Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (18)

Глава 16
Мензоберанзан

Салът бавно се плъзгаше по повърхността на Донигартенското езеро, чиито черни води се плискаха в източния край на голямата пещера, побрала в себе си Мензоберанзан. Дризт седеше на носа и се взираше на запад, докато пещерата бавно изплуваше пред очите му, макар че всичко изглеждаше някак странно размазано. В началото скиталецът го отдаде на топлите течения и не му обърна особено внимание. Връхлетяха го безброй спомени, миналото се завърна с всичка сила.

Отмерените напеви на гребците зад него му действаха успокояващо и му помагаха да въведе ред в обърканите си мисли.

Затвори очи и пренастрои зрението си от инфрачервената към видимата част на спектъра. Прекрасно помнеше великолепието на Мензоберанзан, изкусно оформените сталагмити и сталактити, обвити в мекия зрак на магически огньове, искрящи в пурпурно и синьо.

Изобщо не бе подготвен за онова, което видя, щом отново отвори очи. Градът беше окъпан в светлина! Не просто трепкащи пламъчета, а ярки бели и жълти точици в далечината — факли и многобройни магически приспособления. За един съвсем кратък миг Дризт си позволи да повярва, че светлината е знак за промяна към по-добро у събратята му. Винаги бе свързвал вечната тъма на Подземния мрак със злината на елфите или поне я смяташе за пряка последица от черните им дела.

Но защо им бяха светлините? Не беше толкова дързък, за да си мисли, че имат нещо общо с неговото преследване. Не вярваше да е чак толкова важен за събратята си и нямаше ни най-малка идея какво става, с изключение на тревогите на свиърфнеблите, че нещо не е наред. Изобщо не подозираше за планирания поход към Повърхността и сега в ума му запрепускаха десетки въпроси. Елфите, и най-вече жената, нямаше как да не знаят отговорите, ала как можеше да отвори дума за това, без да издаде откъде всъщност идва?

Сякаш разбрала затруднението му, надзирателката се появи точно в този миг и седна притесняващо близо до него.

— Бавно се точат дните на Острова на ротите — измърка тя, без дори да се опитва да скрие сластния огън в рубиненочервените си очи.

— Никога няма да свикна със светлината — смени темата той и обърна поглед към града, с надеждата, че жената може да се разприказва за това. — Очите ме болят от нея.

— Разбира се — при тези думи надзирателката се приближи още повече и дори пъхна ръка в сгъвката на лакътя му. — Не се тревожи, имаш достатъчно време да привикнеш.

Достатъчно време? Достатъчно време преди кое, искаше да попита скиталецът, усетил по тона, че става дума за някакво предстоящо събитие. Само че не знаеше как да започне, освен това надзирателката продължаваше да се притиска все по-плътно до него и той разбра, че го очакват неприятности.

В света на Мрачните мъжете бяха по-низшия пол и да отхвърлят някоя жена, „благоволила“ да ги пожелае, можеше да им навлече сериозни проблеми.

— Казвам се Кариса — прошепна надзирателката в ухото му. — Кажи ми, че копнееш да бъдеш мой роб.

Дризт рязко се изправи и извади ятаганите си. После обърна гръб на спътницата си и се взря в езерото, за да покаже, че не е искал да я заплашва.

— Какво има? — изненада се Кариса.

— Нещо помръдна там долу — излъга скиталецът. — Водата се развълнува съвсем слабо, сякаш нещо мина под сала.

Кариса се понамръщи, но все пак стана и също се загледа в черното езеро. Всички в Мензоберанзан знаеха, че в привидно спокойните води на Донигартен се спотайват зловещи създания. Мензоберанзанските надзиратели често се забавляваха, като караха неколцина гоблини и орки да достигнат брега с плуване, за да видят дали някое от злощастните създания няма да бъде повлечено към дъното, за да срещне ужасната си смърт там.

Изминаха няколко мига, в които единственият звук, нарушаващ тишината, бе жаловитият напев на орките и тихият плясък на греблата им.

Отнякъде се появи още един елф и се присъедини към двамата, вперил подозрителен поглед в обляния в синкав светлик ятаган на скиталеца.

— Превръщаш ни в мишена за всички врагове, дебнещи наоколо! — обърна му внимание той на езика на жестовете.

Дризт побърза да прибере оръжията в ножниците и отново настрои очите си към инфрачервената част на спектъра.

— Ако враговете ни се крият под водата — също така безмълвно отвърна той, — то и самото движение на сала ни издава.

— Тук няма никакви врагове — изрече на глас Кариса и даде знак на новодошлия да се върне на мястото си.

Когато той си тръгна, надзирателката обърна похотлив поглед към Дризт.

— Войн? — попита тя, взирайки се с интерес в лавандуловите му очи. — Водач на патрул, навярно?

Дризт кимна. Това не беше лъжа — някога наистина беше водач на патрулиращ отряд.

— Много добре — отбеляза Кариса. — Обичам мъже, които си заслужават усилието.

После вдигна очи и като забеляза, че бързо се приближават до Острова на ротите, добави:

— Ще поговорим по-късно, надявам се — прошепна тя и си тръгна, опъвайки робата си уж случайно така, че да открие красивите й крака.

Дризт потръпна, сякаш го бяха зашлевили през лицето. Последното, което Кариса искаше от него, бе да си говорят. Не можеше да отрече, че е привлекателна, с изваяните си черти, гъста коса и изящно тяло. Ала годините, прекарани в злия Мензоберанзан, го бяха научили да вижда отвъд физическата красота и плътското привличане. За него физическото и душевното бяха неразривно свързани. Той беше превъзходен войн, защото се биеше с цялото си сърце — никога не би извадил оръжията си просто заради „удоволствието“ от битката, така, както не можеше да си представи да бъде с някоя жена единствено заради физическата близост.

— По-късно — повтори Кариса и му хвърли последен поглед през добре оформеното си закръглено рамо.

— Когато червеите плъзнат по изгнилото ти тяло — нечуто промълви той, насилвайки се да се усмихне в отговор.

В този миг в съзнанието му изплува образът на Кати-Бри и топлината, която сгря сърцето му, прогони смразяващия хлад, плъзнал по тялото му заради похотливия глад на мрачната надзирателка.

* * *

Блингденстоун очарова Кати-Бри, въпреки затруднението, в което бе изпаднала и факта, че свиърфнеблите съвсем не се държаха с нея като с отдавна изгубен скъп приятел. Те взеха оръжията, доспехите, бижутата и дори ботушите й, и я отведоха в града си. Отношението на съпровождащите я гномове не беше грубо, ала не можеше да се нарече и дружелюбно. Те здраво завързаха ръцете над лактите й и я поведоха по тесните каменисти пътеки на строго охраняваните покрайнини на Блингденстоун.

Свиърфнеблите лесно се досетиха за предназначението на диадемата, която бяха свалили от челото й и веднага щом навлязоха във вътрешността на града, побързаха да й я върнат. Кати-Бри неведнъж бе слушала разказите на Дризт за това място, за съвършеното сливане на гномовете със заобикалящата ги среда, ала едва сега осъзна колко прав бе приятелят й. Джуджетата бяха миньори — най-добрите в целите Царства, ала подобно описание бе твърде слабо за свиърфнеблите. Те не просто дълбаеха скалите, те бяха част от тях. Къщите им изглеждаха така естествени, че можеха да бъдат скални отломки, разхвърляни след вулканичен взрив, коридорите им сякаш следваха лъкатушещия път на отдавна пресъхнала река.

Десетки очи следяха младата жена, докато придружителите я водеха из същинската част на града. Навярно бе първият човек, когото гномовете виждаха, и нямаше нищо против вниманието им, защото и тя бе не по-малко очарована от тях. Лицата им, които във външните тунели й се бяха сторили толкова сиви и намусени, сега изглеждаха по-меки и по-нежни. Зачуди се как ли биха изглеждали, ако се усмихнат и усети, че би искала да ги види засмени. Това бяха приятели на Дризт, не спираше да си повтаря тя, и вярата в преценката на скиталеца я успокояваше.

Въведоха я в малка, кръгла стаичка и й дадоха знак да седне. Кати-Бри предпазливо изпълни нареждането, припомняйки си разказа на Дризт за някакъв стол, който го бе оковал здраво в мига, в който приседнал на него.

За щастие, с нея не се случи нищо такова. Миг по-късно вратата се отвори и в стаичката влезе един твърде необичаен гном, преметнал магическия медальон със снимката на Дризт около острието на кирката, която имаше вместо ръка.

— Белвар — досети се Кати-Бри. — Не можеше да има двама свиърфнебли, които толкова съвършено да отговарят на описанието, което Дризт беше дал на скъпия си приятел.

Най-почитаемият надзирател се закова на място, очевидно изненадан, че човешката жена го бе разпознала.

— Дризт… Белвар — рече Кати-Бри и отново обви ръце около себе си, сякаш прегръща някого.

После посочи себе си и повтори движението, този път с думите:

— Кати-Бри… Дризт.

Никой от тях не говореше езика на другия, ала много скоро, с помощта на жестове и мимика, младата жена успя да разсее съмненията на надзирателя и дори му обясни, че търси Дризт.

Тъмната сянка, която легна върху лицето на гнома, когато я разбра, никак не й хареса, още по-малко я успокои и единствената дума, която и двамата разбираха — Мензоберанзан. Дризт се бе завърнал в родния си град.

Когато „разговорът“ с Белвар приключи, свиърфнеблите я нагостиха с ястие от гъби и други подземни растения, които Кати-Бри не познаваше, после й върнаха вещите, включително магическия медальон и ониксовата статуетка, но не и вълшебната маска.

След това я оставиха сама в продължение на часове, както й се стори, сама в окъпания от звездна светлина мрак. Благодарността на младата жена към Алустриел ставаше все по-голяма. Колко тежък би бил пътят й без Котешкото око, за кой ли път си каза Кати-Бри. Та тя дори нямаше да е в състояние да види Белвар, за да го разпознае!

Кати-Бри все още си мислеше за надзирателя, когато той най-сетне се завърна, заедно с още двама свиърфнебли, облечени с дълги, меки роби, съвсем различни от типичните за гномовете груби кожени куртки, покрити с метални плочки. Тези двамата трябва да бяха доста важни личности, навярно членове на Съвета.

— Фърбъл — обясни Белвар и посочи единия гном, който никак не изглеждаше доволен от случващото се.

Причината за киселото му изражение й стана ясна миг по-късно, когато надзирателят посочи към нея, после към Фърбъл и най-накрая към вратата, като през цялото време не спираше да говори. Ала, макар да разбра една-единствена дума от цялото изречение, у Кати-Бри не остана и капка съмнение какво ще стане. Отиваха в Мензоберанзан.

Фърбъл й даде знак да го последва, очевидно изгарящ от нетърпение най-после да поемат по опасния си път и младата жена (макар искрено да желаеше да поостане в Блингденстоун и да научи повече за любопитните свиърфнебли), не можеше да не се съгласи с него. Вече бе изгубила прекалено много време. Надигна се от стола и се накани да излезе, ала хладният допир на кирката на Белвар я накара да поспре и да се обърне.

Той откачи вълшебната маска от кръста си и й я подаде.

— Дризт — обясни той и с другата си ръка, онази във формата на чук, посочи лицето й. — Дризт.

Кати-Бри кимна — очевидно надзирателят смяташе, че ще е по-разумно тя да скрие човешките си черти, преди да навлезе в Мензоберанзан. Направи крачка към вратата, ала после отново спря, тласната от внезапен подтик, наведе се и лекичко целуна Белвар по бузата. По устните й плъзна благодарна усмивка и тя излезе от къщата, а после и от Блингденстоун, водена от Фърбъл.

— Как го накара да я придружи? — полюбопитства другият съветник, когато двамата се скриха от погледите им.

— Биврип! — отвърна Белвар и потри митрилните си „длани“, при което по тях пробягаха мощни талази от енергия, а във въздуха полетя сноп искри.

Другият гном поклати глава и избухна в тихичък, свиърфнебълски смях.

Горкият Фърбъл!

* * *

Дризт с радост се съгласи да придружи група орки от острова обратно до сушата, благодарен за възможността да се отдалечи от все по-настоятелната Кариса. Тя дълго го следи с поглед от брега, а върху лицето й се четяха едновременно недоволство и нетърпеливо очакване, сякаш искаше да каже, че непознатият бе успял да се измъкне, ала само временно.

Когато островът остана далече зад гърба му, скиталецът прогони от ума си всяка мисъл за Кариса. Задачата му (както и много по-страшни опасности от една нахална жена) лежеше пред него, в самия град, а той все още не знаеше откъде да започне. Боеше се, че в крайна сметка всичко ще се сведе до това да се предаде, за да спаси приятелите си от Повърхността.

Мисълта му се върна към Закнафейн, негов баща и приятел, който бе принесен в жертва на злата Лолт, за да изкупи „грешките“ на сина си. Пред очите му изплува образът на Уолфгар, верния другар, когото никога вече нямаше да види, и усети как решимостта му нараства.

Не каза нищо на надзирателите, които очакваха сала с робите на брега. Мрачното му изражение достатъчно красноречиво говореше да го оставят на мира, докато решително се отдалечава от лагера край езерото.

Много скоро крачеше из криволичещите улици на Мензоберанзан. Мина покрай група елфи, които си говореха нещо на един ъгъл; попадна под заинтригуваните погледи на неколцина стражи, застанали на пост край някаква къща и през цялото време не можеше да се отърве от нелепото опасение, че ще го разпознаят. Час по час трябваше да си повтаря, че бе напуснал Мензоберанзан преди повече от тридесет години, през които не само той, но и целият род До’Урден се бяха превърнали в част от миналото на града.

Ала ако наистина беше така, какво тогава търсеше тук, в последното място на този свят, където би искал да бъде?

Дризт съжаляваше, че няма пиуафуи, магическото наметало, което носеха повечето обитатели на Мензоберанзан. Тъмнозеленият му плащ бе твърде плътен за недрата на земята, а и можеше да привлече нечие внимание и да издаде връзката му с Повърхността, това почти митично за мрачните елфи място. Само че друг избор нямаше и той упорито крачеше напред, свел глава под ниско спуснатата си качулка. Още много пъти щеше да обхожда тези лъкатушещи улички, за да си припомни отдавна забравените места. Или поне така вярваше.

Зад близкия завой припламна светлинка, опари очите му и той побърза да се долепи до стената, стиснал дръжката на Сиянието под плаща си.

Насреща му, увлечени в разговор, идваха четирима елфи. Те не му обърнаха никакво внимание, ала когато очите му се приспособиха към светлината, скиталецът не пропусна да забележи герба на дома Баенре върху дрехите им. А единият от тях носеше запалена факла!

По време на странстванията си из Царствата, Дризт бе виждал не едно и две странни неща, ала нищо не му се бе сторило толкова неестествено. Какво става, не спираше да се пита той, без да може да се отърве от усещането, че по някакъв начин, който още не знае, всичко това е свързано с него. Дали Мрачните не се готвеха за поход срещу Повърхността?

Усети как го обзема леден ужас. Бойци на дома Баенре с факли в ръце, очевидно опитвайки се да приспособят очите си към светлината. Не знаеше какво да мисли. Най-добре бе да се върне на Острова на ротите, реши той — онова затънтено място щеше да го подслони не по-зле от всяко скривалище, което би успял да си намери в самия град. Кой знае, може би дори щеше да придума Кариса да му разкаже какво са намислили, та следващото му посещение в Мензоберанзан да не бъде напразно.

Все така скрит под качулката си, скиталецът бавно закрачи към изхода на града. Гнетяха го черни мисли и дори не усети сенките, които тръгнаха подире му.

Малцина в Мензоберанзан забелязваха невидимите съгледвачи на Бреган Д’аерте.

* * *

Кати-Бри никога не бе виждала нещо толкова загадъчно и прекрасно, а нежният звезден светлик заливаше сталагмитените кули и издължените сталактити с мек блясък и им придаваше още по-приказен вид. Ръцете на безброй майстори бяха издялали изящни образи върху тях, най-често паяци, ала също така хиляди причудливи форми, свръхестествени и красиви. Искаше й се да бе дошла тук при съвсем различни обстоятелства — какво вълнение и неописуема радост би изпитала, ако беше изследовател, натъкнал се на празния Мензоберанзан, ако можеше да изучи на спокойствие невероятното умение на създателите му и да се опие от прелестта на града им.

Ала не и сега. Възхитата от вълшебството на това място бледнееше пред ужаса, с който то я изпълваше. Двадесет хиляди мрачни елфи кръстосваха улиците му, двадесет хиляди смъртоносни врагове, които биха я убили само заради удоволствието да я видят в агония.

Младата жена тръсна глава, за да прогони пъплещия към сърцето й страх, и стисна медальона с образа на Дризт. В Мензоберанзан може и да имаше двадесет хиляди жестоки елфи, ала тук бе и скъпият й приятел. Подозренията й се потвърдиха миг по-късно, когато магическият предмет внезапно затуптя от прилив на вълшебна топлина.

После отново изстина. Кати-Бри се вгледа на север, към тайните тунели, които Фърбъл бе използвал, за да я доведе дотук. Медальонът продължаваше да леденее в ръката й. Обърна се на запад, към дълбоката пропаст, която зееше там (Хищния процеп, така я наричаха Мрачните) и стръмните стъпала, извеждащи до следващото ниво. После отправи поглед на юг, към най-високата и внушителна част от града, поне доколкото можеше да разбере от сложната, обляна в магическа светлина украса на сградите. Медальонът оставаше все така студен, но когато Кати-Бри насочи взор към сравнително пустите източни райони, по повърхността му пробяга лек топлик.

Дризт бе някъде там, на изток. Младата жена си пое дълбоко дъх, после пак и пак, опитвайки се да събере достатъчно смелост, за да напусне прикритието на тунела. Вдигна ръце — все така абаносовочерни — и поглади елфическите си одежди, добивайки увереност от съвършената маскировка. Искаше й се Гуенивар да е до нея, да тръгнат по уличките на Мензоберанзан заедно, както го бяха сторили в Града на сребърната луна. Не бе сигурна обаче, как Мрачните ще възприемат появата на магическата котка, а последното нещо, от което имаше нужда сега, бе да привлича ненужно внимание върху себе си.

Движеше се бързо и безшумно, леко приведена и със спусната над очите качулка. С едната си ръка здраво стискаше медальона, не само за да не изгуби следата на Дризт, но и защото вълшебният дар на лейди Алустриел й вдъхваше сигурността, от която така отчаяно се нуждаеше в този миг. Опитваше се да не обръща внимание на изпитателните погледи, които многобройните стражи наоколо й хвърляха, и извръщаше очи всеки път, щом насреща се зададеше някой.

Почти беше оставила сталагмитените могили зад гърба си и вече виждаше покритата с мъх земя и гъбената горичка, както и езерото, което се плискаше отвъд тях, когато двамата войници излязоха от сенките и препречиха пътя й, макар и да не посегнаха към оръжията си.

Единият я попита нещо, което тя нямаше как да разбере. Сърцето й се сви, когато забеляза, че стражите не откъсват поглед от очите й. Очите! Ами да, нали и свиърфнеблите й бяха казали, че нямат онзи блясък, който издава надарените с инфрачервено зрение обитатели на Подземния мрак. Мъжът пред нея повтори въпроса си, този път по-настоятелно, после хвърли поглед назад, към езерото зад гърба си.

Кати-Бри подозираше, че двамата са част от патрулиращ отряд и че искат да знаят какво я води в тази част на града. Не разбираше думите им, ала почтителният начин, по който се обръщаха към нея, й припомни разказите на Дризт за обществото на събратята му.

Тя беше жена, те — просто мъже.

Войникът отново зададе въпроса си и Кати-Бри се озъби насреща му. Другарят му посегна към дръжката на меча си, ала младата жена поклати глава и изръмжа още по-заплашително.

Двамата елфи се спогледаха смутено. Доколкото можеха да видят, жената пред тях бе сляпа, или поне не бе надарена с инфрачервено зрение; светлините в града също не бяха достатъчно силни. Нямаше как да е забелязала движенията им, ала въпреки това очевидно го бе сторила.

Без да спира да ръмжи застрашително, Кати-Бри им даде знак да се отдръпнат от пътя й. За нейна изненада (и огромно облекчение) стражите бавно отстъпиха назад и макар да не свалиха изпитателни погледи от нея, никой от двамата не се опита да извади оръжието си.

Младата жена се накани отново да сведе глава и да се скрие под качулката си, ала после се отказа. Това беше Мензоберанзан, град на избухливи мрачни елфи и вечни заговори; място, където всяко късче информация, което притежаваш — или дори се преструваш, че притежаваш — ти помага да оцелееш.

Кати-Бри отметна качулката си и тръсна глава, за да освободи гъстите, снежнобели къдрици от гънките на плаща. После впери зъл поглед в двамата мъже и избухна в смях.

Елфите побягнаха.

Младата жена усети как й олеква и като си пое дъх, тя стисна магическия медальон и се запъти към езерото.