Рей Бредбъри
Марсиански хроники (26)

Октомври 2026
Излет на Марс

Това предложение бе направено от мама — защо цялото семейство да не отиде за риба? Но всъщност тези думи не бяха на мама. Тимоти добре знаеше това. Това бяха думи на татко, но ето че вместо него ги изказа мама.

Татко, тътрейки крака из шумолящите марсиански камъчета, се съгласи. Тутакси се вдигна глъч и врява, в миг целият лагер бе опакован, всичко бе сложено в торби и кутии, мама си облече блуза; татко с треперещи ръце натъпка лулата си, без да откъсва очи от марсианското небе, а трите момчета с радостни викове наскачаха в моторната лодка — и от тримата само Тимоти непрекъснато наблюдаваше мама и татко.

Бащата натисна бутончето. Към небето се понесе силно бръмчене. Водата под кърмата се втурна назад, а моторната лодка се впусна напред под всеобщите викове: „Ура!“

Тимоти седеше на кърмата заедно с баща си, сложил тънките си пръсти върху неговата космата ръка. Той видя, как зад завоя на канала се скри разровената площадка, където бяха кацнали с малката семейна ракета след дългото пътуване от Земята. Спомни си нощта преди излитането, надпреварването, суматохата, ракетата, която баща му бе намерил някъде, и разговорите за ваканционните дни на Марс. Дълъг път, разбира се, за една лятна почивка, ала Тимоти не каза нищо главно заради по-малките си братя. Те пристигнаха благополучно на Марс и ето че най-напред — както вече бе уговорено — тръгнаха на риболов.

Лодката се понесе нагоре по канала… А в очите на бащата имаше някакво странно изражение, което Тимоти съвсем не можеше да разбере. Ярка светлина и някакво особено облекчение. Това изражение караше дълбоките му бръчки да се смеят, вместо да тъгуват.

Още един завой и изстиващата ракета се скри, изчезна.

— Дълго ли ще пътуваме?

Роберт плесна с ръка във водата — сякаш малка скарида подскочи във виолетовите вълни. Бащата въздъхна:

— Милион години.

— Еха-а! — възкликна Роберт.

— Погледнете, деца. — Майката повдигна дългата си мека ръка. — Един мъртъв град.

С трескаво любопитство те се взираха в мъртвия град, а той лежеше безжизнен на брега само за тях и дремеше под жаркото безмълвно лято, създадено на Марс от изкусен марсиански метеоролог.

А бащата гледаше с такова изражение на лицето, сякаш се радваше, че градът беше мъртъв.

Градът представляваше хаотично разпръснати розови отломки, заспали на едно пясъчно възвишение, няколко повалени колони, изоставено, самотно светилище, и пак — пясък, цели мили пясък. И нищо друго. Бяла пустиня около канала, синя пустиня над него.

Изведнъж от брега излетя птица. Така хвърлен камък се понася над синьо блато, удря се в дълбоката вода, потъва, изчезва.

Бащата дори се поуплаши, когато я видя.

— Помислих, че е ракета.

Тимоти се взираше в дълбокото небе океан, опитвайки се да види Земята, и войната, и разрушените градове, и хората, които се убиваха един друг, откакто се бе запомнил. Ала нищо не видя. Войната беше тъй далечна и абстрактна, като две мухи, биещи се до смърт под високия купол на огромна, безмълвна катедрала. И също така безсмислена.

Уилям Томас изтри потта от челото си и с вълнение почувствува върху ръката си докосването на момчешки пръсти — леки като пипала на паяк.

Той погледна сина си с усмивка.

— Е, как се чувствуваш, Тими?

— Чудесно, татко.

Тимоти все още не можеше напълно да разбере какво ставаше в този огромен възрастен механизъм, който седеше до него. В този човек с огромен, изгорял и олющен от слънцето орлов нос, с топли, ясносини очи, напомнящи мраморните топчета, с които си бе играл след училище, през лятото там на Земята, и с дълги масивни като колони крака в широки излетни панталони.

— А какво гледаш тъй дълго, тате?

— Търсех земната логика, здравия смисъл, разумното управление, мира и отговорността.

— И… намери ли ги?

— Не. Не ги намерих. Тях вече ги няма на Земята. И може би няма да ги има там никога пак. Може би ние сме се лъгали, че те някога изобщо са били там.

— Какво?

— Виж, виж, една риба! — показа бащата.

Трите момчета дружно закрещяха с тънките си гласове и лодката се наклони на една страна, когато те се струпаха накуп и протегнаха надолу тънките си шии. Те охкаха и ахкаха… До тях доплува една сребриста пръстенообразна риба, която се извиваше и в миг се свиваше също като зеница, налитайки на всяка попаднала във водата трошичка.

Бащата я гледаше.

— Също като войната — тихо произнесе той. — Войната плува наоколо, вижда храна, свива се. Миг… и Земята вече я няма…

— Уилям! — извика майката.

— Прощавай — каза бащата.

Те седяха мълчаливо, а под тях устремно се носеше студената стъклена вода на канала. Наоколо се чуваше само бръмченето на мотора, ромоленето на водата и полъхът на нажежения от слънцето въздух.

— А кога ще видим марсианци? — извика Майкъл.

— Скоро — отвърна бащата. — Може би още довечера.

— Но марсианците отдавна са измрели — каза майката.

— Не, не са измрели — тутакси възрази бащата. — Аз ще ви покажа неколцина марсианци, наистина!

Тимоти се намръщи, ала нищо не каза. Сега всичко изглеждаше някак странно. И ваканцията, и риболовът, и тия погледи, които възрастните си разменяха.

А неговите братя вече се взираха изпод дланите си към двуметровите каменни стени на канала, очаквайки да видят марсианци.

— А как изглеждат те? — попита Майкъл.

— Ще ги познаеш, когато ги видиш — засмя се някак смутено бащата и Тимоти забеляза как бузата му конвулсивно потръпва.

Майката беше стройна и нежна, златистата й коса лежеше като корона на главата й, а очите й имаха цвета на дълбоката прохладна вода на канала, някъде на сянка, почти пурпурни, с едва забележими янтарни петънца. Можеше да се види как в очите й плават нейните мисли — като риби: едни светли, други тъмни, едни бързи, подвижни, други бавни и спокойни, а понякога — например когато тя гледа към небето, там, където е Земята — в очите й няма нищо, само техния цвят… Тя седеше на носа на лодката, с една ръка отпусната на борда, другата — в скута на тъмносините й панталони: ивицата на меката й загоряла шия се прекъсваше там, където яката на блузата й се разтваряше като бяло цвете.

През цялото време тя се взираше напред, искаше да види какво има там и като не можа да открие нищо определено, обърна се назад към мъжа си; в неговите очи тя видя отражението на това, което се намираше пред тях, и понеже към това отражение той прибавяше и нещо от себе си — своята твърда решителност, нейното лице се успокои и тя отново се обърна напред, разбрала изведнъж какво трябва да търси.

Тимоти също гледаше. Но той виждаше само правата линия на виолетовия канал сред широки, равни долини и ниски размити хълмове. Линията се губеше някъде накрай хоризонта и каналът се протягаше все по-далеч и по-далеч, през градове, които ако ги раздрусаш — биха забръмчали като бръмбари в някой изсъхнал череп. Сто, двеста градове, сънуващи летни сънища — жарки денем и прохладни нощем.

Те бяха прелетели милиони километри заради този излет — да отидат за риба. Ала на ракетата имаше и оръжие. Нали това беше само излет, екскурзия!? И защо е всичката тази храна — достатъчна за много-много години, която бяха заровили недалеч от ракетата? Излет! Само че зад този излет се крие не радостна усмивка, а нещо сериозно, твърдо и дори страшно. Тимоти съвсем не можеше да си обясни, а братята му нехаят — какво ли може да занимава момчета на десет и осем години?

— Но къде са марсианците? Глупаци такива! — Роберт отпусна клинообразната си брадичка на ръце и се загледа в канала.

Бащата имаше малко атомно радио, носеше го на китката на ръката си. То беше стар модел: трябваше да го допреш до ухото си и тогава то започваше да вибрира, да пее или да говори нещо. Сега бащата слушаше, а лицето му приличаше на един от тези марсиански градове — мрачно, изтощено, безжизнено.

После той го даде на майката да послуша. Устните й се разтвориха.

— Какво… — започна Тимоти своя въпрос, ала не довърши.

Защото в този миг те бяха раздрусани и зашеметени от две последователни експлозии, последвани от няколко по-слаби сътресения.

Бащата вдигна глава и тутакси увеличи скоростта. Лодката се разтърси, подскочи и запляска светкавично по водата. Това стресна Роберт, а Майкъл нададе викове на уплаха и възторг; притиснал се о майчините си нозе, той гледаше как пред самия му нос летят бързи водни струйки.

Намалявайки скоростта, бащата рязко извърна лодката; те се плъзнаха по малък страничен канал към един полуразрушен каменен пристан, където миришеше на раци. Лодката се блъсна тъй силно в пристана, че всички политнаха напред, ала никой не се нарани; бащата вече се бе обърнал назад и гледаше дали по повърхността на водата не са останали бразди, които биха могли да издадат скривалището им. По гладкия канал се гонеха дълги вълни, обливаха крайбрежните камъчета, отскачаха назад, пресрещаха се една друга и заиграваха дружно под слънчевите лъчи. Всичко беше наред.

Бащата се ослушваше. Ослушваха се и другите.

Дишането на бащата глухо отекваше под навеса на кея, сякаш юмруци се удряха о влажните каменни стени. Котешките очи на майката гледаха в полумрака към бащата, питайки го какво ще стане сега.

Бащата дълбоко и с облекчение въздъхна, после се изсмя сам на себе си.

— Това е нашата ракета! А пък аз се уплаших… Разбира се, че е ракетата.

— Какво, какво се е случило, татко? — попита Майкъл.

— О, ние просто си унищожихме ракетата и нищо повече — каза Тимоти, стараейки се да говори равнодушно. — Слушал съм и за други ракети да експлодират… Това се случи и с нашата.

— А защо унищожихме нашата ракета? — попита Майкъл. — А, татко?

— Това е част от играта, глупчо! — каза Тимоти.

— Играта? — Майкъл и Роберт много обичаха тази дума.

— Татко направи така, че тя да експлодира и никой да не узнае къде сме кацнали и къде сме се дянали! Ако някой поиска да ни намери, ясно?

— А, значи тайна…

— Уплаших се от собствената си ракета — призна бащата пред майката. — Нерви! Смешно е дори да се помисли, че тук някога може да се появи друга ракета. Освен може би ракетата на Едуард и жена му — ако те успеят да се доберат до Марс.

Той отново сложи на ухото си малкия приемник. След две минути ръката му се отпусна надолу като някакъв парцал.

— Всичко свърши най-после — каза той на майката. — Станцията на атомните лъчи току-що престана да работи. Другите станции на Земята отдавна замлъкнаха. През последните няколко години бяха останали само две-три. Сега в ефира цари пълна тишина. И вероятно така ще бъде дълго време…

— Колко дълго? — попита Роберт.

— Може би, може би… вашите правнуци отново ще чуят радиото — отговори бащата. Той остана да седи отпуснат и неговите деца почувствуваха това, което той чувствуваше: смирение, отчаяние, поражение.

Най-после той отново изкара лодката сред канала и те продължиха пътя си.

Свечеряваше се. Слънцето вече клонеше към залез; пред тях се простираха редица мъртви градове.

Бащата говореше много тихо и нежно на синовете си. По-рано той често биваше сух, затворен, непристъпен, но сега — те чувствуваха това — той сякаш ги милваше с думите си.

— Майкъл, избери си един град.

— Какво, татко?

— Избери си град, синко. Който и да е от тези градове пред нас.

— Добре — каза Майкъл. — Но как да го избера?

— Избери този, който ти харесва най-много. И ти, Роберт, и ти, Тим. Изберете си по един град според вашия вкус.

— Аз искам град, където да има марсианци — каза Майкъл.

— Ще има марсианци — отвърна бащата. — Обещавам ти. — Устните му говореха на децата, но очите — на майката.

За двайсет минути те минаха покрай шест града. Бащата вече не спомена нищо за експлозията; сега за него най-важното нещо на света като че ли беше да развеселява синовете си, да ги прави щастливи.

Майкъл си хареса още първия град, но другите не одобриха избора му под предлог, че бързите решения не били много удачни. Никой не хареса втория град. Това беше селище на преселници от Земята, с къщи от дървен материал, който вече се разпадаше. Тимоти хареса третия град, защото беше голям. Четвъртият и петият се оказаха много малки, затова пък шестият извика възторг у всички, дори и у майката, която се присъедини към всеобщите: „..Ето!“, „Чудесно!“, „Това се казва град!“

Тук се бяха опазили цели около петдесет-шестдесет големи сгради, улиците, макар и прашни, бяха павирани. Два-три стари центробежни фонтана все още пулсираха влага на площадите и техните подскачащи струйки бяха единствената проява на живот в целия град.

— Това е за нас! — извикаха всички.

Бащата прекара лодката до кея и скочи на брега.

— Ето че пристигнахме! Всичко това е наше. Отсега нататък ще живеем тук.

— Отсега нататък? — Майкъл се учуди. Той стана на крака, погледна към града, сетне обърна лице натам, където бяха оставили ракетата. — Ами ракетата? Ами Минесота?

— Ето — каза бащата. — Той допря малкото радио до русата глава на момчето. — Слушай!

Майкъл заслуша.

— Нищо не чувам — каза той.

— Вярно. Нищо. Нищо не е останало. Никакъв Минеаполис, никаква ракета, никаква Земя.

Майкъл поразмисли малко над това страшно откровение и тихичко заплака.

— Почакай, Майкъл — тутакси заговори бащата. — В замяна на всичко това аз ти давам много повече…

— Какво? — Любопитството задържа сълзите му, но Майкъл беше готов тутакси да заплаче отново, ако по-нататъшните откровения на баща му се окажат тъй обезпокоителни като първите.

— Подарявам ти този град, Майк. Той е твой.

— Мой?

— Твой, на Роберт и на Тимоти, ваш собствен град; на тримата.

Тимоти излезе от лодката.

— Гледайте, момчета, всичко това е наше! Всичко! Той играеше играта наравно с баща си, играеше великолепно, с цялата си душа! После, когато всичко се свърши, той може и да отиде някъде настрана за десетина минути и тихичко да си поплаче. Но сега всичко беше все още игра, игра на „семеен излет“ и той трябваше да играе заедно с братчетата си.

Майкъл и Роберт скочиха на брега. Те помогнаха на майка си да излезе от лодката.

— Внимавайте за сестричката — каза бащата, но едва по-късно момчетата разбраха тези негови думи.

Те забързаха към големия розовокаменен град, разговаряйки шепнешком помежду си, защото в мъртвите градове ти се иска да говориш шепнешком, да гледаш как слънцето залязва.

— След пет-шест дни — каза тихичко бащата — аз ще отида там, където оставихме нашата ракета, ще прибера продуктите, които скрихме сред развалините и ще ги донеса тук. Ще потърся също и Едуард с жена му и дъщерите.

— Дъщери? — попита Тимоти. — Колко дъщери?

— Четири.

— Някой ден ще си имаме известни неприятности — бавно поклати глава майката.

— Момичета! — Майкъл направи гримаса, която, напомни физиономията на каменна марсианска статуя. — Момичета…

— И те ли ще пристигнат с ракета?

— Да. Ако успеят. Семейните ракети са направени за полети до Луната, а не за Марс. Ние просто имахме късмет…

— А ти откъде взе ракетата? — шепнешком попита Тимоти, докато другите две момчета тичаха напред.

— Бях я скрил. Криех я цели двадесет години, Тим. Криех я и се надявах, че никога не ще трябва да си послужа с нея. Може би трябваше да я предам на властите, когато войната започна, но аз през цялото време си мислех за Марс…

— И за излета…

— Точно така. — Но между нас да си остане. Когато видях, че на Земята настъпва край на всичко — а аз чаках до последната минута! — започнах да се стягам за път. Бърт Едуард също имаше скрит космически кораб, но ние решихме, че е по-добре да отлетим поотделно, в случай че някой се опита да ни свали.

— А защо хвърли ракетата във въздуха, татко?

— За да не можем да се върнем никога! И ако някои от тези лоши хора някога успеят да стъпят на Марс, да не могат да разберат, че ние сме тук.

— Затова ли гледаш нагоре през цялото време?

— Да. Глупава работа. Никой никога няма да тръгне да ни гони. Нямат и с какво. Аз просто съм прекалено предпазлив, това е.

Майкъл се върна тичешком.

— Татко, наистина ли това е наш град?

— Цялата тая планета принадлежи на нас, момчета. Цялата, открай докрай…

И те стояха — крале на хълмове и предпланини. Най-първите от главните, управители на всички видими пространства, непогрешими монарси и президенти и се опитваха да проумеят какво значи да владееш цял един свят и колко голям е всъщност този свят.

В разредената марсианска атмосфера бързо се спусна нощта. Бащата остави семейството на площада до пулсиращия фонтан, отиде долу при лодката и скоро се върна, носейки в ръце цял куп книги.

Той ги струпа сред един запустял двор и ги запали. Те седяха в кръг около огъня, за да се стоплят, и се смееха. Тимоти гледаше как буквите подскачаха като изплашени зверчета, когато пламъците ги прегръщаха. Хартията се набръчкваше като старческа кожа и пламъците обкръжаваха легиони букви и думи:

„Правителствени облигации. Търговска статистика, 1999 година. Религиозни предразсъдъци, есе. Науката за военно снабдяване. Проблеми на Панамериканското единство. Борсови известия за 3 юли 1998 година. Военни новини…“

Бащата нарочно бе донесъл тези книги именно за тази цел. И ето сега той с удоволствие ги хвърляше в огъня една подир друга и говореше на децата си за тяхното значение.

— Време е да ви обясня някои неща. Мисля, че не съм бил прав да крия от вас всичко това. Не знам дали ще ме разберете, но аз трябва да говоря, дори и ако до вас стигне само една малка част от това, което ще ви кажа.

Той хвърли в огъня куп хартия.

— Аз изгарям един начин на живот — същият този начин на живот, който сега се премахва от лицето на Земята. Простете ми, ако говоря като политическо лице, но аз все пак съм бивш щатски губернатор. Аз бях честен човек и затова ме мразеха. Животът на Земята не можа да се устрои така, че да постигне нещо наистина добро. Науката бързо ни изпревари и хората се загубиха в джунглата на машините; като деца те се увлякоха да правят хубави неща, остроумни приспособления, вертолети, ракети… Обръщаха повече внимание на това, което не трябва — непрекъснато измисляха все нови и нови машини, вместо да се учат как да управляват и използват тези машини. Войните ставаха все по-разрушителни, докато най-сетне погубиха, убиха Земята. Ето какво означава утихналото радио. Ето от какво избягахме. Ние имахме късмет… Нашата беше последната ракета. Време е да узнаете, че ние съвсем не дойдохме тук да ловим риба. Аз все отлагах да ви кажа това… Земята вече не съществува. Ще минат векове, преди да се възобновят междупланетните съобщения — ако те изобщо някога се възобновят. Но този начин на живот доказа своята неоснователност и сам се погуби. Вие сте млади. Аз ще ви повтарям това всеки ден, докато вие не проумеете…

Той млъкна, за да хвърли в огъня още книги. — Сега сме сами. Ние и още неколцина други, които ще кацнат тук след ден-два. Достатъчно, за да почнем отначало. Достатъчно, за да сложим кръст на всичко, което беше на Земята, и да тръгнем по нов път…

Огънят избухна изведнъж, сякаш искаше да подчертае неговите думи. И всички книги бяха изгорени освен една. Всичките закони и вярвания на Земята се превърнаха в купчина гореща пепел, която скоро щеше да бъде разнесена от вятъра.

Тимоти погледна последната хартия, която бащата хвърли в огъня. Картата на света… Тя се набръчка, нагъна се и — хоп! — отлетя във въздуха като горяща, черна пеперуда. Тимоти се обърна настрана.

— А сега ще ви покажа марсианците — каза бащата. — Хайде ставайте! И ти, Алис! Той я хвана за ръка.

Майкъл високо се разплака, бащата го взе и понесе на ръце; те минаха покрай развалините и се отправиха надолу към канала.

Каналът. Тук утре или в други ден ще пристигнат с лодка техните бъдещи жени — весели малки момиченца, с баща си и майка си.

Нощта се спусна наоколо; припламнаха звезди. Ала Тимоти не можа да намери Земята. Тя бе залязла. Това го накара да се позамисли…

Сред развалините изписка нощна птица. Бащата отново заговори:

— Ние с майка ви ще се опитаме да ви учим. Надявам се, че ще успеем… Ние преживяхме и научихме много неща. Ние запланувахме този излет преди много години, още преди вие да се родите. Дори и да нямаше война, ние навярно пак щяхме да дойдем на Марс, да живеем тук по своему, да си създадем свой начин на живот. Щеше да мине може би още един век, преди Марс да бъде отровен от земната цивилизация. Но сега, разбира се…

Те стигнаха при канала. Той беше дълъг, прав, прохладен и в неговата влажна повърхност се отразяваше нощта.

— Винаги съм искал да видя марсианци — каза Майкъл. — Къде са те, татко? Нали обеща…

— Ето ги — отвърна бащата. Той вдигна Майкъл на рамото си и посочи право надолу.

Марсианци! Тимоти се разтрепера.

Да, марсианците бяха там… В канала… отразени в неговите гладки води. Тимоти, Майкъл, Роберт и мама и татко…

Дълго и безмълвно от ромолящата вода нагоре към тях гледаха марсианците.