Рей Бредбъри
Марсиански хроники (15)

Юни 2003
Високо в небесата

— Чу ли?

— Какво?

— Негрите, чернокожите!

— Е, та що?

— Напускат, заминават, обират си крушите. Не си ли чул?

— Какво искаш да кажеш: обират си крушите? Как смеят да вършат това?

— Могат. И вече го вършат.

— Навярно само неколцина?

— Всички до един! Всички негри от Южните щати.

— Не. ..

— Точно така.

— Не мога да повярвам, докато не видя с очите си. И къде отиват, в Африка?

Мълчание.

— На Марс!

— Тоест на планетата Марс?

— Точно така.

Те стояха под нагорещения навес на верандата на железарския магазин. Някой спря да си разпалва лулата. Друг плю в горещия пладнешки прах.

— Те не могат да напуснат, по никакъв начин!

— Но те вече напускат, така или иначе, напускат.

— Откъде знаеш?

— Говори се навсякъде и по радиото току-що съобщиха.

Мъжете се размърдаха, сякаш куп прашни статуи оживяха.

Самюел Тиис, собственикът на железарския магазин, се засмя някак тъжно, насила.

— А пък аз тъкмо се чудех какво се е случило със Сили. Преди час го изпратих с моя велосипед при мистър Бордман. А ето че още го няма. Дали пък не е отпрашил към Марс, този чернокож глупчо?

Мъжете изпуфтяха.

— Аз само казвам: дано ми върне велосипеда, иначе… Кражби не търпя от никого, бога ми!

— Слушайте!

Мъжете се обърнаха, блъскайки се нервно един друг.

Нагоре някъде по улицата като че ли се бе отпушил бент. Топли черни вълни нахлуваха и заливаха градчето. Между ослепително белите брегове от градски магазини сред безмълвни дървеса прииждаше черен поток. Сякаш някаква меласа се надигаше, пълзеше по светлоканеления прах на пътя. Бавно, бавно растеше лавината от мъже и жени, коне и лаещи кучета, малки момчета и момичета. А от устата на хората — част от този поток — се носеше шумът на река — река, която в летния ден тече нанякъде, ромолеща, невъзвратима. И в този бавен, неспирен, тъмен поток, който разсичаше ослепителното сияние на деня, с блясъка на слонова кост, с някаква будна белота проблясваха хиляди очи. Те гледаха напред, гледаха наляво, надясно, докато реката, дългата безкрайна река, напускаше старото корито и си проправяше ново. Многобройни притоци — поточета и ручеи — с различни течения и цветове се бяха слели в едно, бяха образували тази майка-река и продължаваха нататък. Покрай издуващите се крайбрежни стръмнини плуваха гласовити дядовски будилници, цъкащи кухненски часовници, носеха се кудкудякащи кокошки в кафези, плачещи бебета; в този гъст водовъртеж се мяркаха кучета и котки, тук-там за миг изпъкваха матраци и пружини, показваха се разпердушинените пълнежи на дюшеците, сандъци и кошове, снимки на мургави старци в дъбови рамки. Реката неспирно течеше, а мъжете на терасата пред железарския магазин седяха като сърдити ловджийски кучета и не знаеха какво да правят; беше вече късно да заприщят бента.

Самюел Тиис все още не можеше да повярва.

— Но кой им е осигурил транспорта, дявол да го вземе? Как мислят те да стигнат до Марс?

— Ракети — каза дядо Куортърмейн.

— Глупости! Откъде ще вземат ракети?

— Спестили са си пари и са ги построили.

— За пръв път чувам това.

— Изглежда че негрите са държали всичко в тайна. Построили са си ракетите сами, не знам къде… Може би в Африка.

— Но как е възможно? — разсърди се Самюел Тиис, разхождайки се по терасата. — Няма ли закони?

— Та те не обявяват война на никого — спокойно отвърна дядото.

— А откъде ще отлетят, дявол да ги вземе дано, заедно с техните тайни и заговори! — изкрещя Тиис.

— По разписание всички негри от този град трябва да се съберат край езерото Луун Лейк. В един часа ракетите ще кацнат там, ще ги вземат и отнесат на Марс.

— Трябва да се телефонира на губернатора, да се извикат граждански отряди — беснееше Тиис. — Те трябваше да ни предупредят по-рано!

— Жена ти пристига, Тиис.

Мъжете се обърнаха.

По нагорещената улица в безветрената светлина прииждаха бели жени — една, две и още много — всички със замислени, учудени лица, всички с шумолещи като стара хартия фусти. Някои плачеха, други се мръщеха. Всички идеха за мъжете си. Те блъскаха въртящите се врати на баровете и изчезваха някъде навътре. Влизаха в тихи бакалски магазини. Нахлуваха в дрогерии и гаражи. Една от тях, мисис Клара Тиис, застана в праха пред железарския магазин и гледаше с присвити очи своя разгневен и надут мъж; а зад нея се влачеше черната набъбнала река.

— Трябва да си дойдеш в къщи, съпруже. Не мога да предумам Люсинда.

— Няма сега да си ходя в къщи заради някаква чернокожа негодница!

— Тя си отива. Какво ще правим без нея?

— Оправяй се сама. Аз няма да пълзя на колене пред нея.

— Но тя е нещо като член на нашето семейство — проплака мисис Тиис.

— Не реви! Няма да ти позволя да цивриш пред хората за някаква си…

Хлипането на жената го възпря. Тя си избърса очите.

— Аз й говорих: «Люсинда, остани — казах й, — ще ти увелича заплатата, ще бъдеш свободна две нощи през седмицата, ако искаш.» Но тя си остана твърда като камък. Никога не бях я виждала такава. Тогава я попитах: «Не ме ли обичаш, Люсинда?» А тя каза, че ме обича, но че трябвало да си отиде, просто така се налагало и нищо повече! След това изчисти къщата, избърса праха, сложи закуската на масата и си тръгна… отиде до вратата и се спря с две бохчи в краката й, едната отляво, другата отдясно… тогава ми подаде ръка и каза: «Сбогом, мисис Тиис!» И си замина. Закуската чакаше на масата, а на нас просто не ни се ядеше. И сега си е още там сигурно; беше започнала да изстива, когато излязох.

Тиис едва ли не я удари.

— По дяволите, мисис Тиис! Хайде, марш в къщи! Намерила си къде да устройваш сцени…

— Но, татко… съпруже…

Самюел изчезна в душния сумрак на магазина. След няколко секунди се появи отново със сребърен пистолет в ръка.

Жена му си беше отишла.

Черната река се влачеше между сградите с непрестанно шумолене, скърцане и сподавено шепнене. Шествието беше тихо, спокойно, пълно с огромна решителност; никакъв смях, никакво неприличие, само едно плавно, целеустремено, непрестанно течение.

Тиис приседна на самия ръб на своя тежък дъбов стол.

— Ако някой от тях посмее само да се усмихне, ще го пратя на онзи свят, ей богу!

Мъжете чакаха.

Реката бавно пълзеше в сънливите обедни часове.

— Е, Сем, изглежда че ще трябва сам да вършиш черната си работа — подсмихна се дядо Куортърмейн.

— Ръката ми не трепва, когато стрелям и по белите! — Тиис не погледна към дядото.

Дядото се обърна и замълча.

— Ей, ти там, почакай малко! — Самюел Тиис скочи от терасата, протегна ръка и хвана за юздите един кон, на който яздеше висок негър. — Хайде, Белтър, слизай долу!

— Да, сър. — И Белтър се смъкна на земята. Тиис го изгледа от главата до петите.

— Я ми кажи какво си намислил да правиш?

— Но, мистър Тиис…

— Тръгнал си на път, нали? Също като в песента… как й бяха думите… «Високо в небесата»… Така ли беше?

— Да, сър. — Отвърна негърът и зачака.

— А не си ли забравил, че ми дължиш петдесет долара, Белтър?

— Не, сър.

— И сега искаш да офейкаш, нали? А камшик не искаш ли?

— В цялата тая блъсканица, сър, съвсем съм забравил. Просто ми е изхвръкнало от ума.

— Изхвръкнало му от ума… — Тиис злобно смигна към своите зрители на терасата. — Дявол да го вземе, мистър, знаеш ли какво ще направиш сега?

— Не, сър.

— Ще останеш тук и ще ми отработиш тези петдесет зелени хартийки или аз няма да се казвам Самюел Тиис!

Той се обърна и тържествено се усмихна на хората под навеса.

Белтър гледаше потока, изпълнил улицата, черния поток, който неудържимо течеше между магазините, черния поток, на колелета, на коне, в прашни обуща, черния поток, от който Белтър тъй внезапно бе изтръгнат. Той се разтрепери.

— Пуснете ме, мистър Тиис. Аз ще ви изпратя оттам парите, обещавам ви!

— Слушай, Белтър! — Тиис сграбчи негъра за презрамките и като подръпваше ту едната, ту другата, сякаш те бяха струни на арфа, пренебрежително сумтеше и показваше костеливия си пръст нагоре към небето, към самия бог. — Знаеш ли ти, Белтър, какво те чака там горе?

— Това, което са ми казвали.

— Това, което са му казвали! Исусе Христе! Чувате ли? Това, което са му казвали… — Тиис нехайно подръпваше Белтър за презрамките, люлееше го сякаш на шега и тикаше показалец в черното му лице. — Ти ще летиш нагоре и все по-нагоре, Белтър, като светла ракета на четвърти юли… и бум! От вас ще остане само пух и прах, който ще се разнесе по целия космос. Тия изкуфели учени, те не знаят нищичко, те ще ви изтребят до един, помни ми думата!

— Все ми е едно.

— Радвам се да чуя това. Защото знаеш ли какво има там, на онази планета Марс? Има кръвожадни чудовища, с очи — ей такива, като гъби мухоморки! Нали си виждал картинките в научните списания, които купуваш от лавките по десет цента парчето? Е, тия чудовища ще връхлетят върху вас и ще изсмучат мозъка от костите ви!

— Все ми е едно, все ми е едно, все ми е едно. — Белтър гледаше как потокът отминава край него, как го оставя. Пот покри черното му чело. Той като че ли ей сега щеше да припадне.

— И там е такъв студ! Няма въздух, ще паднеш, ще се затръшкаш като риба, ще отвориш уста и ще умреш… ще се задушаваш, ще се задушаваш и ще умреш! Харесва ли ти това?

— Много неща не ми харесват, сър. Моля ви, сър, пуснете ме! Ще закъснея.

— Ще те пусна, когато аз поискам! Сега ще си поговорим с теб вежливо, най-вежливо, докато аз ти позволя да си отидеш и ти добре знаеш това. Значи искаш да попътуваш, така ли? Да, мистър, иска ти се да попътуваш «високо в небесата»… Но сега се връщай в къщи, дявол да те вземе, и отработи тези петдесет доларчета, които ми дължиш! Ще ти трябват тъкмо два месеца…

— Но ако остана да ги отработя, ще изпусна ракетата, сър!

— Ах, колко жалко! — Тиис се опита да изглежда натъжен.

— Вземете моя кон, сър.

— Конят не се признава за законно платежно средство. Ти няма да се помръднеш, докато не си получа парите.

Тиис ликуваше. Беше в отлично настроение.

Наоколо се бе събрала малка група чернокожи мъже; те стояха и слушаха. Свел надолу глава Белтър трепереше. Един стар негър пристъпи напред.

— Мистър.

Тиис го изгледа набързо.

— Е?

— Колко ви дължи този човек, мистър?

— Това не е твоя работа!

Старецът погледна към Белтър.

— Колко, синко?

— Петдесет долара.

Старецът протегна черните си ръце към мъжете около него.

— Тук сме двайсет и пет души. Всеки да даде по два долара, и то веднага; няма време за разправии.

— Аха! — извика Тиис, като изпъчи величествено целия си ръст.

Парите се събраха. Старецът ги сложи в шапката си и я подаде на Белтър.

— Синко — каза той, — сега вече няма да изпуснеш ракетата.

Белтър погледна в шапката и се усмихна.

— Да, струва ми се, че няма да я изпусна, сър.

— Веднага им върни парите! — изкрещя Тиис.

Белтър почтително се поклони и му поднесе парите, ала Тиис не се докосна до тях; тогава негърът ги сложи на прашната земя до краката му.

— Ето ви парите, сър — каза той. — Много ви благодаря.

Усмихвайки се, Белтър скочи на седлото, шибна коня и поблагодари на стареца, който сега яздеше редом с него; скоро и двамата изчезнаха от погледа на белите мъже.

— Кучи син! — прошепна Тиис, гледайки към слънцето с притворени очи — Кучи син!

— Вземи си парите, Самюел! — каза един от мъжете на верандата.

Това се случваше по целия дълъг път. Малки бели момчета с боси крака тичаха наоколо и крещяха:

— Тези, които имат, помагат на тези, които нямат! Така че всички получават свобода! Един богаташ даде на един бедняк двеста доларчета, за да се разплати! Друг пък даде на всеки десет, пет, шестнайсет доларчета… така е навсякъде, всички така правят!

Белите мъже седяха с кисели физиономии. Те примигваха и жумяха, сякаш по лицето ги шибаха вятърът, пясъкът и горещината.

Ярост задушаваше Самюел Тиис. Той се изкачи на терасата и се загледа в преминаващите тълпи. Размаха пистолета си. И не след дълго, когато просто трябваше да върши нещо от яд, той започна да крещи към всички, към всеки негър, който поглеждаше нагоре към него.

— Бум! Още една ракета излетя! — крещеше той с всичкия си глас. — Бум! Ей богу!

Черните глави гледаха само напред, никой не даваше вид, че го слуша; само бялото на очите им бързо се извъртваше към него и обратно.

— Тря-я-с! Всички ракети на парчета! Викове, ужас, смърт! Бум! Боже всемогъщи! Колко ми е драго, че съм си тук на майката земя! А ония там — на дърво без корен? Ха-ха!

Потропваха копита и вдигаха прах. Подрънкваха каруци с разнебитени ресори.

— Бум! — гласът на Тиис кънтеше самотно в горещината, силейки се да уплаши праха и нажеженото небе. — Ух! Негри по целия космос! Дано някой метеор ви чукне ракетата и ви пръсне като дребни рибки, ей богу! Космосът е пълен с метеори! Известно ли ви е това? Така е! Като сачми, дори по-гъсти! Те ще надупчат вашите тенекиени ракети като патици, като глинени лули! Стари консервни кутии, натъпкани с черна лакерда! Тръгнали да пукат като пушкала: бум, бум, бум! Тук десет хиляди убити, там още десет хиляди! Летят ли, летят в космоса, около Земята, летят во веки веков, изстинали, премръзнали в небитието… О, господи! Чувате ли, ей, вие там, чувате ли?

Мълчание. Реката течеше широка и неспирна. Тя бе влизала във всички памучни полета и колиби, бе отвлякла оттам всички скъпоценности и сега влачеше часовници, перални дъски, копринени бохчи и прозоречни корнизи надолу към някакво далечно черно море.

Минаваше два часа по обед. Приливът намаляваше, започваше отливът. Не след дълго реката съвсем пресъхна, в градчето настъпи тишина, мек прах покри магазините, седящите мъже, високите нагорещени дървета.

Тишина.

Мъжете на терасата се ослушваха.

Не се чуваше нищо и тяхното въображение, техните мисли полетяха към околните ливади. От ранно утро цялата околност се оглушаваше от неизменния хор на разни звукове. Верни на установения обичай, тук-там нечии гласове се издигаха в песен, под клонестите мимози си гугукаха влюбени, край рекичката звънтеше чистият смях на малките негърчета; из полята се мяркаха гърбове и ръце; от дъсчените къщурки, обвити в зеленина, се носеха шеги и весели викове.

А сега сякаш над цялата страна се бе извил стихиен вятър и бе отнесъл всички звукове. Не се чуваше нищо. Мъртва тишина. На кожени панти висяха отворени грубо скованите врати, В безмълвния въздух висяха изоставените люлки от стари автомобилни гуми. Опустели бяха плоските камъни за пране край реката; по изоставените бостани самотно се излежаваха любеници, топлейки скритите си сокове на слънцето. Паяци изплитаха нови мрежи в напуснатите хижи; прахът се процеждаше на златисти иглици през пробитите покриви. Тук-там мъжделееше някой забравен в бързината огън и набрал внезапно сили, припламваше и почваше да опожарява сухите остатъци в някоя разхвърляна сламена колиба. И тогава тишината биваше нарушавана от кроткото ръмжене на изгладнелия огън.

Мъжете седяха на терасата пред железарския магазин като вкаменени, без да мигат, без да преглъщат.

— Не мога да разбера защо трябваше да напуснат именно сега… когато нещата се оправят. Та нали всеки ден получават все повече и по-големи права. Какво искат те още в края на краищата? Избирателният данък е отменен, един след друг щатите приемат закони, забраняващи линчуването, настъпва равноправие във всяко отношение. Какво повече искат те? Печелят почти толкова пари, колкото и белите хора — а ето че си отиват…

Откъм долния край на опустялата улица се зададе велосипедист.

— Гръм и мълнии, Тиис, ето че твоят Сили пристига!

Велосипедът спря пред верандата; на него седеше чернокожо седемнадесетгодишно момче — несъразмерен дангалак — с дълги ръце и крака, с валчеста като диня глава. То погледна нагоре към Самюел Тиис и се усмихна.

— А, значи съвестта ти заговори и ти се върна — каза Тиис.

— Не, сър, аз просто дойдох да ви върна велисопеда.

— Но защо… не можа да влезе в ракетата ли?

— Не, не за това, сър.

— Не ми казвай защо! Слизай долу, няма да ти позволя да ми крадеш нещата! — Тиис блъсна момчето, велосипедът падна. — Влизай вътре и започвай да лъскаш месинга.

— Какво казахте? — ококори очи момчето.

— Това, което чу! Има оръжие за разопаковане и един сандък гвоздеи, току-що пристигнал от Натчез…

— Мистър Тиис…

— Едно чекмедже за чукове трябва да се поправи…

— Мистър Тиис, господарю!

— Още ли си тук? — Тиис го погледна свирепо.

— Мистър Тиис, мога ли днес да си взема отпуск — почна да се извинява момчето.

— И утре, и в други ден, и по-други ден… нали? — рече мистър Тиис.

— Да, боя се, че е така, сър.

— И има защо да се боиш! Ела тук — Тиис заблъска момчето вътре в магазина и извади от бюрото лист хартия. — Помниш ли това?

— Какво е то, сър?

— Твоят трудов договор. Ти си го подписал, ето и твоя кръстен знак, виждаш ли? Отговаряй!

— Не съм го подписвал аз, мистър Тиис. — Момчето се разтрепери, — Всеки може да направи такъв знак.

— Слушай, Сили. Договор: «Аз се задължавам да работя за мистър Самюел Тиис две години, начиная от 15 юли 2001 година; и ако искам да напусна, ще го предупредя за това четири седмици по-рано и ще продължа да работя, докато мястото ми се заеме от друг.» Това е то… — Тиис потупа документа, очите му святкаха. — Ако ми създаваш неприятности, ще отидем в съда.

— Не мога! — проплака момчето; по бузите му протекоха сълзи. — Ако не замина днес, няма да замина никога!

— Много добре те разбирам, Сили, да, и ти съчувствам, момчето ми. Но ние ще се държим с тебе добре… и ще те храним добре. А сега влизай и се залавяй на работа, и избий от главата си всичките тези глупости, разбираш ли? Само така, Сили. — Тиис мрачно се усмихна и потупа момчето по рамото.

Момчето се обърна и изгледа старите мъже, които седяха на верандата. Сълзи премрежваха очите му.

— Може би… може би… някой от тия господа… Мъжете вдигнаха очи под знойната, неспокойна сянка и погледнаха първо към Тиис, сетне към момчето.

— Ти да не искаш да кажеш, че някой бял човек може да заеме твоето място?

Дядо Куортърмейн вдигна зачервените си ръце от коленете. Той замислено погледна в далечината и рече: — Слушай, Тиис, какво ще кажеш за мен?

— Какво?

— Аз ще работя вместо Сили.

На верандата всички мълчаха.

Тиис се олюля.

— Дядка… — рече той предупредително.

— Пусни момчето. Аз ще почистя, каквото трябва.

— Наистина ли, наистина ли… ще направите това? — Сили се впусна към стареца. Той се смееше и плачеше едновременно, не вярвайки на ушите си.

— Разбира се.

— Дядка — рече Тиис, — не си пъхай проклетия нос в тази работа!

— Пусни момчето да си търси късмета, Тиис.

Тиис отиде при Сили и го хвана за ръката.

— Той е мой. Ще го заключа в задната стая до довечера.

— Недейте, господарю, мистър Тиис.

Момчето се разплака. Неговият рев отекна във въздуха под навеса. Очите му плътно се затвориха. Отдолу по улицата се зададе стар, раздрънкан форд, натоварен с последните чернокожи.

— Това са моите хора, мистър Тиис. О, моля ви се, моля ви се, за бога!

— Тиис — каза един от мъжете, като стана, — пусни момчето!

Стана и друг мъж.

— И аз това казвам.

— И аз — обади се трети.

— Няма смисъл, Тиис — заговориха всички. — Стига толкова.

— Пусни го.

Тиис напипа пистолета в джоба си. Видя лицата на мъжете. После извади празната си ръка от джоба и каза:

— Значи така, е?

— Да, така! — обади се някой. Тиис пусна момчето.

— Добре. Пръждосвай се! — Той размаха ръка към задната част на помещението. — Надявам се, че няма да оставиш партушините си да загрозяват моя магазин.

— Не, сър!

— Обери си парцалите от твоя килер и ги изгори!

Сили поклати глава.

— Ще ги взема със себе си.

— Няма да ти позволят да ги намъкнеш в оная проклета ракета…

— Ще ги взема със себе си — кротко настоя момчето. Сили изтича през магазина към пристройката. Чуваше се как мете и разчиства. Не след дълго той се появи отново, натоварен с пумпали, мраморни топчета, стари прашни хвърчила и разни джунджурии, събирани за няколко години. В това време пристигна и фордът; Сили се качи в колата и затвори вратата. Тиис стоеше на верандата, усмихвайки се горчиво.

— И какво мислиш ти да правиш там, горе?

— Ще започна отначало — каза Сили. — Ще си отворя свой железарски магазин.

— Ах, ти, негоднико, значи затова си стоял при мен, да научиш занаята, после да избягаш и да работиш другаде..

— Не, сър, аз никога не съм и помислювал, че така ще се случи. Но ето че се случи. Нима съм виновен, че съм се учил на нещо, мистър Тиис?

— Предполагам, че си имате и имена за вашите ракети.

Цветнокожите гледаха към единствения си часовник в предната част на форда.

— Да, сър.

— Като «Илия и колесницата», «Голямото колело», «Малкото колело», «Вяра», «Надежда» и «Милосърдие»?

— Ние си имаме имена за корабите, мистър Тиис.

— Навярно «Син божи» и «Свети дух»? Ами не нарекохте ли някоя от ракетите си в чест на Първата баптистка църква, а, малкият?

— Ние трябва да вървим, мистър Тиис.

Тиис се засмя.

— Не нарекохте ли една от тях «Лети по-ниско», а друга — «Благолепна колесница»^[1]?

Автомобилът потегли.

— Сбогом, мистър Тиис.

— А имате ли ракета, наречена: «Търкаляйте се, мои кокалчета»?

— Сбогом, мистър!

— Ами «Отвъд Йордан»? Ха! Добре, момче, тръгвай, качвай се на твоята ракета, излитай; хвръкнете във въздуха, запалете се, аз няма да плача!

Колата се задруса сред облаци прах. Момчето се изправи, сложи ръце около устата си и за последен път извика:

— Мистър Тиис, мистър Тиис, а какво ще правите вие сега по цели нощи? Какво ще правите нощем, мистър Тиис?

Тишина. Колата изчезна надолу. Улицата опустя.

«Какво ли искаше да каже с това, дявол да го вземе? — недоумяваше Тиис. — Какво ще правя нощем?…»

Тиис гледаше как вдигнатият прах уляга и изведнъж му стана ясно.

Спомни си за нощи, когато към неговия дом пристигаха автомобили, пълни с мъже — коленете им стърчат, още повече стърчат дулата на пушките им, като от каруци, пълни с жерави, под тъмните дървета в лятната нощ. Мъже със зли очи… Реват клаксони, той блъска вратата, стиска пушката, смее се вътре в себе си, а сърцето му подскача като на десетгодишно момче; и всички препускат с колите по летния път в нощта с навито дебело въже в краката им; кутии с нови патрони издуват като гърбици палтата на мъжете. Колко такива нощи бе имало през последните години, нощи, през които насрещният вятър разрошваше косите над злите им очи и виеше победоносно, когато те намираха някое удобно дърво, хубаво здраво дърво, и почукваха на вратата на някоя черна хижа.

— Значи това е имал наум този кучи син? — Тиис скочи на улицата под слънцето. — Назад, копеле недно! Какво ще правя аз нощем, е? Ах, ти гад, ти подлец такъв…

Въпросът на Сили беше съвсем уместен. Тиис се почувствува болен, празен. «Наистина, какво ще правим сега нощем?» — мислеше си той. — Сега, когато всички си отидоха?“ — На душата му беше пусто, а в главата му — празно. Той извади от джоба пистолета си, прегледа патроните.

— Какво ще правиш, Сам? — попита някой.

— Ще убия онзи мръсник.

— Не се разпалвай толкова — рече дядото.

Но Самюел Тиис беше вече изчезнал зад магазина. Само след миг той се върна в откритата си кола.

— Кой ще дойде с мен?

— Аз бих желал да се повозя — каза дядото, като стана.

— Има ли друг?

Никой не отговори.

Дядото седна в колата И блъсна вратата. Вдигайки облаци прах, Самюел Тиис изкара колата на пътя и я засили напред, под яркото слънчево небе. И двамата мълчаха. Над сухите полета трептеше знойна мараня.

Спряха на един кръстопът.

— Накъде ли са отишли, дядка?

Дядо Куъртърмейн запремига.

— Мисля, че са взели направо.

Те продължиха напред. Самотно бръмчеше моторът по летните дървета. Пътят беше пуст, но те скоро започнаха да забелязват нещо в далечината. Тиис намали ход и се наведе навън; жълтите му очи яростно святкаха.

— Дявол да го вземе, дядка! Виждаш ли какво са направили тия мръсници?

— Какво? — попита дядо Куъртърмейн.

Покрай пустия селски път, наредени в спретнати купчини, образуващи безкрайна редица, бяха струпани стари летни кънки, шарени бохчи, пълни с разни непотребности, стари обуща, колела от каруци, купища вехти панталони, палта и стари шапки, парчета ориенталски порцелан, който някога нежно бе подрънквал на вятъра, тенекиени кутии с розови гердани, подноси с восъчни плодове, кутии с монети ; от времето на конфедерацията, празни корита, дъски за пране, въжета за простиране, сапун, някое детско велосипедче с три колела, някоя градинска ножица, количка за кукли, кутии с подскачащи дяволчета, цветно стъкло от негърска баптистка църква, комплект автомобилни спирачки, вътрешни гуми, матраци, дюшеци, кушетки, люлеещи се столове, бурканчета с помада, джобни огледала. И всичко това не беше захвърлено току-така, наслуки, а сложено внимателно, с чувство, с вкус върху прашните бордюри край пътя; сякаш целият град бе минавал тук с препълнени ръце, а в това време изведнъж се бе разнесъл звукът на мощна тръба, хората бяха положили вещите си в праха и се бяха възнесли нагоре към синьото небе.

— „Няма да ги изгорим!“… Може ли? — яростно извика Тиис. — Не, те не искаха да ги изгорят, както, им казвах аз, а трябваше да ги носят и да ги сложат тук, на пътя — цели и непокътнати — само и само да им се полюбуват за последен път! За какви ли не се мислят тия чернокожи, о, господи, какво ли не си въобразяват!

И той подкара лудо машината, километър след километър, надолу по пътя; връхлиташе на купчините, газеше ги, смазваше, чупеше, разпръскваше книжни вързопи и огледала, тоалетни принадлежности, столове.

— Така, дявол да ви вземе… Така ви се пада! Предната гума жално изсвистя. Колата се заклатушка като пияна и се вряза в канавката, Тиис се блъсна в предното стъкло.

— Ах, кучият му син! — Самюел се изтърси от праха и застана край колата, едва ли не заплакал от яд.

Той погледна безлюдния, потънал в тишина път.

— Сега вече никога няма да ги настигнем, никога!

Докъдето погледът му стигаше, се виждаха само внимателно наредени вързопи и купчини, и още вързопи, бохчи, като изоставени жертвеници под топлия вятър, в гаснещия ден.

Подир час Тиис и дядото, уморени, се върнаха пеша пред железарския магазин. Там все още седяха мъжете, ослушваха се и гледаха към небето. Тиис току-що седна и започна да сваля тесните си обуща, когато някой извика:

— Гледайте!

— По дяволите! — каза Тиис и махна с ръка.

Ала другите погледнаха. И някъде далече те видяха как златистите вретена се издигат във висините и изчезват, оставяйки зад себе си огнени следи.

По памучните полета вятърът лениво шеташе между снежнобелите кичури. В по-далечните бостани се търкаляха недокоснати любеници, набраздени като шарени котки под слънцето.

На верандата мъжете седяха, гледаха се един друг, поглеждаха и към жълтото въже, внимателно навито и сложено на полицата в магазина, към лъскавите гилзи на патроните в мукавените кутии, към сребърните пистолети и дългите черни металически винтовки, които висяха тихо и мирно в сянката под тавана. Някой пъхна сламка в устата си. Друг почна да чертае някаква фигура в праха.

Най-сетне Самюел Тиис тържествено вдигна едната си обувка, обърна я, разгледа я отвътре и каза:

— А вие забелязахте ли? До последната минута той ме наричаше „мистър“ и „господарю“, ей богу!