Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (12)

Единадесета глава

— Искаш ли нещо за болката?

Глена намаза мехлем върху парче марля.

— Какво имаш?

— Това-онова. — Внимателно сложи марлята на гърдите му. — Съжалявам, Кийън. Трябваше да заключим вратата.

— Една заключена врата не би ме спряла, особено в собствената ми къща. По-добре следващия път сложете табела, нещо от рода на… Внимавай!

— Знам, извинявай, знам. След минута ще бъде по-добре. Табела? — продължи тя с тих, успокояващ глас, докато работеше. — Нещо като: Огнени магии. Пази се!

— Не би било излишно. — Кийън почувства паренето не само с кожата си, а дълбоко, до кости, сякаш в него пламна огън като онзи, който го бе изгорил отвън. — Какво правехте там вътре, по дяволите?

— Нещо по-голямо, отколкото и двамата очаквахме. Мойра, би ли намазала още едно парче? Кийън?

— Какво?

Глена се вгледа дълбоко в очите му, докато ръцете й се плъзгаха над най-голямата рана. Усети топлина, но не и облекчение.

— Няма да подейства, ако ти не позволиш — каза тя. — Трябва да ми се довериш и да се отпуснеш.

— Висока цена за малко облекчение, особено като се има предвид, че отчасти си виновна за положението ми.

— Защо би те наранила? — Мойра продължи да слага мехлем върху марлята. — Тя има нужда от теб. Всички имаме, независимо дали ти харесва или не.

— Само минута — каза Глена. — Дай ми. Погледни ме право в очите! Да, точно така.

Този път се получи. Топлина и облекчение, топлина и облекчение.

— Да, сега е по-добре. Малко по-добре. Какво има?

За миг бе поела болката върху себе си, осъзна той. Никога нямаше да го забрави.

— Да, вече е малко по-добре. Благодаря.

Сложи още марля и се върна до куфара си.

— Само ще почистя драскотините и ще ти дам нещо, което ще ти помогне да си починеш.

— Нямам нужда от почивка.

Върна се при него и седна на леглото, готвейки се да дезинфекцира раните по лицето му. Озадачена, докосна бузата му и наклони главата му.

— Мислех, че са по-зле.

— Бяха. Почти винаги раните ми зарастват бързо.

— Радвам се за теб. Как е зрението ти?

Изгарящите му сини очи срещнаха погледа й.

— Виждам те идеално, Червенокоске.

— Не е изключено да имаш мозъчно сътресение. Възможно ли е да получиш? Да, предполагам — каза тя, преди да изчака отговора му. — Имаш ли изгаряния някъде другаде? — Понечи да отмести чаршафа и го погледна дяволито. — Вярно ли е онова, което се говори за вампирите?

Кийън се засмя, но стисна зъби при новия пристъп на болка.

— Мит. Увисваме, както преди промяната. Нямам нищо против да погледнеш, но не съм пострадал в тази област. Всичко ме връхлетя в гърдите.

— Ще уважим скромността ти… и ще запазим моите илюзии. — Когато хвана ръката му, насмешката изчезна от очите му. — Помислих, че сме те убили. Той — също. Сега страда.

— О, значи той страда? Може би иска да се разменим?

— Знаеш, че би искал да бъде на твое място. Каквото и да изпитваш към него, той те обича. Не можеш да го отречеш, а и не е имал цяла вечност да забрави, че сте братя, както и ти.

— Престанахме да бъдем братя в нощта, когато умрях.

— Не, не сте. Самозаблуждаваш се, ако вярваш в това. — Глена стана от леглото. — Направих каквото можах. Ще се върна след час и ще те полекувам още малко.

Събра нещата си. Мойра се измъкна от стаята преди нея и я изчака.

— Какво му причинихте?

— Не съм напълно сигурна.

— Трябва да знаеш. Можем да го използваме като мощно оръжие срещу неговия вид.

— Не съумяхме да го контролираме. Не знам дали изобщо бихме могли.

— Трябва да опитате — настоя Мойра.

Глена отвори вратата на стаята и внесе куфара си вътре. Не бе готова да се върне в кулата.

— Бих казала, че по-скоро то ни контролираше. Беше огромно и мощно. Толкова мощно, че никой от нас не можа да го овладее. Дори заедно не успяхме да го възпрем, а усещах здрава връзка помежду ни, както с никого преди. Сякаш бяхме влезли в слънцето.

— Слънцето е оръжие.

— Ако не знаеш как да използваш меч, можеш да отсечеш собствената си ръка, вместо нечия друга.

— Човек се учи.

Глена се отпусна на леглото и протегна ръка.

— Чувствам се разтърсена из основи — каза тя, докато се взираше в треперещите си пръсти. — Части на тялото ми, които не предполагах, че е възможно да затреперят, сега трептят като ръката ми.

— Досаждам ти. Извинявай. Изглеждаше толкова уверена, толкова спокойна, докато лекуваше вампира.

— Той си има име. Кийън. Започни да го използваш. — Укорът в гласа й накара Мойра рязко да извърне глава и широко да отвори очи. — Съжалявам за майка ти. Ужасно съжалявам, но той не я е убил. Ако убиецът й бе рус и синеок мъж, нима би намразила всички мъже с руси коси и сини очи?

— Не е същото, далеч не е същото.

— Близко е, особено в нашия случай.

Чертите на Мойра застинаха в израз на непреклонност.

— Дадох му да пие кръв и направих малкото, което можах, за да облекча болките му. Помогнах ти да лекуваш раните му. Би трябвало да е достатъчно.

— Не е. Почакай! — нареди Глена, когато Мойра се обърна, готова да си тръгне. — Почакай! Наистина съм разтърсена, затова съм сприхава. Дай ми време. Ако преди малко съм изглеждала спокойна, то е, защото винаги постъпвам така. Първо преодолей кризата, после рухвай. Вече съм на път да рухна. Но това е истина, Мойра. Както и онова, което ти каза вътре. Той ни е нужен. Трябва да започнеш да гледаш на него като на човек, а не като на по-нисше създание.

— Те я разкъсаха на парчета. — Очите на Мойра се насълзиха и съпротивата й рухна. — Не, не, той наистина няма нищо общо. Вдигна меча си в моя защита. Знам го, но не мога да го почувствам. — Сложи ръка на гърдите си. — Не мога. Те не ме оставиха да изживея мъката си. Да поскърбя за собствената си майка. Сега съм тук, изпълнена с мъка и ярост. Кръв и смърт. Не желая това бреме. Да бъда далеч от народа си, от всичко, което познавам. Защо сме тук? Защо ни бе възложена тази мисия?

— Не знам, и това отново е липса на отговор. Съжалявам, искрено съжалявам за майка ти, Мойра. Но ти не си единствената, изпълнена с мъка и ярост. Не си единствената, която търси отговори и копнее да се върне към живота, който е познавала.

— Един ден ти ще се върнеш към своя. А аз никога не ще мога. — Рязко отвори вратата и побягна навън.

— Страхотно. Просто страхотно!

Глена закри лицето си с ръце.

 

 

В кулата Хойт сложи всеки от кръстовете върху парче бял плат. Бяха студени и въпреки че металът леко се бе замъглил, блясъкът им го заслепяваше.

Повдигна котела на Глена. Беше почернял. Едва ли можеше да се използва отново. Но и едва ли му бе писано. От свещите, в които тя бе издълбала символи, а той бе запалил, бяха останали само капки восък по пода. Трябваше да бъде почистен. Цялата стая се нуждаеше от пречистване, преди в нея да се правят други магии.

Кръгът стоеше, вдълбан в пода като тънка бяла ивица. Дъските и стените отвъд вратата все още бяха изцапани с кръвта на брат му.

„Жертва“, помисли си той. Силата винаги изискваше жертви. Свещникът на майка му и пръстенът на бабата на Глена не се бяха оказали достатъчни.

Светлината бе засияла, силна и ярка като неудържим пожар. Но не бе изгорила кожата му. Протегна ръка и я огледа. Нямаше нито следа. Все още трепереше, но бе непокътната.

Светлината го бе изпълнила и завладяла. Беше го свързала с Глена така съвършено, че почти се бяха превърнали в една личност, в една сила.

Тази сила бе фантастична и опияняваща.

И бе връхлетяла брат му като гнева на боговете. Поразявайки другата му половина, беше накарала магьосника да полети със светкавицата.

Сега чувстваше в себе си празнота. Онази част от силата му, която бе останала в него, тежеше като олово, а чувството за вина правеше бремето още по-непосилно.

Не можеше да стори нищо друго, освен да възстанови реда в стаята. Зае се с това и то донякъде му донесе успокоение. Когато Кинг се втурна при него, застина и се подготви да понесе очаквания удар право в лицето.

Беше като нападение на разярен овен, което го тласна с гръб към стената и го повали на пода.

— Стани! Стани, копеле!

Хойт изплю кръв. Погледът му бе премрежен и за миг зърна няколко чернокожи великани да стоят срещу него с вдигнати огромни юмруци. Подпирайки се на стената, едва успя да се изправи.

Разяреният овен отново нападна. Този път го видя през червеникава мъгла, а после настъпи черен мрак, който бавно избледня до сиво. Гласът на Кинг отекна металически в ушите му, но напрегна сили да изпълни командата му отново да стане.

Сред сивотата внезапно нахлу поток от цветове и топлина, която разсея сковаващата като лед болка.

Глена се втурна в кулата. Не се опита да избута Кинг, а енергично стовари лакът в слабините му. След това почти светкавично застана пред Хойт като щит.

— Престани! Остави го. Тъпо копеле. Хойт, лицето ти!

— Махни се! — с мъка промълви той и стомахът му се разбунтува, когато отново понечи да се изправи.

— Хайде, давай, нанеси един удар! — Кинг разпери ръце и вирна брадичка. — Ще ти позволя дори два, проклет кучи сине! Ти не даде на Кийън никакъв шанс.

— Напълно е превъртял. Остави ме! — Хойт блъсна Глена. — Давай! — каза той на Кинг. — Довърши започнатото!

Въпреки че юмруците му останаха свити, Кинг леко ги сниши. Мъжът срещу него едва стоеше на крака, с разкървавени уста и нос. Едното му око бе притворено от оток. А той се готвеше да го удари отново.

— Глупав ли е или просто е луд?

— Нито едното от двете! — сопна се Глена. — Мисли, че е убил брат си и се оставя да го пребиеш до смърт, защото се самообвинява толкова, колкото ти го обвиняваш. И двамата се лъжете. Кийън не е мъртъв, Хойт, ще се оправи. Почива си, това е. Просто си почива.

— Не е мъртъв?

— Не си успял да го очистиш — и няма да получиш друга възможност.

— О, за бога! — Глена се завъртя към Кинг. — Никой не се е опитал да убие никого.

— Стой настрана, Червенокоске! — Кинг размаха палец. — Не искам да те нараня.

— Защо? Щом той е виновен, аз съм също толкова виновна. Работехме заедно. Бяхме заети с това, за което сме дошли, по дяволите! Кийън дойде в неподходящ момент, беше просто трагична случайност. Ако Хойт можеше да го нарани съзнателно и би го направил, нима мислиш, че ти щеше да стоиш тук — жив и здрав? Щеше да те насече с мисълта си. И аз щях да му помогна.

Кинг присви разноцветните си очи и стисна устни. Но задържа юмруци до тялото си.

— Защо не го направиш?

— Защото противоречи на цялата ми същност. Ти просто не можеш да проумееш това. Но ако не си тъп като пън, би трябвало да разбираш, че каквато и привързаност да изпитваш към Кийън, Хойт изпитва същото, при това откакто се е родил. Сега се разкарай оттук! Просто излез.

Кинг отпусна ръце и ги потърка в крачолите си.

— Може би съм се излъгал.

— Голяма полза, че го казваш.

— Ще отида да нагледам Кийън. Ако състоянието му не ми хареса, ще се върна да довърша този тук.

Глена не каза нищо, докато той се отдалечаваше и пое част от тежестта на Хойт.

— Хайде, трябва да седнеш.

— Ще ме оставиш ли на мира?

— Не, няма.

В отговор той просто се отпусна на пода.

С въздишка на примирение Глена взе парче плат и наля вода от каната в плитък съд.

— Изглежда, ще прекарам вечерта в попиване на кръв.

Застана на колене до него, навлажни плата и внимателно почисти кръвта от лицето му.

— Излъгах. Ти си глупав, адски глупав. Да му се оставиш да те налага! Както и да се самообвиняваш. Освен това си страхливец.

Очите му, зачервени и подути, се втренчиха в нея.

— Внимавай.

— Страхливец — повтори тя с пресипнал глас от сълзите, които напираха в гърлото й. — Да стоиш тук, потънал в самосъжаление, вместо да слезеш да помогнеш. Вместо да видиш в какво състояние е брат ти. Впрочем в момента твоето не е много по-добро.

— Не съм в настроение да слушам упреците ти и не искам да се суетиш около мен. — Отблъсна ръцете й.

— Добре. Много добре. — Глена хвърли парцала обратно в купата и водата се разплиска на пода. — Тогава ще трябва да се погрижиш сам за себе си. Писна ми от всички ви. Самовглъбени, безволеви и безполезни същества. Ако питаш мен, Мориган направи голяма грешка, като повери на тази сбирщина спасението на света.

— Самовглъбени, безволеви и безполезни. Забрави своя принос към общия портрет. Опърничава женска.

Глена наклони глава встрани.

— Това е твърде слаб старомоден израз. Думата, употребявана в наши дни, е просто кучка.

— Вашата дума, във вашия свят.

— Точно така. Вместо да седиш тук и да се самосъжаляваш, опитай се да помислиш малко върху следното: Тази вечер постигнахме нещо изумително. — Посочи към сребърните кръстове на масата. — Несравнимо с никое преживяване, което съм имала досега. Фактът, че успяхме, би трябвало да сплоти по някакъв начин тази глупава сбирщина. Вместо това, всеки хленчи в своя ъгъл. Затова мисля, че пропиляхме магията и проиграхме шанса си.

Когато гневно се втурна навън, Ларкин дотича по стълбите.

— Кийън става. Каза, че сме загубили твърде много време и ще тренираме един час повече тази вечер.

— Можеш да му предадеш да ме целуне отзад.

Ларкин примигна, изпъна врат и я проследи с поглед, докато тя вихрено слизаше по витата стълба.

— И таз добра! — промърмори той съвсем тихо.

Надникна в кулата и видя Хойт да седи в леглото с окървавено лице.

— Пресвета Дево, тя ли ти причини това?

Хойт го изгледа намръщено и реши, че мъченията му за тази нощ не са свършили.

— Не. За бога, нима имам вид на мъж, който може да бъде пребит от жена?

— Честно казано струва ми се доста страховита. — Въпреки че би предпочел да стои далеч от места, на които се извършват магически ритуали, не можеше да го остави в това състояние. Затова се приближи и приклекна. — Добре са те подредили. Две насинени очи.

— Престани да дрънкаш. Би ли ми подал ръка?

Готов да помогне, Ларкин му предложи рамото си.

— Не знам какво става, по дяволите, но Глена фучи, а Мойра се е затворила в стаята си. Кийън изглежда, сякаш върху него се е стоварил гневът на боговете, а е станал от леглото и настоява да тренираме. Кинг отвори някакво уиски и мисля да му правя компания.

Хойт шеговито докосна скулите си и стисна зъби, когато болката скова цялото му лице.

— Нищо счупено, имам късмет. Можеше да свърши нещо полезно, вместо да изнася лекции.

— Думите са най-острото оръжие на една жена. Съдейки по вида ти, мисля, че имаш нужда от малко уиски.

— Бих пийнал. — Хойт се подпря на масата и отправи молитва бързо да възвърне равновесието си. — Ларкин, направи каквото можеш да събереш всички в тренировъчната зала. Идвам след малко.

— С риск за живота си — ще изпълня молбата ти. Ще използвам чар и сладкодумие пред дамите. Или ще успея да ги убедя, или ще ме сритат в топките.

 

 

Не го сритаха, но не заподскачаха от радост, когато ги повика. Мойра седеше с кръстосани крака на масата и с подпухнали от плач очи, отчаяна. Глена се бе усамотила в един ъгъл с чаша вино. Кинг бе седнал в друг ъгъл и потракваше с кубчетата лед в малка чаша с уиски.

Кийън барабанеше с пръсти по страничната облегалка на фотьойла си. Лицето му бе бледо като восък и белезите, които широката риза не можеше да прикрие, се открояваха на фона на снежнобелия плат.

— Остава само да зазвучи музика — отбеляза Ларкин, нарушавайки гробната тишина. — Като онази, която свирят по погребения и други подобни събития.

— Ще поработим върху добрата форма и пъргавината. — Кийън огледа всички в стаята. — Досега никой от вас не е показал, че притежава поне едно от двете.

— Има ли смисъл да ни обиждаш? — отегчено попита Мойра. — Има ли смисъл от всичко това? Кръстосване на мечове и размяна на удари? Имаше по-страшни рани от всеки пострадал от огън, когото съм виждала, а ето те отново на крак, само час по-късно. Щом магия с такава мощ не може да те унищожи, тогава какво би могло?

— Значи ако се бях превърнал в пепел, щеше да бъдеш доволна? Радвам се, че те разочаровах.

— Тя не искаше да каже това.

Глена гневно зарови пръсти в косите си.

— Откога си неин говорител?

— Нямам нужда от говорител! — сопна се Мойра. — И не желая да изпълнявам нечии нареждания през всеки проклет час от всеки проклет ден. Знам какво ги убива, прочетох достатъчно книги.

— Е, добре, щом си прочела книгите. — Кийън махна с ръка към вратите. — Заповядай, излез навън и очисти няколко вампира.

— По-добре да опитам, вместо да се въргалям по пода тук като в цирк! — гневно отвърна тя.

— Съгласен съм с Мойра за това. — Ларкин опря ръка на дръжката на ножа си. — Трябва да ги издебнем и нападнем. Не сме поставили стража, не сме изпратили разузнавачи.

— Тази война не е като другите, момче.

Очите на Ларкин светнаха.

— Не съм момче и доколкото виждам — това не е никаква война.

— Не знаеш срещу какво си изправен — отбеляза Глена.

— Нима? Бих се с тях, убих трима със собствените си ръце.

— Те бяха слаби и твърде млади. Лилит не би изпратила най-ценните си бойци срещу теб. — Кийън стана. Ходеше сковано и очевидно с усилие. — Освен това получи помощ и имаше късмет. Но ако застанеш срещу някого със закалка и умения, ще бъдеш разкъсан.

— Мога да се защитавам.

— Защити се от мен. Хайде!

— Ти си ранен. Няма да бъде честно.

— Честността е за жените. Ако ме повалиш, ще изляза с теб. — Кийън посочи към вратите. — Тази нощ отиваме на лов.

В очите на Ларкин проблесна вълнение.

— Даваш ли дума?

— Честна дума. Победи ме.

— Добре!

Ларкин бързо се устреми към него, а после се завъртя, за да избегне удар. Замахна, финтира и отново се завъртя. Кийън просто протегна ръка, сграбчи го за гърлото и го вдигна във въздуха.

— Не се опитвай да танцуваш с вампир! — каза той и го хвърли в средата на стаята.

— Копеле! — Мойра скочи и се втурна към братовчед си. — Едва не го удуши.

— Можех с лекота да го сторя.

— Наистина ли беше необходимо?

Глена стана, приближи се към Ларкин и докосна врата му.

— Хлапакът си го търсеше — отбеляза Кинг и я накара внезапно да се обърне към него.

— И двамата сте най-обикновени побойници.

— Добре съм, добре съм. — Ларкин се закашля и прочисти гърлото си. — Добра хватка — каза той на Кийън. — Не успях да я предвидя.

— Когато се научиш да предвиждаш ходовете им, тогава ще тръгнеш на лов. — Отдръпна се назад и внимателно се настани на един фотьойл. — Време е за работа.

— Ще ви помоля да изчакате.

Хойт влезе в стаята.

Кийън дори не го погледна.

— Чакахме достатъчно дълго.

— Още малко. Трябва да ви кажа нещо. Първо на теб. Проявих несъобразителност, но ти — също. Трябваше да залостя вратата, а ти не трябваше да я отваряш.

— Сега това е моята къща. Не е твоя от векове.

— Може би. Но доброто възпитание и предпазливостта изискват да почукаш на затворена врата, особено когато зад нея се правят магии, Кийън. — Изчака, докато брат му погледна към него. — Не бих те наранил съзнателно, независимо дали вярваш, или не. Не исках да пострадаш.

— Не знам дали мога да кажа същото. — Кийън вдигна брадичка към лицето му. — И това ли е резултат от магията ти?

— В известен смисъл.

— Сигурно те боли.

— Да.

— Е, поне донякъде равновесието е възстановено.

— Ето докъде стигнахме — до разчистване на сметки. — Хойт се обърна към всички в стаята. — Спорове и препирни. Беше права — каза той на Глена. — В думите ти имаше голяма доза истина, въпреки че според мен говориш твърде много.

— О, така ли?

— Не сме сплотени. А ако не станем наистина едно цяло, положението ни е безнадеждно. Дори и да тренираме във всеки един час от денонощието, нямаме никакъв шанс. Защото, както изтъкна ти, имаме общ враг, но не и обща цел.

— Целта е да се преборим с тях — прекъсна го Ларкин. — Да ги победим и да ги избием. Да ги изтребим до крак.

— Защо?

— Защото са демони.

— Той — също.

Хойт сложи ръка на облегалката зад Кийън.

— Но се бие на наша страна. Не е заплаха за Галия.

— Галия. Ти мислиш за Галия, а ти — обърна се той към Мойра — за майка си. Кинг е тук с нас, защото следва Кийън, и аз също, по свой начин. Кийън, ти защо си тук?

— Защото не следвам никого. Нито нея, нито вас.

— А ти защо си тук, Глена?

— Тук съм, защото ако не се боря, ако не опитам, всичко, което имаме, всичко, което сме, всичко, което познаваме и обичаме, може да загине. Моята същност ме принуждава да го направя. Чувствам се длъжна. И на първо място — тук съм, защото доброто се нуждае от армия срещу злато.

„Да, всички трябва да се засрамим пред тази жена“, помисли си Хойт.

— Отговорът. Единственият верен отговор. Единствено тя го даде. Световете имат нужда от нас. Това е по-важно от чест и отмъщение, лоялност и гордост. Нужни сме. Можем ли да се обединим и да постигнем тази победа заедно? Не разполагаме с хиляда години време и хиляди бойци зад гърба си. Само шестима сме — основоположниците. Не можем вечно да страним едни от други. — Отдалечи се от фотьойла на Кийън и посегна към джоба си. — Глена предложи да изработим символ за закрила, щит и знак на общата цел. Тази обща цел доведе до магия, по-силна от всичко, което познавам. Толкова силна, че не можах да я овладея. — Хвърли поглед към Кийън. — Вярвам, че те ще ни помагат да се защитаваме, ако помним, че щитът се нуждае от меч, че и двете трябва да бъдат използвани в името на една цел.

Извади кръстовете и среброто заблестя на светлината. Приближи се към Кинг и му подаде един.

— Ще го носиш ли?

Кинг остави питието си и прие кръста и верижката. Не откъсна очи от лицето на Хойт, докато го слагаше на врата си.

— Малко лед ще ти помогне за отока.

— Малко няма да ми свърши работа. А ти?

Подаде следващия кръст на Мойра.

— Ще се постарая да го заслужа. — Гузно погледна към Глена. — Тази вечер доста се изложих.

— Както всеки от нас — успокои я Хойт. — Ларкин?

— Не само заради Галия — каза той, когато взе кръста. — Вече не.

— И за теб. — Хойт понечи да подаде кръста на Глена, но се приближи и сам го сложи на врата й. — Мисля, че засрами всички ни.

— Ще се постарая да не ми стане навик. Ето. — Взе последния кръст и го окачи на врата му. После съвсем леко докосна с устни пострадалата му скула.

Най-сетне Хойт се върна при Кийън.

— Ако се каниш да ме попиташ дали ще нося едно от тези неща, не си прави труда.

— Знам, че не можеш. Знам, че си различен и все пак те моля да останеш с нас, в името на целта. — Подаде му медальон с формата на пентаграм, почти като този на Глена. — Камъкът в средата е яспис, също като тези на кръстовете ни. Все още не мога да ти осигуря защита. За това ти предлагам символ. Ще го приемеш…

Кийън безмълвно протегна ръка. Когато Хойт сложи медальона с верижката в шепата му, за миг я задържа, сякаш за да прецени тежестта.

— С метал и скъпоценни камъни не се създава армия.

— Могат да служат като оръжия.

— Наистина. — Кийън провря глава през верижката. — Е, след като церемонията приключи, ще се заловим ли най-сетне за работа?