Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (16)

Петнадесета глава

— В къщата! — повтори Хойт. Когато понечи да повлече Глена навътре, Кийън го блъсна, мина покрай него и побягна към конюшнята.

— Върви с него. — Тя се бореше със сълзите и болката. — Върви с него, за бога! Побързай!

Да я остави, разтреперана и окървавена, бе най-трудното решение в живота му.

Вратата на пристройката, където стоеше черната машина, бе отворена. Брат му нехайно хвърли няколко оръжия вътре.

— Ще ги спрат ли? — попита Хойт.

Кийън го погледна само за миг, с червени очи.

— Стой при жените. Нямам нужда от теб.

— Имаш или не, ще дойда с теб. Как да вляза в това нещо, по дяволите?

Хойт се пребори с вратата и когато успя да я отвори, се приведе и влезе.

Без да каже нищо, Кийън седна зад волана. Машината забръмча оглушително и затрепери като жребец преди надбягване. Сякаш полетяха. Във въздуха се разхвърчаха камъчета и пясък. Хойт зърна Глена на прага. Придържаше ръката си и той се изплаши, че може би е счупена.

Отправи молитва към всички богове да я види отново.

Глена го проследи с поглед и се запита дали изпраща любимия си на смърт.

— Вземи всички оръжия, които можеш да носиш! — каза тя на Мойра.

— Пострадала си. Нека се погрижа за теб.

— Вземи оръжията, Мойра! — Обърна се с яростен израз на окървавеното лице. — Нима искаш да седим тук като деца, докато мъжете водят битка?

Мойра кимна.

— Меч ли искаш или лък?

— И двете.

Глена изтича до кухнята и грабна няколко бутилки. Болката в ръката й бе изгаряща и тя бързо направи каквото можа, за да я потисне. „Това е Ирландия — мрачно си помисли Глена, — което би трябвало да означава, че има безброй църкви.“ А в църквите имаше светена вода. Отнесе бутилките, кухненски нож и наръч градинарски колчета до микробуса.

— Глена. — С лък и арбалет на рамо и два меча в ръка, Мойра я настигна. Сложи оръжията вътре и й показа един от сребърните кръстове. — Намерих го в тренировъчната зала. Мисля, че е на Кинг. Останал е без защита.

Глена затръшна задната врата.

— Има нас.

 

 

Живите плетове и хълмовете край пътя се сливаха зад сивата завеса от дъждовни капки. Хойт виждаше други машини — коли, напомни си той — пътуващи по мокрото шосе и покрайнините на селото.

Виждаше добитък в пасбищата, овце и останки от каменни стени. Нямаше следа нито от Ларкин, нито от колата, в която бяха натъпкали Кинг.

— Можем ли да ги настигнем с това? — попита той.

— Не. — Кийън завъртя волана и отвън се плисна вода. — Ще го отведат при Лилит и ще го оставят жив дотогава. — Трябваше да вярва.

— В пещерите?

Хойт си спомни колко време му бе нужно, за да измине пътя от скалите до Клеър. Но тогава се придвижваше с кон, бе ранен и изгаряше от треска. Все пак пътуването щеше да отнеме време. Твърде много време.

— Жив? Кийън, защо биха го оставили жив?

— Ще бъде трофей за нея. Това е той — трофей. Жив е. Тя го иска за себе си. Едва ли сме много далеч от тях. Ягуарът е по-бърз от скапания им микробус.

— Няма да бъде ухапан. Кръстът ще го предпази.

— Но няма да спре меч или стрела. Или куршум, мамка му! Лъковете и пистолетите не са предпочитани оръжия — каза той почти на себе си. — Улучват твърде отдалеч. Нашият вид убива отблизо — нещо като традиция. Гледаме жертвите си в очите. Тя ще иска да го поизмъчва. Няма да бъде бързо. — Сграбчи волана така силно, че пръстите му потънаха в кожата. — Това ще ни даде малко време.

— Нощта наближава.

Това, което не изрече, но и двамата знаеха, бе, че с настъпването на нощта ще се появят още.

Кийън задмина един седан със скорост, от която гумите на ягуара изскърцаха върху мокрото шосе, а после отново се понесоха неудържимо напред. Светлина на фарове заслепи очите му, но не го спря. Имаше миг време да си помисли: „Проклети туристи!“, когато идващата отсреща кола го принуди да отбие встрани. Клоните на живия плет драскаха по страничните прозорци. Камъчета от чакълената настилка полетяха като куршуми.

— Вече трябваше да сме ги настигнали. Ако са поели по друг маршрут или тя има друго убежище… — „Твърде много вероятности“, каза си Кийън и даде газ. — Можеш ли да направиш нещо? Магия за откриване?

— Нямам… — Хойт удари с ръка по таблото при поредния рязък завой. — Почакай! — Сграбчи кръста, който носеше, насочвайки още сила към него. Съсредоточи се и извика светлината в съзнанието си. — Щит и символ. Води ме. Дай ми прозрение!

Видя пумата да тича през дъжда, с кръста на шията, който се мяташе по гърдите й като сребърен камшик.

— Ларкин, близо е. Изостава зад нас. Тича през ливадите. Уморен е. — Продължи да насочва светлината, сякаш опипваше с пръсти. — Глена… и Мойра с нея. Не са останали в къщата, движат се. Болката й е непоносима.

— Не могат да ми помогнат. Къде е Кинг?

— Не мога да го открия. В мрак е.

— Мъртъв?

— Не знам. Не мога да стигна до него.

Кийън рязко удари спирачките и завъртя волана. Ягуарът се завъртя, приближавайки се все повече към черния микробус, спрял на тесния път. Гумите изскърцаха и се чу тъп удар на метал в метал.

Той изскочи, преди движението да спре напълно, с меч в ръка. Когато дръпна вратата на микробуса, не откри нищо и никого вътре.

— Тук има някаква жена — извика Хойт. — Ранена е.

Кийън изруга, заобиколи микробуса и отвори задните врати. Видя кръв и по миризмата позна, че е човешка. Но кръвозагубата явно не бе такава, че жертвата да умре.

— Кийън, ухапана е, но е жива.

Той извърна глава. Видя жената да лежи на пътя, с прободни рани на врата, от които струеше кръв.

— Не са я изцедили докрай. Не са имали време. Свести я! Накарай я да дойде на себе си! — нареди Кийън. — Можеш. Направи го бързо! Взели са колата й, прехвърлили са се в нея. Разбери какво е карала.

— Има нужда от помощ.

— По дяволите — или ще оживее, или не! Свести я!

Хойт сложи пръсти на раните и усети парене.

— Госпожо. Чуйте ме. Събудете се и ме чуйте.

Тя се раздвижи и очите й внезапно се отвориха. Зениците й бяха огромни.

— Рори! Рори. Помогни ми.

Кийън грубо го избута встрани. Самият той притежаваше известна магическа сила.

— Погледнете ме. — Наведе се ниско, докато тя срещна погледа му. — Какво се случи тук?

— Някаква жена… микробусът. Помислихме, че е закъсала. Рори спря. Слезе и те… господи! Боже мой. Рори.

— Взели са колата ви. Каква кола беше?

— Синя. BMW. Рори. Отвлякоха го. Отвлякоха го. „Няма място за теб“. Казаха, че няма място за мен и ме захвърлиха. Смееха се.

Кийън се изправи.

— Помогни ми да отместя този микробус от пътя. Сетили са се да вземат ключовете.

— Не можем да я оставим така.

— Тогава остани при нея, но ми помогни да се отървем от този проклет микробус.

Яростта накара Хойт рязко да се завърти и микробусът отскочи на три метра встрани.

— Добра работа.

— Би могла да умре тук. Не е сторила нищо.

— Няма да бъде нито първата, нито последната жетва. Това е война, нали? — сопна се Кийън в отговор. — Във всяка война загиват невинни. Добра стратегия — замислено отбеляза той. — Забавят ни и се прехвърлят в по-бърза кола. Вече няма начин да ги настигнем, преди да влязат в пещерите. Ако отиват там. — Обърна се към брат си: — Може би все пак ще имам нужда от теб.

— Няма да оставя една ранена жена да лежи на пътя като болно куче.

Кийън се върна до колата си, отвори жабката и извади мобилен телефон. Проведе кратък разговор по него.

— Средство за общуване от разстояние — обясни той на Хойт, преди да хвърли телефона обратно. — Повиках помощ. Лекари и силите на реда. Ако останеш тук, няма да постигнеш нищо друго, освен да бъдеш задържан и принуден да отговаряш на въпроси, които не разбираш.

Спусна покрива и извади одеяло и сигнални ракети.

— Завий я с това! — нареди Кийън. — Аз ще изстрелям тези неща. Той е примамка — добави, докато зареждаше ракетите. — Колкото трофей, толкова и примамка. Тя знае, че отиваме. Иска да отидем.

— Тогава да не я разочароваме.

Загубил надежда да пресече пътя на похитителите, преди да стигнат до пещерите, Кийън продължи по-предпазливо.

— Тя прояви повече съобразителност. По-агресивна е и е готова да жертва воините си. Затова има предимство.

— Превъзхождат ни по численост, значително.

— Винаги ще ни превъзхождат. Точно сега може бъде склонна на преговори. На размяна.

— Един от нас срещу Кинг.

— За нея всички вие сте еднакви. Никой човек не е по-ценен от другите. Освен ти, може би, защото уважава и цени силата ти. Но повече би искала мен.

— Ще предложиш своя живот срещу този на Кинг?

— Тя няма да ме убие. Поне не веднага. Първо ще иска да ми разкрие забележителните си способности. Обожава това.

— Мъчения?

— И убеждаване. Ако успее да ме привлече на своя страна, успехът на заговора й е гарантиран.

— Щом си готов да размениш живота си срещу този на приятел, как би могъл да го предадеш? Мислиш ли, че очаква това от теб?

— Ние сме двулични същества. А и самата тя ме създаде, което я кара да мисли, че има особена власт над мен.

— Не, не и над теб. Аз бих повярвал, че си готов да размениш себе си срещу Кинг, но не мисля, че тя ще повярва. Трябва да предложиш мен — каза Хойт след миг.

— О, нима съм способен?

— Аз не означавам нищо за теб от стотици години. Ти цениш него повече от мен. Тя знае това. Обикновен човек срещу магьосник. Добра сделка за нея.

— И как би повярвала, че си готов да се жертваш заради някого, когото познаваш едва от седмица?

— Ще допреш нож до гърлото ми.

Кийън забарабани с пръсти по волана.

— Възможно е да се хване.

Дъждът бе спрял, но лунната светлина едва се процеждаше през плътните облаци, когато стигнаха до скалите. Издигаха се високо над пътя, стърчаха и хвърляха назъбена сянка върху развълнуваното море.

Чуваше се само плясъкът на вълните по камъните и ехото им във въздуха, сякаш бе диханието на боговете. Нищо не издаваше наблизо да има друга кола, човек или каквито и да било признаци на живот. Край пътя имаше парапет, а под него — скали, вода и лабиринт от пещери.

— Ще я примамим. — Кийън кимна към ръба. — Ако слезем при нея, ще бъдем в капан, а зад гърба ни ще бъде само морето. Ще се изкачим горе и ще я накараме да дойде при нас.

Запълзяха по хлъзгавите скали и подгизналата трева. На върха имаше фар, чиято светлина разсичаше мрака.

И двамата предвидиха нападението. Създанието изскочи иззад скалите с оголени зъби. Кийън само се завъртя, блъсна го с рамо и то се затъркаля надолу към пътя. За второто използва кола, който бе пъхнал в колана си. После се изправи и застана срещу третото, което изглеждаше по-предпазливо от събратята си.

— Кажи на господарката си, че Кийън Маккена иска да говори с нея.

На лунната светлина проблеснаха зловещи зъби.

— Ще изпием кръвта ти тази нощ.

— Или ще умрете гладни — от ръката на Лилит, защото не сте предали съобщение.

Съществото изчезна в мрака.

— Може би горе чакат още — предположи Хойт.

— Едва ли. Тя очаква да нахълтаме в пещерите, а не да се изкачим на възвишението и да водим преговори за размяна на заложници. Ще бъде заинтригувана и ще дойде.

Затова продължиха по склона, до мястото, на което Хойт се бе борил с Лилит и с онова, в което бе превърнала брат му.

— Иронията ще й хареса.

— Всичко изглежда същото, както тогава. — Хойт прибра кръста под ризата си. — Въздухът. Нощта. Някога това беше моето място, където можех да застана и да призова стихиите с мисълта си.

— Най-добре се надявай все още да можеш. — Кийън извади ножа си. — Застани на колене. — Плъзна върха по гърлото му и видя как от тънкия разрез потече кръв. — Сега.

— Е, настъпва момент на избор.

— Всичко е въпрос на избор. Ти щеше да ме убиеш тук, ако можеше.

— Щях да те спася, ако можех.

— Но не направи нито едното от двете, нали? — Кийън издърпа ножа на Хойт и задържа двете остриета, допрени до гърлото му. — Коленичи!

Усещайки допира на студения метал, Хойт го направи.

— Я каква приятна гледка!

Лилит пристъпваше към тях под лунната светлина. Беше облечена в пищна изумруденозелена рокля, а косите й бяха разпилени по гърба й, сияйни като слънчеви лъчи.

— Лилит. Отдавна не сме се виждали.

— Доста отдавна. — Коприната изшумоля, когато тя се раздвижи. — Нима си изминал толкова път, за да ми донесеш подарък?

— Размяна — поправи я Кийън. — Отпрати кучетата си! — тихо каза той. — Или ще убия първо него, а после и тях. И за теб няма да има нищо.

— Толкова самонадеян! — Махна с ръка към вампирите, които пълзяха от двете й страни. — Закоравял си. Беше хубаво малко кутре, когато те дарих с вечен живот. А виж го сега — хитър вълк. Харесваш ми.

— И все още е твое кученце — просъска Хойт.

— О, могъщият магьосник — на колене! И това ми харесва. Ти ме беляза. — Разтвори корсажа си и показа пентаграма, която Хойт бе жигосал на гърдите й. — Боля ме повече от десетилетие. Белегът никога не ще избледнее. Дължа го на теб. Кажи ми, Кийън, как успя да го довлечеш тук?

— Смята ме за свой брат. Това улеснява нещата.

— Тя отне живота ти. Изтъкана е от лъжи и смърт.

Кийън се усмихна над главата на Хойт.

— Това харесвам в нея. Ще ти дам този срещу човека, когото отвлече. Ценен е за мен. И лоялен. Искам го обратно.

— Но е толкова по-едър от този тук. Има много повече плът, с която да пируваме.

— Той не притежава сила. Обикновен смъртен е. Предлагам ти магьосник.

— И го разменяш срещу обикновен човек.

— Както казах ценен е за мен. Знаеш ли колко време и усилия са нужни, за да обучиш верен слуга? Искам го. Никой няма да ми го открадне. Нито ти, нито който и да било.

— Ще обсъдим това. Доведи този долу. Създадох страхотен уют в пещерите. Ще се настаним удобно, ще хапнем. Имам апетитна швейцарска студентка рубенсов тип. Ще си я поделим. О, не, почакай! — Избухна в мелодичен смях. — Чух, че напоследък се прехранваш със свинска кръв.

— Не вярвай на всичко, което чуваш.

Кийън вдигна ножа, с който бе направил разреза в кожата на Хойт, и облиза окървавеното острие.

При първото вкусване на човешка кръв след толкова дълъг пост очите му станаха червени и у него се пробуди глад.

— След като съм живял толкова дълго, не мога да си позволя да бъда глупав. Никога няма да получиш подобно предложение, Лилит. Дай ми човека и вземи магьосника!

— Как да ти повярвам, скъпото ми момче? Ти убиваш нашия вид.

— Убивам, когото искам, когато искам. Както и ти.

— Съюзил си се с тях. С хора. Замесил си се в заговор срещу мен.

— Защото беше забавно. Но започна да ми доскучава, а и не е безопасно. Дай ми моя човек и вземи този. Като премия ще получиш покана да дойдеш в дома ми и да си устроиш пир с другите.

— Тази кръв ухае на сила — напевно каза Лилит. — Великолепно.

— Още една стъпка и ще прережа сънната му артерия, всичката ще отиде на вятъра.

— Би ли го направил? — Тя се усмихна чаровно. — Ето какво се питам. Това ли искаш?

Направи жест.

На ръба на скалата, където бе фарът, Кийън видя Кинг да върви приведен, влачен от двама вампири.

— Жив е — шеговито каза тя. — Разбира се, имаш само моята дума, както аз — твоята, че ще ми поднесеш този магьосник като скъп подарък, опакован в лъскава хартия. Предлагам ти игра на залози. — Развя полите на роклята си и се завъртя. — Убий го и ще ти дам човека. Убий брат си, но не с ножовете, а както убиваме ние. Изсмучи кръвта му, до капка — и човекът е твой.

— Първо ми доведи човека.

Тя нацупи устни и суетно приглади полите си.

— О, много добре. — Вдигна високо едната си ръка, после другата.

Кийън отмести остриетата от гърлото на Хойт, когато повлякоха Кинг напред.

Пуснаха го и с жесток ритник го тласнаха към бездната.

— Опа! — Очите на Лилит затанцуваха от насмешка, когато вдигна пръст към устните си. — Кашкавалени ръце. Е, сега ще трябва да ми отмъстиш, като убиеш своя заложник.

С яростно ръмжене Кийън се втурна напред. Тя се надигна и разпери полите си като криле.

— Хванете ги! — изкрещя Лилит. — Доведете ги при мен!

Кийън сграбчи ножовете по-здраво, когато Хойт скочи на крака и издърпа коловете, пъхнати в колана му отзад.

Полетяха стрели, които разцепиха въздуха и пронизаха няколко сърца. Преди Кийън да нанесе първия удар, шестима вампири се превърнаха в пепел, която вятърът разнесе над морето.

— Идват още! — изкрещя Мойра, скрита сред дърветата. — Трябва да тръгваме. Веднага! Насам. Бързо!

Отстъплението бе тежко и остави горчив вкус в устата, но бе за предпочитане пред смъртта. Това бе краят на битката.

Когато стигнаха до колата, Хойт посегна към ръката на брат си.

— Кийън…

— Недей. — Той го отблъсна и се загледа в другите, докато се качваха в микробуса. — Просто ме остави.

Дългият път към дома бе изпълнен с мълчание, скръб и ярост.

 

 

Глена не заплака. Мъката й бе твърде дълбока, за да намери израз в сълзи. Шофираше като в транс, с тяло разтърсвано от пулсираща болка, и съзнание, обсебено от шока. Знаеше, че е страхливо и глупаво да се затваря в себе си.

— Нямаш вина.

Чу гласа на Мойра, но не намери сили да отговори. Усети как Ларкин докосна рамото й, навярно за утеха. Но бе твърде вцепенена, за да реагира. А когато Мойра отиде отзад при Ларкин, за да я остави сама, изпита само леко облекчение.

Сви към гората, умело маневрирайки по тясната алея. Пред къщата, където прозорците светеха, угаси двигателя и фаровете. Посегна към вратата.

Тя внезапно се отвори и Глена бе повдигната на сантиметри над земята. Отново не почувства нищо, дори страх, когато долови жаждата в очите на Кийън.

— Назови поне една причина да не счупя врата ти и всичко да свърши веднъж завинаги.

— Не мога.

Хойт стигна до тях пръв и бе отблъснат назад с нехайно движение.

— Недей! Той не е виновен. Недей! — каза тя на Хойт, преди той отново да се втурне към брат си. — Моля ви, недейте! — обърна се тя към Ларкин.

— Нима мислиш, че това ме трогва?

Отново погледна в очите на Кийън.

— Не. Как би могло? Беше твой приятел. Аз го убих.

— Не изливай гнева си върху нея. — Мойра побутна ръката на Кийън, но той остана непоклатим. — Тя няма вина.

— Нека говори сама.

— Не може. Не виждаш ли колко тежко е пострадала? Не ми позволи да се погрижа за нея, преди да ви настигнем. Трябва да влезем вътре. Ако ни нападнат, всички ще загинем.

— Ако я нараниш — тихо каза Хойт, — ще те убия със собствените си ръце.

— Нима няма нищо друго. — Думите на Глена прозвучаха като отчаян шепот. — Само смърт? Това ли ни очаква от сега нататък?

— Пусни я…

Хойт обхвана ръцете му и я освободи. Зашепна й на галски, докато я носеше на ръце към къщата.

— Ще дойдеш и ще ни изслушаш. — Мойра сграбчи ръката на Кийън. — Той го заслужава.

— Не ми казвай какво заслужава. — Тласна я назад с такава сила, че я накара да залитне. — Ти не знаеш нищо.

— Знам повече, отколкото мислиш.

Остави го да влезе след Хойт в къщата.

— Не успях да ги настигна. — Ларкин бе втренчил поглед в земята. — Не бях достатъчно бърз. — Отвори задните врати на микробуса и разтовари оръжията. — Не мога да се превърна в едно от тези неща. — Отново ги затвори с трясък. — Трябва да бъде живо същество. Пумата не можа да ги настигне.

Без да каже нищо, Кийън влезе вътре. Настаниха Глена на дивана в главната приемна. Очите й бяха затворени, кожата — бледа и лепкава. Синината на брадичката й се открояваше на пребледнялото лице. Кръвта бе засъхнала в крайчеца на устните й.

Хойт внимателно опипа ръката й. „Не е счупена“, помисли си с облекчение. Лошо изкълчена, но не и счупена. Опитвайки се да не я смущава, той свали ризата й и откри още синини по раменете, ребрата и хълбока й.

— Знам какво да донеса — каза Мойра и се затича.

— Няма счупвания. — Хойт прокара ръка по ребрата й. — Добре че няма нищо счупено.

— Има късмет, че главата й все още е на раменете.

Кийън отиде до бюфета и извади бутилка уиски. Отпи направо от нея.

— Някои от нараняванията са вътрешни. Тежки са.

— Не толкова, колкото заслужава за това, че е излязла от къщата.

— Не е излязла. — Мойра дотича обратно, с куфара на Глена в ръце. — Не е сторила това, в което я обвиняваш.

— Нима очакваш да повярвам, че Кинг е излязъл и тя му се е притекла на помощ?

— Той излезе заради мен. — Глена отвори очи, изцъклени от болка. — И те го връхлетяха.

— Тихо! — нареди Хойт. — Мойра, имам нужда от помощта ти.

— Ще използваме това. — Тя избра шишенце. — Сипи върху натъртените места.

След като му го подаде, коленичи и сложи ръка върху ребрата на Глена.

— Скромната си сила аз зова — да вдъхне животворна топлина. Болката ти нека облекчи и бързо раните да заличи! — Хвърли умоляващ поглед към Глена. — Помогни ми. Не съм много добра.

Глена сложи ръката си върху нейната и затвори очи. Когато и Хойт добави своята — за тройна сила, тя си пое дъх и издаде стон. Но когато Мойра понечи да отдръпне ръката си, Глена я притисна.

— Понякога болката е част от лечението — промълви тя. — Изречи заклинанието отново. Три пъти.

Когато Мойра се подчини, по кожата на Глена изби пот, но синините леко избледняха и добиха жълтеникав оттенък, който бе признак на оздравяване.

— Да, така е по-добре. Благодаря.

— И ние бихме пийнали уиски — просъска Мойра.

— Не. По-добре да не пия. — Опитвайки се да успокои дишането си, Глена се надигна. — Помогнете ми да седна. Трябва да видя колко е зле.

— Ще се погрижим за това. — Хойт плъзна пръсти по лицето й.

Тя сграбчи ръката му. Най-сетне сълзите бликнаха.

— Толкова съжалявам!

— Не бива да обвиняваш себе си, Глена.

— А кого? — сопна се Кийън и Мойра скочи на крака.

— Той е свалил кръста си. — Извади го от джоба си и го вдигна. — Оставил го е горе.

— Показваше ми някои хватки. Борба — обясни Ларкин. — Каза, че му пречел. Явно го е забравил.

— Не е имал намерение да излиза навън, нали? И нямаше да се наложи, ако не беше тя.

— Допусна грешка. — Мойра сложи кръста на масата. — Глена, той трябва да узнае истината. По-малко мъчителна е.

— Помисли — навярно е помислил — че ще я пусна вътре или ще изляза. Нямаше да го направя. Но се забавлявах, така че каква е разликата? Суетност. Заради нея е мъртъв.

Кийън отпи още глътка.

— Кажи ми как се стигна до смъртта му.

— Тя почука на вратата. Не биваше да отварям, но видях, че е жена. Млада жена с карта. Нямаше да изляза или да я поканя вътре, кълна се. Каза, че се е загубила. Говореше с френски акцент. Чаровно наистина, но знаех… усещах. И не устоях на изкушението да си поиграя с нея. Господи, о, господи! — изхлипа тя и сълзите й отново потекоха. — Колко глупаво! Колко суетно! — Дълбоко си пое дъх. — Каза, че се казва Лора.

— Лора. — Кийън остави бутилката. — Млада, привлекателна. Френски акцент?

— Да, значи я познаваш.

— Да. — Отново отпи. — Да, познавам я.

— Нещо ми подсказваше каква е. Не знам как, но усещах. Трябваше просто да затръшна вратата. Но в случай че съм се излъгала, реших да я упътя и отпратя. Всичко започна, когато Кинг извика и се затича по коридора. Обърнах се. Стресна ме. Миг невнимание — и тя сграбчи косата ми. Издърпа ме навън.

— Стана толкова бързо — продължи Мойра. — Бях зад Кинг. Не я видях да посяга. Той излезе след тях и наскачаха още. Четирима или петима. Действаха светкавично. — Тя си наля доза уиски и го пресуши, за да уталожи напрежението си. — Нападнаха го вкупом и той изкрещя на Глена да влезе вътре. Вместо това, тя се изправи и се затича да му помогне. Онази, женската, я хвърли, сякаш е лека като перце. Глена се опита да му помогне, въпреки че бе ранена. Може би е постъпила безразсъдно, но той — също. — Отново вдигна кръста. — И плати ужасна цена за това, че защити приятел.

С помощта на Хойт Глена се изправи.

— Не е достатъчно да кажа, че съжалявам. Знам колко много означаваше той за теб.

— Нямаш представа.

— Мисля, че имам, а и знам какво означаваше той за всеки от нас. Знам, че е мъртъв заради мен. Тази мисъл ще ме преследва през целия ми живот.

— Мен — също. За мой лош късмет — доста по-дълго отколкото теб.

Кийън взе бутилката и излезе от стаята.