеха да проникнат.

И ето че сега, след всичките изморителни приготовления, „важната“ среща бързо се превръщаше в дребнава дрязга.

Триел също не изглеждаше особено доволна.

— Тя иска още! — неочаквано яростно рече тя и се приведе напред.

Джарлаксъл събра връхчетата на дългите си пръсти, при което гривните му шумно издрънчаха. Разговорът като че ли най-сетне взимаше желания от него обрат.

— Мензоберанзан вече не й е достатъчен — продължи Триел малко по-спокойно и отново се облегна назад. — Майка ми иска да разшири владенията си.

— Мислех, че плановете на матрона Баенре са вдъхновени от самата Лолт — учуди се Джарлаксъл, искрено объркан от презрителния тон на Триел.

— Може и да са — неохотно призна тя. — Кралицата на паяците с радост ще приветства покоряването на Митрил Хол, особено ако то доведе до залавянето на изменника До’Урден. Ала има и други неща, които трябва да бъдат взети под внимание.

— Блингденстоун? — досети се Джарлаксъл.

Това бе градът на свиърфнеблите, най-омразните врагове на Мрачните.

— Това също — съгласи се Триел. — Блингденстоун съвсем не е далече от тунелите, които отвеждат до Митрил Хол.

— Майка ти спомена, че можем да се разправим с тях на връщане от Залите — подметна Джарлаксъл.

Ако искаше Триел да е все така откровена с него, трябваше да й подхвърля по нещичко от време на време. Тя май бе истински ядосана, щом му разкриваше толкова много от най-тайните си опасения и мисли.

Жрицата не изглеждаше особено изненадана от тази новина.

— Има и други неща, които трябва да бъдат взети под внимание — повтори тя. — Задачата, с която матрона Баенре е решила да се нагърби, е твърде мащабна и ще изисква намесата на многобройни съюзници, навярно дори помощта на илитидите.

Думите на Триел никак не се понравиха на Джарлаксъл. Матрона Баенре от дълги години държеше в дома си отряд илитиди, отблъскващи и неимоверно опасни чудовища, край които наемникът винаги се чувстваше изключително неудобно. Беше оцелял толкова дълго в жестокия свят на Мензоберанзан благодарение на способността си да предвижда и изпреварва ходовете на противниците си, ала уменията му сякаш се изпаряваха, когато пред него се изправеше някое от човекоподобните същества с глава на октопод. Крадците на мисли, както елфите често наричаха гнусните създания, просто не разсъждаваха като останалите раси, а действията им се ръководеха от правила, които никой, освен един илитид не бе в състояние да разбере.

При все това, елфите на мрака често си имаха вземане-даване с тези противни същества и то съвсем успешно. В Мензоберанзан живееха двадесет хиляди елфи, докато илитидите в тази част на Подземния мрак наброяваха едва стотина. Джарлаксъл не можеше да не си помисли, че страховете на Триел са доста попресилени.

Наемникът предпочете да запази тази мисъл за себе си — прекалено добре познаваше тежкия, избухлив нрав на жрицата и затова гледаше повече да слуша и по-малко да говори.

Триел продължи да клати глава с обичайната кисела гримаса на лицето си. Внезапно скочи и започна да крачи в кръг, а алено-черните й, извезани с десетки паяци, жречески одежди се развяваха зад гърба й.

— Домът Баенре няма да бъде сам — опита се да я успокои наемникът. — Много други родове също са окачили фенери на прозорците си.

— Да, майка ми наистина успя да обедини града — съгласи се Триел и позабави нервното си кръстосване.

— И все пак се боиш — отбеляза Джарлаксъл. — И точно заради това се нуждаеш от още информация — искаш да си готова за всичко.

При тези думи той не можа да сподави тънката си, насмешлива усмивка — двамата с Триел бяха отколешни врагове, никой нямаше и капка доверие на другия… и то с основание! А ето че сега тя имаше нужда от него. Задълженията й на жрица в откъснатото от града училище, я отдалечаваха от злободневието и мълвите, които се носеха из Мензоберанзан. Разбира се, молитвите към Лолт обикновено й донасяха желаните отговори, ала ако действията на матрона Баенре се радваха на одобрението на Кралицата на паяците (а че това е така, вече бе повече от очевидно), Триел оставаше на тъмно, в най-буквалния смисъл на думата. Дъщерята на Баенре се нуждаеше от шпионин, а в Мензоберанзан Джарлаксъл и мрежата му от информатори нямаха равни на себе си.

— Имаме нужда един от друг — натъртено отвърна Триел, мъчейки се да привлече погледа му. — Майка ми си играе с огъня. Една погрешна стъпка и престолът на управляващия дом остава свободен… мисля, че можеш да се досетиш кой ще го заеме тогава.

Така си беше. Като най-голяма дъщеря на матроната — майка, Триел несъмнено имаше най-големи права върху трона на рода, а пък като матрона — повелителка на Арах-Тинилит, влиянието й отстъпваше единствено на осемте матрони от управляващия съвет. Значителната власт, с която постепенно се бе сдобила, наистина имаше солидна основа. От друга страна, в Мензоберанзан законът не бе нищо повече, освен фасада, която едва-едва прикриваше царящия навсякъде хаос, а властта бе променлива и несигурна като горещ магмен поток.

— Ще видя какво мога да науча — съгласи се Джарлаксъл и се надигна да си върви. — Ще ти съобщя всичко, до което успея да се добера.

Триел не пропусна да забележи двусмислието на лукавите му думи, но нямаше друг избор, освен да приеме предложението му.

Малко по-късно, наемникът крачеше из просторните, лъкатушещи улици на Мензоберанзан, съпровождан от зоркия поглед и заредените оръжия на стражите, които стояха на пост край почти всяка от сталагмитените могили, както и върху оградените тераси на спускащите се на сантиметри от пода сталактити. Джарлаксъл не се притесняваше от тях — пъстрата му, широкопола шапка красноречиво издаваше самоличността му, а пък нямаше дом в града, който да желае война с Бреган Д’аерте. Потайна и опасна, групата (за чиято численост малцина в Мензоберанзан можеха да се досетят) имаше свои средища из всички ъгълчета и затънтени дупки на просторната пещера. Бреган Д’аерте бе всеизвестна, управляващите домове търпяха присъствието й, а Джарлаксъл бе смятан от мнозина за един от най-влиятелните мъже в Мензоберанзан.

Всъщност наемникът се чувстваше толкова сигурен в града, че почти не забелязваше изпитателните погледи на опасните стражи. Изцяло погълнат от мислите си, той се опитваше да долови и най-фините нюанси в думите на Триел от току-що приключилата среща. Предполагаемият план за превземане на Митрил Хол звучеше доста обещаващо. Джарлаксъл лично бе навлязъл в джуджешката твърдина, видял бе защитата й и макар тя да бе наистина впечатляваща, мощта на брадатите войни бледнееше пред многочислената и опасна елфическа армия. Когато силите на Мензоберанзан, начело с първата матрона, превземеха Митрил Хол, Лолт щеше да бъде неимоверно доволна, а домът Баенре щеше да достигне небивал връх в могъществото си.

Както Триел вече бе разбрала, матрона Баенре щеше да получи онова, за което копнееше от векове.

Небивал връх? Неизвестно защо, изразът сякаш се бе запечатал в съзнанието му. Когато достигна Нарбондел, внушителната колона, която отмерваше времето в Мензоберанзан, наемникът поспря и по устните му плъзна усмивка.

— Небивал връх? — прошепна той на глас.

Като че ли започваше да разбира притесненията на Триел. Жрицата се боеше, че майка й може да прекрачи границата, рискувайки сигурността на една вече забележителна империя в името на новата придобивка. Внезапно Джарлаксъл видя нещата от съвсем различен ъгъл. Какво ли щеше да стане, запита се той, ако планът на матрона Баенре успее и те завземат Митрил Хол и Блингденстоун? Какви врагове щяха да застрашават сигурността на Мензоберанзан оттук нататък, какво щеше да крепи крехката йерархия в града и да държи жителите му обединени?

Защо иначе Блингденстоун, градът на враговете им, бе успял да оцелее толкова близо до тях през всичките тези години? Джарлаксъл вече знаеше отговора на този въпрос — без да искат, гномовете играеха ролята на тънката нишка, свързваща (макар и доста несигурно) домовете на Мензоберанзан. Когато общият им враг бе толкова близо, вечните междуособици и дрязги между родовете неминуемо отстъпваха място на обединяваща омраза.

А ето че с плановете си за завземане на Митрил Хол и покоряване на дръзките гномове, матрона Баенре заплашваше да скъса тази крехка нишка. Триел не се боеше, че Мрачните могат да претърпят поражение, още по-малко я притесняваше съюзът с малочислената колония на илитидите. Онова, което не й даваше покой, бе мисълта, че майка й може да успее. Матрона Баенре бе прастара дори в сравнение с дълголетната си раса, а престолът на рода по право се падаше на най-голямата й дъщеря — Триел. Доста примамливо местенце в момента, ала нещата можеха рязко да се променят, ако Митрил Хол и Блингденстоун паднеха. С тях щеше да си иде и врагът, който досега бе свързвал елфическите домове, щеше да се появи и още един повод за тревога — съюзниците на Митрил Хол от Повърхността неминуемо щяха да потърсят разплата.

Не му бе трудно да се досети какво иска матроната — майка, но едва сега разбра какви са истинските намерения на Лолт, за да подкрепи съсухрената, прастара Баенре.

— Хаос — отсече той.

Мензоберанзан бе живял в относителен покой векове наред. Е, някои родове се биеха помежду си — това бе неизбежно (домовете До’Урден и ДеВир бяха рухнали завинаги), но като цяло всичко в Града на мрака бе текло в установеното русло, без особени безредици и катаклизми.

— Ах, ти наистина си великолепна! — възкликна Джарлаксъл, давайки израз на искреното си възхищение от Кралицата на паяците.

Лолт очевидно искаше нов ред, освежаващо прочистване на един град, който бе започнал да й доскучава. Само че на Триел, която очакваше да наследи трона на майка си, заедно с всичките му опасности и отговорности, тази мисъл съвсем не се нравеше.

Гологлавият наемник, самият той ненадминат майстор на интригата и хаоса, се разсмя от сърце и се загледа в Нарбондел. Топлината на колоната бързо чезнеше, което означаваше, че в Подземния мрак бе нощ. Джарлаксъл рязко се обърна (при което магическите му ботуши звънко издрънчаха) и закрачи към К’еларз’орл, високото плато край източната стена на Мензоберанзан, мястото, където живееха повечето от най-влиятелните родове в града. Не биваше да закъснява за срещата си с матрона Баенре, на която щеше да разкаже за „тайния“ си разговор с най-голямата й дъщеря.

Колко точно трябва да й каже, мислеше си наемникът, и как точно да извърти думите си, за да се представи в най-благоприятна светлина?

Колко обичаше интригите на Мензоберанзан!