Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (11)

Десета глава

Събудиха я слънчеви лъчи, които се плъзнаха по лицето й. Беше сама.

Той бе угасил свещите, но бе оставил огъня да тлее. „Мило от негова страна“, помисли си Глена, когато се надигна и придърпа одеялото върху раменете си. Беше се държал много ласкаво и внимателно и й бе дал утехата и сигурността, от които се нуждаеше.

Изведнъж я обзе срам. Беше дотичала при него като изплашено дете, видяло чудовище в гардероба. Разплакана, разтреперана и говореща несвързано. Не бе успяла да понесе изпитанието сама и бе потърсила някого, за да я спаси. Гордееше се със смелостта и ума си, а не бе успяла да запази самообладание при първия си сблъсък с Лилит.

„Никакъв кураж — помисли си тя с гняв, — никаква магическа сила.“ Страхът и изкушението ги бяха задушили.

„Не, още по-лошо“, каза си Глена. Страхът и изкушението ги бяха замразили дълбоко в нея, където не можеше да ги достигне. Сега, в светлината на деня, осъзнаваше колко наивна е била, колко лекомислена. Не бе взела никакви мерки да се защити преди и по време на изпитанието или след него. Беше тичала през пещерите, през гората, по скалите, защото те бяха искали тя да тича, и бе допуснала ужасът да блокира всичко, освен отчаяната нужда да избяга.

Нямаше да повтори тази грешка.

Нямаше и да седи тук, потънала в самосъжаление заради нещо, което вече е минало. Стана, загърна се с одеялото и надникна в коридора, не видя никого, не чу нищо — и бе благодарна. Нямаше да разговаря с никого, преди да се приведе в приличен вид.

Взе душ, облече се и вложи голямо старание в гримирането. Сложи обици с кехлибари за сила. Когато застла леглото, пъхна под възглавницата си аметист и розмарин. Избра свещ от запасите си, която сложи на нощното шкафче. Преди да си легне вечерта, щеше да сложи мазнина на фитила и да направи заклинание, за да прогони Лилит и всички като нея от сънищата си.

Щеше да си направи и код и да вземе меч от оръжейната. Нямаше да допусне отново да се окаже беззащитна.

Преди да излезе от стаята, дълго стоя пред огледалото. Реши, че изглежда достатъчно бодра и уверена.

Щеше да бъде силна.

Смяташе кухнята за сърцето на дома и първо се отправи натам. Някой бе сварил кафе и по метода на изключването се досети, че е бил Кинг. Личеше, че някой е закусил. Долови мирис на бекон, но не видя никого наблизо и никакви съдове в мивката.

Някаква утеха все пак бе, че онзи, който се е нахранил — или поне който е сготвил — е разтребил след себе си.

Не обичаше да живее в безпорядък, но и не би искала да изпълнява всички домакински задължения.

Наля си чаша кафе и й хрумна да приготви закуска. Но все още не се бе отърсила достатъчно от преживяния ужас, за да се чувства спокойна, докато е сама в тази къща.

Следващият й избор бе библиотеката, на която гледаше като на главна артерия. Там, с известно облекчение, откри Мойра.

Седеше на пода пред камината, заобиколена от книги, приведена над тях като студентка, която учи за изпит. Бе облечена със светлобежова туника, кафяв панталон и ботушите си за езда.

Вдигна поглед, когато Глена влезе, и свенливо се усмихна.

— Добро утро.

— Добро утро. Образоваш се, а?

— Да. — Свенливостта изчезна и сивите й очи заблестяха. — Това е най-великолепната стая, нали? Нашият замък има богата библиотека, но тази достойно й съперничи.

Глена приклекна и потупа с пръсти корицата на една книга, дебела колкото греда на покрив. В кожената подвързия бе вдълбана една-единствена дума. Вампирите.

— Изучаваш ги? — попита тя. — Опознаваш врага?

— Мъдро е да се опитваш да узнаеш колкото е възможно повече по всеки въпрос. Не във всички книги, които прочетох досега, теориите съвпадат, но за някои неща няма спор.

— Би могла да разпиташ Кийън. Предполагам, че ще може да ти каже всичко, което искаш да знаеш.

— Обичам да чета.

Глена само кимна.

— Откъде взе тези дрехи?

— А, тази сутрин излязох. Намерих торбата си.

— Сама?

— Бях в безопасност. Вървях само по светлата пътека. Те не могат да излизат на слънце. — Хвърли поглед към прозорците. — Нищо не бе останало от онези, които ни нападнаха. Дори пепелта бе изчезнала.

— Къде са другите?

— Хойт отиде в кулата да работи, Кинг каза, че се налага да отскочи до града за провизии, понеже вече сме повече хора. Никога не съм виждала толкова едър човек. Приготви закуска и изцеди сок от някакъв плод. Портокал. Беше чудесен. Мислиш ли, че ще мога да взема няколко портокалови семки, когато се върнем в Галия?

— Не виждам защо не. А другите?

— Ларкин все още спи, предполагам. Мрази да става рано. Вампирът навярно е в стаята си. — Мойра потърка издълбаното заглавие на книгата. — Защо застава на наша страна? Не намерих нищо в книгите, което да обяснява това.

— Тогава трябва да предположим, че не всичко може да се узнае от книгите. Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Благодаря.

— Ще хапна и ще се кача горе да поработя. Сигурно, когато се върне, Кинг ще бърза да ни подложи на новото мъчение, което е измислил.

— Глена… исках да ти благодаря за снощи. Бях толкова уморена и разстроена. Всичко тук ми е чуждо.

— Знам. — Глена улови ръката й в своята. — Всеки от нас се чувства така, по свой си начин. Може би това е част от плана: да бъдем изтръгнати от своите светове и събрани на едно място, за да открием какво притежаваме — по отделно и заедно — и да се преборим със злото. — Глена стана. — Докато настъпи време да потеглим, тази къща ще бъде наш дом.

Остави Мойра с книгите и се върна в кухнята. Там намери парче ръжен хляб и си намаза филия с масло. Проклета да е, ако се разтревожи за калориите сега. Хапна филията, докато се изкачваше по стъпалата към кулата.

Вратата бе затворена. Понечи да почука, но си напомни, че това вече е и нейно работно помещение, а не самотното владение на Хойт. Затова закрепи филията върху чашата с кафе и натисна бравата.

Хойт бе облечен с риза от избелен деним, черни дънки и издраскани ботуши и въпреки това имаше вид на магьосник. Не само заради буйните катраненочерни коси и яркосините очи, осъзна тя. Силата му подхождаше далеч повече, отколкото взетите назаем дрехи.

В първия миг, когато погледна към нея, на лицето му се изписа раздразнение. Дали реагираше така винаги когато го прекъснат или смутят? След миг раздразнението изчезна и очите му изпитателно се вгледаха в нея.

— Значи си станала.

— Очевидно.

Хойт продължи работата си, наливайки някаква течност с цвят на вино от нещо, подобно на мензура, в друг стъклен съд.

— Кинг отиде за провизии.

— Вече ми казаха. Открих Мойра в библиотеката с куп книги. Изглежда, решила е да прочете всичко, каквото намери там.

„Може би трябва да се чувствам неловко — осъзна Глена, когато той мълчаливо продължи работата си. — Няма да търпя това.“

— Канех се да се извиня за безпокойството снощи, но би било само начин да си изпрося утеха. — Направи крачка към него, а после още две, докато го принуди да прекъсне заниманията си и да погледне към нея. — Да ме увериш, че всичко е наред. Че просто съм била изплашена и разстроена.

— Това е самата истина.

— Разбира се, и щом и двамата го знаем, излишно е да се извинявам. Но бих искала да ти благодаря.

— Няма за какво.

— За мен има. Ти беше до мен, когато се нуждаех от утеха и ми я даде. Накара ме да се почувствам в безопасност. Показа ми слънцето. — Остави чашата си, за да бъде със свободни ръце, когато запристъпва към него. — Хвърлих се в леглото ти посред нощ. Гола. Бях уязвима, разстроена. Бях беззащитна.

— Не съм съгласен с последното.

— В онзи момент бях. Няма да го допусна отново. Можеше да се възползваш. И двамата го знаем.

Последва дълго мълчание, което бе по-неоспоримо потвърждение на простата истина от думите.

— Що за мъж би се възползвал от състоянието ти в такъв момент? Да мисли за собствената си наслада. Когато трепериш от страх?

— Различен от теб. Благодарна съм, че си такъв, какъвто си. — Тя заобиколи работната му маса, повдигна се на пръсти и го целуна по двете бузи. — Много. Ти ме утеши, Хойт, и ми дари сън. Оставил си огъня да гори. Няма да го забравя.

— Вече си по-добре.

— Да. По-добре съм. Оказах се неподготвена, но следващия път няма да бъда. Не бях готова за среща с нея, но следващия път ще бъда. Не взех дори елементарни предпазни мерки, защото бях уморена. — Застана до тлеещия огън. — Неразумно от моя страна.

— Да. Така е.

Глена наклони глава и му се усмихна.

— Желаеше ли ме?

Той отново се залови за работа.

— Няма значение.

— Приемам отговора за „Да“ и обещавам, че следващия път, когато се хвърля в леглото ти, няма да бъда в истерия.

— Следващия път, когато се хвърлиш в леглото ми, няма да те оставя да спиш.

Глена тихо се засмя.

— Е, добре че се разбираме.

— Не съм сигурен дали те разбирам, но това не ми пречи да те желая.

— Взаимно е, и в двете отношения. Но мисля, че започвам да те разбирам.

— Да работиш ли дойде или само да ме разсейваш?

— И двете, предполагам. След като постигнах второто, ще попитам върху какво работиш.

— Защита.

Заинтригувана, тя се приближи.

— По-скоро наука, отколкото магия.

— Двете не се изключват взаимно, а се допълват.

— Съгласна съм. — Присви ноздри над мензурата. — Градински чай и карамфил. Какво използва за свързване?

— Ахат на прах.

— Добър избор. Каква защита искаш да създадеш?

— От слънцето. За Кийън.

Отмести поглед към очите му, но не ги срещна.

— Разбирам. Рискуваме да ни нападнат, ако излизаме навън нощем. А той ще умре, ако бъде изложен на слънчева светлина. Но ако е защитен, ще можем да тренираме по-ефективно. Ако има защита, ще можем да ги преследваме денем.

За миг тя не каза нищо. Да, наистина започваше да го разбира. Беше много добър човек, който се придържаше към високи принципи. Затова понякога бе твърде нетърпелив, раздразнителен и дори авторитарен. И много обичаше брат си.

— Мислиш ли, че слънцето му липсва?

Хойт въздъхна.

— А на теб нима не би ти липсвало?

Глена докосна рамото му. „Добър човек“, отново си помисли тя. Много добър и загрижен за брат си.

— С какво мога да помогна?

— Може би и аз започвам да те разбирам.

— Така ли?

— Имаш открито сърце. — Най-сетне я погледна. — Открито сърце и решителен ум. И на двете е трудно да се устои.

Глена взе стъкленицата от ръцете му и я остави.

— Ще ме целунеш ли? И двамата го искаме и това ни пречи да се съсредоточим върху работата. Целуни ме, Хойт, за да бъдем по-спокойни.

Гласът му издаде лека насмешка, съвсем лека.

— Мислиш, че една целувка ще бъде достатъчна?

— Няма да узнаем, ако не опитаме. — Сложи ръце на раменете му и пръстите й заиграха с косите му. — Но знам, че точно в тази минута не мога да мисля за нищо друго. За това бъди така добър и ме целуни.

— На твоите услуги.

Устните й бяха нежни, отзивчиви и топли. Затова ласкаво я задържа в прегръдката си и изживя насладата, за която бе копнял през нощта. Плъзна ръка надолу по косите й, по гърба й и допирът, вкусът и уханието й се смесиха в сетивата му.

Дълбоко в него нещо се разтвори и се уталожи.

Тя прокара пръсти по изпъкналите му скули и изцяло се предаде на мига. На ласките и усещанията, на топлината, която струеше и от двамата.

Когато устните им се разтвориха, за миг притисна буза към неговата.

— Чувствам се по-добре — сподели Глена. — А ти?

— Усещам. — Хойт се отдръпна назад и доближи ръката й до устните си. — Подозирам, че скоро отново ще се нуждая от успокоение, за да мога да продължа работата си.

Тя се засмя със задоволство.

— Готова съм на всичко за каузата.

Работиха заедно повече от час, но всеки път, когато изложеха течността на слънце, тя закипяваше.

— Друго заклинание — предложи Глена.

— Не. Нужна ни е и негова кръв. — Хойт я погледна над мензурата. — За самия еликсир и за да го изпробваме.

Замисли се върху последното.

— Помоли го.

Някой почука на вратата и миг след това се появи Кинг. Беше облечен с камуфлажни панталони и маслиненозелена тениска. Гъстите му кичури бяха вързани отзад на хлабава опашка. Имаше вид на боец, готов да победи сам цяла армия.

— Часът за магии свърши. Излизаме навън. Време е за физическа подготовка.

В някой предишен живот Кинг навярно години наред бе изтезавал войници, или това щеше да бъде призванието му в следващия. В очите на Глена се стичаше пот, когато за пореден път нападна чучелото, което Ларкин бе направил от слама, увита в парцали. Блокира пътя му с ръка, както вече се бе научила, и заби кола в сламата.

Но чучелото отново я връхлетя, тласнато от механизма, който Кинг бе изобретил, и я повали по гръб.

— Мъртва си — заяви той.

— О, глупости! Намушках го.

— Не улучи сърцето, Червенокоске. — Надвеси се над нея, огромен и безмилостен. — Мислиш ли, че ще имаш друг шанс? Щом не можеш да се справиш с врага, който е пред теб, как ще победиш трима, нападащи в гръб?

— Е, добре. — Тя се изправи и изтупа дрехите си. — Ще опитам отново.

— Това се казва дух.

Направи го отново и отново, докато намрази сламената кукла, колкото учителката си по история в десети клас. Обзета от ярост, рязко се завъртя, сграбчи меча с две ръце и наряза чучелото на парчета.

Когато свърши, настъпи тишина, нарушавана само от учестеното й дишане и сподавения смях на Ларкин.

— Добре. — Кинг потърка брадичка. — Мисля, че е мъртво. Ларкин, ще направиш ли друго? Ще те попитам нещо, Червенокоске.

— Питай.

— Защо не го разкъса с магия?

— Магията изисква концентрация. Мисля, че бих могла да я използвам в битка. Но сега влагам почти цялата си енергия в боравене с меча и кола, защото не съм свикнала с никое от двете. Ако не съм съсредоточена, бих могла да изпратя оръжието да полети от ръката ми, но да не улучи целта. Ще се усъвършенствам. — Огледа се, за да се увери, че Хойт е достатъчно близо, за да я чуе. — Обикновено имам нужда от инструменти, заклинания и специални ритуали. Но ето какво мога да направя.

Разтвори дланта си — и върху нея се появи огнено кълбо.

Любопитен, той понечи да го докосне, но дръпна ръка обратно и засмука опарения си пръст.

— Голям номер.

— Огънят е стихия, както и въздухът, земята и водата. Но ако го призова по време на битка и запратя това срещу врага, би могло да улучи и някого от нас.

Кинг се загледа в трептящото кълбо със странните си очи.

— Като да насочиш пистолет, без да знаеш как да стреляш. Не можеш да бъдеш сигурен кой ще отнесе куршума. А и рискуваш да се простреляш в крака.

— Нещо подобно. — Глена накара огъня да изчезне. — Все пак не е зле да притежаваш някакво оръжие в резерв.

— Върви да си починеш, Червенокоске, преди някой да пострада.

— Не възразявам.

Отправи се към къщата с намерението да изпие два литра вода и да хапне нещо за вечеря. Едва не се сблъска с Кийън.

— Не знаех, че си станал.

Той стоеше далеч от светлината, която се процеждаше през прозорците, но очевидно бе намерил начин да наблюдава тренировките на открито.

— Какво мислиш? — попита го тя. — Как се справяме?

— Ако ви нападнат сега, биха ви хапнали като печени пиленца на пикник.

— Знам. Непохватни сме и нямаме чувството, че сме един отбор. Но ще напреднем.

— Трябва да напреднете.

— Е, голямо насърчение получаваме от теб този следобед. Потим се от два часа, а никой от нас не е свикнал с подобни неща. Ларкин може да стане добър воин, но и той все още е зелен.

Кийън само я погледна.

— Узрейте — или ще умрете.

„Да беше само изтощението!“, помисли си тя. Щеше да се справи с потта и усилията. Но последната му реплика бе откровена обида.

— Достатъчно трудно е и без някой да се държи с нас като гадняр.

— Това ли е твоята дума за реалист?

— Върви по дяволите!

Гневно продължи към кухнята, хвърли малко плодове, хляб и бутилка вода в една кошница и я изнесе навън, подминавайки Кийън, без да му обърне внимание. Навън стовари кошницата върху масата, която Кинг бе изнесъл, за да подреди оръжията.

— Храна! — Ларкин се затича към нея, сякаш бе прегладнял до смърт. — Готов съм да целувам подметките ти, Глена. Сили не ми останаха.

— Минаха цели два часа, откакто за последен път се натъпка — подхвърли Мойра.

— Господарят на мрака не мисли, че полагаме достатъчно усилия и твърди, че вампирите биха ни хапнали като печени пиленца на пикник.

Съсредоточи се, визуализира ябълка и я запрати към чучелото. Докато летеше, плодът се превърна в кол, който прободе парцалите и сламата.

— О, това беше изключително! — задъхано отбеляза Мойра. — Гениално!

— Понякога гневът подпомага магическата сила. — Колът се измъкна и падна като разцепена ябълка на земята. Тя хвърли поглед към Хойт. — Нещо, върху което бихме могли да помислим.

 

 

— Нужно ни е нещо, което да ни сплоти, да ни направи задружни — каза Хойт по-късно.

Глена седеше в кулата и втриваше мехлем в натъртените места по тялото си, докато той прелистваше книга с магически заклинания.

— Всяка армия има униформа и бойни химни.

— Химни? Сега пък трябва да пеем? Какво ще кажеш да намерим и музиканти, по дяволите?

Сарказмът бе друга обща черта на двамата братя, освен еднаквата външност.

— Трябва да се направи нещо. Погледни ни, дори сега, в този момент, ние с теб сме тук, Ларкин и Мойра са заедно навън, а Кинг и Кийън са в тренировъчната зала и измислят нови мъчения за всички ни. Няма нищо лошо в това екипът да се раздели на по-малки, които да работят върху свои проекти. Но ние все още не сме станали един екип.

— И предлагаш музиката да засвири и да запеем? Трябва да вършим сериозна работа, Глена.

— Не следиш мисълта ми. — „Търпение“, напомни си тя. Днес бе работил усърдно колкото нея и бе също толкова уморен. — Говоря за обединяващи символи. Имаме един и същи враг, да, но не и една и съща цел. — Застана до прозореца и забеляза, че сенките вече се издължават и слънцето е ниско над хоризонта. — Скоро ще се стъмни.

Пръстите й потърсиха медальона. Внезапно я осени идея, невероятно проста и близка до ума.

— Търсиш защита за Кийън, защото не бива да излиза денем. А за нас? Не можем да рискуваме да бъдем навън след залез. Дори на закрито не сме сигурни, че не могат да достигнат до нас, да проникнат в нас. А нашата защита, Хойт? Какво може да ни предпазва от вампирите.

— Светлината.

— Да, да, но какъв символ? Кръст. Трябва да изработим кръстове и да ги заредим с магическа сила. Не само защита, а и оръжие, Хойт.

Сети се за кръстовете, които Мориган му бе дала за семейство му. Но силата му, дори съчетана с нейната, не можеше да се сравнява с тази на боговете.

И все пак…

— Сребърни — промълви той. — Най-добре сребърни.

— С червен яспис за защита нощем. Трябват ни и чесън, и градински чай. — Затършува в раклата си за изсушените битки и корени. — Ще се заема с магическата течност. — Грабна една от книгите и я прелисти. — Имаш ли представа откъде можем да се сдобием със сребро?

— Да.

Хойт я остави, слезе на най-долния етаж и се отправи към стаята, която сега бе трапезария. Мебелите бяха нови, поне за него. Маси от тъмно масивно дърво, столове с високи облегалки и сложна резба. Завесите имаха тъмнозеления цвят на горски сенки и бяха ушити от плътна коприна.

По стените висяха картини, до една нощни пейзажи, на които се виждаха гори, поляни и крайморски скали. Дори тук брат му избягваше светлината. Или наистина предпочиташе мрака, та бил той и на картина?

Във високи шкафове с врати от матово стъкло бяха подредени кристални съдове в наситени цветове на скъпоценни камъни. „Скъпи вещи — помисли си Хойт, — собственост на богат и влиятелен човек, имал цяла вечност на разположение да ги събере.“

Дали някоя от тях означаваше нещо повече от другите за Кийън? Щом притежаваше толкова много, каква стойност можеше да има който и да е отделен предмет?

Върху най-голямата лавица бяха поставени два сребърни свещника. Хойт се запита дали поне представляват някаква ценност за него.

Бяха принадлежали на майка му.

Вдигна единия и образът й изплува, кристално ясен. Седеше на своя люлеещ се стол, пееше и предеше, потропвайки с крак в такта на една от любимите си песни.

Видя я, облечена със синя рокля и с воал, със спокойно младо лице, сияещо от тиха радост, която й отиваше, както и тоалетът от мека коприна. Личеше, че очаква дете. „Деца“, поправи се той. Него и Кийън.

Върху раклата под прозореца й бяха двата свещника.

Подари ми ги баща ми по случай сватбата. За мен те са дар, по-ценен от всеки друг. Единият ще остане за теб, а другият — за Кийън. Ще бъдат наследени от поколенията, за да си спомнят при всяко запалване на свещ за онзи, от когото са дарени.

Изпита утеха при мисълта, че не му е нужна свещ, за да си спомни за нея. Но усети тежестта на свещника, докато го носеше по стълбите към кулата.

Глена откъсна поглед от котела, в който смесваше билките си.

— О, съвършен е! Прекрасен! Би било жалко да бъде стопен. — Прекъсна заниманието си, за да го разгледа по-внимателно. — Масивен е. И стар, предполагам.

— Да, наистина е много стар.

В този миг проумя какво има предвид и почувства леко пробождане в сърцето.

— На семейството ти?

Лицето и гласът му останаха спокойни.

— Трябваше да го наследя, така че сега е мой.

Понечи да му каже да намери нещо друго, нещо, което не означава толкова много за него. Но преглътна думите. Започна да разбира защо е избрал именно това. Трябваше да бъде нещо със стойност. Магията винаги имаше цена.

— Жертвата, която правиш, ще зареди символите с по-голяма сила. Почакай. — Тя свали пръстена от средния пръст на дясната си ръка. — Беше на баба ми.

— Не е нужно.

— Лична жертва — твоя и моя. Искаме много от боговете. Нужно ми е малко време, за да напиша заклинанието. Не намерих нищо подходящо в книгите, така че ще се наложи да го съчиня сама.

Когато Ларкин надникна през вратата, и двама бяха заети да прелистват книги. Огледа стаята и не се осмели да прекрачи прага.

— Изпратиха ме да ви повикам. Слънцето залезе, започва вечерната тренировка.

— Кажи му, че ще слезем, когато приключим тук — отвърна Глена. — В момента сме заети с нещо изключително важно.

— Да, ще му предам, но едва ли ще му хареса.

Затвори вратата и ги остави.

— Почти открих това, което търсех. Ще нарисувам един, какъвто си представям, че трябва да изглежда, и заедно ще го визуализираме. Хойт?

— Трябва да бъде чист — заговори той под носа си. — Създаден колкото с магия, толкова и с вяра.

Глена го остави и започна да скицира. „Проста форма — помисли си тя, — традиционна.“ Хвърли поглед към Хойт и го видя да седи със затворени очи. Навярно се опитваше да съсредоточи силата и да събере мислите си.

Толкова сериозно лице, в чиято откритост бе започнала да вярва безрезервно. Струваше й се, че познава лицето му от цяла вечност, както и гласа му, мелодичното му звучене. Но времето, което бяха прекарали заедно, бе кратко, а това, което им оставаше, изтичаше бързо, като песъчинки в пясъчен часовник.

Ако спечелеха битката — не, когато я спечелеха — той щеше да се върне обратно в своя свят, където бе животът му. Тя — също. Но вече нищо нямаше да бъде същото. И нищо нямаше да запълни празнотата, останала след него.

— Хойт.

Очите му изглеждаха различно, когато срещнаха погледа й. По-дълбоки и тъмни. Показа му скицата.

— Това става ли?

Той я взе, разгледа я.

— Да, освен тук. — Взе от нея молива и добави няколко линии върху дългата основа на келтския кръст, който бе нарисувала.

— Какво е това?

— Символ от Огам. Древно писмо.

— Знам какво е Огам. Какво означава символът?

— Светлина.

Тя се усмихна и кимна.

— Вече е съвършен. Ето заклинанието. Струва ми се подходящо.

Прочете го и я погледна.

— Рими?

— Така работя. Свикни с тях. Искам и огнен кръг. Ще се чувствам по-уверена.

Хойт се съгласи и стана, за да го създадат заедно. Тя издълба магически символи в нови свещи и остави на него да ги запали.

— Ще го създадем заедно.

Подаде й ръка.

През китката й нахлу сила, която достигна до сърцето й, и огънят засия — чист и бял — на сантиметри над пода. Хойт вдигна котела и го сложи върху пламъците.

— Сребро с чиста светлина. — Пусна свещника вътре. — Разтвори се в течността!

— Тази нощ тук, в кулата свещена — продължи Глена и добави ясписа и билките, — силата ти нека гори, освободена!

Хвърли пръстена на баба си.

— Магическите сили призоваваме сега, от небе, море, въздух и земя. Вярно ще ви служим, от вас благословени, и нека в похода от злото бъдем защитени. Поехме вече мисия — с ум, сърце и меч мрака да прогоним от земята надалеч. Три пъти по три ви молим за закрила, докато вярно служим на добрата сила.

— Нека този кръст озари нощта със светлина.

След като повториха последния стих — три пъти по три — от котела се надигна сребрист дим и белите пламъци под него станаха по-ярки.

Всичко нахлу в нея, светлината, димът и топлината я изпълниха, докато гласът му се усилваше заедно с нейния. Виждаше единствено очите му, втренчени в нейните.

В сърцето си, в корема си почувства как топлината се усили. Беше по-силна и завладяваща от всичко познато досега. Увлече я като вихър, когато той хвърли последната шепа яспис на прах в котела.

— Нека всеки кръст да бъде щит!

Експлозия от светлина изпълни стаята, чиято сила разтърси стените и пода. Котелът се преобърна и втечненото сребро се разля в пламъците.

Глена залитна и едва не бе повалена на земята, но ръцете на Хойт я обгърнаха. Завъртя се, за да я предпази с тялото си от внезапно лумналите пламъци и свирещия вятър.

Хойт видя вратата рязко да се отваря. За миг на прага се появи Кийън, но бе погълнат от ослепителната светлина.

— Не! Не! — Повличайки Глена със себе си, Хойт угаси кръга. Светлината бързо се събра и изчезна с тътен. През бученето в ушите си той чу вик.

Кийън лежеше на пода — окървавен, с полуизгоряла риза, от която все още се надигаше дим.

Хойт застана на колене и потърси пулс, но осъзна, че в този случай е безсмислено.

— Господи, господи, какво направих!

— Силно обгорен е. Свали ризата му. — Гласът на Глена бе спокоен и равен. — Внимателно.

— Какво стана? Какво направихте, по дяволите? — Кинг блъсна Хойт встрани. — Мамка му! Кийън! Мили боже!

— Довършвахме заклинание. Той отвори вратата. Получи се светлинна експлозия. Никой не е виновен — продължи Глена, — помогни на Кинг да го отнесе в стаята му. Идвам веднага. Имам неща, които ще помогнат.

— Не е мъртъв — тихо каза Хойт, загледан в лицето на брат си. — Това не е смърт.

— Не е смърт — повтори Глена. — Мога да му помогна. Добра лечителка съм. Това е една от силните ми страни.

— Ще ти помогна. — Мойра изкачи последните стъпала и застана с гръб към стената, за да направи път на Кинг и Ларкин, когато повдигнаха Кийън. — Имам известни умения.

— Добре. Върви с тях. Аз ще взема нещата си. Хойт! Мога да му помогна.

— Какво направихме? — Хойт безпомощно се взираше в ръцете си. Въпреки че все още вибрираха от магията, той ги усещаше празни и безполезни. — Никога досега не съм правил подобно нещо.

— Ще поговорим за това по-късно.

Глена сграбчи ръката му и го задърпа навътре в стаята. Кръгът бе угаснал и от него бе останал съвършено бял пръстен, издълбан в пода. В средата му блестяха девет сребърни кръста с червен яспис в средата.

— Девет. Три пъти по три. После ще помислим какво означава това. Мисля, че засега трябва да ги оставим тук. Не знам, може би трябва да се заредят.

Хойт не й обърна внимание, влезе в кръга и взе единия.

— Студен е.

— Добре. Страхотно! — Глена вече мислеше за Кийън и какво би могла да направи, за да му помогне. Грабна куфара с принадлежностите си. — Трябва да сляза, да видя какво мога да направя за него. Никой няма вина за случилото се, Хойт.

— Вече два пъти. Два пъти едва не го убих.

— Този път беше колкото твое, толкова и мое дело. Идваш ли с мен?

— Не.

Тя понечи да каже нещо, но поклати глава и забърза навън.

 

 

Вампирът лежеше неподвижен на широкото легло в разкошната спалня. Лицето му бе като на ангел. „Зъл ангел“, помисли си тя. Изпрати мъжете за топла вода и превръзки, но главно за да ги отпрати.

Сега бе насаме с вампира, който лежеше в леглото си, неподвижен като мъртвец.

Нямаше да усети удари на сърце, ако сложеше ръка на гърдите му. Ако доближеше стъкло до устните му то нямаше да се запоти. И нямаше да се появи отражение в огледало.

Беше прочела тези неща, както и други.

Все пак той бе спасил живот й. Тя му беше задължена.

Застана до леглото и използва малка магия, която бе научила, за да успокои изгорената му плът. Усети гадене, но го потисна. Никога не бе виждала толкова обгоряла плът. Кой би оживял с такива рани?

Очите му изведнъж се отвориха, искрящо сини. Ръката му сграбчи китката й.

— Какво правиш?

— Пострадал си. — Ядоса се на себе си, когато гласът й затрепери, но страхът от него, особено докато бяха насаме, бе обсебващ. — Злополука. Чакам Глена. Ще ти помогнем. Лежи спокойно. — На лицето му се появи гримаса на болка и страхът й леко отслабна. — Спокойно. Мога да облекча паренето.

— Не би ли предпочела да горя в ада?

— Не знам. Но знам, че не искам да бъда тази, която ще те изпрати там. Нямаше да те застрелям снощи. Срамувам се, че те накарах да помислиш, че съм способна на това. Дължа ти живота си.

— Махни се — и сме квит.

— Глена идва. Болката не намаля ли?

Той само затвори очи и тялото му потръпна.

— Имам нужда от кръв.

— Не, няма да получиш моята, колкото и да съм ти благодарна.

Стори й се, че устните му съвсем леко трепнаха.

— Не твоята, въпреки че сигурно е вкусна — замълча, усетил нов пристъп на болка. — В онзи куфар в другия край на стаята. Черният, с лъскавата дръжка. Нужна ми е кръв за… просто ми е нужна.

Мойра се отдалечи от него, отвори куфара и потръпна от отвращение, когато видя прозрачните пликове, пълни с тъмночервена течност.

— Донеси ми я. Хвърли я, ако искаш, но ми е нужна веднага.

Побърза да му я занесе и не преставаше да го гледа, докато се надигаше и се опитваше да разкъса банката с обгорелите си ръце. Без да каже нищо, Мойра я взе, отвори я и разля част от съдържанието.

— Съжалявам.

Напрегна сили, подложи едната си ръка под главата му, а с другата поднесе банката към устните му.

Взираше се в нея, докато пиеше и тя упорито продължаваше да го гледа в очите, без да мигне.

Когато пресуши банката, Мойра внимателно отпусна главата му обратно, преди да отиде до банята за кърпа. С нея изтри устата и ръцете му.

— Дребничка, но куражлийка, а?

Хапливата нотка в гласа му издаде, че започва да възвръща силите си.

— Ти нямаш избор. Не си виновен, че си това, което си. Аз също нямам избор. И също съм такава, каквато съм.

Отдръпна се назад, когато Глена забързано влезе в стаята.