Рей Бредбъри
Марсиански хроники (12)

Октомври 2002
Брегът

Марс беше като далечен океански бряг и хората го заливаха като вълни. Всяка нова вълна различна и по-мощна от предишната. Първата вълна донесе хора, привикнали на простор, на студ, на самота, мършави златотърсачи и пастири със съсухрени от годините лица, с очи като глави на гвоздеи и ръце, набръчкани като стари ръкавици, готови да пипнат, каквото им попадне. Марс им допадаше, защото те бяха израснали в равнини и прерии, също тъй просторни като марсианските поля. Те обзавеждаха и подреждаха голите места така, че другите по-лесно да се решат да ги последват. Поставяха стъкла в празните рамки и запалваха в къщите огньове.

Това бяха първите мъже на Марс.

А знаеше се кои щяха да бъдат първите жени.

Втората вълна би трябвало да донесе хора от други страни, с друг език, с други идеи. Но ракетите бяха американски и преселниците бяха американци, а Европа и Азия, Южна Америка, Австралия и Океания само гледаха как римските свещи изчезват във висините и ги оставят долу на Земята. Целият свят беше зает с войни или с мисли за война.

Така че и вторите преселници бяха американци. Оставили многоетажните килери и подземните железници, те всецяло си почиваха в обществото на мълчаливите мъже от степните, буренясали щати — мъже, които познаваха цената на мълчанието и с това им помагаха да намерят душевно спокойствие, след като дълги години бяха живели наблъскани в тунелите, кутийките и килерите на Ню Йорк.

И сред тези втори мъже имаше такива, които, съдейки по техните очи, изглеждаха, като че ли са тръгнали при самия господ…