Рей Бредбъри
Марсиански хроники (11)

Август 2002
Нощна среща

Преди да отиде горе в сините планини, Томас Гомес спря на една от самотните бензиностанции.

— Не се ли чувствуваш малко самотен тук, дядка?

Старецът изтри предното стъкло на малкия камион.

— Добре ми е.

— А харесва ли ти Марс?

— Харесва ми. Винаги има нещо ново. Миналата година, когато пристигнах тук, аз реших да не очаквам нищо, да не питам за нищо, да не се изненадвам от нищо. Ние трябва да забравим Земята и всичко, което е било. Трябва да се приспособим и да разберем, че тук всичко е различно. Аз страшно се забавлявам, като гледам какво е времето тук! Марсианско време. Денем адска горещина, нощем адски студ. А необикновените цветя, необикновените дъждове — всичко това просто ме опиянява. Дойдох тук да си почина, мислех си — ще дочакам края на живота си някъде, където всичко е по-другояче. Това е много важно за един старец. Младежите не желаят да разговарят с него, а другите старци страшно му досаждат. Ето защо си помислих, че най-доброто нещо за мене е да си намеря някое местенце, тъй различно от другите, че стига само да си отвориш очите — и душата ти ще се зарадва! И така, аз се настаних на тази бензиностанция. И ако тук стане много оживено, много шумно, ще се преместя на някое старо, по-тихо шосе, където ще мога да припечелвам само толкова, колкото ми е нужно да преживявам и все пак да ми остава достатъчно време да чувствувам, че тук всичко е тъй различно.

— Добре си намислил, дядка — каза Томас; мургавите му ръце лежаха отпуснати върху кормилото. Настроението му бе отлично. Беше работил цели десет дни в една от новите заселнически колонии, сега имаше два дни почивка и отиваше да се повесели.

— Сега вече от нищо не се учудвам — каза старецът. — Само гледам и събирам впечатления. Ако не можеш да приемеш Марс такъв, какъвто е, тогава по-добре е да се върнеш обратно на Земята. Тук всичко е някак наопаки: почвата, въздухът, каналите, туземците (наистина аз още не съм видял нито един от тях, но казват, че били някъде тъдява), часовниците. Даже и моят часовник се държи някак странно. Тук дори и времето е с главата надолу. Понякога ми се струва, че съм сам-самичък на цялата тази проклета планета, че няма никой друг. Бих се обзаложил, че е така! Чувствувам се като осемгодишно момченце, притиснато, а наоколо ми всичко високо и огромно. Бога ми, тук е най-подходящото място за един старец. Винаги съм нащрек и винаги щастлив. Знаеш ли какво представлява Марс? Марс прилича на играчката, която получих за Коледа преди седемдесет години — не зная дали някога си имал такова нещо, — наричат го калейдоскоп: вътре парченца кристал, парцалчета, мъниста и всякакви дрънкулки. А вдигнеш ли го срещу слънцето и погледнеш в него — дъхът ти просто спира. Какви шарки! Ето какво е Марс. Наслаждавай му се и не искай от него да стане друг. Господи, а знаеш ли ти, че онова там е шосе, прокарано от марсианците преди повече от шестнадесет столетия, все още е в добро състояние? Дължите долар и петдесет цента; благодаря и лека нощ.

Томас подкара колата по древното шосе и тихичко се смееше.

Това беше дълъг път през хълмове и мрак; той държеше кормилото, като от време на време пресягаше към кошницата с храна и си вземаше по някой бонбон. Така пътува цял час, без да срещне никаква друга кола, без да види никаква светлинка, само широкия път под него, бръмченето и рева на мотора, а наоколо Марс — потънал в тишина. Марс бе винаги тих, но тази нощ беше по-тих от всякога. Покрай Томас летяха пустини, пресъхнали морета и планински върхове, извишени към звездите.

Тази нощ във въздуха се усещаше дъхът на времето. Той се усмихна, разглеждайки наум това свое хрумване. Хубава мисъл. А всъщност на какво мирише времето? На прах, на часовници и хора. Ами ако поискаш да узнаеш как «звучи» времето? Като вода, препускаща в тъмна пещера, като плачещи гласове, като прах, който се сипе по капаците на празни кофи за смет, като дъжд. Ако отидеш по-далеч и се запиташ как изглежда времето? То изглежда като сняг, падащ безшумно в тъмна стая, или като някогашен ням филм, в който сто милиарда лица, подобно на новогодишни балончета, падат надолу, надолу и изчезват в нищото. Ето как именно мирише Времето, как изглежда и как звучи. А тази нощ — Томас протегна ръка навън от прозореца на камиона, — тази нощ, така да се каже, то можеше дори да се докосне.

Той караше камиона между хълмовете на Времето. Нещо го бодна по врата и Томас се изправи, гледайки внимателно напред.

Навлезе в един малък мъртъв марсиански град, спря мотора и потъна в окръжаващата го тишина. Притаил дъх, той седеше в кабината и гледаше навън към бялналите се под лунната светлина сгради, необитавани вече цели векове. Великолепни, съвършени сгради, сега само в развалини, но все пак великолепни.

Като запали мотора, Томас покара колата още миля-две, сетне отново спря, излезе от кабината, взе си кошничката с храна и се отправи към едно малко възвишение, откъдето можеше да гледа надолу към прашния град. Отвори термоса и си наля чаша кафе. Край него прелетя някаква нощна птица. На душата му беше много леко, много спокойно.

Около пет минути след това Томас дочу някакъв звук. Горе, някъде в планината, там, където древното шосе правеше завой, той забеляза някакво движение, слаба светлинка, после се разнесе слабо бръмчене.

Томас бавно се обърна, държейки чашата в ръка. От планината се спускаше нещо необикновено, нещо странно.

Някаква машина, прилична на жълтозелено насекомо на богомолка; тя плавно се носеше в прохладния въздух, смътно очертана, по тялото й трептяха безброй зелени диаманти, блестяха фасетирани рубинови очи. Нейните шест крака стъпваха по древното шосе с лекотата на ситен, ръмящ дъжд, а от гърба на машината един марсианец, с очи като разтопено злато, гледаше към Томас така, сякаш гледаше в кладенец.

Томас вдигна ръка и мислено извика: «Здравей!», ала устните му не се помръднаха. Защото това беше марсианец. Но Томас бе плувал на Земята в сини реки, покрай които минаваха непознати лица, беше ял с чужди хора в чужди домове и най-доброто му оръжие всякога е била неговата усмивка. Той не носеше пистолет. И сега не почувства нужда от пистолет, макар че сърцето му някак си се сви от страх.

И в ръцете на марсианеца нямаше нищо. За миг те се гледаха един друг през прохладния въздух.

Томас направи първата стъпка.

— Здравейте! — каза той.

— Здравейте! — каза марсианецът на своя език. Те не се разбраха един друг.

— «Здравейте» ли казахте? — попитаха и двамата едновременно.

— Какво казахте? — продължиха те всеки на своя език.

И двамата се намръщиха.

— Вие кой сте? — попита Томас на английски.

— Какво правите тук? — произнесоха устните на странника по марсиански.

— Къде отивате? — попитаха и двамата с озадачени лица.

— Аз се казвам Томас Гомес.

— А пък аз Мю Ка.

Нито един от тях не разбра другия, но всеки потупа с пръст гърдите си и смисълът стана ясен и на двамата. Изведнъж марсианецът се засмя.

— Почакайте!

Томас усети как някой го докосва по главата, макар че никой не бе го пипнал.

— Ето — рече марсианецът на английски, — така е по-добре.

— Та вие научихте моя език толкова бързо!

— Това не е нищо.

Не знаейки какво да си кажат, и двамата смутено се загледаха в димящата чаша кафе в ръката на Томас.

— Нещо ново? — попита марсианецът, като оглеждаше ту него, ту чашата, подразбирайки очевидно и него, и чашата.

— Мога ли да ви предложа една чашка?

— Да. Благодаря.

Марсианецът слезе от машината си.

Втора чаша бе напълнена с димящо кафе. Томас я подаде на марсианеца.

Ръцете им се срещнаха и като в мъгла се вплетоха една в друга.

— Господи Исусе! — извика Томас и изпусна чашата.

— Сили небесни! — възкликна марсианецът на своя език.

— Видяхте ли какво стана? — прошепнаха и двамата.

И двамата изстинаха от ужас.

Марсианецът се наведе да вземе чашата, ала не можа да я докосне.

— Господи — извика Томас.

— Наистина! — марсианецът се опита няколко пъти да хване чашата, ала напразно. Той се изправи, поразмисли малко, сетне извади от пояса си нож.

— Хей! — извика Томас.

— Вие не разбрахте, дръжте! — рече марсианецът и подхвърли ножа.

Томас протегна двете си ръце. Ножът мина през ръцете му и падна на земята. Томас се наведе да го вземе, ала не можа да го хване и се отдръпна разтреперан.

Той се загледа в марсианеца, изправен на фона на небето.

— Звезди! — каза Томас.

— Звезди! — отвърна марсианецът и на свой ред се загледа в Томас.

През тялото на марсианеца светеха ярки, бели звезди; неговата плът беше извезана със звезди също като малки погълнати прашинки в тънкия фосфоресциращ стомах на пихтиеста медуза. Звездите трептяха като виолетови очи в стомаха и гърдите на марсианеца, блестяха в китките на ръцете му като скъпоценни камъни.

— Аз виждам през вас! — каза Томас.

— И аз през вас! — отвърна марсианецът, отстъпвайки крачка назад.

Томас се ощипа, усети топлината на собственото си тяло и се успокои. «Всичко е наред — помисли си той, — аз все още съществувам.»

Марсианецът докосна с ръка носа и устните си.

— Не съм безплътен — тихичко каза той. — Аз съм жив!

Томас озадачено го погледна.

— Но ако аз съществувам, тогава вие сте… мъртъв!

— Не, вие!

— Дух!

— Призрак!

Те се показваха един друг с пръст, а в техните крайници звездните лъчи блестяха като кинжали, като ледени висулки, като светулки. Те отново провериха усещанията на плътта си и всеки поотделно се убеди, че самият той е жив, непокътнат, изпълнен с топлина, с вълнение, недоумение, със страхопочитание и че онзи, да, онзи, другият, е нереален, някаква призрачна призма, улавяща и отразяваща светлините на далечни светове.

«Аз съм пиян — помисли си Томас. — Утре няма да кажа никому за това, нито думичка!»

Те стояха там, на древното шосе, без да се помръднат.

— Вие откъде сте? — попита най-сетне марсианецът.

— От Земята.

— Какво е това?

— Там! — Томас кимна към небето.

— Отдавна ли?

— Пристигнахме миналата година. Не помните ли?

— Не.

— А вие всички бяхте мъртви, почти всички. Останали сте само малцина, не знаете ли?

— Това не е вярно.

— Да, мъртви. Аз сам видях труповете. Черните тела в стаите, във всички къщи, мъртви. Хиляди трупове.

— Глупости! Ние сме живи!

— Мистър, марсианците са унищожени от епидемия, но това, изглежда, ви е неизвестно. Вие трябва да сте се спасили по някакъв начин.

— Аз не съм се спасил и не е имало от какво да се спасявам. Какво искате да кажете? Сега отивам на тържество, на празненство при канала, близо до Ениалските планини. И миналата нощ бях там. Нима вие не виждате града? — марсианецът показа с ръка.

Томас погледна и видя развалините.

— Но този град е мъртъв вече хиляди години. Марсианецът се разсмя.

— Мъртъв ли? Аз спах там миналата нощ.

— А пък аз бях там миналата неделя и по-миналата неделя, и сега току-що минах оттам: само развалини! Виждате ли срутените колони?

— Срутени? Аз ги виждам отлично, лунната светлина ми помага. Изправени, стройни колони!

— Улиците са покрити с прах — каза Томас.

— Улиците са чисти!

— Каналите са празни, пресъхнали.

— Каналите са пълни с лавандулово вино!

— Градът е мъртъв.

— Градът е жив! — възрази марсианецът, смеейки се още по-гръмко. — Вие съвсем грешите. Виждате ли всичките тези карнавални огньове? Там има прекрасни ладии, стройни и изящни като жени, и прекрасни жени, стройни и изящни като ладии; жени, чиято кожа има цвета на пясък, жени с огнени цветя в ръка. Аз ги виждам, виждам ги как тичат из улиците, мънички жени, в далечината. И аз отивам там, на празненството, на фестивал; цяла нощ ще се носим в лодки по канала, ще пеем, ще пием, ще се любим. Още ли не виждате?

— Мистър, онзи град е мъртъв като изсъхнал гущер. Попитайте когото искате от нашите. А що се отнася до мен, аз отивам в Грийн Сити — новото селище на Илинойското шосе. А вие сте се побъркали. Ние докарахме тук милиони квадратни фута дървен материал от Орегон, няколко десетки тона хубави стоманени гвоздеи и построихме две прекрасни малки селища, каквито вие още не сте виждали. Тази вечер ще открием едно от тях. От Земята ще пристигнат няколко ракети с нашите жени и любими момичета. Ще има народни танци и уиски…

Марсианецът тревожно се размърда.

— Вие казахте: там, в онази посока?

— Да, и ракетите са там — Томас го заведе към края на хълма и показа надолу. — Виждате ли?

— Не.

— Да, там са, дявол да го вземе! Онези дълги, сребристи неща.

— Не ги виждам.

Сега пък Томас се разсмя.

— Вие сте сляп.

— Аз виждам отлично. Вие сте този, който не вижда.

— Добре, но вие виждате новото селище, нали?

— Нищо не виждам освен океана, и че сега има отлив.

— Господине, този океан се е изпарил още преди четиридесет столетия.

— Е, това е вече прекалено.

— Но това е истина, уверявам ви!

Лицето на марсианеца стана много сериозно.

— Почакайте. Вие наистина ли не виждате града така, както аз ви го описах? Яркобелите колони, изящните, стройни ладии, празничните огньове — аз ги виждам тъй ясно! Слушайте! Аз дори чувам как там пеят. Не е толкова далече.

Томас се ослуша и поклати глава.

— Не.

— А пък аз — продължи марсианецът, — аз от своя страна не виждам това, което вие описвате. Тогава?…

Те отново изстинаха, сякаш някой посипа телата им с лед.

— А може би…?

— Какво?

— Вие казахте «от небето»?

— От Земята.

— Земя, само име, нищо друго… — рече марсианецът. — Но… преди час, когато минавах край прохода… — Той докосна врата си. — Аз усетих…

— Студ?

— Да:

— А сега?

— Пак студ. Странно. Нещо ставаше със светлината, с хълмовете, с широкия път. Нещо необикновено. И светлината, и широкият път като че ли не бяха те; за миг в мен се породи такова чувство, като че ли аз бях последното живо същество на този свят…

— Така беше и с мен! — възкликна Томас; той сякаш разговаряше развълнувано със стар, добър приятел, доверявайки му нещо съкровено.

Марсианецът затвори очи и отново ги отвори.

— Това може да означава само едно нещо. И то е свързано с Времето. Да, вие сте фикция на Миналото!

— Не, вие сте от Миналото — каза земният човек, като поразмисли.

— Колко сте сигурен! Можете ли да докажете кой е от Миналото и кой от Бъдещето? Коя година сме сега?

— Две хиляди и втора.

— Какво значи това за мен?

Томас помисли и сви рамене.

— Нищо.

— Все едно аз да ви кажа, че сега сме 4 462 853 година по нашия календар. Нищо и повече от нищо. Къде е компасът, по който да определим положението на звездите?

— Но развалините са доказателство! Те доказват, че аз съм бъдещето, аз съм жив. А вие сте мъртъв!

— Цялото мое същество опровергава това. Моето сърце тупти, стомахът ми иска храна, устата ми жадува за вода. Не, не, никой от нас не е нито жив, нито мъртъв. Впрочем всеки е повече жив, отколкото мъртъв. А още по-вярно е, че сме някъде по средата. Двама странника, които се срещат на път в нощта. Двамина пътници, непознати един на друг. Вие казвате: развалини?

— Да. Страх ли ви е?

— Та кой иска да види Бъдещето? И вижда ли го изобщо някой някога? Човек може да погледне в лицето на Миналото, но помислете си… вие казвате: колоните са рухнали? И морето е пресъхнало, и каналите са празни, и девойките мъртви, и цветята повехнали? — Марсианецът млъкна, после отново погледна надолу към града. — Но те са там! Аз ги виждам. Не е ли това достатъчно за мен? Те ме чакат, каквото и да казвате вие.

Точно така и ракетите в далечината чакаха Томас, чакаха го селищата и жените от Земята.

— Ние никога няма да се съгласим един с друг — каза той.

— Тогава нека се съгласим да не се съгласяваме — предложи марсианецът. — Има ли някакво значение кой е Миналото и кой — Бъдещето, щом като и двамата сме живи, защото това, което ще дойде, то ще дойде — утре или след десет хиляди години. Откъде знаете вие дали това тук не са храмове от вашата собствена цивилизация след десет хиляди години, превърнати в развалини? Не знаете. Тогава и не питайте. Ала нощта е много къса. Ето празничните светлини излитат към небето, излитат и птиците.

Томас протегна ръка. Марсианецът също.

Ръцете им не се докоснаха: те се стопиха една в друга..

— Ще се срещнем ли пак?

— Кой знае? Може би през някоя друга нощ.

— Бих желал да дойда с вас на вашия празник.

— А пък аз да посетя вашите нови градове, да видя кораба, за който говорихте, да видя хората, да чуя за всичко, което ви се е случило.

— Довиждане — каза Томас.

— Лека нощ.

Марсианецът безшумно изчезна между хълмовете на зелената си металическа богомолка, а земният човек обърна своя камион и го подкара мълчаливо в обратна посока.

— Господи, какъв сън беше това… — въздъхна Томас; стиснал кормилото, той си мислеше за ракетите, за жените, за силната ракия, за вирджинските танци, за предстоящата веселба.

«Какво странно видение беше това» — мислеше си марсианецът, като препускаше напред и си мислеше за празненството, за каналите, за ладиите, за златооките жени, за песните…

Нощта беше тъмна. Луните бяха залезли. Само звездите блещукаха над пустото шосе; никакъв звук, никакви моторни коли, нито едно живо същество, нищо. И така беше до края на тази прохладна тъмна нощ.