Рей Бредбъри
Марсиански хроники (9)

Декември 2001
Зелено утро

Когато слънцето залезе, той приседна край пътеката, приготви си лека вечеря и докато слагаше хапка след хапка в устата си и дъвчеше замислено, слушаше как огънят пращи. Изминал бе още един ден, подобен на тридесет други дни: още в ранно утро бе изкопал множество хубави ями, посадил бе в тях семена, пренасял бе вода от бистрите канали. Сега, схванат от тежка умора, той лежеше и гледаше небето, където една тъмна окраска се сменяше с друга.

Наричаше се Бенджамин Дрискол и беше на тридесет и една година. Той искаше само едно нещо — да позеленее целият Марс, да се покрие с високи, буйни дървета, които да раждат въздух, повече въздух; да стават все по-големи и по-големи с всеки изминат сезон: да охлаждат градовете през знойното лято и да задържат зимните ветрове. Едно дърво може да прави толкова много неща: да придава цвят, да пази сянка, да ражда плодове или да стане център на детски игри — цял един небесен свят, където човек може да се катери или да се провисва. Великолепно архитектурно произведение, извор на храна и радост — ето що е дървото. Но преди всичко дървото е източник на прохладен въздух за дробовете, на нежно шумолене, което гали слуха и те приспива нощем, когато лежиш в снежнобялата постеля.

Той лежеше и слушаше как черната земя се свива в очакване на слънцето, на дъждовете, които все още не идват. Прилепил ухо към земята, той чуваше стъпките на бъдещите години в далечината и си представяше как посадените днес семена се разлистват, раззеленяват и извисяват нагоре към небето, излъчвайки клон след клон, докато целият Марс се превърне в слънчев лес, в светла овощна градина.

Рано сутринта, щом малкото бледно слънце изплува над нагънатите хълмове, той ще стане, ще изгълта набързо закуската заедно с дима, ще стъпче жаравата, ще нарами раницата си и отново ще избира места, ще копае, ще сади семена, фиданки, ще утъпква леко земята, ще полива, после ще продължи нататък, като си подсвирква и поглежда към ясното небе, което по пладне ще става все по-светло и по-жежко.

— Ти имаш нужда от въздух — каза той на своя огън.

Огънят, това е жив, румен другар, който игриво те поздравява с ръка, а през прохладните нощи дреме топъл до теб, примигващ със сънливите си розови очи. — Ние всички имаме нужда от въздух. Тук, на Марс, въздухът е разреден. Бързо се изморяваш. Също като че живееш някъде високо в Андите, в Южна Америка. Вдъхнеш, а не усещаш нищо.

Не ти достига.

Той опипа гръдния си кош. Колко много беше пораснал за тридесет дни! Да, тук трябва да разширят дробовете си, за да поемат повече въздух. Или пък да садят повече дървета.

— Ето защо съм тук сега — каза той. Огънят изпращя. — В училище ни разказваха за Джони Ябълковото дърво: как ходел из Америка и садял ябълкови дървета. А пък аз върша нещо много повече. Разсаждам дъбове, брястове, кленове и всякакви други дървета — трепетлики, кестени и кедри. Аз произвеждам не само плодове за стомаха, а и въздух за дробовете. Помислете си само: колко много кислород ще дават тези дървета, когато пораснат!

Той си спомни деня, в който пристигна на Марс. Както и хиляди други, той се бе взирал тогава в тихата утрин и си бе мислил: «Как ли ще се чувствувам тук? Какво ще правя, ще има ли работа за мен?»

След това бе загубил съзнание.

Някой поднесе под носа му шишенце с амоняк, той се закашля и дойде на себе си.

— Нищо, ще се оправите — каза лекарят.

— Какво ми стана?

— Въздухът тук е много разреден. Някои не могат да понасят това. Струва ми се, че вие ще трябва да се върнете обратно на Земята.

— Не! — Той седна, ала в същия миг пред очите му причерня и Марс се завъртя два пъти под него. Ноздрите му се разшириха, той накара гърдите си да поемат дълбоко от нищото. — Аз ще свикна! Аз трябва да остана тук!

Оставиха го на мира; той лежеше и дишаше като риба на сухо и си мислеше: «Въздух, въздух, въздух. Искат да ме върнат обратно поради липса на въздух.» И той извърна глава, за да погледне хълмовете и долините на Марс. Втренчи поглед в тях и първото нещо, което забеляза, бе, че не се виждаха никакви дървета, нито едно дръвче, накъдето и да погледнеше, колкото и да гледаше. Тази земя, изглежда, сама се е наказала — навсякъде богато наторена почва, а по нея нищо, нито дори една тревичка. «Въздух — помисли си той, вдишвайки шумно разреденото нищо. — Въздух, въздух!» И горе на хълмовете, в сянката на техните склонове, дори край поточетата — нито едно дръвче, нито една зелена тревичка! Разбира се! Отговорът се роди не в неговото съзнание, а в гърлото, в дробовете му. И тази мисъл изведнъж го ободри, също като глътка чист кислород. Дървета и трева. Погледна ръцете си и ги обърна с дланите нагоре. Той ще разсажда трева и дървета. Ето неговата работа: да се бори против същото това нещо, което може да му попречи да остане тук. Той ще обяви война на Марс — лична, агробиологическа война! Ето я древната марсианска почва… нейната собствена растителност е съществувала толкова дълго време, че се е изтъркала, изродила. А какво ще стане, ако се посадят нови видове растения? Земни дървета — големи, клонести мимози, плачущи върби, величествени евкалипти. Тогава какво? Може само да се предполага какви минерални богатства се крият в тукашната почва — незасегната, неизползувана, защото древните папрати, цветя, храсти и дървета са загинали от собственото си изтощение.

— Трябва да стана! — извика той. — Трябва да видя Координатора.

Половин ден той и Координатора разговаряха за това какво расте в зелена премяна. Ще минат месеци, ако не и години, преди да може да започне планомерно разсаждане. Досега храната се доставяше от Земята в замразени летящи висулки; само няколко обществени градини бяха разработени по хидропоничен начин.

— Така че — каза Координатора — това е твоя работа. Ние ще те снабдим, доколкото е възможно, със семена и някои съоръжения. Засега в ракетите няма много място за товар. Страхувам се, че тъй като тези първи селища са свързани с рудниците, твоят проект за зелени насаждения няма да бъде посрещнат с ентусиазъм…

— Но нали вие ще ми разрешите да го изпълня?

Разрешиха му. Дадоха му един мотоциклет. Той напълни багажника със семена и разсади, отиде в пустинните долини, остави машината и тръгна пеша да залесява земята.

Това стана преди тридесет дни; през това време той нито веднъж не се обърна, не погледна назад. Защото погледнеше ли назад, значи да отпадне духом — времето беше извънредно сухо и едва ли някое семенце беше поникнало. Може би всичко беше загубено… Четири седмици навеждане и прегъване — на вятъра! И той гледаше само напред, вървеше напред по широката плитка долина под слънцето, все по-далеч от Първия град и чакаше — чакаше да завали дъжд…

Над сухите хълмове се трупаха облаци и той се наметна с одеялото. Самият Марс бе непредвидим като времето. Дрискол чувствуваше как напечените от слънцето хълмове потъваха в нощния мрак и си мислеше за богатия чернозем — за богатата мастиленочерна почва — тъй черна и лъскава, че едва ли не мърдаше, не пълзеше в ръката му; мислеше си за буйната, сочна почва, от която биха могли да израснат могъщи, исполински бобови шушулки, от които ще се заронят крещящи зърна великани и ще раздрусат Земята.

Сънливият огън се превърна в пепел. Въздухът потрепера — в далечината се затъркаляха колела на талига. Гръм. Неочакван дъх на влага. «Тази нощ — помисли си той и протегна ръка да види дали вали. — Тази нощ.»

Нещо го шибна по челото и той се събуди.

По носа и по устните му течеше вода. Друга капка го удари по окото и за миг го премрежи. Трета се разби о бузата му.

Дъжд.

Прохладен, нежен, тих, той ръмеше от високото небе — вълшебен еликсир, лъхащ на чаровност, звезди и въздух; той носеше ситен като пипер прашец и се плъзгаше по езика му като отлежал херес.

Дъжд.

Дрискол седна. Одеялото се смъкна, по синята му работна риза пробягваха тъмни петна: дъждовните капки ставаха все по-едри и по-едри. Огънят изглеждаше така, като че ли по него играеше и го тъпчеше някакъв невидим звяр, и скоро се превърна в сърдит дим. Дъждът валеше. Огромният черен небосвод в миг се разцепи на шест аспидносинкави парчета, като чудно напукан емайл, и се втурна надолу. Той видя десетки милиарда дъждовни кристали, които при падането си се колебаеха само толкова, колкото бе нужно да ги заснима апарат с електрическа искра. После отново мрак и вода.

Дрискол стана вир-вода, но седеше и се смееше; обърнал лицето си нагоре, докато дъждовните капки шибаха миглите му. Той плесна с ръце, скочи на крака и обиколи малкия си лагер; беше един часът през нощта.

Дъждът валя непрекъснато цели два часа, после спря. Появиха се току-що измити звезди, по-ярки от всякога.

Бенджамин Дрискол извади от целофановата си торба сухи дрехи, преоблече се, легна и щастливо заспа.

Слънцето бавно се издигна над хълмовете. Лъчите му се промъкнаха тихичко над земята и събудиха мистър Дрискол.

Той полежа малко, преди да стане. Бе работил и чакал цял един месец — дълъг, горещ месец; и сега, като се изправи, той най-сетне за пръв път се обърна и погледна натам, откъдето бе дошъл.

Беше зелено утро.

Докъдето погледът му стигаше, нагоре към небето се издигаха дървета. Не едно, не две, не десетина, а всичките тия хиляди дървета, които той бе посадил като семена или фиданки. И то не някакви мънички дръвчета, не фиданки, не нежни храстчета, а големи дървета, цели великани, дървета, високи колкото десет души, зелени, огромни, кръгли и буйни дървета с проблясващи сребристи листа, шепнещи под слънцето; дълги редици дървета по планинските склонове, лимонови дървета и липи, секвои и мимози, дъбове и брястове, трепетлики, вишни, кленове, ясени, ябълкови, портокалови, евкалиптови дървета — ошибани от буйния дъжд, подхранени от чуждата вълшебна почва. И още докато ги гледаше, от тях излизаха нови клонки, разтваряха се нови пъпки.

— Невъзможно! Невероятно! — възкликна Бенджамин Дрискол.

Но долината и утрото бяха зелени.

А въздухът!

От всички страни като жив поток, като планинска река струеше свежият въздух, кислородът, бликащ от зелените дървета. Можеше да се види как той трептеше и преливаше към небето на кристални вълни. Кислород, свеж, чист, зелен, прохладен кислород, който превръщаше долината в делта на река. Само след миг в града ще се разтворят вратите, хората ще се втурнат срещу това кислородно чудо, ще го помирисват, ще го поемат с жадни гърди, бузите им ще почервенеят, носовете им ще премръзнат, дробовете им ще се съживят, сърцата им ще заподскачат и уморените им тела ще се понесат във вихрен танц.

Мистър Бенджамин Дрискол дълбоко-дълбоко вдъхна от влажния зелен въздух и изпадна в безсъзнание.

Преди да се събуди, още пет хиляди дървета бяха издигнали глави нагоре към жълтото слънце.