Рей Бредбъри
Марсиански хроники (4)

Август 1999
Земните хора

Някой чукаше на вратата и не искаше да спре. Мисис Ттт сърдито отвори.

— Е, какво има?

— Вие говорите английски? — учуди се мъжът, застанал на прага.

— Говоря, както си зная — отвърна тя.

— Прекрасен английски език!

Мъжът беше облечен в някаква униформа. Зад него стояха още трима; всички бяха неспокойни, усмихнати и целите изпоцапани.

— Какво желаете? — рязко попита мисис Ттт.

— Вие сте марсианка! — Мъжът се усмихна. — Тази дума сигурно ви е непозната. Така казваме ние долу, на Земята. — Той кимна на спътниците си. — Ние сме от Земята. Аз съм капитан Уилямс. Кацнахме на Марс само преди час. И сега сме тук. Втората експедиция! Преди нас имаше Първа експедиция, ала ние не знаем какво се е случило с нея. Но, така или иначе, ние сме вече тук. И вие сте първата марсианка, която срещаме.

— Марсианка! — вдигна тя вежди.

— Искам да кажа, че вие живеете на Четвъртата планета от Слънцето. Нали така?

— Елементарна истина — изсумтя жената, като ги измери с поглед.

— А ние… — той притисна пълната си розова ръка към гърдите — ние сме жители на Земята, нали, момчета?

— Тъй вярно, сър! — откликнаха другите в хор.

— Това е планетата Тирр — каза жената, — ако искате да знаете истинското й име.

— Тирр, Тирр! — разсмя се високо капитанът; — Чудесно име! Но обяснете ни, добра женичке, откъде накъде вие говорите тъй добре английски?

— Аз не говоря, аз мисля — отвърна тя. — Телепатия! А сега сбогом! И всичко хубаво!

И тя блъсна вратата.

Само след миг този ужасен човек почна да чука отново.

Тя дръпна вратата.

— Какво искате още? — учудено попита тя.

Мъжът стоеше на същото място, опитвайки се да се усмихне, но без предишния успех. Той протегна ръце към нея.

— Струва ми се, че вие не разбирате…

— Какво? — отсече тя.

Мъжът я изгледа изумен.

— Ние идем от Земята!

— Нямам време — рече тя. — Днес ми се струпа много работа: да готвя, да чистя, да шия и какво ли не. Вие вероятно искате да видите мистър Ттт; той е горе, в кабинета си.

— Да — смутено каза мъжът от Земята, като запремига. — На всяка цена трябва да видим мистър Ттт.

— Той е зает! — И тя отново тръшна вратата. Ала сега на вратата се зачука нахално високо.

— Слушайте! — изкрещя мъжът, щом жената се показа отново. Той скочи вътре, сякаш искаше да я изненада. — Така не се посрещат гости!

— Ах, чистия ми под! — извика тя. — Кал! Махайте се! Ако искате да влезете в моя дом, първо си изчистете обущата.

Мъжът учудено изгледа мръсните си ботуши.

— Сега не е време за подобни дребнавости! — заяви той. — Сега би трябвало да празнуваме!

Той упорито я загледа, като че ли това можеше да я накара да го разбере.

— Ако кристалните ми кифли са прегорели — закрещя жената, — ще ви цапна с някоя тояга!

И тя надзърна в малката гореща печка. После се върна — зачервена, потна. С яркожълти очи, с мургава кожа, слабичка и чевръста като насекомо. С остър, металически глас.

— Почакайте тук. Ще отида да видя дали мога да ви пусна при мистър Ттт за малко. По каква работа искате да го видите?

Мъжът изруга тъй страшно, сякаш тя го бе ударила с чук по ръката.

— Кажете му, че сме дошли от Земята и че това се случва за пръв път!

— Какво се случва? — Тя вдигна мургавите си ръце. — Нищо, нищо… Сега ще се върна.

Стъпките й отекнаха в каменната къща.

А вън невероятно синьото марсианско небе беше жежко и тихо като дълбоко топло море. Над марсианската пустиня като над огромен, праисторически кипящ котел се издигаше и трепереше гореща мараня. Легнал на една страна върху склона на близкия хълм се виждаше малък космически кораб. От него до вратата на каменната къща се нижеха следи от големи стъпки.

От горния етаж се дочуха възбудени гласове. Долу мъжете се споглеждаха един друг, пристъпваха от крак на крак, триеха ръце и оправяха коланите си. Отгоре се развика мъжки глас. Женският глас отговори. След петнадесет минути земните хора, не знаейки какво да правят, почнаха да влизат и излизат от кухнята.

— Да запушим ли? — каза един от тях.

Някой извади цигари и те запушиха. Бледи струйки дим се понесоха бавно из въздуха. Мъжете си заоправяха куртките, после яките. Гласовете отгоре продължаваха да кънтят и бръмчат. Капитанът погледна часовника си.

— Двайсет и пет минути — забеляза той. — Какво става с тях там горе?

Той отиде към прозореца и погледна навън.

— Горещ ден — каза един от мъжете.

— Хм, да — лениво отвърна друг в ранния следобеден зной.

Гласовете отгоре се превърнаха в глухо мърморене, после съвсем замряха. В къщата всичко утихна. Мъжете чуваха само собственото си дишане.

Цял час измина в тишина.

— Дали не станахме причина за някаква неприятност? — рече капитанът. Той отиде и надзърна през вратата на гостната.

Мисис Ттт беше там и поливаше цветята, които растяха посред стаята.

— Знаех си аз, че съм забравила нещо — рече тя, когато видя капитана. Тя отиде в кухнята. — Извинявайте! — И му подаде късче хартия. — Мистър Ттт е много зает. — Тя се зае отново с готвенето. — Освен това на вас ви е нужен не той, а мистър Ааа. Идете с тая бележка в съседното имение край синия канал и мистър Ааа ще ви каже всичко, което искате да узнаете.

— Ние нищо не искаме да узнаваме — възрази капитанът, надувайки дебелите си бърни. — Ние и без това вече знаем всичко.

— Вие разполагате с бележката, какво искате повече? — рязко попита тя. И млъкна окончателно.

— Добре — каза капитанът. На него все още не му се щеше да си отиде. Той продължаваше да стои, сякаш чакаше за нещо. Също като дете, загледано в гола коледна елха. — Добре — повтори той, — да вървим, момчета!

Четиримата мъже излязоха вън в душния безмълвен летен ден.

Половин час по-късно мистър Ааа, който седеше в библиотеката си и сърбаше електрически пламък от металическа чаша, чу гласове отвън, на каменната пътека. Той погледна през прозореца и видя четиримата, облечени в еднакви униформи мъже, които примигваха нагоре към него.

— Вие ли сте мистър Ааа? — извикаха те.

— Аз.

— Мистър Ттт ни изпрати при вас! — изкрещя капитанът.

— Защо? — попита мистър Ааа.

— Той беше зает!

— Но това е просто скандално — с ирония каза мистър Ааа. — Той да не мисли, че аз си нямам друга работа, освен да забавлявам хората, с които той не може да се разправя?

— Това не е най-важното нещо, ър! — извика капитанът.

— За мене е най-важното. Трябва да прочета цял куп книги — Мистър Ттт не мисли за другите. Той не за пръв път се показва тъй несъобразителен към мен. Моля, господине, не махайте с ръце, преди да съм свършил. И внимавайте какво ви казвам. Хората обикновено ме слушат, когато говоря. Или се помъчете да ме изслушате почтително, или ще престана да разговарям с вас.

Долу четиримата мъже смутено затъпкаха на едно място и разтвориха уста. Вените на лицето на капитана се издуха, в очите му дори се показаха сълзи.

— А сега кажете ми — продължи лекцията си мистър Ааа, — според вас похвално ли е от страна на мистър Ттт да се държи тъй неучтиво?

Четиримата мъже изумено го гледаха през страшния зной. Капитанът не се стърпя и каза:

— Ние идем от Земята!

— Според мен той просто не се държи по джентълменски — сърдито мърмореше мистър Ааа.

— Космически кораб! Ние долетяхме с ракета. Ей я там.

— И все пак той не за пръв път се показва толкова неблагоразумен!…

— Разбирате ли? Чак от Земята!

— Той просто ми досажда; ще го викна по телефона и ще му дам да се разбере, да-да!

— Само ние четиримата — аз и тези трима. Екипажът на моя кораб.

— Ще му се обадя, да! Ето какво ще направя, и то още сега.

— Земя. Ракета. Хора. Полет. Космос.

— Ще го извикам и хубавичко ще го насоля! Както трябва! — заяви мистър Ааа и изчезна от прозореца също като кукла в куклен театър.

Чу се как по някакъв неизвестен апарат и механизъм се поведе остър спор. А долу на двора капитанът и хората му тъжно поглеждаха назад към своята красавица ракета, полегнала на склона — тъй изящна и стройна, и родна.

Мистър Ааа се върна на прозореца, изпаднал в див възторг.

— Извиках го на дуел, честна дума! Чувате ли?… Дуел!

— Мистър Ааа… — търпеливо подхвана отново капитанът.

— Ще го просна мъртъв! Така да знаете!

— Мистър Ааа, моля ви, изслушайте ме. Ние прелетяхме шестдесет милиона мили.

Мистър Ааа за пръв път обърна внимание на капитана.

— Откъде казахте, че сте вие?

Върху лицето на капитана цъфна белозъба усмивка. Той прошепна на хората си: „Най-после нещата почват да се оправят!“ А към мистър Ааа извика:

— Ние прелетяхме шестдесет милиона мили. От Земята!

Мистър Ааа се прозя.

— По това време на годината са петдесет милиона, не повече. — Той взе в ръка някакво страшно наглед оръжие, — А сега аз трябва да вървя. А вие дръжте тази глупава бележка, макар че не разбирам каква полза може да имате от нея, идете през онзи там хълм в малкото градче Иопр и разкажете всичко на мистър Иии. Той е човекът, когото трябва да видите. А не мистър Ттт, този кретен… когото аз ще убия! И не мен, защото вие не сте по моята специалност.

— Специалност, специалност — подразни го капитанът. — Трябва ли непременно да се занимавате с някаква специална работа, за да посрещнете хора от Земята?

— Не говорете глупости, това е известно на всички! — И мистър Ааа изтича надолу по стълбите. — А сега сбогом и всичко хубаво!

И той се втурна навън по пътеката като побеснял кронциркул^[1].

Четиримата космонавти стояха като гръмнати. Най-после капитанът рече:

— Не, ние все пак ще намерим някой, който ще ни изслуша.

— И какво ще стане, ако сега си отидем и после се върнем — унило произнесе един от мъжете. — Ако излетим и после отново кацнем на Марс. Да им дадем време да се окопитят и да подготвят нашето посрещане.

— Може и така да направим — промърмори умореният капитан.

Градчето гъмжеше от хора; марсианците влизаха и излизаха от къщите, поздравяваха се един друг. Те носеха маски — златни, сини, розови маски — за по-приятно разнообразие; маски със сребърни устни и бронзови вежди, усмихнати маски или намръщени маски, съобразно с нрава на собственика.

Земните хора, потънали в пот от дългата разходка, се спряха и попитаха едно малко момиченце къде живее мистър Иии.

— Там — кимна с глава детето.

Нетърпеливо, но внимателно капитанът се отпусна на едно коляно и се загледа в миловидното детско личице.

— Слушай, момиченце, искам да поговоря с теб.

Той я сложи на коляното си, нежно обхвана с широките си длани нейните свити ръчички, сякаш се готвеше да и разкаже някоя приспивна приказка, която с удоволствие бавно и подробно оформяше в ума си.

— Да, малката, слушай какво ще ти кажа. Преди шест месеца на Марс е долетяла друга ракета. В нея имаше един мъж на име Йорк и неговият помощник. Ние не знаем какво се е случило с тях. Може би са катастрофирали някъде. Те са дошли с ракета. И ние също пристигнахме с ракета. Ти трябва да я видиш! Огромна ракета! Така че ние сме Втората експедиция, а преди нас е била Първата. И ние летяхме дълго, чак от Земята…

Момиченцето неволно си освободи едната ръка и плесна златната си маска, която изразяваше безразличие. После извади един златен паяк играчка и го пусна на земята; капитанът продължаваше да говори. Паякът играчка послушно запълзя нагоре по коляното й, а тя хладнокръвно го наблюдаваше през цепнатините на безизразната си маска; капитанът приятелски я подруса и продължи да и втълпява своя разказ.

— Ние сме земни хора — говореше той. — Вярваш ли ми?

— Да. — Момиченцето гледаше изкосо какво чертаят в праха малките й крачета.

— Отлично. — И капитанът полудобродушно-полузлобно я щипна по ръката, за да накара момиченцето да го погледне. — Ние си построихме ракета. Вярваш ли?

Момиченцето пъхна пръст в носа си.

— Ъхъ.

— И… извади си пръста от носа, малката ми… аз съм командирът на тази ракета и…

— Досега никой не е навлизал в космоса с такава голяма ракета — издекламира малкото създанийце, затворило очи.

— Чудесно! Как отгатна?

— Телепатия. — И тя небрежно изтри пръст о коляното си.

— Е? И това никак ли не те вълнува? — извика капитанът. — Не се ли радваш?

— Вие по-добре идете веднага при мистър Иии! — Тя пусна играчката си на земята. — Той с удоволствие ще поговори с вас.

Момиченцето избяга, а златният паяк играчка се спусна подире й.

Капитанът продължи да седи на едно коляно и да гледа след момиченцето, с протегната ръка. Почувства как очите му се навлажняват. Погледна празните си ръце. Устата му се отвори безпомощно. Другарите му стояха до него, загледани в собствените си сенки. И плюха върху каменната настилка…

Мистър Иии сам отвори вратата. Той беше тръгнал на лекция, но беше готов да им отдели една минутка, ако те побързат да влязат и да му кажат от какво имат нужда…

— От малко внимание — каза капитанът уморен, със зачервени очи. — Ние идем от Земята, имаме ракета, четирима сме: екипаж и командир, капнали сме от умора, гладни сме и искаме да поспим някъде. Бихме желали някой да ни връчи ключа на града или нещо подобно, да ни стисне ръката и да извика „Урааа!“ и да каже: „Поздравяваме ви, момчета!“ Това е горе-долу всичко, което искаме…

Мистър Иии беше висок, слаб ипохондрик, с жълти очи, скрити зад дебели сини кристални очила. Той се наведе над писалищната си маса и умислено запрелиства някакви книжа, като от време на време хвърляше изпитателни погледи към гостите си.

— Боя се, че имам тези формуляри под ръка. Така ми се струва. — Той прерови всички чекмеджета на масата си. — Къде ли съм ги дянал? — Той сбърчи вежди. — Някъде, някъде тук… А, ето ги! Моля! — Той настойчиво подаде формулярите на капитана. — Вие, разбира се, трябва да подпишете тези бланки.

— Трябва ли да прочетем всичките тия „бабини деветини?“

Дебелите очни стъкла на мистър Иии се взряха в капитана.

— Вие казахте, че сте от Земята, нали? В такъв случай ви остава само да подпишете.

Капитанът се подписа.

— И другарите ми ли трябва да подпишат?

Мистър Иии погледна капитана, погледна другите трима мъже и избухна в подигравателен смях.

— И те да подпишат! Ха ха! Това е чудесно! Те… те… да се подпишат! — По бузите му затекоха сълзи. Той се плесна по коляното и се наведе, задавен от смях, който излизаше от широко разтворената му уста. После се хвана за масата и се изправи. — Те да се подпишат!

Четиримата космонавти се намръщиха.

— Какво има тук смешно?

— Те да се подпишат! — въздъхна мистър Иии, изнемощял от смях. — Толкова е смешно! Трябва непременно да разкажа това на мистър Ххх. — Той провери подписания формуляр и продължи да се смее. — Изглежда, че всичко е наред. — Той кимна с глава. — Дори клаузата за евтаназия, ако в краен случай това се окаже необходимо. И той отново се закикоти.

— Клауза за какво?

— Без приказки. Имам нещо за вас. Ето. Вземете, този ключ.

Капитанът се изчерви.

— Това е голяма чест.

— Това не е ключът на града, глупчо! — отсече мистър Иии. — А ключ от Дома. Идете надолу по коридора, отворете голямата врата, влезте и хубаво затворете вратата след себе си. Там можете да пренощувате. А утре заран ще изпратя мистър Ххх да ви види.

Капитанът нерешително взе ключа. Стоеше загледан в пода. Хората му не се помръдваха. Сякаш бяха загубили всичката си кръв и „ракетна треска“. Бяха напълно пресушени.

— Е, какво? Какво не ви харесва? — попита мистър Иии. — Защо чакате? Какво искате? — той се приближи до капитана, наведе глава и го загледа в лицето. — Хайде! Говорете!

— Страхувам се, че вие дори не можете… — подхвана капитанът. — Тоест искам да кажа… да се опитате да помислите за това… — Той се поколеба. — Ние доста поработихме, изминахме толкова дълъг път и може би вие просто бихте могли да ни стиснете ръката и да кажете… поне… едно: „Браво, момчета!“ Не мислите ли? — Той млъкна.

Мистър Иии небрежно му подаде ръка.

— Поздравявам ви! — Той се усмихна някак студено. — Поздравявам ви. — После се обърна. — Трябва да вървя. Не забравяйте ключа!

И без да им обръща повече внимание, сякаш те се бяха стопили на пода, мистър Иии почна да се разхожда из стаята и да пъха някакви книжа в малката си чанта. Това продължи не по-малко от пет минути. И през цялото време той нито веднъж не се обърна към четиримата навъсени мъже, които едва стояха на нозете си, с наведени глави, с помръкнали очи. Мистър Иии излезе навън и почна съсредоточено да разглежда ноктите си…

Четиримата мъже се затътриха надолу по коридора в сумрака на късния следобеден час. Скоро се намериха пред една голяма блестяща сребърна врата, която отвориха със сребърния ключ. Влязоха вътре, затвориха вратата и се огледаха.

Бяха попаднали в просторна, окъпана в слънчева светлина зала. Мъже и жени стояха до масите или стояха на групи и разговаряха. При щракането на вратата те се обърнаха и започнаха да разглеждат четиримата мъже, облечени в униформи.

Един от марсианците пристъпи към тях и се поклони.

— Аз съм мистър Ююю — представи се той.

— А пък аз: капитан Джонатан Уилямс от Ню Йорк, на Земята — каза равнодушно капитанът.

Изведнъж в залата сякаш избухна бомба! Таванът затрепери от викове и възгласи. Размахвайки ръце, марсианците възторжено крещяха, събаряха масите, блъскаха се един друг; от всички страни на залата мъже и жени се втурнаха към земните хора, запрегръщаха ги и ги понесоха и четиримата на ръце. Шест пъти обиколиха с тях цялата зала, шест пъти направиха ликуващи кръгове около масите, като подскачаха, пляскаха с ръце и пееха.

Земните мъже толкова се стъписаха, че цяла минута яздеха мълчаливо върху люлеещите се рамене, преди да започнат да се смеят и да си подвикват един на друг:

— Хей! Това вече е съвсем друго нещо!

— Наздраве! Това се казва живот! Браво! Ехе-е! Уха-а! Урааа!

Те тържествено си смигаха един на друг, вдигаха ръце и пляскаха във въздуха.

— Е-хей!

— Ура! — ревеше тълпата.

Марсианците сложиха земните мъже на масата. Виковете и врявата стихнаха. Капитанът едва ли не се разплака.

— Благодарим ви! Много ви благодарим!

— Разкажете ни нещо за себе си — предложи мистър Ююю.

Капитанът се изкашля.

Слушателите възторжено охкаха и ахкаха. Капитанът им представи своите помощници; всеки един от тях произнесе кратка реч и остана смутен и развълнуван от гръмките овации, с които го посрещаха и изпращаха.

Мистър Ююю потупа капитана по рамото.

— Колко е хубаво да срещнеш тук друг човек от Земята! Аз също съм от Земята.

— Какво казахте?

— Мнозина от нас тук са от Земята.

— Вие? От Земята? — Капитанът изблещи очи. — Не може да бъде! И вие ли долетяхте с ракета? Тогава през кой век са започнали космическите полети? — В гласа му имаше разочарование. — Откъде сте вие?

— Туиереол. Аз прелетях тук със силата на духа си преди много, много години.

— Туиереол… — бавно засрича капитанът. — Не познавам тази страна. А какво казахте за силата на духа?

— Това е мис Ррр, тя също е от Земята. Нали, мис Ррр?

Мис Ррр кимна и някак странно се усмихна.

— И мистър Ууу, и мистър Щщщ, и мистър Ввв!

— А пък аз съм от Юпитер! — представи се един мъж, изпъчвайки гърди.

— Аз съм от Сатурн! — добави друг мъж с хитро пробляскващи очи.

— Юпитер! Сатурн! — мърмореше капитанът, като премигваше.

Настъпи тишина; марсианците се тълпяха около космонавтите, сядаха до празните маси, които съвсем не изглеждаха приготвени за банкет. Жълтите им очи горяха, над скулите им имаше тъмни сенки. Изведнъж капитанът забеляза, че в залата нямаше никакви прозорци; светлината сякаш проникваше през стените. Имаше само една врата. Капитанът сви вежди.

— Не ми е ясно! Къде се намира тази страна Туиереол. Близо ли е до Америка?

— Какво е това… Америка?

— Не сте ли слушали за Америка? Казвате, че сте от Земята, а не знаете за Америка!

Мистър Ююю сърдито повдигна глава.

— На Земята има само морета и нищо друго. Там няма суша. Самият аз съм оттам и зная!

— Почакайте! — Капитанът отстъпи назад. — Да, вие изглеждате като истински марсианец. Жълти очи, мургава кожа.

— Цялата земя е покрита с джунгли! — гордо заяви мис Ррр. — Аз съм от Орри, на Земята, страна на сребърната култура!

Капитанът се обърна и запремества поглед от едно лице на друго, от мистър Ууу на мистър Ююю, от мистър Ююю на мистър Ззз, от мистър Ззз на мистър Ннн, мистър Ссс, мистър Ббб. Той видя как жълтите им очи се разширяват и свиват на светлината, как погледът им става ту напрегнат, ту отпуснат. Капитанът започна да трепери. Най-после се обърна към хората си и мрачно промълви:

— Разбирате ли всичко това?

— Какво, капитане?

— Това съвсем не е тържествено посрещане — уморено отвърна капитанът. — Това не е никакъв банкет, никакъв импровизиран прием в наша чест. И тези тук не са никакви официални лица! Погледнете им очите! Послушайте ги какво говорят!

Космонавтите притаиха дъх. Само бялото на очите им бавно шареше из затворената зала.

— Сега вече разбирам — гласът на капитана прозвуча сякаш някъде отдалеч — защо всички ни даваха все нови адреси и ни отпращаха от един на друг, докато срещнахме мистър Иии, който ни отправи по някакъв коридор и дори ни даде ключ, за да отворим вратата и… да я затворим. И ето ни сега тук…

— Но къде се намираме, капитане?

Капитанът дълбоко въздъхна.

— В лудница.

Настъпи нощ. Тишината цареше в просторната зала, озарена от мъждивото сияние на лампиони, скрити зад прозрачните стени. Четиримата земляци седнаха около една дървена маса, унило наведоха глави и тихичко си зашепнаха. Скупчени на пода спяха мъже и жени. Нещо мърдаше из тъмните кьошета: самотни фигури странно размахваха ръце. Всеки половин час един от космонавтите отиваше към сребърната врата, опитваше се да я отвори и се връщаше при масата.

— Безполезно е, капитане. Ние сме затворени както трябва.

— Значи са ни взели за умопобъркани, сър?

— Точно така. И затова не ни посрещнаха възторжено. Те просто ни търпяха като психически болни, каквито, изглежда, тук се срещат често. — И той показа спящите наоколо тъмни фигури. — Това са параноици, всички до един! И как само ни посрещнаха те! За миг на мене ми се стори — в очите му блеснаха искри и тутакси загаснаха, — че най-сетне ние дочакахме тържествения миг! Всичките тия викове и песни, и речи… Хубаво беше, нали… докато траеше.

— Докога ще ни държат тук, капитане?

— Докато им докажем, че не сме психопати.

— Но това е много лесно.

— Да се надяваме, че е така…

— Вие не изглеждате много сигурен, капитане.

— Вярно. Погледнете към онзи ъгъл.

В мрака седеше на колене един мъж. От устата му излизаше синкав пламък, който скоро се превърна в малка, закръглена, гола жена. Тя бавно се понесе из въздуха сред дима на кобалтовата светлина, като нашепваше нещо и въздишаше.

Капитанът кимна с глава към другия ъгъл. Там стоеше жена, с която ставаха чудни превъплъщения. Най-напред тя се оказа затворена в някаква кристална колона; след това се превърна в златна статуя, после в дълга полирана тояга от кедър, и накрая — отново в жена.

Навсякъде из полунощната зала мъже и жени правеха разни фокуси от тънки виолетови пламъци, които непрекъснато се превръщаха в нещо, изменяха се, защото нощта бе време за копнежи и метаморфози.

— Вълшебства, магьосничества — прошепна един от земните мъже.

— Не, халюцинации. Те ни предават своето бълнуване така, че ние да виждаме халюцинациите им. Телената; Самовнушение и телепатия.

— Това ли ви тревожи, капитане?

— Да. Ако халюцинациите могат да ни се струват — и не само на нас — тъй реални, ако халюцинациите могат да бъдат тъй убедителни и правдоподобни, тогава няма нищо чудно в това, че нас ни вземат за психопати! Щом като онзи мъж може да прави малки жени от синкав пламък, а онази там жена е способна да се превръща в статуя, тогава за нормалните марсианци напълно естествено е да си помислят, че и нашият ракетен кораб е плод на нашата болна фантазия.

— Ах! — въздъхнаха тримата космонавти в тъмнината.

Наоколо им в просторната зала непрекъснато избухваха сини пламъци, разгаряха се и изчезваха. Малки демончета от червен пясък подскачаха между зъбите на спящите мъже. Жени се превръщаха в мазни змии. Миришеше на зверове и влечуги.

Сутринта всички изглеждаха нормални, щастливи и здрави. Нямаше вече никакви бесове, никакви пламъци. Капитанът и неговите хора чакаха пред сребърната врата, надявайки се, че тя ще се отвори.

Мистър Ххх се появи след около четири часа. Те подозираха, че поне три часа той бе стоял вън пред вратата, бе ги следил и изучавал, преди да влезе вътре, за да ги извика и заведе в малкия си кабинет.

Той беше добродушен, усмихнат мъж, ако можеше да се вярва на маската му, върху която бяха изобразени не една, а три различни усмивки. Обаче гласът, който се чуваше изпод маската, не принадлежеше на чак толкова усмихващ се психиатър.

— Е, какво ви тревожи?

— Вие ни смятате за умопобъркани, но това не е вярно — рече капитанът.

— Напротив, аз съвсем не мисля, че всички вие сте умопобъркани. — И психиатърът насочи към капитана една мъничка палка. — Само вие, уважаеми господине. Всички останали са с вторични халюцинации.

Капитанът се плесна по коляното.

— Така било значи! Ето защо мистър Иии се закикоти, когато го попитах дали и моите другари трябва да подпишат формулярите!

— Да, мистър Иии ми разказа за това. — Психиатърът се изкиска през извития прорез на устата върху маската. — Хубава шега! Но за какво говорехме? Да, вторични халюцинации. При мен идват жени, от ушите на които пълзят змии, След като ги излекувам, змиите изчезват.

— Ние с радост ще се подложим на вашето лечение. Започвайте!

Мистър Ххх остана изненадан.

— Забележително! Малцина искат да бъдат излекувани. Работата е там, че лечението е доста драстично.

— Нищо. Започвайте! Сигурен съм — вие сами ще се уверите, че сме здрави.

— Позволете ми още веднъж да прегледам вашите документи; искам да бъда сигурен, че всичко е готово за „лечението“. — Той прелисти някаква папка. — Да. Виждате ли, случаи като вашия имат нужда от специални методи на лечение. Онези в залата са от по-лека форма. Но когато работите са отишли тъй далече, както у вас — с първични, вторични, слухови, обонятелни и вкусови халюцинации, съчетани с мними осезателни и оптически възприятия, — тогава положението е твърде сложно. Налага ни се да прибегнем до евтаназия.

Капитанът изрева и скочи на крака.

— Е, слушайте! Това вече не може да се търпи! Започвайте: изследвайте ни, чукайте ни по коляното, проверете пулса ни, накарайте ни да сядаме и да ставаме, задавайте ни въпроси!

— Можете да говорите, колкото си щете!

Капитанът говори разпалено цял час. Психиатърът го слушаше.

— Невероятно — замислено промърмори той. — Никога не бях слушал такова подробно фантастично бълнуване.

— Дявол да го вземе! Ние ще ви покажем нашата космическа ракета! — изрева капитанът.

— С удоволствие бих я видял. Можете ли да я покажете тук, в тази стая?

— Разбира се. Тя се намира във вашата папка, под буквата „Р“.

Мистър Ххх внимателно прегледа азбучника, разочаровано цъкна с език и старателно затвори папката.

— Защо ме накарахте да търся? Тук няма никаква ракета.

— Разбира се, че няма. Кретен такъв! Аз се пошегувах. Но кажете ми: може ли един умопобъркан да се шегува?

— Понякога се срещат доста необикновени прояви на хумор. А сега заведете ме при вашата ракета. Бих искал да я поразгледам.

Беше жежко пладне, когато те пристигнаха при ракетата.

— Така! — Психиатърът пристъпи към кораба и почука стената с ръка. Разнесе се мек звън. — Мога ли да вляза вътре? — попита той лукаво.

— Можете.

Мистър Ххх влезе в кораба и остана там доста дълго време.

— Какво ли не е патила моята глава, но такова нещо… — Капитанът дъвчеше пура и чакаше. — Как ми се ще да се върна долу, на Земята, и да им кажа да не се разправят повече с този Марс. Такива подозрителни дръвници!

— Струва ми се, капитане, че мнозина от марсианците са умопобъркани. Нищо чудно, че са така недоверчиви.

— Както и да е, всичко това ми е тъй дяволски противно.

Половин час психиатърът тършува, чука, слуша, мириса, опитва на вкус и най-сетне се измъкна от кораба.

— Е, сега уверихте ли се? — извика капитанът като някой глух.

Психиатърът затвори очи и почеса носа си.

— Това е най-невероятният, най-поразителният пример на мними възприятия и хипнотическо внушение, с който някога съм се сблъсквал. Разгледах вашата така наречена „ракета“. — И той почука с пръст върху обвивката на корпуса. — Чувам я: слухова илюзия. — Той въздъхна. — Помирисвам я: обонятелна халюцинация, предизвикана от телепатическо предаване на чувствата. — Той целуна обвивката на ракетата. — Усещам и нейния вкус: вкусова фантазия!

Психиатърът протегна ръка на капитана. — Поздравявам ви! Вие сте психопатически гений! Това е истински шедьовър! Вашата способност по телепатически път да прожектирате своите психопатически фантазии в съзнанието на други субекти и да поддържате силата на техните халюцинации е просто невероятна. Другите наши пациенти обикновено се концентрират върху зрителни халюцинации, в най-добрия случай в съчетание със слухови халюцинации. А вие се справяте с целия комплекс! Вашата умопобърканост е просто съвършена!

— Моята умопобърканост… — Капитанът пребледня.

— Да, прекрасна умопобърканост! Метал, гума, гравитатори, храна, дрехи, гориво, оръжие, стълби, гайки, болтове, лъжици — разгледах най-малко десет хиляди предмети на вашия кораб. Никога не бях виждал толкова сложна картина. Дори и сенки имаше под койките… и под всяко нещо! Такова съсредоточаване на волята! И всяко нещо — независимо от това как и кога го проверявах — можеше да се помирише, да се почувствува, да се чуе и да се опита на вкус! Позволете ми да ви прегърна!

Най-после той се отдръпна от капитана.

— Ще напиша за това една монография и това ще бъде най-сериозната ми работа! Идущия месец ще изнеса доклад по този въпрос в Марсианската академия на науките! Погледнете се само! Та вие сте променили дори и цвета на очите си от жълт на син, и кожата ви не е мургава, а розова. Ами тези дрехи — и петте пръста на ръцете ви вместо шест! Пълна биологическа метаморфоза под влиянието на психическо разстройство! Ами вашите трима приятели…

Психиатърът извади един малък пистолет.

— Вие, разбира се, сте неизлечим. Нещастен, удивителен човек! Само смъртта ще ви донесе избавление. Какво е вашето последно желание?

— Спрете, за бога! Не стреляйте!

— Бедният! Аз ще ви излекувам от това страдание, което ви е накарало да си въобразявате тази ракета и тези три същества. Поразително зрелище: да видя как изчезват и вашите приятели, и вашата ракета в момента, в който ви убия! Ах, каква прекрасна статия ще напиша в резултат на днешните си наблюдения „Разпадане на еротическите илюзии“!

— Аз съм от Земята. Казвам се Джонатан Уилямс, тези…

— Да-да, зная — любезно каза мистър Ххх и натисна спусъка.

Капитанът падна с куршум в сърцето. Другарите му изреваха.

Мистър Ххх ококори очи и се втренчи в тях.

— Вие продължавате да съществувате? Това е просто безпрецедентно! Халюцинация с инерция във времето и пространството! — И той насочи пистолета си към тях. — Нищо, аз ще ви накарам да изчезнете.

— Не! — извикаха космонавтите.

— Слухова илюзия дори и след смъртта на болния — делово забеляза мистър Ххх, убивайки и тримата мъже.

Те лежаха на пясъка неподвижни, но иначе — все същите.

Мистър Ххх ги ритна с крак. След това почука върху ракетата.

— Тя не изчезна! Те не изчезнаха! — И той отново стреля в безжизнените трупове. После отстъпи назад. Усмихнатата маска падна от лицето му.

Изражението върху лицето на психиатъра бавно се промени. Долната му челюст увисна. Пръстите му изпуснаха пистолета. Погледът му стана тъп, празен, пуст. Той издигна ръце и се завъртя в кръг. Спъна се в мъртвите тела, лиги изпълниха устата му.

— Халюцинации — трескаво промълви той. — Вкус. Зрителни образи. Мирис. Звук. Усет. — Той размаха ръце. Облещи очи. По устните му се показа пяна.

— Махайте се! — извика мистър Ххх към мъртвите тела. — Махай се! — изрева той към ракетата.

Погледна към треперещите си ръце.

— Заразил съм се — прошепна отчаяно той. — Премина и в мен! Телепатия. Хипноза. Сега съм луд, умопобъркан. Заразен съм от халюцинации във всичките им чувствени форми. — Той се спря, после започна да търси пистолета със схванатите си пръсти. — Остава само едно средство. Един-единствен начин да ги заставя да се махнат, да изчезнат.

Разнесе се изстрел. Мистър Ххх падна. Под слънцето лежаха четирите трупа. До тях остана и мистър Ххх.

Ракетата стоеше наклонена върху огрения от слънцето хълм и не изчезна.

Когато привечер марсианците от градчето намериха ракетата, те дълго се чудеха и маеха какво може да бъде това нещо. Никой не позна. Така че ракетата бе продадена на един вехтошар, който я откара и разби на парчета.

Цялата нощ валя дъжд. На другия ден времето беше ясно и топло.