Рей Бредбъри
Марсиански хроники (6)

Април 2000
Третата експедиция

Корабът се спусна от космоса. Зад него останаха звездите, умопомрачаващите скорости, блестящите движения и безмълвните космически бездни. Корабът беше нов: в него имаше жар, в металическите му клетки се намираха хора; сега летеше сред мъртва тишина, излъчваше топлина и огън. Той носеше седемнадесет мъже, включително и капитана. Тълпата от космодрума в Охайо бе крещяла, махала с ръце нагоре към слънцето; ракетата бе разцъфнала като гигантско цвете от светлини и огън и се бе втурнала в космоса — така започна Третата експедиция към Марс!

Сега корабът с желязна точност навлизаше в горните слоеве на марсианската атмосфера. Той все още бе въплъщение на красота и мощност. Бе летял през тъмните бездни на космоса като някакво призрачно морско чудовище; бе се промъкнал край старата луна и се бе втурнал напред в необятни пустоши, пронизвайки ги една след друга. Хората в нея, изтощавани, подхвърляни насам-натам,. бяха боледували и сетне оздравявали. Един от тях бе умрял, затова останалите шестнадесет се притискаха сега към дебелите стъкла на илюминаторите и с разширени очи гледаха как отдолу под тях стремително се върти и нараства Марс.

— Марс! — извика щурманът Лустиг.

— Добрият, стар Марс! — каза археологът Семюел Хинкстън.

— Да! — кимна капитан Джон Блек.

Ракетата кацна на една зелена поляна. Недалеч се виждаше елен, отлят от чугун. Още по-нагоре на зелената площ дремеше на слънцето висока кафява къща, викториански стил, цялата украсена с множество спирали и завъртулки, със сини, розови, жълти и зелени стъкла на прозорците. На верандата растеше мъхеста герания; окачена с куки на тавана, висеше люлка, която ветрецът леко полюшваше наляво надясно, наляво надясно. Отгоре на къщата имаше малка кула с ромбически кристални стъкла и конически покрив. През широкия прозорец на първия етаж се виждаше пулт с нотите на песента: „Красивата Охайо“.

Около реката във всички посоки се простираше малък град, зелен и неподвижен в сиянието на марсианската пролет. Виждаха се къщи — бели и от червени тухли, високи кленови дървета, наклонени от вятъра. Издигаха се черковни камбанарии с безмълвни златни камбани.

Всичко това космонавтите видяха през илюминаторите. След това се спогледаха един друг и отново се загледаха навън. И всеки се хвана за лакътя на съседа си, сякаш изведнъж му бе станало невъзможно да диша. Лицата им пребледняха.

— Дявол да ме вземе! — прошепна Лустиг, като търкаше лице с изтръпналите си пръсти. — Дявол да ме вземе!

— Това просто не може да бъде! — рече Семюел Хинкстън.

— Боже мой! — въздъхна капитан Джон Блек.

От кабинета си химикът съобщи:

— Капитане, атмосферата е разредена. Но кислородът е достатъчен. Опасност няма.

— Тогава ще излезем, нали? — каза Лустиг.

— Чакайте — отвърна капитан Джон Блек. — Трябва да разберем какво представлява всичко това.

— Малко градче, капитане, въздухът е тънък, но може да се диша.

— Малко градче, което много прилича на земно градче — добави археологът Хинкстън. — Невероятно. Просто не може да бъде и все пак то е пред нас.

Капитан Джон Блек разсеяно го погледна.

— Мислите ли, Хинкстън, че цивилизациите на две различни планети могат да се развиват с еднакви темпове и в едно и също направление.

— Не бих мислил, че това е възможно.

Капитан Блек стоеше пред илюминатора.

— Погледнете онези там герании. Съвсем нов вид, познат на Земята само през последните петдесет години. А спомнете си колко хиляди години трябва да изминат за еволюирането на едно или друго растение. И после, кажете ми, логично ли е у марсианците да се намират: първо, именно такива цветни стъкла на прозорците; второ, такива кулички; трето, люлки на терасите; четвърто, някакъв инструмент, който много прилича на пиано и навярно е пиано; и пето, ако погледнете внимателно през лещата на този телескоп, ще видите, че някой марсиански композитор е издал своя музикална пиеса, наречена не другояче, а „Красивата Охайо“, което ще рече, че на Марс ще намерим и река Охайо. Е, логично ли е всичко това?

— Капитан Уилямс… разбира се! — извика Хинкстън.

— Какво?

— Капитан Уилямс и тримата му спътници! Или Натаниел Йорк и неговия партньор. Това обяснява всичко!

— Това не обяснява абсолютно нищо! Доколкото можахме да установим, ракетата на Йорк е експлодирала още в деня на кацването на Марс и двамата космонавти са загинали. Що се отнася до Уилямс и неговите хора, техният кораб е бил разрушен на втория ден след пристигането им. Във всеки случай по това именно време прекратиха работата си техните радиопредаватели; ако бяха живи, те щяха да се опитат да се свържат с нас. Както и да е, от експедицията на Йорк е изминала само една година, а пък капитан Уилямс и неговите хора са слезли тук през миналия август. Но да допуснем, че те са живи — възможно ли е, дори с помощта на самите гениални марсианци, за едно тъй кратко време да построят цял град, и то така, че той да изглежда толкова стар? Погледнете внимателно: този град е най-малко на седемдесет години. Вижте дървения стълб на верандата; погледнете дърветата — вековна гора, цялата! Не, всичко това няма нищо общо нито с Йорк, нито с Уилямс. Това е нещо друго. И никак не ми харесва. И докато не разбера какво именно представлява всичко това, няма да стъпя навън от кораба.

— Да, и освен това — добави Лустиг — Уилямс и спътниците му са били убити от някое враждебно марсианско племе там, а ние получихме нареждане да слезем в това полушарие. За да се избегне нова подобна катастрофа. Следователно ние се намираме в област, която, доколкото ни е известно, нито Йорк, нито Уилямс са зърнали.

— По дяволите! — каза Хинкстън. — Аз все пак искам да вляза в този град… с ваше разрешение, капитане. Може и да се окаже, че на всички планети от нашата слънчева система разумът и цивилизацията са се развивали по сходни пътища. Възможно е ние да стоим пред прага на най-крупното психологическо и метафизическо откритие на нашата епоха.

— Предпочитам да почакам малко — рече капитан Джон Блек.

— А може би, капитане, ние сме свидетели на явление, което за пръв път ще докаже съществуването на Бога по най-категоричен начин!

— Има си мнозина вярващи и без подобни доказателства, мистър Хинкстън.

— Да, и аз съм един от тях, сър. Ала съвсем ясно е, че град като този не може да съществува без намесата на божественото провидение. Всички тези подробности, детайли… Всичко това ме изпълва с такива чувства, че не знам дали трябва да се смея, или да плача.

— Тогава не прави нито едното, нито другото, докато не разберем на какво сме се натъкнали.

— Натъкнали? — намеси се Лустиг. — На нищо не сме се натъкнали. Хубаво, тихо, потънало в зеленина градче, което много прилича на старомодното селище, където аз съм се родил. На мен просто ми харесва.

— Кога си роден, Лустиг?

— През хиляда деветстотин и петдесета, сър.

— А ти, Хинкстън?

— Хиляда деветстотин петдесет и пета. В Гринел, Айова. И като гледам това градче, сякаш се намирам у дома.

— Хинкстън, Лустиг, аз бих могъл да бъда ваш баща. Вече съм на осемдесет години. Роден съм през хиляда деветстотин и двадесета в Илинойс, но благодарение на божията милост и на науката, която през последните години се научи как да подмладява някои старци, аз се намирам тук, на Марс. Не се чувствувам по-изморен от вас, но съмненията ми са много по-големи от вашите. Това градче изглежда тъй спокойно, тъй приветливо и прохладно, тъй много прилича на Грийн Блъф, Илинойс, че просто ме плаши. Премного прилича на Грийн Блъф! — И капитанът се обърна към радиста. — Свържете се със Земята. Предайте, че кацнахме. Това е всичко. Кажете им, че подробен доклад ще им бъде изпратен утре.

— Да, капитане.

Капитан Блек погледна през илюминатора; лицето му изглеждаше като лице на човек на четиридесет, а не на осемдесет години.

— А сега слушайте, Лустиг. Вие, аз и Хинкстън ще излезем да поразгледаме градчето. Другите ще останат в ракетата. Ако с нас се случи нещо, те ще могат да офейкат. По-добре е да загинат трима, отколкото целият кораб. В случай на нещастие нашият екипаж ще може да предупреди следващата ракета. Нея ще поведе капитан Уайлдър, тя трябва да излети към края на декември, ако не се лъжа. Ако на Марс се намират някакви враждебни сили, новата експедиция ще трябва да бъде добре въоръжена.

— Но и ние сме добре въоръжени. Носим цял арсенал!

— Тогава предайте на момчетата да бъдат в бойна готовност. Хайде, Лустиг, Хинкстън! Да вървим!

И тримата космонавти се спуснаха надолу по корабната стълба.

Беше прекрасен пролетен ден. Кацнала на цъфнало ябълково дърво, една червеношийка пееше непрекъснато. Дъжд от бели листенца се сипеше надолу, когато вятърът докосваше зелените клончета и нежно благоухание се носеше наоколо. Някъде в градчето някой свиреше на пиано и мелодията ту се усилваше, ту заглъхваше във въздуха — нежна приспивна мелодия: „Прекрасният мечтател“. В друга къща изтъркан и скърцащ грамофон съскаше песента „Скитане в сумрака“, изпълнявана от Хари Лодър.

Тримата космонавти застанаха вън пред ракетата. Жадно поемаха силно разредения въздух, сетне тръгнаха бавно надолу, като внимаваха да не се изморяват.

Сега на грамофона прозвуча друга плоча.

Искам юнска нощ,

лунна нощ… и теб…

Лустиг се разтрепера; Семюел Хинкстън също.

Небето беше ясно и спокойно; някъде под хладните скали и сенчестия гъсталак на някоя клисура ромолеше прохладен ручей. Чуваше се тропотът на конски копита, трополенето на подрусваща се каруца.

— Капитане! — каза Семюел Хинкстън. — Както искате, но иначе не може да бъде, друга възможност няма; полетите към Марс са започнали още преди Първата световна война!

— Не.

— Как другояче може да се обясни съществуването на тези къщи, на този чугунен елен, на пианото, музиката? — Хинкстън настойчиво стисна лакътя на капитана и се загледа в неговото лице. — Представете си, че някога, да речем, около хиляда деветстотин и пета година, е имало хора, които са мразели войната и тайно са се сговорили с някои учени, построили са ракета и са пристигнали тук, на Марс…

— Невъзможно е, Хинкстън.

— Но защо? В хиляда деветстотин и пета година светът е бил съвсем друг; тогава е било много по-лесно да се запази това в тайна.

— Само че не и такова сложно нещо, като една ракета! Не, това не може да се запази в тайна.

— Те се преселили на тази планета и естествено са си построили къщи също като на Земята, защото са донесли със себе си и същата култура.

— И през всичките тези години са живели тук? — попита капитанът.

— Точно така — живели са в мир и спокойствие. Възможно е да са отлитали до Земята още няколко пъти, за да пренесат хора, нужни за заселването на такова едно градче; а после са прекратили полетите си от страх да не бъдат открити. Ето защо и градчето изглежда тъй старомодно. Лично аз не мога да открия нито един предмет, произведен след хиляда деветстотин двадесет и седма година. А вие? Впрочем космическите полети може да са започнали много по-рано, отколкото ние предполагаме. Още преди няколко столетия в някой отдалечен край на Земята? И малцината хора, които отдавна са пристигнали на Марс, са пазили това в тайна и са слизали на Земята само от време на време.

— От вашите уста звучи почти правдоподобно.

— Не почти, а напълно! Доказателството е тук, пред очите ни. Остава само да срещнем някои хора и предположението ни ще бъде потвърдено.

Гъстата зелена трева поглъщаше шума на ботушите им. Миришеше на току-що окосено сено. Капитан Джон Блек усети как въпреки неговата воля душата му се изпълва с някакво блаженство и спокойствие. Бяха изтекли тридесет години, откакто за последен път бе пребивавал в такова малко градче; сега бръмченето на пролетните пчели го успокояваше и омайваше, а свежестта на събуждащата се природа падаше като балсам на душата му.

Те стъпиха на верандата. Глухо ехо отекваше изпод дъските при всяка тяхна стъпка, докато се приближаваха към замрежената врата. През мрежата видяха преградения с мънистена завеса коридор, кристалния полилей и една картина от Максфилд Париш, окачена на стената над удобното кресло, стил Морие. Вътре миришеше на нещо старинно, на таванско помещение и на нещо безпределно уютно. Чуваше се как звънтяха парченцата лед в каната с лимонада, В отдалечената кухня — тъй като денят беше горещ — някой приготовляваше студена обедна закуска. Тънък женски глас тихо и нежно тананикаше някаква песен.

Капитан Джон Блек натисна звънеца.

 

 

От дъното на коридора се дочуха леки, деликатни стъпки и зад мрежата се появи жена на около четиридесет години с приветливо лице, облечена така, както навярно са се обличали през хиляда деветстотин и девета година.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита ги тя.

— Моля за извинение — нерешително подхвана капитан Блек, — но ние търсим… тоест бихте ли ни помогнали…

Той млъкна. Тя го гледаше с тъмните си учудени очи.

— Ако продавате нещо… — започна тя.

— Не, не, почакайте! — извика той. — Какъв е този град?

Тя го изгледа от горе до долу.

— Какво искате да кажете с това: какъв град е този? Нима е възможно да се намирате в един град и да не знаете как се нарича?

Капитанът имаше такъв вид, сякаш повече от всичко му се искаше да отиде и да седне под сянката на някое ябълково дърво.

— Ние не сме оттук. Искаме да разберем как се е намерил този град тука и как вие сте попаднали в него.

— Вие да не сте преброителна комисия?

— Не.

— На всички е известно — продължи тя, — че градът е построен през хиляда осемстотин шейсет и осма година. Но може би вие просто искате да се пошегувате с мен?

— Нищо подобно! — бързо извика капитанът. — Ние сме от Земята.

— Искате да кажете изпод Земята? — учуди се тя.

— Съвсем не. Ние отлетяхме от третата планета Земя с космически кораб. И слязохме тук, на четвъртата планета Марс…

— Този град — жената започна да обяснява така, както се говори на малко дете — е Грийн Блъф, Илинойс, на континента, който се нарича Америка, разположен между двата океана, Атлантическия и Тихия, на света, наричан още и Земя. А сега отивайте си със здраве!

И тя заситни надолу по коридора, разтваряйки с пръсти мънистената завеса.

Тримата мъже се спогледаха.

— Да счупим вратата — предложи Лустиг.

— Не бива. Това е частна собственост. О, Господи!

Те прекосиха верандата и седнаха на стъпалата.

— Не ти ли минава през ума, Хинкстън, че може би ние някак си сме се заблудили, че по някакъв начин сме се отбили по пътя си и чисто и просто сме се върнали назад, кацнали сме отново на Земята?

— А как бихме могли да направим такова нещо?

— Не знам. Не знам. Боже мой, нека си помисля!

— Та нали проверявахме всяка миля от пътя — продължи Хинкстън. — Нашите хронометри ни даваха точни сведения. Минахме покрай Луната, навлязохме в необятния космос и пристигнахме тук. Аз не се съмнявам ни най-малко, че сега се намираме на Марс.

— А може и да се е случило нещо с пространството, с времето — намеси се Лустиг. — Представете си, че ние сме се объркали в четирите измерения и сме се върнали на Земята преди тридесет — четиридесет години?

— О, стига, Лустиг!

Лустиг отиде към вратата, натисна звънеца и извика в полутъмната прохладна стая:

— Коя година сме сега?

— Хиляда деветстотин двайсет и шеста, разбира се — отвърна жената, която седеше на един люлеещ се стол и бавно отпиваше от лимонадата.

— Е, чухте ли? — обърна се с рязко движение Лустиг. — Хиляда деветстотин двайсет и шеста! Ние сме отлетели в миналото! Това е Земята.

Лустиг седна. Те вече не се съпротивяваха на ужасната, изненадваща мисъл, която сякаш ги пронизваше. Ръцете им нервно стискаха коленете.

— Това не съм очаквал! — каза капитанът. — Става ми някак страшно, разбирате ли, много страшно! Как може наистина да се случи подобно нещо? Айнщайн трябваше да бъде тук-сега…

— Ще ни повярва ли някой в този град? — попита Хинкстън. — Ех, на каква опасна игра сме се хванали… Искам да кажа, времето, четвъртото измерение! Не е ли по-добре да се качим на ракетата и да отлетим за дома?

— Не. Поне докато не опитаме някоя друга къща.

Те отминаха три къщи и се спряха пред една малка бяла хижа, сгушила се под сянката на огромен дъб.

— Обичам да бъда логичен, доколкото е възможно — каза капитанът. — А струва ми се, че ние още не сме стигнали до същността на въпроса. Да допуснем, Хинкстън, че вашето предположение е вярно, тоест че космическите полети са започнали много отдавна. И след като поживели тук доста години, земните хора започнали да тъгуват по Земята. Отначало тази носталгия взела формата на лека невроза, после се развила в пълна психоза, която заплашвала да се превърне в безумие. Какво бихте сторили вие като психиатър в този случай?

Хинкстън поразмисли.

— Аз навярно бих започнал постепенно да преустройвам марсианската цивилизация така, че с всеки изминат ден тя да заприличва все повече и повече на земната. Ако съществува начин да се пресъздадат тук земните растения, пътища, езера, дори и океаните, аз бих направил това. После с помощта на масова хипноза бих внушил на цялото население, на всички обитатели на подобно градче, че тази планета в действителност не е никакъв Марс, а самата Земя.

— Отлично, Хинкстън. Струва ми се, че сега сме на прав път. Жената в онази къща там просто си мисли, че се намира на Земята и нищо повече. Това предпазва нейния разсъдък. Тя, както и всички останали жители на това градче са обект на най-грандиозния миграционен и хипнотически експеримент, който вие някога ще имате случай да наблюдавате.

— Точно така, капитане! — извика Лустиг.

— Несъмнено! — добави Хинкстън.

— Добре — въздъхна капитанът. — Сега нещата се поизясниха и на мене ми е по-леко. Все пак в това има някаква логика. Иначе всички тия приказки за времето, за пътуване назад и напред във времето, ужасно ми размътиха главата. Но ако моето предположение се окаже вярно… И той се усмихна. — Е, тогава нас ни очаква голяма популярност сред местното население.

— Сигурен ли сте? — каза Лустиг. — Така или иначе, тези хора са нещо като пилигрими и умишлено са избягали от Земята. Може би те съвсем няма да ни се зарадват. А може и да се опитат да ни изгонят или… да ни убият.

— Нашето оръжие е по-ефикасно. Но напред към следващата къща!

Ала едва прекосили тревистата градинка, Лустиг се спря, погледна надолу по тихата сънлива уличка и извика:

— Капитане!

— Какво има, Лустиг?

— О, капитане, капитане, какво виждам…

И Лустиг почна да плаче. Вдигна ръце и закърши разтрепераните си пръсти; по лицето му се изписа учудване, радост и недоверие. Изглеждаше, като че ли всеки миг може да полудее от щастие. Погледна надолу по улицата и се втурна напред, като се препъваше тромаво, падаше, ставаше и продължаваше да тича.

— Вижте, гледайте!

— Не го оставяйте да избяга! — И капитанът се спусна да го настигне.

Лустиг тичаше бързо и крещеше. Той зави в един двор, някъде по средата на сенчестата улица, и скочи на верандата пред една голяма зелена къща с бронзов петел на покрива.

Удряше по вратата, крещеше и плачеше, когато Хинкстън и капитанът дотичаха при него. И тримата дишаха тежко, пъхтяха, изтощени от бягането в разредения въздух.

— Бабо! Дядо! — извика Лустиг. Старец и старица стояха на прага.

— Дейвид! — извикаха те с хрипкави гласове и се втурнаха навън да го прегръщат, да го тупат по гърба и да го оглеждат. — О, Дейвид, Дейвид! След толкова години! Колко си пораснал, момчето ни, какъв голям си станал! Дейвид, момчето ни, как се чувствуваш?

— Бабо, дядо! — хлипаше Дейвид Лустиг. — Вие изглеждате просто чудесно! Чудесно!

Той ги оглеждаше, обръщаше, целуваше, прегръщаше, плачеше до тях и отново ги оглеждаше, примигвайки към дребничките стари хора. Слънцето светеше, подухваше вятър, тревата се зеленееше, вратата стоеше широко отворена.

— Влез, момчето ни, влез! Има леден чай за теб, пресен, колкото искаш!

— Аз съм с приятели. — Лустиг се обърна, смеейки се, и нетърпеливо махна с ръка на капитана и на Хинкстън. — Капитане, елате тук!

— Здравейте! — приветствуваха ги старите. — Заповядайте, влезте! Приятелите на Дейвид са и наши приятели. Не се стеснявайте!

В гостната стая на стария дом беше прохладно в един ъгъл високо и равномерно тиктакаше бронзов старинен часовник. Имаше меки възглавнички на широките кушетки, книги по целите стени, дебел килим с ярки цветни украшения, а в ръката — изпотена чаша с леден чай, който тъй приятно разхлаждаше пресъхналия език.

 

 

— Пийте, наздраве! — Чашата на бабата звънна о порцелановите й зъби.

— Откога сте тук, бабо? — попита Лустиг.

— Откакто умряхме — рязко отвърна тя.

— Откакто… вие, какво? — Капитан Блек остави чашата си.

— О, да — кимна Лустиг. — Те умряха още преди тридесет години.

— И вие седите тук, като че ли това е нищо? — възкликна капитанът.

— Шшшт! — лукаво намигна старицата. — Кой сте вие, та се месите в тези работи? Ние сме тук и това е всичко. Какво всъщност е животът? Кому са нужни всичките тия „за какво“, „защо“ и „накъде“? Ние знаем само, че сме тук отново живи и не задаваме никакви въпроси. Дава ни се втора възможност. — Тя се заклатушка несигурно, отиде при капитана и му протегна тънката си китка на ръката. — Пипнете!

Капитанът пипна ръката й.

— Истинска е, нали?

Той кимна.

— Е, тогава — тържествено каза тя — защо ви трябва да задавате не знам какви си въпроси?

— Виждате ли — отвърна капитанът, — ние просто не сме си и представяли, че ще намерим на Марс подобно нещо.

— И сега го намерихте. Смея да кажа, че на всяка планета ще намерите не малко неща, които ще ви открият колко неизповедими са пътищата господни.

— Значи това тук е царството небесно? — попита Хинкстън.

— Глупости! Нищо подобно! Тук е просто друг свят и на нас ни се дава втора възможност. Защо? Това никой никога не ни е казвал. Но нали и на Земята никой не ни обясни защо се намирахме там. На другата Земя искам да кажа. От която сте пристигнали вие. И откъде можем ние да знаем дали преди нея не е имало някоя друга?

— Добър въпрос — рече капитанът.

Лустиг не преставаше да се усмихва на своите прародители.

— Дявол да го вземе, толкова е хубаво да ви видя пак, тъй много се радвам!

Капитан Блек стана и небрежно се тупна с ръка по бедрото.

— А сега ние трябва да вървим. Благодарим за почерпката.

— Вие ще се върнете, нали? — казаха старите. — Ще ви чакаме за вечеря.

— Благодарим, ще гледаме да дойдем. Но имаме много работа. Моите хора ме чакат там, в ракетата и…

Гласът му секна. Той погледна учудено към вратата. Някъде отдалеч в обилната слънчева светлина се чуваха гласове, викове, приветствени възгласи.

— Какво е това? — попита Хинкстън.

— Сега ще узнаем. — Капитан Джон Блек тутакси изскочи на двора и се затича през зелената полянка към улицата на марсианското градче.

Той се спря и се загледа към ракетата. Всички изходи бяха отворени, а хората му се спускаха презглава навън и приветствено размахваха ръце. Наоколо се бе събрала огромна тълпа марсианци; космонавтите се втурваха сред тях, смесваха се с тях, пробиваха си път между тях, разговаряха, смееха се и се ръкуваха. Някои затанцуваха от радост, други се трупаха на групи. Ракетата стоеше празна, напусната.

В слънчевата светлина избухна блясъкът на духова музика, от високо издигнатите басове и тромпети се разнесоха ликуващи звуци. Гърмяха барабани, пронизително пищяха флейти. Златокоси девойчета подскачаха наоколо. Момчетата викаха „Ура!“ Дебели мъже черпеха познати и непознати с десетцентови пури. Градският кмет произнесе приветствено слово. След това един по един членовете на екипажа, хванали подръка майка от едната страна, баща или сестра от другата, забързаха надолу по улицата към малките хижи и просторните къщи.

— Стойте! — изкрещя капитан Блек.

Една след друга вратите на къщите се затвориха.

Жегата се понесе нагоре към ясното пролетно небе, всичко наоколо потъна в тишина. Духовият оркестър се скри зад един ъгъл. Само изоставената ракета блестеше и искреше самотна под слънцето.

— Дезертьори! — извика капитанът. — Доброволно напуснаха кораба! Кожата им ще съдера, кълна се! Те имаха заповед!…

— Капитане — рече Лустиг, — не бъдете тъй строг към тях. Всички те се срещнаха със своите роднини и близки…

— Това не ги оправдава!.

— Но помислете за техните чувства, капитане, когато са видели около кораба толкова познати лица!

— Те имаха заповед, дявол да ги вземе!

— А как бихте постъпили вие, капитане?

— Щях да изпълня заповедта… — Устата на капитана така си и остана отворена.

По тротоара под лъчите на марсианското слънце към тях се приближаваше висок, усмихнат младеж на около двадесет и шест години, с удивително светлосини очи.

— Джон! — извика младежът и се затича към тях.

— Какво? — залитна капитанът.

— Джон, стари вагабонтино!

Младият мъж се спусна, сграби ръката на капитана и го потупа по гърба.

— Ти ли си? — каза капитан Блек.

— Разбира се, кой друг може да бъде?

— Едуард! — без да изпуска ръката на непознатия, капитанът се обърна към Лустиг и Хинкстън: — Това е брат ми Едуард. Ед, запознай се с моите приятели: Лустиг, Хинкстън! Моят брат!

Те се потупваха, друсаха си ръцете, после се прегърнаха.

— Ед!

— Джон, безделнико…

— Ти изглеждаш чудесно, Ед! Но, Ед, какво значи всичко това? Ти никак не си се променил през всичките тия години. Та нали беше на двайсет и шест, когато почина, а аз — само на деветнайсет. Боже мой, след толкова години и ето те пак! Но какво значи всичко това?

— Мама те чака — каза Едуард Блек, усмихвайки се.

— Мама?

— И татко също.

— Татко? — Капитанът едва не падна като от силен удар. Запристъпва напред някак вдървено, сякаш краката му не искаха да го слушат. — Мама и татко живи? Къде са?

— В старата ни къща, на Дъбова улица.

— В старата къща… — Очите на капитана се изпълниха с възторг и изумление — Чувате ли, Лустиг, Хинкстън?

Но Хинкстън вече го нямаше. В долния край на улицата той бе забелязал родната си къща и се бе затичал нататък. Лустиг се смееше.

— Сега вече разбирате, капитане, какво е станало с нашите хора при ракетата. Те не са могли да постъпят другояче.

— Да, да — и капитанът зажумя. — Сега ще отворя очи и теб вече няма да те има. — Той запремига. — Но ти си тук. Боже мой, Ед, колко добре изглеждаш…

— Да вървим. Обедът ни чака. Аз предупредих мама.

— Капитане — каза Лустиг, — ако ви потрябвам… аз ще бъда при старите, при баба и дядо.

— Какво? Да, разбира се, Лустиг. После… Едуард го хвана подръка и го помъкна напред.

— Ето я и нашата къща. Помниш ли я?

— И още как! Хайде на бас, че аз пръв ще стигна до верандата.

Те се впуснаха в надпревара. Дърветата шумяха над главата на капитан Блек, земята тътнеше под нозете му. И в този изумителен „сън наяве“ той видя как златистата фигура на Едуард Блек го надминава; видя как стремително се приближава родната му къща с широко отворена врата.

— Надбягах те! — извика Едуард.

— Да, аз съм вече старец — задъхваше се капитанът, — а ти си още младеж. Освен това ти винаги си ме изпреварвал! Или си забравил?

На вратата стоеше мама — пълничка, розовичка, сияеща. А зад нея със започнали да побеляват коси стоеше татко, стиснал лулата си в ръка.

— Мамо, татко!

Капитанът изтича към тях нагоре по стълбите също като някое дете.

Денят беше прекрасен и дълъг. След като се нахраниха, те седнаха в гостната; той им разказа всичко за своята ракета, а те кимаха с глава и му се усмихваха. Мама си беше все същата, а татко отхапваше края на пурата и замислено я запалваше — съвсем по старому. На вечеря ядоха голяма пуйка; времето летеше незабелязано. И когато крехките кокалчета бяха чисто оглозгани и самоотвержено лежаха в чиниите, капитанът се облегна назад и дълбоко въздъхна в знак на ситост и доволство. Нощта покри всички дървета и украси небето; лампите в добрия стар дом засветиха с ореоли от розови сияния. От другите къщи по цялата улица се носеше музика, звукове на пиано, хлопане на врати.

Мама сложи плоча на виктролата^[1] и изигра един валс с капитан Джон Блек. От нея лъхаше на същия парфюм, запомнен още от онова лято, когато тя и татко бяха убити при една железопътна катастрофа. Но сега те леко се въртяха в ритъма на танца и ръцете му обгръщаха една действителна, жива мама.

— Не всеки ден на човек се представя втора възможност да живее — каза майката.

— Ще се събудя утре сутринта — рече капитанът — и ще се намеря пак в ракетата, в космоса и от всичко това няма да има нито следа.

— Не, прогони тези мисли! — възкликна тя ласкаво. — Не си блъскай главата. Бог е милостив към нас. Нека бъдем щастливи.

— Прощавай, мамо. — Плочата завърши със съскане.

— Ти си изморен, синко. — Бащата показа с края на лулата си. — Твоята спалня те чака и старият железен креват… всичко е както си беше.

— Но аз трябва да събера хората си.

— Защо?

— Защо ли?… Хм… не знам. Може би няма защо… Не, няма никаква причина за това, разбира се, че няма. Сега те всички ядат или спят. Един хубав сън няма да им навреди.

— Лека нощ, синко! — Майка му го целуна по бузата. — Колко е хубаво, че пак си у дома.

— Да, у дома е хубаво.

Той остави този малък свят на цигарения дим, на парфюма, на книгите и на меката светлина и се заизкачва нагоре по стълбите, като не преставаше да говори с Едуард. Едуард блъсна една врата и Джон видя своето жълто, пиринчено легло, познатите вимпели от колежа и една много извехтяла, изтъркана шуба от ракунова^[2] кожа, която той поглади с притаена нежност.

— Много ми дойде — промълви капитанът. — Просто съм капнал от умора. Толкова много неща се случиха днес! Като че ли съм стоял под проливен дъжд цели четиридесет и осем часа без чадър и без палто. До костите съм пропит от впечатления…

Едуард разстла нашироко снежнобелите чаршафи и посви възглавниците. После отвори прозореца, оставяйки нощното благоухание на жасмин да нахлуе в стаята. Вън се лееше лунна светлина, носеха се звуци на далечна танцова музика и тихи гласове.

— Значи това е то Марс — каза капитанът, като се събличаше.

— Да, това. — Едуард се събличаше мудно; лениво изхлузи ризата над главата си и откри златистия тен на плещите си и на здравия си мускулест врат.

Светлините угаснаха; те се намериха в леглото един до друг, така както е било — преди колко десетилетия. Подпрян на лакти, капитанът вдишваше напоения с аромата на жасмин въздух, който нахлуваше отвън и полюшваше леките дантелени завеси на прозореца в тъмната стая. Вън на полянката, сред дърветата, някой бе навил джобен грамофон.

Капитанът си спомни за Мерилин.

— И Мерилин ли е тук?

Легнал по гръб в квадрата от лунна светлина, която нахлуваше през прозореца, брат му не бързаше да отговори.

— Да — почака и после добави: — Сега не е в града, но ще се върне утре сутринта.

Капитанът затвори очи.

— Много искам да видя Мерилин.

В тишината на квадратната стая се чуваше само тяхното дишане.

— Лека нощ, Ед.

Пауза.

— Лека нощ, Джон.

Капитанът блажено се изтегна на постелята, давайки воля на мислите си. Сега за пръв път от него се свлече напрежението на деня и той най-после беше способен да разсъждава логично. Всичко, всичко беше само емоции. Духовият оркестър, познатите лица, роднините… Но сега…

„Но как? — чудеше се той. — Как бе извършено всичко това? По какъв начин? И защо? С каква цел? Какво е това — проява на доброта от страна на някакво божествено провидение? Наистина ли господ тъй много мисли за своите деца? Но как, защо и за какво?“

И той преразгледа теориите, споменати рано през деня от Хинкстън и Лустиг, под влияние на първите впечатления. После започна да прехвърля в ума си всякакви нови теории и предположения лениво, сякаш подхвърляше плоски камъчета в дълбините на своя разум, обръщаше ги и така, и иначе и смътни проблясъци припламваха в неговото съзнание. Мама. Татко. Едуард. Марс. Земя. Марс. Марсианци.

Кой ли е живял тук, на Марс, преди хиляда години? Марсианци? Или винаги е било така, както днес?

Марсианци. Той бавно повтори тази дума вътре в себе си.

И едва ли не се засмя на глас. Изведнъж съвсем неочаквано той се бе натъкнал на най-глупавото предположение. По тялото му премина хлад. Не беше нищо особено, разбира се. Съвсем невероятно. Глупаво. Забрави го! Просто смешно.

И все пак… „Да предположим… Да, само да предположим, че на Марс наистина живеят марсианци, че те са забелязали как се приближава нашият кораб, видели са и нас вътре в този кораб. И че те ни мразят… Да допуснем също — просто от любопитство, — че те са решили да ни унищожат като нашественици, като нежелани гости; както и да извършат това по някакъв хитроумен начин, така че да приспят нашата бдителност. Тогава с какво оръжие биха могли марсианците да си послужат срещу земните хора, които притежават атомно оръжие?“

Получи се и интересен отговор. Телепатия, хипноза, възпоминания, въображение.

„Да предположим, че всичките тия къщи съвсем не са действителни, че този креват не е действителен, че всичко това е продукт на моето собствено въображение, материализирано с помощта на марсианска телепатия и хипноза — размишляваше капитан Джон Блек. — В действителност тези къщи може да имат съвсем друг вид, марсиански вид, но съобразявайки се с моите желания, марсианците нарочно са направили това да изглежда като моя роден град, като моята родна къща, за да приспят моята подозрителност. Та нима има по-добър начин да бъде заблуден един човек, по-добра примамка от собствените му родители?“

„И този град тъй стар, също като през хиляда деветстотин двадесет и шеста година, когато нито един от моите хора още не е бил роден! Когато аз съм бил само на шест години, когато действително бяха на мода плочите на Хари Лодер и по стените висяха картините на Максуел Париш, когато съществуваха мънистени звезди, песента «Прекрасната Охайо» и архитектура на началото на двадесетия век. Ами ако марсианците са извлекли всичките тези представи за това градче само и единствено от моя собствен ум? Казват, че детските спомени са най-ясни, най-живи. И веднъж създали градчето според моите спомени, те са го населили с най-любимите роднини и близки, живущи в паметта на хората от ракетата!“

„И да допуснем, че тия създания, които спят в съседната стая, съвсем не са моите родители, а марсианци, с необикновено развит интелект, способни да ме държат под хипноза през цялото това време?“

„И този духов оркестър? Какъв потресающ, изумителен план! Първо омотай ума на Лустиг, после на Хинкстън; след това събери огромна тълпа; а когато космонавтите виждат майки, лели, чичовци, възлюбени, починали преди десет-двадесет години — нищо чудно, че те забравят дадените им нареждания, втурват се навън и изоставят кораба! Какво по-естествено от това? Какви подозрения могат да изникнат тук? Може ли да има нещо по-просто? Човек не може да си задава много въпроси, когато съвсем неочаквано вижда пред себе си възкръсналата си майка; той просто онемява от щастие! И ето какъв е резултатът на всичко това: ние сме се пръснали по разни домове, лежим в креватите, не разполагаме с никакво оръжие, с което да се защитим, а ракетата стои там под лунната светлина празна, напусната. Колко ужасно, колко страшно ще бъде, ако се окаже, че всичко това е част от някакъв дяволски хитър план, измислен от марсианците, за да ни разделят и победят, за да ни убият до един! И може би по някое време през нощта този мой брат, който сега лежи до мен, изведнъж ще се преобрази, ще се претопи, ще стане съвсем друго същество — страшно, враждебно… ще стане марсианец. И за него ще бъде много лесно, просто да се обърне в леглото и да забие ножа в сърцето ми. И във всичките останали къщи надолу по улицата десетина други братя или бащи изведнъж ще се преобразят, ще стиснат ножовете и ще извършат същото нещо над нищо неподозиращите, унесени в сън хора от Земята…“

Ръцете на Джон Блек затрепериха под покривката. Стана му студено. Изведнъж всичко това престана да бъде теория. Изведнъж го обхвана неизказано силен страх.

Той се надигна в леглото и се ослуша. Нощта бе много тиха. Не се чуваше никаква музика. Вятърът бе спрял. Брат му спеше до него.

Той внимателно се повдигна и отмести одеялото. Измъкна се от леглото и тръгна тихичко към вратата. В това време се чу гласът на брат му:

— Къде отиваш?

— Какво?

Гласът на брат му бе станал студен.

— Попитах те: къде отиваш?

— Да пия вода.

— Но ти не си жаден.

— Жаден съм наистина.

— Не, не си!

Капитан Джон Блек се втурна напред. Извика два пъти. И никога не стигна до вратата.

Сутринта духовият оркестър свиреше тъжен, траурен марш. По всички улици, от всеки дом излизаха малки скръбни процесии, носещи дълги сандъци; и по окъпаните от слънцето паважи пристъпваха, облени в сълзи, бабите, майките, сестрите, братята, чичовците и бащите. Те отиваха към черковния двор, където вече ги чакаха току-що изкопани гробове и нови надгробни плочи. Шестнадесет гроба и шестнадесет надгробни плочи.

Кметът произнесе кратка заупокойна реч, лицето му изглеждаше ту като лицето на кмета, ту като нещо друго. Там бяха и майката, и бащата на Джон Блек заедно с неговия брат Едуард. Те плачеха и лицата им постепенно се променяха, загубваха познатите черти.

Дядото и бабата на Лустиг също бяха там и ридаеха, а лицата им се топяха като восък и блестяха така, както блестят всички неща през някой топъл ден.

Ковчезите бяха спуснати в гробовете. Някой промърмори нещо за „внезапната и ненавременна кончина на шестнадесет прекрасни мъже, загинали през нощта…“

Буци пръст затрополяха по капаците на ковчезите. Духовият оркестър засвири „Колумбия, бисер на океана“, после замарширува в такт и изчезна надолу по улицата. Този ден всички си почиваха.