Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (7)

Шеста глава

Преди за последен път да прегледа багажа си, Глена пречисти цялата мансарда. Хойт не възрази. Не искаше да остане и следа от онова, до което се бяха докоснали. Никакво ехо или утайка от онзи мрак в дома й.

Накрая прибра инструментите и книгите си обратно в раклата. След всичко, което бе видяла, не можеше да си позволи да рискува. Реши да я вземе цялата, заедно със сака, повечето от кристалите си, принадлежностите за рисуване, фотоапаратите и два куфара.

С тъга хвърли последен поглед към статива до прозореца и току-що започнатата картина. Ако се върне… не — когато, поправи се тя. Когато се върнеше, щеше да я довърши. Застана до Хойт и огледа купчината багаж заедно с него.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита го. — Няма ли да ме смъмриш или да подхвърлиш някоя саркастична забележка?

— Какъв смисъл има?

— Мъдър довод. Е, проблемът е как да изнесем тези неща оттук и да ги откараме до апартамента на брат ти. Съмнявам се, че той ще прояви същата мъдрост като теб. Но всяко нещо по реда си. — Заигра с медальона си, докато размишляваше. — На ръка ли ще го мъкнем или да направя магия за пренасяне? Никога не съм опитвала това.

Хойт спокойно извърна глава към нея.

— Ще ни трябват поне три от онези ваши автомобили и останалата част от деня — и той се замисли за положението. — Визуализирай апартамента на Кийън. Стаята, в която спа.

— Добре.

— Съсредоточи се. Извикай в съзнанието си всяка подробност, формите, обстановката.

Глена кимна и затвори очи:

— Опитвам се.

Той насочи силата си първо към раклата, усещайки, че в нея се крие най-мощна магия. Тя щеше да му помогне. Обиколи я три пъти, после в обратната посока, докато изричаше думите и се подготвяше да приеме и да насочи силата.

Глена полагаше усилия да се съсредоточи. В гласа му имаше някаква дълбочина, нещо възбуждащо в тембъра и начина, по които произнасяше думи на древен език. Топли вълни обляха кожата й и нахлуха в кръвта й.

Когато отвори очи, раклата бе изчезнала.

— Впечатлена съм.

Честно казано, беше изумена. Самата тя можеше, със значителна подготовка и усилия, да придвижва малки, обикновени предмети. А той с лекота бе изпратил стокилограмова ракла на километри разстояние.

Би могла да го нарисува сега, с развята мантия на ръба на скалата в Ирландия, за която й бе разказал. Да призовава бурите и да черпи сила от тях, изправен срещу нещо, което никой друг не би дръзнал да предизвика, с вяра и магия.

През тялото й премина тръпка на чиста първична страст.

— На галски ли говореше?

— Ирландски — отвърна той, но очевидно умът му бе другаде и това я накара да замълчи.

Отново закрачи в кръг, този път около куфарите с фотографските и художническите й принадлежности. Глена едва сдържа негодуванието си, но си напомни, че трябва да има вяра. Призовавайки я, затвори очи и си представи стаята за гости. Помогна му, доколкото можеше, със своята дарба.

За петнадесет минути бе постигнал нещо, което бе принудена да признае, че би й отнело часове, ако изобщо успееше да го направи.

— Е, това… това наистина си го биваше.

Загадъчните му очи все още излъчваха магическа сила, от която въздухът между тях вибрираше. Сякаш около двамата се увиваше панделка, която все повече се затягаше и ги приближаваше един към друг. Възбудата й бе толкова силна, че трябваше да напрегне волята си, за да я овладее.

— Не се обиждай, но сигурен ли си, че са там, където искаме да бъдат?

Той продължи да се взира в нея с невероятните си сини очи, докато топлите вълни в корема й станаха неудържими, сякаш всеки момент от върховете на пръстите й щеше да заструи огън.

Всичко това бе твърде силно. Напиращото желание, поривът, който се разпалваше все повече с всеки изминал миг. Понечи отново да се отдръпне, но той вдигна ръка и я спря.

Нещо в него я привличаше с такава сила, че бе неспособна да се избави от нея и да се опомни. Стоеше неподвижна, с поглед, прикован в очите му, когато той измина разстоянието, което ги делеше, с една спокойна крачка.

В следващите мигове нямаше нищо спокойно.

Рязко я притегли към себе си и тя затаи дъх, а после издаде тих стон, когато устните им се срещнаха. Горещата, опияняваща целувка я замая, наелектризира тялото й и кръвта й закипя, когато се притисна към него.

Енергично и отчаяно впи пръсти в раменете му и се впусна във вихър от усещания. За това бе копняла от първия миг, когато го бе зърнала в съня си.

Усещаше ръцете му в косите си, по тялото и лицето си и тръпнеше при всяко докосване. Сега не бе сън, а изблик на гореща плътска страст.

Той не можеше да спре. Допирът й бе като пиршество след дълъг пост и единственото, което искаше, бе да се предаде на насладата. Устните й бяха нежни и чувствени. Съвършено се сливаха с неговите, сякаш боговете ги бяха създали за това. Призованата сила бе отприщила отчаяната страст, която изгаряше тялото му, обсебваше сърцето му.

Нещо бе пламнало помежду им. Знаеше го от първия миг, макар и тогава да бе измъчван от треска и болка, докато вълците дебнеха около кръга му. Страхуваше се от него почти толкова, колкото и от онова, срещу което бе писано да се изправят заедно.

Побутна я назад, разтърсен до мозъка на костите си. Онова, което бяха събудили, бе изписано в очите й, премрежени и неустоими. Ако се предадеше на порива, каква цена щяха да платят и двамата?

Всичко имаше цена.

— Извинявай. Просто… увлякох се след магията.

— Не се извинявай. Обидно е.

„Жени!“ Само това можа да си помисли.

— А да те докосвам така не е ли?

— Ако не желаех да ме докосваш, бих те спряла. О, не се ласкай! — сопна се тя, когато забеляза изражението му. — Може да ме превъзхождаш със силата си — физическа и магическа — но бих се справила с положението. А когато смятам, че ми дължиш извинение, сама ще го поискам.

— Не мога да запазя вътрешното си равновесие на това място, с теб. — Отчаянието му бе осезаемо, както и силата му преди малко. — Това не ми харесва, както и чувствата, които ме караш да изпитвам.

— Твой проблем. Беше просто една целувка.

Хвана ръката й, преди да се отдръпне.

— Не вярвам, дори в този свят, да е било просто целувка. Ти видя срещу какво сме изправени. Желанието е слабост, която не можем да си позволим. Всичко, което имаме, трябва да бъде вложено в изпълнението на мисията ни. Няма да изложа на риск и твоя живот, и съдбата на света заради няколко минути наслада.

— Мога да ти гарантирам, че няма да бъдат само няколко. Но безсмислено е да споря с човек, който гледа на желанието като на слабост. Да го отминем като мимолетна случка и да продължим напред.

— Не искам да те наранявам — каза той с известно съжаление, а тя го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Ако още веднъж започнеш да се извиняваш, ще се озовеш по гръб на пода. — Глена взе ключовете и чантата си. — Угаси свещите, ако обичаш и да тръгваме. Искам да се уверя, че нещата ми са пристигнали невредими, а после трябва да уредим полета си до Ирландия. И да намерим начин да те измъкнем от страната.

Грабна слънчевите си очила от масата и ги сложи. Гневът й почти отшумя, когато долови учудването му.

— Тъмни стъкла — обясни тя. — За защита на очите от силното слънце и за по-секси вид.

Отвори желязната врата, озърна се и погледна жилището и вещите си.

— Трябва да вярвам, че ще се върна тук. Трябва да вярвам, че ще видя тези неща отново.

Влезе в асансьора, натисна бутона за партера и остави зад гърба си всичко, което обичаше.

 

 

Когато Кийън излезе от спалнята си, Глена беше в кухнята и готвеше. Веднага след като пристигнаха, Хойт се затвори в кабинета до хола с книгите си. От време на време до нея достигаха вълни, които издаваха, че изпълнява ритуали. Поне не й се пречкаше. Но не излизаше от мислите й.

Беше предпазлива с мъжете. Обичаше да се забавлява с тях, но не се впускаше лекомислено в интимни отношения. А с Хойт бе сторила точно това и не можеше да го отрече. Определено бе импулсивна, безразсъдна постъпка, очевидна грешка. Макар и да бе казала, че е било просто една целувка, бе изживяла непозната досега близост.

Желаеше я — несъмнено. Но изборът му бе да потуши това желание. Глена би предпочела да е обратното.

За нея желанието не бе слабост, а отвличане на вниманието. Прав бе, че не могат да си го позволят. Тази сила на характера и здравият разум бяха две от качествата, които я привличаха най-силно у него. Но за жена с нейната импулсивна натура бяха и вбесяващи.

Реши да сготви, за да бъде заета с нещо и да се опита да запази спокойствие.

Когато Кийън влезе, сънен и чаровен, тя сръчно режеше зеленчуци.

— Очевидно е, че mi casa вече е su casa^[1].

Глена не прекъсна заниманието си.

— Донесох нетрайните продукти от дома си, наред с другия багаж. Не знам дали менюто ти включва такива неща.

Той леко се намръщи при вида на суровите моркови и зелените листа.

— Едно от предимствата на съдбата ми е, че не се налага да ям зеленчуци като добро момче. — Но явно доловил аромата на онова, което къкреше на печката, той се приближи, за да вдъхне от парата над апетитния доматен сос. — От друга страна, това изглежда примамливо. — Облегна се с гръб на плота и се загледа в нея. — Ти — също.

— Не хаби съмнителния си чар заради мен. Не проявявам интерес.

— Бих могъл да поработя по въпроса само за да подразня Хойт. Би било забавно. Той се бори с изкушението да те гледа. Засега губи.

Ръката й трепна, но отново стисна здраво ножа.

— Сигурно ще успее да го надвие. Има силна воля.

— Винаги е бил такъв, ако паметта не ми изневерява. Трезвомислещ и сериозен, а дарбата му го кара да се чувства като в капан.

— И ти ли гледаш на нея по този начин? — Глена остави ножа и се обърна към него. — Като на капан. Не е така — нито за него, нито за мен. Наистина е задължаваща. Но носи и привилегии, и радост.

— Ще видим каква радост ви очаква, когато застанете на пътя на Лилит.

— Вече застанахме. Направихме магия за откриване в дома ми. Спотайва се в пещера с множество тунели. Мисля, че е близо до морето. До онази скала, на която Хойт я е предизвикал. Здравата ни разтърси. Следващия път няма толкова лесно да се отърве от нас.

— Вие двамата сте луди за връзване. — Кийън отвори фризера си и извади банка с кръв. Лицето му застина при тихия вик, който Глена не можа да сдържи. — Трябва да свикнеш.

— Добре. Ще свикна. — Продължи да го гледа, докато той наля кръвта в чаша от дебело стъкло и я сложи в микровълновата. Този път не сдържа смеха си. — Извинявай, но това е толкова странно!

Изпитателно се вгледа в нея и когато не долови и следа от злоба, се успокои.

— Искаш ли вино?

— Да, благодаря. Трябва да заминем за Ирландия.

— Вече знам.

— Веднага. Трябва да го уредим час по-скоро. Аз имам паспорт, но трябва да измислим как да измъкнем Хойт от тази страна и как да влезем с него в другата. Необходимо ни е и място, където да отседнем и… да тренираме, така да се каже.

— Това е най-лесната част — промърмори Кийън, докато й наливаше чаша вино. — Знаеш ли, не е толкова лесно да повериш отговорността за бизнеса си на някого. Особено когато човекът, на когото имам най-голямо доверие, е твърдо решен да се присъедини към свещената армия на Хойт.

— Слушай, аз прекарах днешния ден в събиране на багаж и прехвърляне на ограничените ми финанси, за да мога да платя наема си до октомври; отменях уговорки и преотстъпих някои относително доходоносни поръчки на колеги. Просто трябва да намериш решение.

Кийън извади своята чаша.

— И какви са тези доходоносни поръчки? С какво се занимаваш?

— Приложно изкуство, поздравителни картички с мистична тематика. Рисувам. Правя и снимки.

— Добра ли си?

— Не, никак не ме бива. Разбира се, че съм добра! Най-много печеля от сватбени снимки. Рисуването е по-скоро за удоволствие, но понякога продавам картини. Успявам да свържа двата края. — Глена вдигна чашата си. — А ти?

— Ако не бях добър, нямаше да оцелея цяло хилядолетие. Значи заминаваме тази вечер.

— Тази вечер? Не е възможно…

— Да се уреди — довърши той и отпи глътка.

— Трябва да проверим полетите, да купим билети…

— Имам частен самолет. Лицензиран пилот съм.

— О!

— Достатъчно опитен съм — увери я той. — Имам няколко десетилетия летателно време зад гърба си, така че няма за какво да се безпокоиш.

Вампир, който пие кръв от скъпи съдове и притежава частен самолет. Разбира се, че няма за какво да се безпокои.

— Хойт няма никакви документи за самоличност. Мога да направя магия, за да го преведем през митницата, но…

— Не е нужно.

Кийън прекоси стаята, отмести някаква плоскост на стената, която тя не бе забелязала, и отвори един сейф. Извади от него касетка с шифър, сложи я върху плота и въведе комбинацията.

— Има избор — каза той и извади шест паспорта.

— Уау! — Глена взе единия, отвори го и погледна снимката. — Удобно е, че си приличате толкова много. Очевидната липса на огледала тук ме кара да вярвам, че поверието за липсата на отражение е вярно. Няма ли проблем, когато те снимат?

— Ако използваш рефлекторен фотоапарат, при задействането на огледалото настъпва миг на озадачение. Но после щракваш — и се появявам.

— Интересно. Донесох апаратите си. Бих искала да пробвам с няколко снимки, когато има време.

— Ще си помисля по въпроса.

Тя остави паспорта.

— Дано в самолета ти има много място за багаж, защото моят е доста.

— Ще се справим. Трябва да се обадя на няколко места и да събера своя.

— Почакай. Няма къде да отседнем.

— И това не е проблем! — каза той, преди да излезе от стаята. — Имам нещо, което ще свърши работа.

Глена въздъхна и хвърли поглед към тенджерата на печката.

— Е, поне първо ще похапнем добре.

 

 

Не бе никак просто, въпреки че парите и връзките на Кийън улесняваха всичко. Този път багажът трябваше да бъде пренесен по обикновения трудоемък начин. Видя тримата мъже, с които бе свързала съдбата си, да умуват как да намалят нейния дял. Прекъсна уговорките им с категоричното: „Вземам всичко“.

Нямаше представа какво носи Кийън в единствения си куфар и двата големи метални сандъка, а и не искаше да знае.

Запита се как ли изглеждат отстрани. Двама високи тъмнокоси мъже, чернокож гигант и жена с червени коси и достатъчно багаж, за да потопи отново „Титаник“.

Възползва се от привилегията си на жена и докато мъжете товареха, огледа лъскавия и изискано обзаведен частен самолет на Кийън.

Беше проявил смелост при подбора на цветовете и не се бе скъпил — това не можеше да се отрече. Седалките бяха дълбоки, в наситеносиньо и светложълта кожа и достатъчно големи, та дори мъж с размерите на Кинг да се чувства удобно. Килимът бе толкова мек, че би могла да спи на него.

Разполагаше с малка, удобна конферентна зала, две луксозни бани и помещение, което отначало Глена взе за уютна спалня. „Нещо повече“, осъзна тя, когато забеляза, че е без прозорци и има отделна баня. Убежище.

Влезе в кухнята и одобри това, че Кийън се е погрижил да бъде заредена с продукти. Поне нямаше да гладуват по пътя към Европа.

„Европа.“ Прокара пръст по спускащите се облегалки. Винаги бе искала да отиде там и да прекара около месец в рисуване, снимане, разходки из руините на древни градове и пазаруване.

Сега заминаваше с полет, който й гарантираше комфорт над нивото на първа класа. Но нямаше да броди по свещените хълмове за развлечение.

„Е, нали искаше тръпка в живота си? — напомни си тя. — Имаш я.“

Стисна медальона на врата си и се помоли да има не само достатъчно сила, но и мъдрост да оцелее в това приключение.

Вече се бе настанила на една от седалките и с нескрито задоволство отпиваше шампанско, когато мъжете се качиха.

— Отворих бутилката — каза тя на Кийън. — Дано нямаш нищо против. Мисля, че случаят е подходящ.

— Slainte!^[2]

Той влезе направо в пилотската кабина.

— Искаш ли да те разведа? — попита тя Хойт. — Да разгледаш самолета? Кинг сигурно е летял с тази красавица толкова пъти, че му е омръзнало.

— Не може да се сравнява с редовните полети — съгласи се Кинг и си наля бира вместо шампанско. — Шефът знае как да управлява тази машина — потупа Хойт по рамото. — Не се безпокой.

Далеч не изглеждаше убеден и Глена стана, за да налее още една чаша шампанско.

— Заповядай. Пийни — да се отпуснеш. Ще прекараме цялата нощ тук.

— В птица, направена от метал. Летателна машина. — Хойт кимна и отпи от бълбукащото вино в чашата, която държеше. — Постижение на науката и техниката.

Беше прекарал два часа в проучване на историята на авиацията и самолетостроенето.

— Аеродинамика.

— Точно така. — Кинг вдигна бутилката с бира към чашите на Глена и Хойт. — Да ги разбием!

— Виждам, че нямаш търпение да се впуснеш в битката — отбеляза Глена.

— Разбира се. Кой не би бързал да спаси този скапан свят? Шефът? От няколко седмици е неспокоен, а и аз покрай него. Ако питате мен, точно това бих предписал.

— Не се ли страхуваш, че ще умреш?

— Всеки умира. — Хвърли поглед към пилотската кабина. — По един или друг начин. Освен това здравеняк като мен не се дава лесно.

Кийън се показа от кабината.

— Готови сме, момичета и момчета. Настанете се удобно, закопчайте коланите си.

— Слушам, капитане!

Кинг го последва.

Глена седна и потупа по седалката до себе си. Подготви се да успокоява Хойт при първия му полет.

— Трябва да закопчаеш предпазния колан. Ще ти покажа как.

— Знам за какво служи. Прочетох. — Хойт погледна металните токи и ги закопча. — В случай на турбулентност. Въздушни ями.

— Не изглеждаш особено разтревожен.

— Преминах през Вратите на времето — напомни й той. Започна да си играе с бутоните и се усмихна, когато облегалката се спусна и отново се вдигна. — Мисля, че ще бъде приятно пътуване. Жалко, че ще летим само над вода.

— О, почти забравих. — Глена пъхна ръка в чантата си и извади шишенце. — Изпий това. Ще ти помогне. Изпий го! — повтори тя, когато го видя да се мръщи. — Билки и кристали на прах. Безвредно е. Помага при гадене.

Неохотата му бе очевидна, но погълна течността.

— Прекалила си с карамфила.

— Ще ми благодариш, когато разбереш, че не се налага да ползваш торбичката за повръщане. — Двигателите забръмчаха и Глена усети вибрирането под краката си. — Духове на нощта, дайте ни крила. Да ни закриля вашата ръка, докато стъпим на земя! — Извърна глава към Хойт. — Никога не е излишно.

Не повърна, но бе очевидно, че нейната отвара и волята му водят упорита битка да издържи. Донесе му чай и одеяло, спусна седалката му назад и повдигна облегалката за крака.

— Опитай се да поспиш.

Твърде замаян, за да спори, Хойт затвори очи. Когато се увери, че е направила всичко възможно, за да му бъде удобно, Глена отиде при другите в пилотската кабина.

Звучеше музика. Позна парче на „Найн Инч Нейлс“. Кинг се бе изтегнал на седалката на втория пилот и похъркваше в такт с музиката. Глена надникна през стъклото и сърцето й се преобърна.

Не се виждаше нищо, освен мрак.

— Никога преди не съм влизала в пилотска кабина. Страховита гледка.

— Мога да изритам този от тук, ако искаш да поседиш на мястото му.

— Не, благодаря. Брат ти се опитва да поспи. Не се чувства много добре.

— Пребледняваше, когато преминавахме над Шанън. Сигурно вече е изповръщал червата си.

— Не, само му се гади. Дадох му нещо при излитането, а и желязната му воля помага. Искаш ли нещо?

Кийън хвърли поглед към нея.

— Много си загрижена.

— Твърде неспокойна съм, за да спя или дори да седя на едно място. Кафе, чай, мляко?

— Нямам нищо против кафе. Благодаря ти.

Свари го в малка кафеварка и му донесе чаша. После застана до него и се загледа в нощното небе навън.

— Какъв беше той като малък?

— Вече ти казах.

— Съмнявал ли се е някога в силата си? Искало ли му се е да не я притежава?

Странно бе, че жена го разпитваше за друг мъж. Когато не говореха за себе си, жените обикновено му задаваха въпроси за него самия, опитвайки се да надникнат през воала от загадъчност, който го обгръщаше.

— Никога не ми е казвал. А споделяше всичко — каза Кийън след миг. — В онези дни бяхме много близки.

— Имаше ли си някоя… приятелка навремето.

— Не. Заглеждаше се и докосваше, имаше няколко увлечения. Беше магьосник, а не свещеник. Но не е споделял, че изпитва по-дълбоки чувства към момиче. Не съм го виждал да гледа никоя така, както гледа теб. Рисковано е за теб — това бих ти казал, Глена. Любовта кара смъртните да оглупяват.

— А аз бих казала, че ако човек не може да обича, когато е изправен пред лицето на смъртта, не си струва да се бори с нея. До Лилит лежеше дете, той каза ли ти?

— Не. Трябва да разбереш, че при тях няма сантименталност, няма чувства. Едно дете е лесна плячка и сладко лакомство.

Стомахът й се преобърна, но тонът й остана спокоен.

— Беше между осем-десет годишно — продължи Глена. — Лежеше до нея в леглото й в онези пещери. Тя го направи като себе си. Превърна онова дете в звяр.

— Което събужда в теб ужас и гняв, а това са ценни човешки чувства. Ужасът и гневът могат да бъдат силни оръжия, ако попаднат в подходящи ръце. Но помни едно. Ако видиш същото дете или друго като него, забрави за жалостта, защото то ще те убие без капка жал, ако ти не го убиеш първа.

Глена се загледа в профила на Кийън, който толкова приличаше на профила на брат му и все пак бе различен. Искаше й се да го попита дали някога е убивал или превръщал дете във вампир, но се боеше от отговора, а Кийън й бе нужен.

— Ти способен ли си на това — да погубиш дете, в каквото и да се е превърнало?

— Без колебание и жал. — Хвърли поглед към нея, който й подсказа, че се бе досетил за другите въпроси, които се въртяха в главата й. — Ако ти не си способна, не можеш да помогнеш нито на нас, нито на себе си.

Глена безмълвно се оттегли и отново се изтегна до Хойт. След разговора с Кийън я побиваха хладни тръпки и тя се сгуши до брат му, завита до шията със своето одеяло.

Когато най-сетне заспа, в съня й се явиха деца със златисти коси и окървавени остри зъби.

Внезапно се събуди и видя Кийън надвесен над нея. В гърлото й се надигна писък, но осъзна, че той просто побутва Хойт да се събуди.

Бързо приглади косите си назад. Чу ги да разменят няколко думи шепнешком и както осъзна — на ирландски.

— Говорете на английски, ако обичате. Не познавам добре езика, още по-малко диалектите.

Яркосините им очи се приковаха в нея и Кийън се изправи, докато тя вдигаше облегалката.

— Казвам му, че остава час до края на полета.

— Кой пилотира самолета?

— Кинг пое управлението за малко. Ще кацнем на разсъмване.

— Добре. Чудесно! — Глена едва сдържа прозявката си. — Ще приготвя закуска и кафе, така че… на разсъмване?

— Да. Нужен ми е дебел пласт облаци. Ако завали дъжд още по-добре. Можете ли да направите това? Иначе Кинг ще трябва да приземи самолета. Ще се справи, а аз ще прекарам последния час и деня в опашката.

— Казах, че мога и ще го направя.

— Ще го направим заедно — поправи го Глена.

— Е, побързайте. Случи ми се да се поизгоря веднъж. Никак не е приятно.

— Ще ни бъдеш благодарен — промърмори тя, когато Кийън ги остави. — Трябват ми някои неща от сака.

— На мен не са ми нужни. — Хойт махна с ръка, изправи се и застана на пътеката. — Този път ще стане по моя начин. Все пак е мой брат.

— Е, добре. С какво мога да помогна?

— Извикай видението в съзнанието си. Облаци и дъжд. Дъжд и облаци. — Хойт извади жезъла си. — Виж ги, усети мириса им. Плътни и непроницаеми. Напълно скриващи слънцето. Сумрак, слаба, безвредна светлина. Виж я, почувствай я.

Задържа жезъла с две ръце, разтвори крака за равновесие и го вдигна.

— Призовавам дъжд, черни облаци да закрият небето. Призовавам облаци, от които да рукне порой. Нека се дигне вихрушка, нека ги събере в плътен слой.

Глена почувства как силата заструи от него на спирала във въздуха. Самолетът се разтресе, заподскача, но той сякаш стоеше върху гранитна скала. Върхът на жезъла засия в синьо.

Обърна се към нея и кимна.

— Това трябва да свърши работа.

— Е, добре, за мен остава да сваря кафе.

 

 

Когато кацнаха в мрачното утро, дъждът се стичаше от небето като сива завеса. Според Глена, Хойт се бе поувлякъл и пътуването с кола от летището до мястото, където щяха да отседнат, щеше да е ужасно.

Но щом слезе от самолета на ирландска земя, преживя нещо невероятно. За нейно удивление още в първия миг в съзнанието й изплува спомен за ферма — зелени поля, каменни огради и бяла къща, пред която свежият вятър развяваше прострени дрехи. В двора имаше градина с далии, големи колкото чинни за хранене, и снежнобели кали.

Видението изчезна почти толкова бързо, колкото се бе появило. Запита се дали това е спомен от друг живот, в друго време, или просто повик на кръвта. Прабаба й по майчина линия бе родена в Ирландия, във ферма в Кери.

Беше пренесла в Америка чаршафите си, най-хубавите си съдове и магическата си сила.

Глена изчака Хойт да слезе. Тази страна завинаги щеше да остане негов дом. Разбра това, когато долови радостта, изписана на лицето му. Независимо дали се намираха на оживено летище или сред пуста ливада, тук бе домът му. И част — много важна част, осъзна Глена — от това, за чието спасение би дал живота си.

— Добре дошъл у дома.

— Изглежда толкова различно.

— Отчасти — безспорно. — Тя хвана ръката му и я притисна. — Впрочем добре се справи с времето.

— Е, това поне ми е познато.

Кинг дотича, мокър до кости. От гъстите му сплъстени кичури се стичаше вода.

— Кийън урежда да докарат по-голямата част от багажа с камион. Вземете само това, което можете да носите и ви е нужно веднага. Останалото ще пристигне след около два часа.

— Къде отиваме? — попита Глена.

— Той има къща тук. — Кинг сви рамене. — Сигурно ще ни заведе там.

Въпреки че превозното им средство бе микробус, едва се побраха в него с багажа си. За Глена бе съвсем ново преживяване да пътува в проливен дъжд по мокри пътища, които изглеждаха не по-широки от ствол на дърво.

Видя живи плетове със ситни пурпурни плодове и изумруденозелени хълмове, докъдето погледът й стигаше под навъсеното небе. Видя дворове с разцъфнали цветя. Не и онзи, който за миг се бе явил в съзнанието й, но приликата бе толкова голяма, че я накара да се усмихне.

Някога бе притежавала нещо свое тук. Може би отново щеше да го притежава.

— Познавам това място — промълви Хойт. — Познавам тази земя.

— Разбира се. — Глена докосна ръката му. — Знаех си, че някои неща са останали непроменени.

— Не, бил съм точно тук. — Той протегна ръка и притисна рамото на Кийън.

— Не пречи на шофьора! — смъмри го брат му и се освободи от ръката му, преди да свие между живите плетове, по тесния черен път, които навлизаше в гората.

— Господи! — въздъхна Хойт. — Мили боже!

Къщата бе каменна, на уединено място сред дърветата и тиха като гробница. Стара и широка, с висока кула и каменни парапети на терасите. В сивия ден изглеждаше пуста и необитаема, сякаш принадлежеше на друго време.

Въпреки това отпред имаше градина с рози, лилии и огромни далии. Сред дърветата се открояваха лилавите цветове на напръстника.

— Все още я има — каза Хойт, задъхан от вълнение. — Оцеляла е.

Най-сетне разбрала, Глена отново погали ръката му.

— Това е твоят дом.

— Домът, който напуснах само преди дни. Всъщност — преди близо хиляда години. Отново съм у дома.