Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (11)

Глава 9
В клетка

Пътеката бе тясна и камениста и много по-често им се налагаше да водят конете за юздите, отколкото да ги яздят. В очите на Кати-Бри всеки сантиметър беше същинско мъчение. Предишната нощ бе зърнала един лагерен огън да проблясва в далечината и веднага бе хукнала към кобилата си — сърцето й нашепваше извън всякакво съмнение, че край него седи не друг, а самият Дризт. Фрет бе побързал да се намеси, обяснявайки, че при цялата си магия, подковите не могат да предпазят жребците от изтощение. Освен това бе напомнил, че нощем планините стават десетократно по-опасни, отколкото през деня.

На Кати-Бри не бе останало друго, освен да се върне край техния огън, обзета от най-черно униние. За миг се поколеба дали да не повика Гуенивар и да я изпрати да открие Дризт, ала като поразмисли по-добре, се отказа. Другият огън бе прекалено далеч, просто една почти невидима точица в мрака, и тя не можеше да бъде сигурна, че там наистина седи скиталецът.

Ала сега, когато бе съмнало и те бавно и мъчително крачеха нагоре, младата жена не можеше да прогони мисълта, че е сгрешила. Като виждаше как Фрет замислено се почесва по брадата и час по час се оглежда наоколо, все по-силно й се искаше лагерният огън да грее някъде в далечината и да ги води.

— Ще открием пещерата! — не спираше да я убеждава спретнатото джудже всеки път, когато зърнеше мрачното й изражение.

Утрото премина в следобед, по земята запълзяха дълги сенки.

— Трябва да си изберем място за нощуване — рече Фрет, когато слънчевите лъчи започнаха да гаснат.

— Продължаваме — възпротиви се Кати-Бри. — Ако онова миналата вечер наистина бе огънят на Дризт, той вече има един ден преднина, въпреки прехвалените ти магически подкови!

— Не мога да намеря пещерата в мрака! — отвърна джуджето. — Виж, ако става въпрос за някой великан или трол, сигурно никак няма да се затрудня, пък и доста вълци се навъртат из тези земи, но пещерата…

Гневната гримаса на Кати-Бри го накара да се замисли дали сарказмът му бе особено уместен.

— Добре де! — отказа се то най-сетне. — Ще спрем едва когато се стъмни съвсем.

Продължиха напред, докато Кати-Бри вече не можеше да различи кобилата, която вървеше до нея, а понито на Фрет замалко не полетя в една пропаст. Най-сетне упоритата млада жена се видя принудена да отстъпи.

Избраха си подходящо за лагеруване място, но вместо да седне край огъня, Кати-Бри се изкатери до върха на най-високото дърво, което успя да открие (строен, зелен бор) и впери поглед към хоризонта. Ако далечният пламък отново затрептеше в мрака, нищо нямаше да я разубеди да се втурне натам или поне да изпрати Гуенивар.

Ала тази нощ хоризонтът остана тъмен.

Тръгнаха отново, веднага щом първите утринни лъчи изсветлиха небето. Не бяха яздили повече от час, когато Фрет развълнувано плесна с ръце — най-сетне бе открил позната пътека.

— Вече сме съвсем близо! — увери я той.

Пътечката ту потъваше между високите дървета на малки, скалисти долчинки, ту отново се изкачваше нагоре към пусти, каменисти плата. Веднъж Фрет завърза понито си край един бор и пое по стръмния хребет, само за да открие след двучасово мъчително катерене, че това не е планината, която му трябва.

Следобедът вече преваляше, когато двамата най-сетне се убедиха, че предишното обещание на Фрет, че са „съвсем близо“ е било вярно — от онова място до пещерата имаше не повече от половин миля. Ала да се открие точно определена пещера в планината не е никак лека задача, дори за едно джудже, пък и Фредегар бе идвал тук само веднъж и то преди почти двадесет години.

Намериха я, когато вечерният сумрак се спускаше над земята. Кати-Бри се зае да огледа следите на входа, разрови угасналата жар и недоволно поклати глава. Макар отдавна изстинал, огънят, който бе горял там, очевидно бе стъкнат от грижливата ръка на някой пазител.

— Бил е тук преди две нощи — отсече тя и като отметна червеникавокафявите си къдри, измери Фредегар с леден поглед, сякаш вината беше негова, после се обърна към планината, там, откъдето преди две нощи бе зърнала далечното пламъче.

— Нямаше да стигнем навреме — отвърна джуджето. — Да, щеше да се втурнеш в мрака, но…

— Светлината на огъня щеше да ни води — прекъсна го младата жена.

— Докога? — опита се да я отрезви Фрет. — Видяхме го за миг, понеже открихме пролука между дърветата. В мига, в който се спуснехме в първата долчинка или минехме твърде близо до планината, светлинката щеше да изчезне. И къде щяхме да бъдем тогава, упорита дъще на Бруенор?

Гневната гримаса на Кати-Бри го накара да махне отчаяно с ръка й да се откаже.

Прав беше, разбираше младата жена. Макар от мястото, където бяха лагерували онази нощ да ги деляха само няколко мили, пътищата, които водеха дотук, бяха коварни, ту се спускаха надолу почти отвесно, ту рязко се изкачваха нагоре, криволичеха и се виеха между острите скали. Бяха изминали поне двадесет мили, за да се доберат до пещерата, и дори Гуенивар не би могла да стигне навреме.

Само че това изобщо не можеше да успокои Кати-Бри. Беше се зарекла да открие Дризт и да го накара да се върне обратно, и ето че сега стоеше насред планинския пущинак, а пред нея, черен като пастта на смъртта, зееше входът на Подземния мрак.

— Ще се върнем в Града на сребърната луна — обади се Фрет. — Сигурен съм, че лейди Алустриел ще намери някого — тя има толкова много съюзници! — който е в състояние да открие елфа.

— Какво? — не разбра Кати-Бри.

— Постъпката ти беше храбра — отвърна джуджето. — Баща ти ще се гордее с теб, но…

Младата жена го блъсна настрани и се втурна към входа на пещерата. Едва се удържа да не извика, когато стъпи върху някакъв остър камък, ала не искаше да изглежда смешна в очите на Фрет, затова стисна зъби и преглътна болката, без дори да простене. Но докато несръчно се опитваше да прибере праханта и фенера си, не можеше да не си помисли, че всъщност наистина се държи нелепо.

— Знаеш ли, тя много те харесва — подхвърли джуджето.

Нехайната забележка накара Кати-Бри да изпусне раницата си и да го зяпне учудено.

— Алустриел, имам предвид — поясни Фрет, когото сгъстяващият се вечерен сумрак бе превърнал в неясен тъмен силует на фона на храсталаците.

Младата жена не знаеше какво да каже. Така и не бе успяла да се отпусне в присъствието на великолепната владетелка на Града на сребърната луна. Тъкмо напротив, независимо дали го правеше нарочно или неволно, Алустриел винаги я караше да се чувства дребна и незначителна.

— Наистина — увери я Фрет. — Харесва те и ти се възхищава.

— Оркски брътвежи! — сопна се Кати-Бри, без да може да се отърве от усещането, че й се подиграват.

— Приличаш на сестра й, Ястреборъката Чучулига — спокойно продължи той, сякаш не я бе чул. — Рядко съм срещал по-смела жена от нея.

И този път Кати-Бри не можа да отвърне нищо. Неведнъж бе чувала разкази за сестрата на лейди Алустриел, прочутата жена — пазител, и тайничко бе започнала да вярва, че самата тя донякъде прилича на нея. Изведнъж усети, че думите на Фрет вече не звучат чак толкова невероятно.

— Уви за Алустриел! — въздъхна джуджето. — Така й се иска да е като теб.

— Само един орк би го повярвал! — не успя да се въздържи Кати-Бри — мисълта, че величествената владетелка на Града на сребърната луна би могла да й завижда за каквото и да било, й се струваше повече от нелепа.

— Само един човек не би го повярвал! — не остана длъжен Фредегар. — Какво ви има на вас хората, та никога не можете правилно да прецените колко струвате? Или имате неоправдано високо мнение за себе си, или незаслужено се подценявате! Алустриел те харесва, дори ти се възхищава. Та нима ако смяташе, че си смешна, а планът ти — безразсъден, щеше да полага толкова усилия да ти помогне? Нима щеше да изпрати мен, един от най-ценните си съветници, да ти покаже пътя? И нима, дъще на Бруенор Бойния чук, щеше да ти даде това?

При тези думи той вдигна ръка, но сумракът погълна очертанията на изящния предмет, който държеше. Кати-Бри бавно отиде при него, без да спира да размишлява над чутото току-що.

— Красива е — призна тя, когато видя фината диадема; нежната сребърна верижка хвърляше меки отблясъци в мрака, черна жилчица прорязваше сърцевината на големия бледозелен камък, вграден в средата й.

— Тя е нещо повече от красива — отговори Фрет и й даде знак да си я сложи.

Младата жена послушно закопча украшението. Намести камъка на челото си и едва успя да запази равновесие, когато всичко около нея внезапно избледня и потрепери. Осъзна, че Фредегар вече не бе неясен сивкав силует на фона на храстите. Виждаше лицето му така ясно, сякаш бе ден! Напълно слисана, тя се обърна към пещерата. Черната паст, която само допреди миг я плашеше с мрачната си непроницаемост, бе отстъпила място на най-обикновен тунел, окъпан в приглушена звездна светлина.

Кати-Бри не можеше да го види, разбира се, но черната жилчица, заключена в бледозеления камък, се бе разширила като зеница.

— Да тръгнеш из Подземния мрак с факла в ръка не е най-разумното, което можеш да сториш — отбеляза Фрет. — Дори трепкащото пламъче на една-единствена свещичка би те издало начаса. Пък и колко гориво би могла да вземеш със себе си? Фенерът ти ще се окаже напълно безполезен още на втория ден. Е, Котешкото око няма нужда от нищо, което да го подклажда.

— Котешкото око?

— Така се казва — поясни Фрет. — Алустриел лично го омагьоса. Всъщност би трябвало да изпълва мрака със сив зрак, ала господарката така обича звездната светлина… Малцина в Царствата могат да се похвалят, че са били удостоявани с честта да получат този безценен дар.

Кати-Бри кимна, без да знае какво да отвърне. Усети как я пронизва чувство на силно угризение при мисълта за начина, по който се бе държала с лейди Алустриел. Как изобщо бе могла да се съмнява в нея, как бе допуснала ревността да я заслепи така!

— Трябваше да се опитам да те разубедя — продължи джуджето, — ала Алустриел прекрасно знаеше, че няма да успея и че ще последваш зова на сърцето си, дори той да те отведе в Подземния мрак. Прекалено много приличаш на Ястреборъката — решителна, твърдоглава и убедена в собственото си безсмъртие. И макар да се бои от опасностите, с които ще бъде осеян пътят ти, тя твърдо вярва, че нищо не може и не бива да те спре.

В гласа на джуджето нямаше и следа от сарказъм или снизхождение и Кати-Бри за пореден път почувства, че няма какво да отвърне.

— Ще останеш ли да нощуваш в пещерата? — попита Фрет. — Мога да запаля огън, ако искаш.

Младата жена поклати глава — и без това бе изгубила твърде много време.

— Така си и мислех — прошепна джуджето на себе си.

Кати-Бри, която вече отиваше към входа на мрачния тунел, дори не го чу. Поспря за миг, за да извика Гуенивар — присъствието на вярното животно щеше да й даде подкрепата, от която се нуждаеше в този момент. Когато пантерата се материализира до нея, младата жена се обърна назад, за да помоли Фредегар да поблагодари на Алустриел от нейно име, ала него вече го нямаше.

— Да вървим, Гуен — тихичко рече тя и опита да се усмихне. — Трябва да открием Дризт.

Гуенивар внимателно подуши входа на тунела, после смело прекрачи прага му, очевидно уловила дирята на господаря си.

Кати-Бри не я последва веднага. Вперила поглед в звездите, които пръскаха нежния си светлик по пода на пещерата, тя се запита дали някога ще ги види отново.