Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръгът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Morrigan’s Cross, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 131 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Кръстът на Мориган

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция

Седма глава

Вътре всичко бе различно. Мебелите, цветовете, светлината и дори звукът от стъпките му бяха необичайни, познатите неща му се струваха някак чужди. Разпозна няколко предмета — свещници и една ракла. Но бяха на други места.

В огнището бяха сложени трупи, все още незапалени. Нямаше кучета, сгушени на пода, които да скочат и да завъртят опашки за поздрав.

Хойт бродеше из стаите като призрак. Може би наистина бе призрак. Животът му бе започнал в тази къща, голяма част от него бе изминала под този покрив. Беше играл и работил, беше се хранил и спал тук.

Но това бе стотици години назад в миналото. Може би в действителност животът му бе и завършил тук.

Първоначалната му радост, че вижда къщата, бе заменена от тъга по всичко загубено.

Изведнъж, зад стъкло в рамка на стената, видя един от гоблените на майка си. Приближи се, докосна стъклото и тя сякаш се върна при него. Лицето й, гласът й, уханието й бяха толкова реални, колкото въздухът в стаята.

— Последният гоблен, който завърши преди…

— Моята смърт — довърши Кийън. — Помня. Случайно попаднах на него на един търг за антики. След време открих и други неща. Успях да купя къщата преди близо четиристотин години, както и повечето от земите.

— Но вече не живееш тук.

— Не е много удобна при живота, който водя нито за работата, нито за развлеченията ми. Наел съм иконом, но го освободих до следващо нареждане. Идвам веднъж в годината.

Хойт отпусна ръка и се обърна.

— Променена е.

— Промените са неизбежни. Кухнята е модернизирана. Има канализация и електричество. Но се нуждае от още доста работа. Спалните горе са обзаведени, така че имате избор. Аз отивам да поспя. — Хвърли поглед към тях, преди да излезе. — А, можете да спрете дъжда, ако желаете. Кинг, ще ми помогнеш ли да кача част от този багаж?

— Разбира се. Готина къщичка, макар и малко зловеща.

Кинг повдигна един сандък с лекотата, с която друг мъж би повдигнал куфарче, и се отправи нагоре по главното стълбище.

— Добре ли си? — обърна се Глена към Хойт.

— Не знам как да ти отговоря. — Отиде до прозореца и отмести плътните завеси, за да надникне навън, към окъпаната от дъжда гора. — Къщата все още е тук, тези зидове са издигнати от предците ми — камък по камък. Благодарен съм за това.

— Но тях ги няма. Семейството, което си оставил. Тази мисия е трудна за теб. По-трудна, отколкото за нас, останалите.

— Всеки носи своя товар.

— Аз оставих една мансарда, а ти — целия си живот.

Приближи се до него и докосна бузата му с устни. Мислеше да му предложи да приготви топло ястие, но осъзна, че това, от което той се нуждае най-много, е усамотение.

— Ще отида горе, ще се настаня в някоя от спалните и ще взема душ, а после ще подремна.

Хойт кимна и продължи да се взира през прозореца. Дъждовното време подхождаше на настроението му, но бе най-добре да сложи край на тази магия. Дори когато направи заклинанието си, дъждът продължи да ръми на ситни капчици — като мъгла, която се стелеше над земята, между стъблата на розовите храсти.

Възможно ли бе все още да са розите на майка му? Едва ли, но все пак бяха рози. Това би й доставило радост. Запита се дали би се радвала отново да види синовете си заедно, макар и при тези обстоятелства.

Как би могъл да разбере? Дали някога ще узнае?

Запали огъня. Топлината и пукотът на пламтящите дърва го накараха да се почувства по-уютно, наистина като у дома. Нямаше желание да се качи горе сега. „По-късно“, помисли си Хойт. Щеше да отиде в кулата с торбата си и отново да я превърне в свое светилище. Сега извади мантията си, наметна я и излезе навън, под кроткия летен дъжд.

Първо постоя край потока, където мокрите напръстници бяха свели едрите си камбанки, а дивите оранжеви лилии, които Нола обожаваше, грееха като пламъци. „Трябва да има цветя и в къщата“, каза си Хойт. Привечер щеше да набере. Винаги имаше цветя в дома им.

Обиколи къщата, вдъхвайки мириса на влажния въздух, мокрите листа и рози. Брат му се грижеше земите да бъдат поддържани; нямаше за какво да го упрекне. Видя, че има и конюшня — не същата, но на същото място. Беше по-голяма, с пристройка от едната страна, която имаше широка врата.

Откри, че е заключена, но успя да я отвори със силата на мисълта си. Вратата се повдигна и разкри каменни плочи и някаква кола. Не бе нито като такситата в Ню Йорк, нито като микробуса, с който бяха пътували от летището. Тази бе черна и ниска, а върху покрива й блестеше сребриста пантера. Прокара ръка по нея.

Изумен бе, че в света има толкова видове коли. Различни по големина и цвят. Щом един вид от тях бяха удобни и ефективни, защо им бяха нужни толкова много други?

Имаше и дълъг тезгях, над който висяха множество причудливи пособия. Други бяха подредени в чекмеджетата на голям червен скрин. Дълго ги оглежда, както и купчината равни, съвършено гладко отрязани и загладени дъски.

„Инструменти — помисли си той. — Дърво, машини, но нищо живо.“ Нито коняри, нито коне, нито котки, които се прокрадват наоколо, дебнейки мишки. Нито новородени кутрета, като онези, с които си бе играла Нола. Затвори и заключи отново вратата, а после продължи покрай външната стена към конюшнята.

Влезе в помещението, където държаха седлата и юздите, и мирисът на смола и кожа му донесе успокоение. Видя, че е идеално подредено, както и пристройката за колата. Докосна едно седло, приклекна да го разгледа и откри, че не е твърде различно от неговото време.

Заигра се с поводите и юздите и за миг му домъчня за кобилата му — като за любима.

Мина през още една врата. Каменният под бе леко наклонен, от едната му страна имаше две отделения, а от другата — едно. По-малко, отколкото някога, но по-широко. Дървото бе гладко и тъмно. Долови мирис на сено, овес и…

Бързо закрачи по каменните плочи.

Зад последната от трите врати стоеше катраненочерен кон. Сърцето на Хойт подскочи от радост, щом го зърна. Значи все пак имаше коне… а този бе великолепен.

Започна да рие с копита и наостри уши, когато Хойт отвори вратата. Но той протегна двете си ръце и ласкаво зашепна на ирландски.

В отговор конят ритна по задната стена и предупредително изпръхтя.

— Е, добре, имаш право. Кой би могъл да те упрекне, че си предпазлив с непознати? Тук съм само за да те погледам, красавецо. Ето, подуши ме. Да видим какво ще си помислиш. А, казах да ме подушиш, не да ме ухапеш.

Хойт се засмя и леко отдръпна ръката си, когато конят оголи зъби.

Продължи да говори тихо и застана неподвижно, с протегната ръка, докато конят пръхтеше и риеше. Реши, че най-добрата тактика е да го подкупи с лакомство и с магия създаде ябълка.

Когато долови любопитството в очите на коня, той вдигна към устата си и отхапа голямо парче.

— Сладка е. Искаш ли?

Най-сетне конят се приближи, подуши ябълката и я лапна от ръката на Хойт. Докато дъвчеше, благосклонно му позволи да го погали.

— Разделих се с един кон. Прекрасна кобила, която имах от осем години. Наричах я Астер, защото имаше звезда ето тук. — Потърка с два пръста главата на коня. — Липсва ми. Всичко ми липсва. Въпреки безбройните чудеса на този свят, трудно е да бъдеш далеч от онова, което познаваш.

Най-сетне излезе и затвори вратата след себе си. Дъждът навън бе спрял и се чуваше ромонът на потока и на водата, която се стичаше от листата.

Дали в горите все още имаше феи? Дали танцуваха, крояха интриги и наблюдаваха човешките слабости и грешки? Беше доста уморен, за да ги търси. Твърде натежало бе сърцето му, за да направи самотна разходка до мястото, на което знаеше, че са погребани близките му.

Върна се в къщата, извади торбата си и тръгна по витата стълба към кулата.

Пътят му бе препречен от тежка врата с издълбани магически символи и думи. Прокара пръсти по тях и почувства топлина и вибрации. Онзи, който ги бе издълбал, несъмнено бе притежавал някаква сила.

Е, нищо нямаше да му попречи да влезе в собствената си работилница. Зае се да развали магията за заключване, добавяйки към силата си своя гняв и чувство на обида.

Това бе неговият дом. Никоя врата в живота му не бе останала заключена за него.

— Отвори ключалките! — нареди той. — Мое право е да вляза тук. Волята ми е тази магия да престане да действа!

Вратата се отвори рязко от порива на вятъра. Влезе устремно, изпълнен с негодувание, и я остави да се затръшне след него.

В стаята нямаше нищо друго, освен прах и паяжини. „И студ“, помисли си Хойт. Беше студена и запусната. Някога въздухът в нея бе изпълнен с мирис на билки и восък и със сиянието на неговата сила.

Щеше да възстанови поне това — да я направи такава, каквато бе преди. Имаше да свърши важна работа и възнамеряваше да я свърши тук.

Почисти огнището и запали огън. Донесе от долния етаж всичко, което му бе необходимо — стол и маси. Нямаше електричество, което не бе проблем за него. Сам щеше да се погрижи за светлината.

Извади свещи и допря фитилите им, за да ги запали. На светлината им подреди инструментите и материалите си.

Намерил успокоение в ума и сърцето си — за пръв път от дни, той се изтегна на пода до огнището, подложи навитата мантия под главата си вместо възглавница и заспа.

И засънува.

Стоеше с Мориган на висок хълм. Наоколо се издигаха стръмни склонове, с тъмни клисури в подножията, а в далечината се виждаха планини, забулени в мъгла. Тревите бяха жилави и растяха между камъните, някои на самотни островчета, други избуяли в гъсти, диви ливади, равни и просторни като огромни тепсии. Отвъд възвишенията се виждаше хоризонтът, където мъглите се спускаха ниско над планините.

От тези мъгли се разнасяше някакво съскане, тежкото дишане на създание, по-старо от света. Във въздуха витаеше гняв. Дива ярост, която очакваше момент да се отприщи.

Но сега, докъдето погледът му стигаше, всичко бе застинало.

— Това е вашето бойно поле — каза Мориган. — Мястото на последната съдбовна битка. Ще има и други, преди да стигнете дотук. Но това е мястото, на което ще я предизвикаш в онзи ден и ще се изправиш срещу нея, за да възстановиш равновесието в световете.

— Кое е това място?

— Нарича се Долината на мълчанието, намира се в подножието на Планината на мъглите, в света на Галия. Тук ще се лее кръв на хора и демони. Какво ще расте по-нататък зависи от онова, което ще сторите ти и онези, които те последват. Но не бива да стъпваш на тази земя преди битката.

— Как ще стигна отново тук?

— Ще ти бъде показано.

— Само четирима сме.

— Ще дойдат още. Спи сега, защото когато се събудиш, трябва да действаш.

В съня му мъглите се разпръснаха. Видя девойка, застанала на същото възвишение. Беше стройна и млада с кафяви коси, дълги до кръста, разпуснати, както подобаваше на младостта й. Носеше траурна рокля и около очите й имаше следи от плач.

Но те бяха вече сухи и взрени в пустата земя, както неговите. Богинята заговори отново, но този път думите й не бяха предназначени за него.

 

 

Името й бе Мойра, а страната й се наричаше Галия. Нейната родина, сърце и дълг. В Галия цареше мир, откак бе създадена от боговете, и предците й го бяха опазили до днес. Тя знаеше, че с него е свършено, както и със спокойствието в сърцето й.

Сутринта бе погребала майка си.

— Заклаха я като агне напролет.

— Знам колко скърбиш, дете.

Подпухналите й очи се взряха в дъждовната завеса.

— Боговете скърбят ли, закрилнице?

— Разбирам гнева ти.

— През живота си не е сторила зло на никого. Нима толкова добър и милостив човек заслужава такава смърт? — Мойра удари с юмруци по хълбоците си. — Не можеш да разбереш нито скръбта, нито гнева ми.

— Други ще бъдат сполетени от още по-ужасна смърт. Нима ще стоиш със скръстени ръце?

— Какво мога да направя? Как да се защитаваме от онези изчадия? Ще ми дадеш ли по-голяма сила? — Мойра протегна ръцете си, които никога не бе чувствала толкова слаби и безсилни. — Повече мъдрост и хитрост? Това, което имам, не е достатъчно.

— Вече получи всичко, от което се нуждаеш. Използвай го, усъвършенствай го. Има други, които те очакват. Трябва да заминеш веднага, още днес.

— Да замина? — Изумена, Мойра застана с лице срещу богинята. — Моят народ загуби кралицата си. Как бих могла да го изоставя, как можеш да искаш това от мен? Изпитанието трябва да бъде понесено. Такава е волята на самите богове. Дори и да не заема мястото на майка си — с меч и корона, трябва да бъда тук, за да помогна на онзи, който ще го заеме.

— Ще помогнеш, като заминеш — такава е волята на боговете. Мисията ти като престолонаследница на Галия е да пътуваш далеч от този свят, за да го спасиш.

— Настояваш да напусна дома си и народа си в такъв ден? Цветята върху гроба на майка ми все още не са увехнали.

— Нима майка ти би искала да стоиш тук, да ридаеш за нея и да гледаш как народът ти загива?

— Не.

— Трябва да заминете — ти и още един човек, онзи, на когото вярваш най-много. Идете до Танца на боговете. Там ще ви дам ключ, който ще ви отведе, където трябва. Намерете другите, съберете армията си. Когато се върнете тук, в тази земя, на Самен, ще водите битка.

„Битка“, помисли си тя. Никога не бе влизала в битки, познаваше само мира.

— Не съм ли нужна тук, милейди?

— Ще бъдеш. Но сега ти казвам да отидеш там, където ще си нужна незабавно. Ако останеш, загубена си. Както и земята ти, и всички други светове. Съдбата ти бе предначертана още преди да се родиш. Това е мисията на живота ти. Тръгнете веднага. Побързайте! Те чакат само слънцето да залезе.

„Гробът на майка ми е тук“, отчаяно си помисли Мойра. Животът й бе тук, знаеше го.

— Все още съм в траур. Само няколко дни, моля те, майко.

— Ако останеш дори и ден, ето какво ще сполети народа ти.

Мориган махна с ръка и разсея мъглите. Отвъд тях бе непрогледен мрак, нарушаван само от сребристото сияние на студената луна. Писъци раздираха въздуха. Издигаше се дим над трептяща светлина от оранжеви пламъци.

Мойра видя селото, сякаш се намираше в собствения си дом. Сергиите и къщите горяха, писъците бяха на приятелите и съседите й. Мъже и жени бяха разкъсвани на парчета, децата се превръщаха в плячка на ужасяващите създания, които бяха отнели живота на майка й.

Видя вуйчо си да се бие, да размахва меча си опръскан с кръв. Но те се нахвърляха отгоре, отдолу, същества с остри зъби и искрящо червени очи. Връхлитаха го със свиреп рев, който я смразяваше до кости. Докато кръв обливаше цялата земя из нея крачеше жена с несравнима красота. Беше облечена с червена копринена рокля със силно пристегнат корсаж, обшита със скъпоценни камъни. Косите й бяха открити и се спускаха по белите й рамене на златисти талази, сияйни като слънцето.

В ръцете си държеше пеленаче.

Докато около нея се лееше кръв, красавицата оголи зъби и ги впи в гърлото на бебето.

— Не.

— Стой тук със скръбта и гнева си и това ще се случи. — Хладният гняв в гласа на Мориган накара Мойра да се отърси от ужаса. — Всичко, което познаваш, ще бъде разрушено, разкъсано, погълнато.

— Що за демони са те? От кой ад са излезли?

— Учи се. Вземи това, което имаш, което си и потърси съдбата си. Битката ще се състои. Въоръжи се!

Събуди се до гроба на майка си, треперейки от ужаса, който бе преживяла. Сърцето й бе натежало като камъните, които бе подредила като паметен знак.

— Не можах да спася теб. Как да спася когото и да било? Как да възпра злото, което се задава?

Да изостави всичко, което някога е познавала и обичала. „Лесно им е на боговете да говорят за съдба“, помисли си тя, докато с мъка се изправяше. Погледна отвъд гробовете, към притихналите зелени хълмове и синята река, която криволичеше между тях. Слънцето бе високо и обсипваше света с ярка светлина. Чу песента на чучулигата и мученето на добитъка в далечината.

Боговете бяха благосклонни към тази земя векове наред. Сега трябваше да бъде платена цената за това с войни, смърт и кръв. Неин дълг бе да я плати.

— Ще ми липсвате всеки божи ден — каза тя на глас и погледна към гроба на баща си. — Но сега поне сте заедно. Ще направя каквото мога, за да защитя Галия. Аз съм единствената ви наследница. Заклевам се в тази свещена земя, пред вас, които сте ме създали: ще отида в онзи непознат свят, при онези непознати хора и ако е неизбежно, ще пожертвам живота си. Това е единственото, което мога да направя за вас.

Взе цветята, които бе донесла, и положи букети върху гробовете.

— Помогнете ми в изпитанието — промълви тя с умоляващ тон, преди да се отдалечи.

Той я чакаше до каменната ограда. И неговата скръб бе мъчителна — знаеше това, но я бе оставил сама толкова време, колкото й бе нужно. Той бе човекът, на когото имаше най-голямо доверие. Син на брата на майка й, вуйчото, когото бе видяла да се бие в съня си.

Пъргаво скочи на крака, когато я видя да се приближава, и просто разтвори обятията си. Мойра се хвърли в тях и отпусна глава на гърдите му.

— Ларкин.

— Ще ги преследваме. Ще ги намерим и ще ги убием. Където и да се крият.

— Знам кои са, знам, че ще ги намерим и ще ги убием. Но не тук. И не сега. — Отдръпна се назад. — Мориган ми се яви и ми каза какво трябва да се направи.

— Мориган?

Недоверието, което се изписа на лицето му, я накара леко да се усмихне.

— Никога не съм разбирала как може човек с твоите способности да се съмнява в боговете. — Докосна бузата му. — Но нали ще ми се довериш?

Той взе лицето й в дланите си и я целуна по челото.

— Разбира се.

Каза му това, което й бе казано и изражението му се промени. Ларкин седна на земята и зарови пръсти в буйните си златисти коси. Откакто се помнеше, му бе завиждала за тях и съжаляваше, че нейни са толкова невзрачно кафяви. Очите му също имаха цвят на злато, а нейните бяха сиви като дъждовните облаци.

Освен това бе дарен с висок ръст. Имаше и толкова други неща, за които му завиждаше!

Чак след като завърши разказа си, Мойра успя да си поеме дъх.

— Ще дойдеш ли с мен?

— За нищо на света не бих те пуснал сама. — Ръката му притисна нейната. — Мойра, сигурна ли си, че видението не е било просто плод на скърбящия ти ум?

— Уверявам те, че онова, което видях, беше самата истина. Но дори и да е било просто сън, ще загубим само времето, което ни е нужно, за да стигнем до Танца. Ларкин, трябва да опитам.

— Тогава да опитаме!

— Няма да казваме на никого.

— Мойра…

— Чуй ме. — Настойчиво сграбчи китките му. — Баща ти ще направи всичко възможно, за да ни спре. Или да дойде с нас, ако ми повярва. Но не това е начинът, не това е мисията ми. Един човек, каза богинята. Мога да взема със себе си само един човек, на когото вярвам най-много. Този човек си ти. Ще му оставя писмо. Докато ни няма, той ще управлява и ще закриля Галия.

— Ще вземеш меча… — започна Ларкин.

— Не. Мечът трябва да остане тук. Положена е свещена клетва и не съм аз човекът, който ще я наруши. Мечът ще остане тук, докато се върна. Няма да заема престола, преди да го приема, а не бих го приела, преди да заслужа мястото си. Има и други мечове. — „Въоръжи се“, каза си тя. — И ти вземи оръжията си. Ще се срещнем след час. Не казвай на никого. — Притисна ръцете му. — Закълни се в нашата кръв. В името на онази, която загубихме.

Как би могъл да откаже, когато по лицето й все още се стичаха сълзи?

— Кълна се. Няма да кажа на никого. — Бързо потърка раменете й за утеха. — Ако не се случи нищо, ще се върнем преди вечеря.

Мойра пое през ливадите нагоре по хълма, към замъка, който бе неин дом. От този замък родът й бе управлявал страната векове наред, още от създаването й. Хората, които срещаше, свеждаха глави в знак на съчувствие и тя виждаше сълзи да проблясват в очите им.

Знаеше, че когато сълзите пресъхнат, мнозина щяха да я търсят за отговори и напътствия, гадаейки каква кралица ще бъде.

Самата тя се питаше.

Прекоси големия коридор. В него не звучаха смях и музика. Събирайки тежките дипли на роклята си, тръгна нагоре по стълбите към покоите си.

Отвън имаше жени, които шиеха, тичаха подир децата или разговаряха с гласове, тихи като гукане на гълъби.

Мойра безмълвно мина покрай тях и влезе в стаята си. Смени роклята с дрехи за езда и завърза ботушите си. Изпита чувство за вина, че сваля траура толкова скоро, толкова лесно, но щеше да пътува по-бързо с туника и бричове. Сплете косите си на плитка и започна да събира необходимите неща.

Нямаше да й бъде нужно почти нищо, освен онова, което е на гърба й. Сякаш тръгваше на лов… за това поне притежаваше известни умения. Извади лъка и стрелите си и малък меч, сложи ги на леглото и седна да напише писмо на вуйчо си.

Как да каже на човека, когото години наред бе чувствала като свой баща, че повежда сина му на поход към неизвестността, на битка срещу непозната сила, с непознати хора?

„Волята на боговете“, каза си тя и стисна устни, докато пишеше. Не бе сигурна дали е водена от нея или от собствения си гняв. Но щеше да замине.

„Трябва да направя това, внимателно продължи да изписва ръката й. Моля те да ми простиш и да знаеш, че мисля само за съдбата на Галия. Моля те, ако не се завърна до Самен, ти да вземеш меча и да управляваш вместо мен. Знай, че тръгвам заради теб, заради Галия и се кълна, че ще се боря до смърт, за да защитя това, което обичам.

Сега го оставям в твои ръце.“

Сгъна писмото, затопли восъка и го запечата.

Окачи меча, нарами лъка и стрелите. Една от жените се втурна към нея, когато излезе от покоите си.

— Милейди!

— Искам да пояздя сама.

Тонът й бе така строг и рязък, че чу само тиха въздишка зад гърба си, докато се отдалечаваше.

Стомахът й се сви, но не спря дори за миг. Когато стигна до конюшните, махна на конярчето да се отдръпне и сама оседла коня си. Погледна надолу към младото луничаво лице на момчето.

— Не излизай навън след залез-слънце. Тази и всяка следваща нощ, докогато ти кажа. Ще ме послушаш ли?

— Да, милейди.

Възседна коня, срита го в хълбоците и се понесе в галоп.

„Няма да поглеждам назад“, каза си Мойра. Нямаше да гледа към дома, а напред.

Ларкин я чакаше, нехайно отпуснат на седлото, докато конят му пасеше.

— Съжалявам, че се забавих.

— На жените винаги им е нужно повече време.

— Искам толкова много от теб. А ако не се завърнем?

Той цъкна с език на коня и го изравни с нейния.

— Тъй като не вярвам, че ще отпътуваме за някъде, не се тревожа. — Закачливо й се усмихна. — Просто изпълнявам желанието ти. Ще изпитам облекчение, ако се окаже сън.

Но отново пришпори коня си в галоп. Каквото и да очакваше, искаше да се срещне с него час по-скоро.

Яздеха един до друг, както толкова пъти преди, по озарените от слънцето хълмове. Лютичетата, с които бяха осеяни ливадите, привличаха рояци пеперуди, танцуващи във въздуха. Мойра проследи с поглед полета на един ястреб над тях и част от товара падна от плещите й.

Майка й обичаше да съзерцава ястребите. Казваше, че това е баща й, който ги гледа отгоре, докато се рее на воля. Мойра се помоли и тя вече да се носи във волен полет.

Птицата заобиколи кръг от камъни и нададе къс призивен звук.

Мойра усети свиване в стомаха и с мъка преглътна.

— Е, стигнахме. — Ларкин тръсна косите си назад. — Какво предлагаш да правим по-нататък?

— Студено ли ти е? Чувстваш ли студа?

— Не. Топло е. Днес слънцето е силно.

— Тук витае нещо. — Тя потръпна, докато слизаше от седлото. — Нещо студено.

— Няма никой, освен нас. — Но когато скочи от коня, Ларкин сложи ръка на дръжката на меча си.

— То ни вижда. — В главата й зазвучаха гласове, приглушен шепот. Като в транс свали торбата си от седлото. — Вземи каквото ти е нужно. Ела с мен.

— Държиш се доста странно, Мойра.

Той с въздишка взе торбата, метна я на рамо и забърза след нея.

— Тя не може да проникне тук. Никога. Каквато и сила да притежава, не може да влезе в този кръг и да докосне тези камъни. Ако се опита, ще изгори. Знае го и изпитва гняв.

— Мойра… очите ти.

Впери поглед в него. Очите й бяха почти черни и изглеждаха бездънни. Когато разтвори шепата си, върху дланта й заблестя кристална пръчица.

— Писано е да участваш, както и аз. В нас тече една кръв.

Мойра извади късия меч, разряза дланта си и посегна към неговата.

— О, това са глупости!

Но той подаде ръката си и й позволи да направи разрез на дланта му.

Прибра ножа и хвана кървящата му ръка със своята.

— Кръвта е и живот, и смърт — каза Мойра. — Тук тя прокарва пътя.

Ръка за ръка, влязоха в кръга.

— Световете чакат — започна да изрича думите, които се въртяха в главата й. — Времето тече. Боговете гледат. Кажи тези думи заедно с мен.

Ръката й затрепери в неговата, докато ги повтаряха.

Надигна се вихрушка, която разлюля високите треви и развя мантиите им. Ларкин инстинктивно обви свободната си ръка около нея и я закри с тялото си като с щит. Засия светлина, която ги заслепи.

Тя сграбчи ръката му и усети как светът се завъртя.

После настъпи мрак. Озоваха се върху влажна трева, във въздух, изпълнен с мъгла.

Стояха в същия кръг, на същото възвишение. Но всичко бе различно, осъзна Мойра. Гората отсреща не бе същата.

— Конете са изчезнали.

Тя поклати глава.

— Не те, а ние.

Ларкин вдигна поглед. Видя луната да се носи над облаците. Затихващият вятър бе толкова студен, че го сковаваше до кости.

— Нощ е. Беше пладне, а изведнъж настъпи нощ. Къде се намираме, по дяволите?

— Където е писано — само това знам. Трябва да открием другите.

Беше потресен и объркан. Трябваше да признае, че не се бе замислил какво ги очаква от този миг нататък. Сега имаше само една грижа. Да закриля братовчедка си.

— Ще потърсим подслон и ще изчакаме до изгрева.

Подаде й торбата си и излезе от кръга. Докато вървеше, постепенно се преобрази. Фигурата му, мускулите, костите. На мястото, където бе стоял мъжът, сега стоеше кон.

— Е, предполагам, че така ще стигнем по-бързо. — Макар и със свито сърце, Мойра го възседна. — Ще тръгнем натам, където би трябвало да се намира домът ни. Това ми се струва най-разумно. Налага се да бъдем много предпазливи, в случай че пътят се окаже различен от онзи, който познаваме.

Поеха по него в тръс, докато тя оглеждаше дърветата и огрените от луната хълмове. „Много от нещата са си същите — помисли си тя, — с малки разлики.“

Видяха голям дъб на място, където преди не го бе имало, и се чуваше бълбукане на ручей, който лъкатушеше в неизвестна посока. И пътят не бе същия. Побутна Ларкин да се отклони натам, където би трябвало да бъде домът й, ако това бе нейният свят.

Навлязоха сред дърветата и следвайки инстинкта си поеха по неравна пътека.

Той спря и вдигна глава, сякаш за да подуши въздуха. Потръпна под нея и запристъпва назад. Мойра усети как мускулите му се напрегнаха.

— Какво има? Какво…

Понесе се в галоп, без да мисли за ниските клони или скритите по пътеката камъни. Тя знаеше само, че е усетил опасност. Сниши се и се вкопчи в гривата му. Но нещо светкавично ги връхлетя, спускайки се от дърветата, сякаш имаше криле. Едва успя да извика и да посегне към меча си, преди Ларкин да се надигне на задни крака и да удари съществото с двете си копита.

То изпищя и падна в мрака.

Мойра се канеше да хукне обратно в галоп, но Ларкин внезапно отново се превърна в човек. Застанаха с гръб един към друг, с извадени мечове.

— Кръгът — прошепна тя. — Трябва да се върнем в кръга.

Ларкин поклати глава.

— Отрязали са пътя ни — отвърна той. — Обкръжени сме.

Съществата бавно изпълзяха от сенките. „Пет… не шест“, преброи ги Мойра и кръвта й се смрази. Зъбите им проблясваха на трептящата лунна светлина.

— Стой близо! — предупреди я Ларкин. — Не позволявай да те отделят от мен.

Едно от създанията се засмя с ужасяващо човешки смях.

— Изминали сте толкова път, за да умрете — каза то.

И ги връхлетя.