Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (6)

Пета глава

Събудиха я гласове. Бяха приглушени и отначало изпита страх, че е ново видение. Колкото и да държеше на изкуството си, сънят бе не по-малко важен… особено след няколко мартинита и вечер, изпълнена със странни разкрития.

Глена потърси възглавница, с която да покрие главата си.

Отношението й към Кийън бе станало малко по-меко, когато бе огледала стаята за гости. Имаше огромно легло с прекрасни чаршафи и достатъчно възглавници, за да накарат дори жена като нея, която обича разкоша, да се чувства добре.

Чудесно бе, че стаята бе просторна, обзаведена с антики и боядисана в нежния, топъл зелен цвят на горски сенки. Банята също бе страхотна. Спомни си това, когато се сгуши под завивките. Джакузито от лъскав бял мрамор бе голямо колкото половината от нейната мансарда, а безкрайно дългите плотове бяха в същото наситенозелено като стените на спалнята. Но това, което я накара да замърка от удоволствие, бе дълбоката мивка от кована мед.

Едва устоя на изкушението да вземе вана с ароматни масла и соли, от които имаше в изобилие, подредени в големи кристални купи и украсени с дебели свещи върху плота. Но споменът за сцени от филми, в които някой напада героинята, докато тя взема вана, я принуди да се откаже от идеята.

В сравнение с жилището на вампира — едва ли би могла да нарече такъв разкош бърлога — малката й мансарда в Уест Вилидж бе мизерна.

Въпреки че бе възхитена от вкуса на вампира, направи защитна магия на вратата и заключи секретната брава.

Сега се претърколи, отмести възглавницата и се загледа в тавана на слабата светлина на лампата, която бе оставила включена през цялата нощ. Лежеше в стаята за гости на един вампир. Беше пратила магьосник от дванадесети век да спи на дивана в хола. Красив и отговорен мъж, поел мисия, който искаше от нея да участва в битка срещу древната и могъща кралица на вампирите.

Магиите бяха част от живота й откакто се помнеше, бе дарена със способности и познание, които повечето хора дори не подозираха, че съществуват. И все пак всичко това й се струваше нереално.

Харесваше живота си такъв, какъвто е. Но бе убедена, че никога вече няма да бъде същият. Допускаше, че може и съвсем да го загуби.

Какъв избор имаше? Не можеше да се крие под възглавница до края на дните си. Надигащото се зло я познаваше и вече бе изпратило вестител при нея.

Ако не предприемеше нищо и продължеше да живее, сякаш нищо не се е случило, можеше да я споходи по всяко време, където и да е. И да я завари сама.

Нима от сега нататък щеше да очаква нощта със страх? Да се озърта всеки път, когато е навън след залез-слънце? Да очаква вампира, когото само тя можеше да види, да се промъкне в метрото, докато пътува към покрайнините на града?

Не, това не бе живот. Единственият й реален избор бе да се изправи срещу проблема, да превъзмогне страха и обедини силата и способностите си с тези на Хойт.

Осъзнавайки, че вече е невъзможно да заспи, погледна часовника и завъртя очи при вида на ранния час. С въздишка на примирение стана от леглото.

 

 

В хола Кийън завърши нощта с бренди и спор с брат си.

Беше се върнал в апартамента си призори, измъчван от чувство на самота и някаква вътрешна празнота. Не бе допускал жена в дома си по светло, дори при спуснати завеси. Сексът го правеше уязвим и отнемаше част от силата му. Не желаеше да изпада в това положение на уязвимост, след като слънцето изгрее.

Рядко се случваше да има гости между изгрев и здрач. Тези часове често бяха дълги и пусти. Но когато влезе в апартамента си и завари брат си в хола, осъзна, че предпочита самотата пред компанията на хора и техните капризи.

— Настояваш да остане тук, докато решиш какъв да бъде следващият ти ход? Казвам ти, че това е невъзможно.

— Само тук тя е в безопасност.

— Безопасността й не е моя първа грижа.

„Колко се е променил брат ми! — каза си Хойт с негодувание. — Не било негова грижа да защити една невинна жена?“

— Сега всички сме изложени на риск. Нямаме друг избор, освен да останем заедно.

— Аз имам избор и той не е да деля жилището си с вещица, всъщност и с теб! — добави той и вдигна ръка с чашата. — Не пускам никого тук през деня.

— Аз останах доста дълго вчера.

— По изключение. — Кийън стана. — За което вече съжалявам. Искаш твърде много от някого, когото не го е грижа за теб.

— Все още не съм поискал нищо. Знам какво трябва да се направи. Говориш за оцеляване. Твоето е под въпрос сега, също както и нейното. И моето.

— На твоята червенокоска може да й хрумне да ме запали, докато спя.

— Не е моя… — Хойт отчаяно махна с ръка. — Никога не бих й позволил да ти навреди. Кълна се. Тук, в това време и на това място, ти си семейството ми. Единственият ми роднина.

Лицето на Кийън застина като камък.

— Аз нямам семейство. Сам съм на света. Колкото по-скоро го проумееш и приемеш, Хойт, толкова по-добре за теб. Каквото и да реша, ще го направя за себе си, а не заради теб. Не за твоята кауза, а за мен. Казах, че ще се боря на твоя страна и ще го направя. Но поради свои причини.

— Какви са те? Поне ги назови.

— Този свят ми харесва. — Кийън се отпусна на страничната облегалка на един фотьойл, докато отпиваше бренди. — Харесва ми мястото, което заемам в него, и възнамерявам да го запазя и да живея според свои правила, а не според прищевките на Лилит. Струва си да се боря за това. А и след няколко века съществуване настъпва скука. Чувствам се малко отегчен. Но има граници, които спазвам. Пребиваването на твоята приятелка в жилището ми ги преминава.

— Не ми е приятелка.

Устните на Кийън се извиха в лека усмивка.

— Щом все още не е станала, значи си по-бавен дори отколкото те помня.

— Това не е игра, Кийън, а битка на живот и смърт.

— Знам повече за смъртта, отколкото ти някога ще научиш. За кръвта, болката и жестокостта. От векове наблюдавам как смъртните все повече се приближават към своето самоунищожение. Ако беше по-търпелива, Лилит просто щеше да изчака гибелта им. Възползвай се от насладите, които ти предлага животът, братко, защото иначе ще ти се струва твърде дълъг и често — отегчителен. — Вдигна чашата си за тост. — Още една причина, за да участвам. Така ще се избавя от скуката.

— Тогава защо не застанеш на нейна страна? — сопна се Хойт. — На онази, която те превърна в това, което си.

— Тя ме направи вампир. Сам станах такъв, какъвто съм. А защо заставам на твоя страна, а не на нейна? Имам ти доверие. Ти държиш на думата си, така си устроен, за разлика от нея. Това не е в природата й.

— А каква е тежестта на твоята дума?

— Интересен въпрос.

— Аз също бих искала да чуя отговора — обади се Глена от прага. Беше облечена с черен копринен халат, който бе намерила в гардероба, наред с други части женско облекло. — Можете да се карате колкото искате — като всички мъже и братя. Но щом животът ми е поставен на карта, държа да знам на кого мога да разчитам.

— Виждам, че вече се разполагаш като у дома си — отбеляза Кийън.

— Ако искаш, ще го сваля.

Когато наклони глава встрани и посегна към връзките на халата, Кийън се усмихна. Хойт потръпна от срам.

— Не го насърчавай! — каза той. — Ще ни извиниш ли за момент?

— Не. Искам отговор на въпроса, който ти зададе. Искам да знам дали, когато е малко сърдит, брат ти няма да гледа на мен като на закуска.

— Не посягам на хора. Особено на вещици.

— От искрена любов към човечеството, предполагам.

— От съображения за приличие. Ако допусна да се нахраня от някого, ще трябва да го убия, за да не се разнесе мълва. Дори и да превърна жертвата в свой себеподобен, отново рискувам да се разчуе. Вампирите също клюкарстват.

Глена се замисли.

— Разумно. Е, добре, предпочитам разумната откровеност пред лъжата.

— Казах ти, че той няма да ти навреди.

— Исках да го чуя от самия него — отново се обърна към Кийън. — Ако се боиш, че ще използвам силата си срещу теб, бих ти дала дума… но нима би ми повярвал?

— Разумно — отвърна Кийън.

— Брат ти вече ми каза, че ще ме спре, ако опитам. Това може да се окаже по-трудно, отколкото мисли, но… би било глупаво да се опитам да те убия и да си навлека гнева му, предвид положението ни. Страхувам се, но не съм глупава.

— Нямам друг избор, освен да приема думата ти.

Нехайно заигра с маншетите на халата и закачливо му се усмихна.

— Ако имах намерение да те убия, досега вече да съм направила магия. Щеше да знаеш. Щеше да я усетиш. Впрочем ако между трима ни няма доверие, ние сме обречени още преди да сме започнали.

— Права си за това.

— Сега искам само един душ и закуска. После си отивам у дома.

— Тя остава тук.

Хойт застана между тях. Когато Глена понечи да пристъпи напред, просто повдигна ръка и силата му я тласна обратно към прага.

— Само минута, по дяволите!

— Замълчи! Никой от нас нима да излиза оттук сам. Никой. От сега нататък ще се държим един за друг. От това зависи животът ни.

— Да не си посмял отново да се перчиш пред мен със способностите си.

— Ще сторя всичко необходимо. Разберете ме. — Хойт погледна и двамата. — Ти се облечи! — нареди той на Глена. — После ще отидем да вземем каквото мислиш, че ти е нужно. Побързай!

Вместо отговор, тя му обърна гръб и затръшна вратата след себе си.

Кийън се засмя.

— Определено имаш подход към дамите. Аз си лягам.

Хойт остана сам в хола и се запита как боговете очакват от него да спаси света със същества като тези двамата.

 

 

Тя мълчеше, но Хойт, който имаше сестри, знаеше, че жените често използват мълчанието като оръжие. А нейното сякаш изпълваше въздуха с железни стрели, докато наливаше вода в някаква кана от сребърната тръба в кухнята на Кийън.

Колкото и различно да бе облеклото на жените деветстотин години по-късно, той вярваше, че дълбоката им същност до голяма степен бе останала непроменена.

И все пак тя си оставаше загадка за него.

Глена бе със същата рокля, с която бе облечена вечерта, но все още без обувки. Не бе много сигурен за каква негова слабост говори това, но при вида на босите й крака почувства възбуда.

Не биваше да флиртува с брат му. При тази мисъл го обзе негодувание. Сега бе време за война, а не за флиртове. А ако възнамеряваше да се разхожда, излагайки краката и раменете си на показ…

Опомни се. Защо зяпаше краката й? Трябваше да гледа на нея единствено като средство за постигане на целта. Красотата й не бе от значение. Нито пък усмивката, която разпалваше нещо като жарава в сърцето му. Нито пък това, че щом я погледнеше, изпитваше желание да я докосне.

Вглъби се в книгите, отвърна на мълчанието й с мълчание и мислено си изнесе лекция по добро поведение.

Усети приятен аромат. Хвърли поглед към нея, питайки се дали не прилага някоя от своите женски магии. Но тя стоеше с гръб към него, повдигайки се на пръстите на неустоимите си боси крака, и се пресягаше да вземе една чаша от високия шкаф.

Хойт осъзна, че примамливото ухание идва от каната, пълна с димяща черна течност.

Предаде се и пръв наруши мълчанието. От опит знаеше, че мъжете винаги губят в такива случаи.

— Какво вариш?

Тя просто наля от течността в чашата, обърна се и зелените й очи хладно го изгледаха над ръба, докато отпиваше.

За да задоволи любопитството си, той стана, влезе в кухнята и извади още една чаша. Напълни я, както бе направила тя — явно нямаше отрова — и отпи.

Въздействието бе неповторимо. Като бърз прилив на сила, нахлуващ с всяка глътка. Мощно — като питието, наречено мартини от вечерта, но различно.

— Чудесно е! — каза той, когато отпи по-смело.

В отговор Глена го заобиколи, прекоси кухнята и влезе обратно в стаята за гости.

Хойт вдигна поглед към боговете. Нима през цялото време щеше да бъде измъчван с гневните изблици на брат си и цупенето на тази жена?

— Как? — попита той. — Как да изпълня мисията си, щом вече се караме помежду си?

— Щом се обръщаш към богинята, защо не я попиташ какво мисли за назидателния ти тон преди малко.

Тя се върна вече обута и окачила на рамо чантата, с която я бе видял вечерта.

— Направих го, за да те защитя от собствената ти опърничава природа.

— Винаги отстоявам своето. Няма да позволя да прилагаш силата си срещу мен всеки път, когато това, което кажа, не ти харесва. Направи го отново и ще отвърна. Имам принцип да не използвам магията като оръжие. Но в твоя случай ще го наруша.

Имаше право, което бе още по-вбесяващо.

— Каква е тази отвара?

Глена въздъхна.

— Нарича се кафе. Било е известно още в древността. Египтяните са пиели кафе. Поне така мисля.

— Не съм опитвал нищо подобно — отвърна той.

Усмивката й бе знак, че най-лошото е отминало.

— Готова съм да тръгнем веднага щом се извиниш.

Трябваше да се досети. Такива бяха жените.

— Извинявай, че бях принуден да използвам силата си срещу теб, за да не прекараме цялата сутрин в спорове.

— Мислиш се за много остроумен. Е, този път ти прощавам. Да вървим!

Тръгна към асансьора и натисна бутона.

— Всички жени от твоето време ли са агресивни и с хаплив език или само ти?

Глена хвърли поглед назад към него.

— Точно сега съм единствената, за която трябва да се тревожиш. — Влезе в асансьора и задържа вратата. — Идваш ли?

 

 

Тя бе съставила план. Първо щеше да спре такси. Какъвто и разговор да водеха, колкото и странно да се държеше той, нищо не би изненадало един таксиметров шофьор в Ню Йорк.

Освен това все още не се чувстваше достатъчно смела, за да пътува отново с метрото.

Както се и очакваше, в мига, в който излязоха навън, Хойт се спря. Ококори очи. Погледна нагоре, надолу, наляво и надясно. Зазяпа се в пешеходците, в сградите, в колите.

Никой нямаше да му обърне внимание, а дори и да го забележеха, хората биха го взели за турист.

Когато понечи да заговори, тя допря пръст до устните си.

— Сигурно имаш милион въпроси. Просто ги подреди и запомни. Ще ги зададеш един по един. Сега ще повикам такси. Когато се качим, опитай се да не говориш твърде странни неща.

Въпросите гъмжаха в ума му като мравки, но той се постара да запази достойнство.

— Не съм глупав. Много добре знам, че държането ми би изглеждало необичайно тук.

„Не, не е глупак“, помисли си Глена, когато стъпи на бордюра и протегна ръка. Не беше и страхливец. Знаеше, че ще бъде смаян, но при сблъсъка със забързаните тълпи и градския шум бе очаквала да долови и известен страх, от който нямаше и следа. Само любопитство, удивление и леко неодобрение.

— Не ми харесва как мирише въздухът.

Побутна го назад, когато застана до нея.

— Свиква се. — Когато едно такси спря и тя отвори вратата, прошепна в ухото му: — Седни до мен и просто се вози.

Вътре протегна ръка над него, за да затвори вратата, и даде адреса на шофьора. Когато колата потегли, очите на Хойт широко се отвориха.

— Не знам много по въпроса — каза Глена, надвиквайки индийската музика, която звучеше от радиото. — Това е автомобил. Върви чрез двигател с вътрешно горене, захранва се с бензин и масло.

Опита се да му обясни всичко за светофарите, кръстовищата, небостъргачите, универсалните магазини и други неща, което й хрумнаха по пътя. Струваше й се, че самата тя вижда града за пръв път, и това започна да й харесва.

Той я слушаше. Почти виждаше как поглъща информацията и запечатва всички гледки, звуци и миризми в някаква вътрешна база данни.

— Те са толкова много! — тихо промълви Хойт и тревожният му тон я накара да обърне глава към него. — Толкова много хора! — повтори той, взирайки се през прозореца. — И никой от тях не знае какво се задава. Как ще спасим толкова хора?

Сякаш остра стрела прониза стомаха й. Толкова хора, да. И това бе само част от жителите на един град в една-единствена държава.

— Няма да успеем. Никой не може да спаси всички. — Посегна към ръката му и силно я притисна. — Не мисли за това, иначе ще полудееш. Просто ще се погрижим да спасим колкото можем, човек по човек.

Плати на шофьора, щом спряха, и се замисли за финансите. Как щеше да се справи с този малък проблем през следващите няколко месеца? Отново хвана ръката на Хойт, когато стъпиха на тротоара.

— Живея в тази сграда. Ако срещнем някого вътре, само се усмихвай чаровно. Ще си помислят, че водя любовник в дома си.

Лицето му издаде колко е шокиран.

— А ти водила ли си?

— Понякога.

Глена отключи вратата и се промъкна с него в тясното преддверие, за да повика асансьора. Влязоха в още по-тясната кабина и тръгнаха нагоре.

— Всички сгради ли имат такива… асансьори.

— Не, но повечето имат.

Когато стигнаха до апартамента й, тя отвори желязната врата и прекрачи прага.

Пространството бе малко, но влизаше предостатъчно светлина. По стените имаше картини и снимки, открояващи се върху бледорезедавия фон, който отразяваше светлината. Подът бе застлан с пъстри черги, изтъкани от самата нея.

Беше го подредила така, както подхождаше на натурата й. Разтегателното легло бе сгънато като диван за през деня и отрупано с възглавнички. Кухненският бокс блестеше, наскоро почистен и лъснат.

— Живееш сама. Без никого, който да ти помага.

— Не мога да си позволя помощ, а и ми харесва да живея сама. За почистване и поддържане на ред се плаща, а нямам достатъчно пари.

— Няма ли мъже в семейството ти, които да те издържат или подпомагат?

— Не получавам издръжка от десетгодишна — сухо отвърна тя. — Работя. В днешно време жените работят, както мъжете. Стремим се да бъдем независими — във финансово и във всяко друго отношение. — Хвърли чантата си. — Изкарвам прехраната си, като продавам картини и снимки. Рисувам главно за поздравителни картички, писма и послания, които хората си разменят.

— Значи си творец.

— Да — съгласи се тя, доволна, че поне изборът й на професия, изглежда, получи одобрението му. — С приходите от картичките плащам наема си. Но от време на време продавам и по някоя картина. Харесва ми да работя за себе си. Сама разпределям времето си, за твой късмет. Не отговарям пред никого, така че мога да отделя толкова, колкото е нужно за… онова, което трябва да бъде сторено.

— Майка ми също е творец, по свой начин. Гоблените й са прекрасни. — Застана срещу една картина на русалка, надигаща се от бурно море. Лицето й издаваше някаква сила, познание, което бе част от женската природа. — Това твоя творба ли е?

— Да.

— Показва талант, дарба за претворяване на магията в цветове и форми.

„Повече от одобрение“, реши тя. Възхищение, от което се почувства поласкана.

— Благодаря. Обикновено подобна кратка рецензия би ме карала да летя от радост през целия ден. Но това е доста странен ден. Трябва да се преоблека.

Той разсеяно кимна и застана пред друга картина.

Зад него Глена наклони глава встрани и сви рамене. Избра тоалет от стария си гардероб и го отнесе в банята.

Докато сваляше роклята, осъзна, че е свикнала мъжете да й обръщат малко повече внимание. На външността, на движенията й. Оскърбително бе да бъде отпратена с такава лекота, въпреки че той имаше доста по-важни грижи.

Облече дънки и бяла прилепнала тениска. Изтри лекия блясък за устни, който бе проявила суетността да сложи сутринта, нанесе нов дневен грим и върза косите си на конска опашка.

Когато се върна, Хойт бе в кухнята и разглеждаше билките й.

— Не докосвай нещата ми — грубо го перна по ръката.

— Просто… — замълча и решително извърна глава. — Нима се показваш пред хора с тези дрехи?

— Да. — Глена се обърна и също толкова решително застана пред него. — Проблем ли има?

— Не. Не носиш ли обувки?

— У дома — невинаги. — „Очите му са толкова ярки и проницателни! — помисли си тя. — И какъв контраст с тези гъсти черни мигли.“ — Как се чувстваш, когато сме сами? Толкова близо един до друг?

— Замаян.

— Това е най-милото, което си ми казал досега. Искам да кажа, усещаш ли нещо тук, вътре? — Докосна корема си и срещна погледа му. — Някакъв копнеж. Аз не съм го изпитвала никога преди.

Почувства го. Беше като огън, който тлееше в него и внезапно се разпали.

— Не си хапнала нищо от сутринта — промълви той и плахо се отдръпна назад. — Сигурно си гладна.

— Е, значи само аз го изпитвам — промърмори тя. Обърна се и отвори един шкаф. — Не знам какво ще ми бъде нужно, така че ще взема всичко, което може да потрябва. Багажът ми няма да е малко. Двамата с Кийън ще трябва да се примирите. Мисля, че трябва да заминем възможно най-скоро.

Тъкмо бе понечил да докосне косите й — нещо, което се изкушаваше да стори още от първия миг, в който я бе видял. Когато чу думите й, отпусна ръката си.

— Да заминем?

— Нали не искаш да стоим в Ню Йорк и да чакаме армията да се събере. Вратите са в Ирландия, така че навярно битката ще се състои там или на някое мистериозно място, където ще бъдем пренесени. Трябва да стигнем до Вратите. Затова ще пътуваме за Ирландия.

Хойт остана загледан в нея, докато тя събираше шишенца и кутийки в една торба, не много различна от неговата.

— Хей, права си! Разбира се, че си права. Трябва да се върнем там. Пътуването ще отнеме голяма част от времето, с което разполагаме. Господи, ще се поболея от толкова дълго плаване до дома!

Тя го погледна учудено.

— Плаване? Не, няма да пътуваме с „Куин Мери“ скъпи. Ще летим.

— Нали каза, че не можеш?

— Всеки може — със самолет. Трябва да измислим как да ти купим билет. Нямаш нито лична карта, нито паспорт. Ще направим магия на служителите от агенцията, на митничаря. — Махна с ръка. — Ще се справя.

— Какво е самолет?

Погледна го съсредоточено, а после се облегна на плота и избухна в смях.

— После ще ти обясня.

— Не съм тук, за да те разсмивам.

— Разбира се. Е, поне е забавно. Не знам какво да взема и какво не, по дяволите! — Отдръпна се и потърка страните си. — Това е първият ми апокалипсис.

— Билки, цветя и корени растат и в Ирландия, при това в изобилие.

— Искам своите. — Това бе детински наивно, но все пак… — Ще взема само нещата, които смятам за крайно необходими, а после ще избера книги, дрехи и прочие. Трябва да се обадя на няколко места. Имам уговорени срещи, които се налага да отменя.

С известна неохота затвори вече претъпкания си сак и го сложи върху плота. Изрече магически думи, за да отключи голямата дървена ракла в ъгъла, към която се отправи.

Това събуди любопитството на Хойт и го накара да се приближи и да надникне над рамото й.

— Книги с магии, рецепти и някои от най-мощните ми кристали. Част от тях са наследени.

— А, значи си вещица по наследство?

— Точно така. Единствената от моето поколение, която практикува. Майка ми е престанала да използва способностите си, когато се е омъжила. Научиха ме баба ми и дядо ми.

— Как може човек да се откаже от нещо, което е част от същността му?

— Много пъти съм си задавала този въпрос. — Глена седна на пети и докосна нещата, които се питаше дали да вземе, или не. — Направила го е от любов. Баща ми искал спокоен живот, а тя искала да бъде с баща ми. Аз не бих могла. Струва ми се невъзможно да обикна някого толкова силно, че да се отрека от това, което съм. Мечтая за любов, която ще е достатъчно силна, за да ме приемат такава, каквато съм.

— Силна магия.

— Да. — Тя извади кадифена кесия. — Това е най-ценното, което притежавам. — Вдигна кристалното кълбо, с което я бе видял в съня си. — Принадлежи на семейството ми от много години. Повече от двеста и петдесет. Може би за човек, пренесен девет века напред, изглежда незначителен период, но за мен е адски много време.

— Силна магия — повтори той, защото когато Глена задържа кълбото в ръцете си, то запулсира като сърце.

— Прав си за това. — Погледна го над сферата с очи, чиито зеници внезапно се бяха разширили. — Не е ли крайно време да я използваме? Не трябва ли да предприемем нещо, Хойт? Тя знае коя съм, къде съм и каква съм. Навярно знае всичко и за теб, и за Кийън. Ние сме на ход. — Вдигна кристала. — Да видим къде се крие.

— Тук? Точно сега?

— Не мога да измисля по-подходящо време и място. — Глена се изправи и кимна към пъстрия килим в средата на стаята. — Би ли навил това?

— Опасно е да предприемаш толкова опасна стъпка. Първо трябва да помислим.

— Ще помислим, докато навиваш килима. Имам всичко необходимо за магия за откриване, както и за защита. Можем да я заслепим и да не разбере, че я наблюдаваме.

Хойт изпълни молбата й и откри нарисуван пентаграм под килима. Не можеше да отрече, че се радва да предприеме първия си ход. Но би предпочел да го направи сам.

— Не знаем дали може да бъде заслепена. Опитвала е магьосническа кръв, при това неведнъж. Тя е много силна и хитра.

— Ние — също. Ще водиш битка само след три месеца. Кога възнамеряваш да започнеш подготовката?

Погледна я и кимна.

— Тук и сега.

Тя сложи кристала в центъра на пентаграма и извади два гравирани камъка от раклата си. Постави ги в кръга, а после взе свещи, сребърна купа и кристални пръчици.

— Няма да имам нужда от тези пособия.

— Както желаеш, но аз предпочитам да ги използвам. Трябва да действаме заедно, Мерлин. — Хойт вдигна единия камък и разгледа издълбаните символи, докато тя подреждаше свещите в кръг около пентаграма. — Ще имаш ли нещо против, ако работя гола?

— Да — отвърна той, без да вдигне поглед.

— Добре, ще направя компромис — в името на съвместната работа. Ще остана с дрехите, въпреки че е ограничаващо.

Разпусна косите си, напълни сребърната купа с вода от малка стъкленица и поръси билки върху нея.

— Обикновено призовавам богинята, когато създавам кръг, и мисля, че така е най-добре. Съгласен ли си?

— Да.

— Много си разговорлив. Е, готов ли си? — След кимването му Глена застана срещу него, до противоположната дъга. — Богини на Изтока, Запада, Севера и Юга — заговори тя, пристъпвайки покрай кръга. — Молим за вашата благословия. Призоваваме ви да закриляте този кръг и всичко в него.

— Сили на Въздуха, Водата, Огъня и Земята — започна заклинанието си Хойт, — бъдете с нас в похода за спасението на световете.

— Ден и нощ, нощ и ден, зовем ви с ритуал свещен. В знак на вашата закрила, кръгът да пламне с тройна сила!

„Вещици — помисли си той. — Тези техни заклинания в рими.“ Но усети как въздухът се раздвижи, водата в купата затрептя и пламъците на свещите се издължиха.

— Трябва да призовем Мориган — каза Глена. — Тя е Вестителката.

Хойт понечи да го направи, но реши, че иска да види докъде се простират способностите на вещицата.

— Това е твоето светилище. Поискай напътствия и използвай способностите си.

— Добре. — Тя остави ритуалния нож и разпери ръце с дланите нагоре. — В този ден и в този час, Мориган призовавам аз. С твоята свещена сила, дай ни мъдрост и закрила. В твое име, майко свята, търсим път към светлината. — Наведе се и взе сферата. — В мрака дебне звярът вечен. Родът човешки е обречен. Мъглите разпръсни в кълбото и ни разкрий къде е злото. А за нейните очи, невидими ни направи.

В сферата се редуваха здрач и светлина. За миг му се стори, че вижда цели светове в нея. Цветове, форми, движение. Чуваше пулса им като собственото си сърце. И сърцето на Глена.

Коленичи до нея и видя това, което виждаше тя.

Тъмно място, лабиринт от тунели, облени от червена светлина. Стори му се, че чува шума на морето, но не бе сигурен дали идва от сферата, или е просто от бученето в ушите му.

Имаше трупове — окървавени, разкъсани и струпани на купчини като дърва. И килии, в които хора стенеха, пищяха или се взираха в пространството с празен поглед. В тунелите бродеха тъмни силуети, които едва раздвижваха въздуха. Някои от тях пълзяха по стените като буболечки.

Звучеше зловещ смях, писклив и пронизителен.

Двамата пътуваха през тези тунели, изпълнени с мирис на смърт и кръв. Дълбоко под земята по каменните стени се стичаше вода и нещо ужасяващо. Стигнаха до врата, изрисувана с древни символи на черна магия.

Хойт почувства как кръвта му се смразява, когато премина отвъд нея.

Тя спеше в легло, подобаващо на кралица — огромно, с искрящо бели копринени чаршафи. По тях се открояваха пръски кръв.

Голите й гърди се подаваха, красотата на лицето и тялото й бе непокътната, откакто я бе видял за последен път.

До нея лежеше труп на момче. „Толкова невръстно!“, помисли си Хойт с безкрайна жалост. Беше на не повече от десет години. Толкова бледо в смъртта си, със златист перчем, спуснат ниско над веждите.

Горяха свещи, чиято светлина пробягваше по плътта на жената и детето.

Хойт стисна здраво камъка и го вдигна над главата си.

Очите й се отвориха и се втренчиха в него. Изпищя, но без следа от страх. Момчето до нея отвори очи, оголи остри зъби, скочи нагоре и запълзя по тавана като гущер.

— По-близо — замърка тя. — Ела по-близо, магьоснико, и доведи онази твоя вещица. Ще я превърна в свое кученце, след като изсмуча кръвта ти до капка. Нима мислиш, че можеш да ме докоснеш?

Тя скочи внезапно от леглото и Хойт залитна назад, врязвайки се в тежкия леден въздух, който при всяко вдишване забиваше хиляди иглички в гърлото му.

След миг седеше в кръга и се взираше в очите на Глена. Зениците й бяха огромни. От носа й бе потекла кръв.

Изтри я с кокалчетата на пръстите си, докато се бореше за глътка въздух.

— Първата част се получи — едва успя да промълви тя. — Но очевидно — не и заслепяването.

— Безспорно притежава сила. И способности.

— Изпитвал ли си някога нещо подобно? — попита го тя.

— Не.

— Аз също. — Не можа да потисне тръпката, която я разтърси. — Трябва час по-скоро да разширим кръга.