Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (4)

Трета глава

Лилит. Името навя на Кийън смътни спомени отпреди стотици животи. Отново я видя, вдъхна от уханието й и през него внезапно премина тръпка на ужас, както в мига, когато бе отнела живота му.

Все още усещаше вкуса на кръвта й и онова, което го бе изпълнило, докато я поглъщаше. Дарът на Мрака.

Беше попаднал в друг свят и получил привилегията — или проклятието — да вижда как световете се променят през безброй десетилетия.

Дали не бе предвидил, че ще се случи нещо? Защо иначе седеше сам посред нощ и чакаше?

Каква ужасна шега на съдбата: да изпрати брат му — или брата на човека, който той бе някога — отвъд времето, за да изрече името й.

— Е, събуди любопитството ми.

— Трябва да се върнеш с мен и да се готвиш за битката.

— Да се върна? В дванадесети век? — Кийън леко се засмя и се отпусна на стола си. — Нищо не би могло да ме изкуши, уверявам те. Харесват ми удобствата на това време. Има гореща вода в изобилие, Хойт, и страстни жени. Не се интересувам от твоята политика и битките ти, още по-малко — от твоите богове.

— Битката ще започне — със или без теб, Кийън.

— Второто ми допада повече.

— Никога не си бягал от битка, никога не си се крил.

— Не бих го нарекъл криене — нехайно каза Кийън. — А и времената се менят. Повярвай ми.

— Ако Лилит ни победи, всичко, което знаеш, ще бъде загубено в това време, завинаги. Човечеството ще загине.

Кийън наклони глава встрани.

— Аз не съм човек.

— Това ли е отговорът ти? — Хойт се приближи. — Нима ще седиш със скръстени ръце, докато тя унищожава всичко? Ще гледаш безучастно как причинява на други това, което е причинила на теб? Как погубва майка ти, сестрите ти? Нима ще седиш тук и ще я оставиш да превърне Нола в същество като теб?

— Те са мъртви. Отдавна са се превърнали в прах.

Нали бе видял гробовете им? Не бе устоял на изкушението да се върне и да стъпи върху надгробните им камъни и тези на поколенията след тях.

— Нима си забравил всичко, на което са те учили? Времената се менят, казваш. Не е толкова просто. Нима щях да бъда тук, ако времето беше застинало? Съдбата им не е неизбежна, както и твоята. Баща ни умира, а аз го изоставих. Никога вече няма да го видя жив.

Кийън бавно се изправи.

— Ти нямаш представа що за създание е тя и на какво е способна. Вече бе живяла векове, когато ме направи като себе си. Надяваш се да я спреш с меч и мълнии? По-глупав си, отколкото те помня.

— Надявам се да я спра с твоя помощ. Помогни ми. Ако не заради човечеството, то заради самия теб. Или си на нейна страна? Ако в теб не е останало нищо от брат ми, нека сега сложим край на всичко.

Хойт извади меча си.

Кийън дълго се взира в острието, мислейки за пистолета в ръката си. После пъхна оръжието обратно в джоба си.

— Прибери меча. За бога, Хойт, ти не можеше да ме победиш дори когато бях жив.

Очите на Хойт се изпълниха с дързост и нескрит гняв.

— Не беше толкова силен при последната ни схватка.

— Вярно. Бяха ми нужни седмици да се възстановя. Денем се криех в пещери, полумъртъв от глад. Знаеш ли, тогава я търсех. Лилит, която ме създаде. Нощем, докато с мъка си намирах достатъчно храна, за да оцелея. Тя ме изостави. За това имам сметки за уреждане с нея. Прибери проклетия меч!

Когато Хойт се поколеба, Кийън изведнъж скочи. За миг прелетя над главата му и се вкопчи в гърба му. С едно нехайно извиване на китката отне оръжието на брат си.

Хойт бавно се обърна. Върхът на меча бе опрян в гърлото му.

— Браво! — успя да промълви той.

— Ние сме по-бързи и по-силни. Нямаме съвест, която да ни възпира. Инстинктът ни кара да убиваме, за да се храним. За да оцелеем.

— Тогава защо не съм мъртъв?

Кийън сви рамене.

— Да кажем, че те пощадих от любопитство и донякъде заради доброто старо време. — Хвърли меча в другия край на стаята. — Е, да пийнем нещо.

Отиде до един шкаф и го отвори. С крайчеца на окото си видя меча да полита през стаята обратно към ръката на Хойт.

— Браво и на теб! — снизходително каза той и извади бутилка вино. — Не можеш да ме убиеш с меч, но би могъл, ако имаш късмет, да ми отрежеш някоя част, която бих предпочел да запазя. Не можем да регенерираме крайници.

— Ще оставя оръжията си, ако и ти сториш същото.

— Така е честно. — Кийън извади пистолета от джоба си и го сложи на масата. — Въпреки че един вампир винаги носи най-ценното си оръжие — оголи заострените си зъби. — Нищо не може да се направи. — Наля две чаши, докато Хойт оставяше меча си. — Седни и ми разкажи защо искаш от мен да участвам в поход за спасяването на света. Напоследък съм доста зает. Предприемач съм.

Хойт пое подадената чаша, огледа я, помириса течността.

— Какво е това?

— Превъзходно италианско червено. Не е нужно да сипвам отрова, ако искам да те убия. — За да му докаже, Кийън отпи от своята чаша. — Мога да счупя врата ти като съчка. — Седна и изпъна крака. После махна с ръка към Хойт. — Това, което се случва сега, в днешния свят би могло да се нарече делова среща, на която ти ще изложиш аргументите си. Е, просвети ме.

— Трябва да съберем силите, като започнем с шепа избраници. Сред тях има учен, вещица, човек, дарен с много образи, и воин. Навярно последният си ти.

— Не, не съм воин. Аз съм бизнесмен. — Продължи да седи спокойно, гледайки Хойт с нехайна усмивка. — Значи боговете, както обикновено, са ти възложили непосилна задача и са ти дали твърде малко, с което да започнеш. С шепата глупци, които те последват, трябва да разгромиш армия, водена от могъщата кралица на вампирите, които навярно са хиляди, наред с други демони, привлечени от нея. Защото в противен случай светът ще бъде унищожен.

— И други светове — добави Хойт. — Не само този.

— Прав си, че има и други. — Кийън замислено отпи глътка. Сегашният му живот бе започнал да му се струва скучен, без предизвикателства. Това поне звучеше интересно. — И каква според боговете е моята роля?

— Трябва да дойдеш с мен, да ме научиш на каквото можеш за нейния вид и как да се боря с тях. Какви са слабостите им? Каква е най-голямата им сила? Какви оръжия и магии мога да използвам срещу тях? Имаме време до Самен да ги овладеем и да съберем първия кръг.

— Толкова дълъг срок? — Сарказмът бе очевиден. — Каква полза мога да имам от това? Аз съм богат човек, с много интереси за отстояване тук, в това време.

— Нима тя ще ти позволи да запазиш това богатство и интереси, ако властва над света?

Кийън присви устни. Последното го накара да се замисли.

— Вероятно не. Но повече от сигурно е, че ако ти помогна, ще изложа на риск всичко, което притежавам, и собственото си съществуване. Когато човек е млад като теб…

— Аз съм по-големият.

— Не си живял девет века. Във всеки случай, когато човек е млад, мисли, че ще живее вечно и поема глупави рискове. Но който е живял дълго, е по-предпазлив. Защото най-важно е оцеляването. Имам инстинкт за самосъхранение, Хойт. По това хората и вампирите си приличат.

— Този инстинкт те кара да седиш сам на тъмно в тази къща?

— Не е къща — нехайно каза Кийън. — Това е офис. Място за бизнес. Впрочем имам много къщи. Нужни ми са, за да оцелявам. Трябва да се грижа за данъци, отчети и безброй неща. Както повечето като мен, рядко се задържам за дълго на едно място. Ние сме номади по природа и необходимост.

Наведе се напред и опря лакти на коленете си. Малцина бяха онези, с които можеше да разговаря за истинската си същност. Такъв бе изборът му, животът, който бе изградил.

— Хойт, виждал съм войни, каквито не можеш да си представиш. В тях никой не печели. Ако се заловиш с това, ще умреш. Или ще станеш един от нас. За Лилит би било детска игра да победи магьосник с твоята сила.

— Нима мислиш, че имам избор?

— О, да. — Кийън отново се облегна назад. — Винаги има. Аз съм го правил във всеки живот. — Затвори очи и вяло разклати чашата си. — Нещо се задава. В света, който се крие под този, е настанал смут. В света на мрака. Ако е така, както казваш, по-страшно е, отколкото мислех. Трябва да бъда по-бдителен. Никога не се срещам с други вампири.

Озадачен от това решение на винаги общителния си брат, Хойт се намръщи.

— Защо?

— Защото са лъжци и убийци, които привличат твърде много внимание. А хората, които общуват с тях, са или луди, или обречени. Плащам данъците си, водя отчет за всичко и не се набивам в очи. На всеки няколко десетилетия се премествам, променям самоличността си и намирам начини да избягвам слънчевата светлина.

— Не разбирам половината от думите, които изричаш.

— Сигурно — отвърна Кийън. — Тя ще съсипе живота на всички. Кръвопролитията винаги носят беди, а демоните, които си въобразяват, че искат да унищожат света, са ужасно несправедливи. И ние трябва да живеем в него, нали?

Замълча. Ако се съсредоточеше, можеше да чуе всеки удар на сърцето на брат си, тихото бръмчене на климатика и жуженето на лампата на бюрото в другия край на стаята. Или да не обръща внимание на странични шумове, както често се опитваше.

Трудно му бе да свикне с това, че понякога може да се вслушва в тях, а понякога — не.

„Избор“, отново си помисли той.

— Е, добре, защо не?

— Всичко е заради кръвта — каза Кийън и очите му започнаха да се затварят. — Тя е в началото и в края. И двамата имаме нужда от нея, за да живеем, твоят и моят вид. Принасяме я в жертва на боговете си, проливаме я за държави и жени. Съществата като мен не се питат дали е редно. — Отвори очите си и показа на Хойт искрящия им червен цвят. — Просто я поглъщаме. Храним се с нея, без нея ще загинем. В природата ни е да ловуваме и убиваме. На някои това им харесва повече, отколкото на други, както е при хората. Има такива, които изпитват удоволствие да причиняват болка, да измъчват жертвите си. Както хората. Не всички сме от една порода, Хойт.

— Вие убивате.

— Когато издебнеш елен в гората и отнемеш живота му, нима това не е убийство? За нас вие не сте нищо повече от плячка, често дори по-незначителни.

— Видях смъртта ти.

— Падането от скалите не беше…

— Не. Видях как тя те уби. Отначало помислих, че е сън. Видях те да излизаш от кръчмата и да се качваш в каретата й. И да се сливаш с нея на излизане от селото. Тогава очите й и се преобразиха, а зъбите й заблестяха в мрака, преди да ги впие в гърлото ти. Видях лицето ти, ужаса и…

— Възбудата — довърши Кийън. — Опиянението. Беше незабравим миг.

— Опита се да се съпротивляваш, но тя ти се нахвърли като звяр и помислих, че си мъртъв. Но не беше.

— Не, за да се храним, просто изсмукваме кръвта на жертвите си — до капка, ако пожелаем. Но за да се превърне във вампир, човек трябва да вкуси от кръвта на създателя си.

— Тя разряза собствената си гръд и я притисна към устата ти. Все още се опитваше да се бориш, но после започна да сучеш от нея като бебе.

— Поривът е неудържим — като инстинкт за оцеляване. Сякаш ако не пиеш, ще умреш.

— Когато свърши, тя те хвърли на пътя и те остави да лежиш там. Аз те намерих. — Хойт отпи голяма глътка, когато стомахът му се разбунтува. — Лежеше, омазан в кръв и кал. Това ли правите, за да оцелеете? Ние се отнасяме към елените с повече уважение.

— Да ми четеш лекции ли си дошъл? — промърмори Кийън и стана отново да вземе бутилката. — Или искаш да узнаеш какво е?

— Трябва да узная.

— Някои ловуват на глутници, други — сами. Най-уязвими сме при пробуждането си — от първия път, когато се събудим в гроба, до всяка следваща вечер, ако сме спали през деня. Ние сме деца на мрака. Светлината означава смърт.

— Слънцето ви изгаря.

— Виждам, че си научил някои неща.

— Видях ги. Преследваха ме по пътя към дома. В образ на вълци.

— Само вампири, преживели векове и добили сила или закриляни от могъщ създател, могат да се преобразяват. Повечето са доволни да запазят образа, който са имали преди смъртта си. Физически не остаряваме. Ценна привилегия.

— Ти изглеждаш, както приживе — отбеляза Хойт. — И все пак си някак различен. Не само в прическата и облеклото. Движенията ти са необичайни.

— Не бива да забравяш, че не съм това, което бях. Нашите сетива са по-остри и все повече се развиват, за да оцелеем по-дълго. Огънят, подобно на слънцето, може да ни унищожи. Светена вода, ако е благословена с истинска вяра, би ни изгорила, както и символът на кръста, ако е носен с вяра. Този символ ни прогонва.

„Кръстовете“, помисли си Хойт. Мориган му бе дала кръстове. Бремето върху плещите му донякъде олекна.

— Хладните оръжия са почти безполезни — продължи Кийън, — освен ако успееш да отсечеш главата на някого от нас. Това би свършило работа. Но иначе… — Отново стана и повдигна камата на Хойт. Размаха я във въздуха, хвана здраво дръжката и заби острието в гърдите си. Кръвта обагри бялата му риза и брат му скочи на крака. — Бях забравил колко боли. — Кийън направи гримаса и извади острието от тялото си. — Така ми се пада, като се перча. Сториш ли същото с дърво, ще се превърнем в прах. Но трябва да прободеш сърцето. Чувал съм, че тогава смъртта е мъчителна. — Извади кърпичка и забърса острието. После свали ризата си. Раната вече се затваряше. — Веднъж сме умрели и не е лесно да бъдем сразени втори път. Борим се като зверове с всеки, който се опита да ни убие. Лилит е най-старата от всички, които познавам. Способна е на по-голяма жестокост от всеки друг. — Замълча и замислено прикова поглед в чашата си. — Майка ти. Как беше, когато се раздели с нея?

— Съкрушена. Ти беше любимецът й. — Хойт раздвижи рамене, когато Кийън вдигна очи към лицето му. — И двамата го знаем. Помоли ме да опитам, да намеря начин. В първите дни, когато те изгуби, тя не можеше да мисли за нищо друго.

— Дори твоята магическа сила не е способна да възкреси мъртвите. Или не съвсем мъртвите.

— В онази нощ отидох на гроба ти, за да помоля боговете да дадат на сърцето й някаква утеха. Намерих те, овалян в кал.

— Изпълзяването от гроба е мъчителна работа.

— Заварих те да разкъсваш заек.

— Сигурно не съм намерил нищо по-добро. Не бих казал, че помня. Първите спомени след пробуждането са откъслечни. Единственото, което изпитваш, е глад.

— Ти побягна от мен. Видях в какво си се превърнал… бях чувал разкази за такива същества… и побягна. Още същата нощ тръгнах към скалите, по молба на майка ни. Отчаяно ме умоляваше да намеря начин да разваля магията.

— Не е магия.

— Мислех, надявах се, че ако унищожа онази, която те превърна в това създание… или предложа своя живот в замяна, ще бъдеш избавен.

— Но не се случи нито едното, нито другото — напомни му Кийън. — Трябва да проумееш срещу какво си се изправил. Тогава бях новак и почти не знаех каква сила притежавам. Повярвай ми, онези, които е привлякла на своя страна, са несравнимо по-хитри и коварни.

— А ти няма ли да застанеш на моя страна?

— Нямаш никакъв шанс да спечелиш тази битка.

— Подценяваш ме. Притежавам много по-голяма сила, отколкото предполагаш. Независимо дали е изминало хилядолетие или само една година, ти си мой брат. Мой двойник. Моя кръв. Както каза самият ти, кръвта е в началото и в края на всичко.

Кийън прокара пръст по чашата си.

— Ще тръгна с теб — и веднага вдигна пръст, преди Хойт да е казал каквото и да било. — Защото съм любопитен и малко отегчен. Застоях се на това място повече от десет години и е време да продължа напред. Нищо не обещавам. Не разчитай на мен, Хойт. Първо ще задоволявам собствените си потребности.

— Не можеш да убиваш хора.

— Вече даваш заповеди? — Кийън леко се намръщи. — Типично. Както казах — първо собствени ми потребности. Не съм изсмуквал кръв от човек от осемстотин години. Е, всъщност седемстотин и петдесет.

— Защо?

— За да докажа, че мога да устоя на изкушението. И защото това също е начин за оцеляване… и вписване в света на хората с техните закони. Ако се храниш с кръвта им, невъзможно е да гледаш на тях като на нещо друго, освен като на източник на храна. Тогава би било странно да поддържаш партньорства с тях. А и смъртта оставя следи. Неизбежно настъпва утро.

Хойт разсеяно огледа стаята без прозорци.

— Как разбираш, че е настъпило?

— Усещам. Уморих се от въпроси. Можеш да останеш при мен — засега. Не мога да рискувам дотам, че да ти позволя да се разхождаш из града. Не изглеждаме съвсем еднакво, но все пак твърде много приличаш на мен. И тези дрехи трябва да изчезнат.

— Нима искаш да нося… как се нарича това?

— Панталон — сухо отвърна Кийън и тръгна към личния си асансьор. — Имам апартамент тук, така е по-удобно.

— Можеш да вземеш каквото ти е нужно и да тръгваме.

— Не пътувам през деня и не изпълнявам заповеди. Известно време аз ще ги давам. Трябва да се погрижа за много неща, преди да замина. Трябва да влезеш тук.

— Какво е това? — Хойт докосна стените на асансьора с върха на жезъла си.

— Средство за придвижване. Ще ни издигне до апартамента ми.

— Как?

Кийън отегчено прокара ръка през косите си.

— Слушай, там, горе, имам книги и други образователни материали. Можеш да прекараш следващите няколко часа в опознаване на културата, модата и технологиите на двадесет и първи век.

— Какво е технологии?

Кийън побутна брат си навътре и натисна бутона за горния етаж.

— Още един от сегашните богове.

 

 

Този свят, това време бе пълно с чудеса. Хойт съжали, че не ще успее да научи и проумее всичко. Вместо с факли, стаите се осветяваха с нещо, което Кийън наричаше електричество. Храната се съхраняваше в сандък, висок колкото човешки ръст, и се запазваше студена и прясна, а друг сандък служеше за приготвянето и затоплянето й. Водата течеше от някаква тръба в дълбока купа, от която се оттичаше.

Къщата, в която живееше Кийън, се намираше високо над града, и то какъв град! Гледката, която Мориган му бе разкрила за миг, бе нищо в сравнение с онова, което видя през стъклените стени на жилището на брат си.

Всичко в този Ню Йорк му се струваше толкова огромно, че би смаяло дори боговете. Бе поискал отново да надникне навън, но Кийън го бе накарал да се закълне, че ще държи капаците на стъклените стени спуснати и няма да търси начин да излезе от къщата.

„От апартамента“, поправи се Хойт. Кийън наричаше това апартамент.

Имаше книги, толкова много книги и магическа кутия, която наричаше телевизор. Картините, които се появяваха в нея и изчезваха, бяха безброй, представяха хора и места, предмети и хора. И въпреки че се позабавлява с това само час, бързо се умори от непрестанното бърборене. Затова натрупа около себе си книги и чете, докато очите му започнаха да парят и умът му не можеше да поеме повече думи и образи.

Заспа върху нещо, което Кийън бе нарекъл диван, заобиколен от книгите.

В съня му се яви вещицата, в кръг от светлина. Беше гола, само с медальон на шията, и млечнобялата й кожа бе озарена от пламъка на свещи. От нея струеше красота. С две ръце държеше над главата си кристално кълбо. Чу шепота й, но не различи думите. Все пак знаеше, че изрича заклинание, усещаше силата на въздействието му в съня си. И разбра, че тя го търси.

Макар и да спеше, почувства притегателната й сила и същото нетърпение, което бе изпитал в онзи кръг, в своето време.

За миг му се стори, че погледите им се срещат през мъглата. Обзе го желание и усещане за сила. В този миг устните й се разтвориха, сякаш се канеше да заговори.

— Какви са тези одежди?

Внезапно се събуди и видя някакъв великан. Съществото се извисяваше над него като огромно старо дърво. Имаше лице, което би уплашило дори родната му майка, черно като катран, с белег на бузата и заобиколено от сплъстени дълги кичури.

Едното му око бе черно, а другото — сиво. И двете се присвиха, когато оголи едрите си бели зъби.

— Ти не си Кийн.

Преди Хойт да реагира, бе повдигнат за дрехите отзад и разтърсен като мишка от огромна, ядосана котка.

— Остави го, Кинг, преди да те превърне в бял дребосък.

Кийън излезе от спалнята си и сънено продължи към кухнята.

— Как така има твоето лице?

— Лицето си е негово! — сопна се той. — Не си приличаме толкова, ако се вгледаш внимателно. Някога беше мой брат.

— Така ли? Мамка му! — Кинг безцеремонно пусна Хойт обратно на дивана. — Как е влязъл тук, по дяволите?

— С магия — докато изричаше това, Кийън извади прозрачна банка с кръв от заключена хладилна чанта. — Богове и битки, краят на света и прочие.

Кинг се наведе към Хойт с усмивка.

— Проклет да съм! Винаги съм мислил, че историите, които ми разправяш, са врели-некипели. Не е много разговорлив, преди да получи вечерната си доза — обърна се той към Хойт. — Имаш ли си име, братле?

— Аз съм Хойт от рода Маккийни. И да не си посмял отново да ме докоснеш!

— Голяма уста имаш.

— И той ли е като теб? — попитаха Хойт и Кинг в един глас.

Кийън отегчено наля кръвта във висока чаша от дебело стъкло и я пъхна в микровълновата фурна.

— Не, никой от двама ви. Кинг е управител на клуба ми долу. Приятел е.

Хойт направи гримаса на неодобрение.

— Твоят човек — слуга.

— Не съм ничий слуга.

— Доста си прочел. — Кийън извади чашата и отпи глътка. — Някои вампири, заемащи високо положение, имат слуги. Аз предпочитам служители. Хойт събира армия, с която се надява да избави света от голямото зло.

— От данъчните?

Вече в по-добро настроение, Кийън се усмихна широко. Хойт ги видя да се споглеждат, както някога той и брат му.

— Де да беше така! Не, казах ти, че долавям смут. Очевидно е сериозно. Според клюките на боговете, кралицата на вампирите Лилит свиква армия и възнамерява да унищожи човечеството, да завладее световете. Война, бедствия и чума.

— Как можеш да се шегуваш? — упрекна го Хойт с едва сдържана ярост.

— За бога, Хойт, говорим за армии от вампири и пътувания във времето. Имам право поне да се пошегувам. Възможно е да умра, ако дойда с теб.

— Къде ще ходиш?

Кийън сви рамене срещу Кинг.

— Назад в миналото ми, предполагам, в качеството на съветник на генерал Здрав разум.

— Не знам дали ще пътуваме назад, напред или встрани. — Хойт побутна книгите на масата. — Но ще се върнем в Ирландия. Там ще ни кажат накъде да тръгнем после.

— Имаш ли бира? — попита Кинг.

Кийън отвори хладилника, извади бутилка „Харп“ и нехайно му я подаде.

— Е, кога заминаваме?

Кинг развъртя капачката и отпи голяма глътка.

— Ти оставаш тук. Казах ти, че когато стане време да изчезна, ще ти поверя контрола върху клуба. Очевидно моментът е настъпил.

Кинг просто се обърна към Хойт.

— Значи ти свикваш армията, генерале?

— Хойт. Да, аз.

— Току-що намери първия доброволец.

— Стига! — Кийън заобиколи плота, който разделяше кухнята. — Това не е за теб. Нямаш никаква представа за какво става дума.

— Знам за теб — възрази Кинг. — Знаеш, че обичам да се бия, а отдавна не съм участвал в бой. Освен това говорите за съдбовна война, доброто срещу злото. Избирам на чия страна да застана още в самото начало.

— Какъв крал^[1] е той, щом изпълнява твои заповеди? — подхвърли Хойт и чернокожият великан избухна в такъв неудържим смях, че трябваше да поседне.

— Голям майтап.

— Можеш да загинеш заради безразсъдна лоялност.

— Изборът е мой, братле. — Кинг вдигна бутилката към Кийън. Отново се спогледаха многозначително. — Не мисля, че лоялността ми е безразсъдна.

— Хойт, остави ни насаме за малко. — Кийън посочи към спалнята си. — Влез там. Искам да разменя няколко думи с този идиот.

„Загрижен е“, каза си Хойт, когато изпълни молбата на брат си. Кийън държеше на приятеля си, което бе човешка черта. Нищо от прочетеното не сочеше, че вампирите могат да изпитват истински чувства към човешки същества.

Огледа стаята и се намръщи. Къде бе ковчегът? В книгите пишеше, че денем вампирите спят в гробовете си или в ковчези. Вместо това, видя огромно легло, застлано с покривка, пухкава като облак.

Чуваше гласовете, които разговаряха разпалено отвъд вратата, но продължи да разглежда личното пространство на брат си. В гардероба висяха достатъчно дрехи за десетима мъже. Е, Кийън си бе суетен открай време.

Но никакво огледало. Беше прочел в книгите, че вампирите нямат отражение.

Влезе в банята и зяпна от удивление. Лъскавият нужник, който Кийън му бе показал по-рано, също бе цяло чудо, но не можеше да се сравнява с това. Ваната бе достатъчно голяма за шестима, имаше и висока кутия от бледозелено стъкло. Стените бяха облицовани с мрамор, както и подът.

Смаян, Хойт влезе в кутията и започна да си играе с дръжките, които стърчаха от мрамора. Издаде вик на уплаха, когато от многото тръби с накрайници го обляха силни струи студена вода.

— Тук се събличаме, преди да влезем под душа. — Кийън влезе и със светкавично движение спря водата. После помириса въздуха. — Всъщност, със или без дрехи, отчаяно се нуждаеш от душ. Измий се! — нареди той. — Облечи дрехите, които съм сложил на леглото. Аз отивам на работа.

Излезе и остави Хойт да се мъчи сам.

След доста треперене от студ откри, че температурата на водата може да се наглася. Опари се, едва не замръзна, но най-сетне откри идеалното средно положение.

Навярно брат му казваше самата истина, когато говореше за богатството си, щом живееше в разкош, какъвто той не би могъл да си представи. Мирисът на сапуна му се стори малко женски, но нямаше друг.

Хойт се наслади на първия си душ в двадесет и първи век и се запита дали не би могъл да намери начин да си направи такава баня, с наука или с магия, когато се завърне у дома.

Кърпите, които висяха наблизо, бяха меки като покривката на леглото. Изпита приятно усещане, докато подсушаваше тялото си с една от тях.

Дрехите никак не му харесаха, но неговите бяха мокри. Поколеба се дали да не извади резервната туника от торбата си, но реши, че е по-добре да следва съветите на Кийън по отношение на облеклото.

Обличането му отне двойно повече време от обикновено. Едва се справи със странните начини за прихващане на дрехите. Обувките нямаха връзки, а просто се нахлузваха на краката. Не можеше да отрече, че са доста удобни.

Искаше му се да има поне едно проклето огледало, в което да се погледне. Излезе от стаята и внезапно се спря. Чернокожият крал все още седеше на дивана и пиеше от стъклената бутилка.

— Изглеждаш доста по-добре — отбеляза той. — Можеш да минеш за нормален, ако си мълчиш през повечето време.

— Какви са тези закопчалки тук?

— Наричат се ципове. Трябва да държиш този отпред затворен, приятел. — Кинг стана. — Кийн слезе в клуба. Навън вече е залязло. Уволнен съм.

— Какво означава това? Мога ли да помогна?

— Не, мамка му! Прекрати договора ми за работа. Ще трябва да се примири. Щом той тръгва и аз тръгвам. Колкото и да не му харесва.

— Той мисли, че всички ще умрем.

— Прав е, рано или късно всеки умира. Виждал ли си някога какво може да причини един вампир на човек?

— Видях онова, което сполетя брат ми.

Странните очи на Кинг помръкнаха.

— Да, да, разбира се. Е, затова нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам някой да стори същото с мен. Прав е, има някакъв смут. Щом ще се води битка, и аз ще участвам.

„Исполински ръст — помисли си Хойт, — страховито лице и голяма сила.“

— Ти си воин.

— И то какъв! Ще сритам задниците на доста вампири, повярвай ми. Но не и тази нощ. Какво ще кажеш да слезем и да погледнем как върви купонът?

— В неговия… — как го бе нарекъл Кийън — клуб?

— Точно така. Казва се „Вечност“. Едва ли някой знае по-добре от него какво означа това.