Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (2)

Първа глава

Ейре, регион Кери

1128 година

У него се надигаше буря, черна и злокобна като онази, която бушуваше в морето. Тя караше кръвта му да кипи, вилнееше във въздуха и го разтърсваше отвътре и отвън, докато стоеше на хлъзгавата от дъжда скала.

Неговата буря се наричаше скръб.

Скръб бе това, което просветваше в очите му, яркосини като светкавиците над него. Яростта, породена от нея, струеше от върховете на пръстите му като пурпурни мълнии, които раздираха въздуха с хиляди топовни изстрели.

Вдигна високо жезъла си и със силен глас изрече магическо заклинание. Червените мълнии на гнева му и синята ярост на бурята се сблъскваха над него в страховита битка, която накара всичко живо наоколо да се изпокрие в къщи и пещери. Хората залостваха врати и прозорци и събираха децата около себе си, отправяйки трескави молитви към своите богове.

Дори феите тръпнеха в приказните си убежища.

Скалите зазвъняха, морската вода стана черна като гърлото на ада, а той продължаваше да трепери от мъка и гняв. Дъждът, който се сипеше от раненото небе, потече червен като кръв, закипя и плъзна като пламъци по земята и морето — и въздухът се изпълни със задушливия му мирис.

По-късно, за вечни времена, това щеше да се нарича Нощта на скръбта. Така я назоваваха онези, които дръзваха да заговорят за нея и да разказват за магьосника, застанал на края на скалата, под кървавия дъжд, който попиваше в дългата му мантия и се стичаше по издълженото му лице като сълзите на смъртта, докато той отправяше предизвикателство към рая и ада.

Казваше се Хойт и бе от фамилията Маккийни, за които се говореше, че са потомци на Мориган, кралица — фея и богиня. Притежаваше огромна сила, но все още бе твърде млад. Сега я излъчваше с такава страст, че не оставяше място за предпазливост, чувство за дълг или светлина. Тя бе неговият меч и копие.

Това, което призоваваше в страховитата буря, бе смъртта.

Когато вятърът засвири, той се завъртя и застана с гръб към морската стихия. Онази, която бе призовал, стоеше на хълма. На лицето й — някога лице на жена — се появи усмивка. Красотата й бе несравнима — и леденостудена. Очите й бяха нежносини, устните — като венчелистчета на роза, кожата — бяла като мляко. Когато заговори, сякаш зазвуча музика. С този глас морската сирена бе подмамила безброй мъже, обречени от мига, в който го чуеха.

— Бързаш да ме намериш? За какво си толкова нетърпелив, Маккийни, за целувката ми ли?

— Ти ли си това, което е погубило брат ми?

— Смъртта е… — въпреки дъжда, отметна качулката си назад — … сложно нещо. Твърде млад си, за да разбереш благодатта й. Дадох му нещо, което е незаменим дар, ценен и могъщ.

— Ти го обрече на вечен мрак.

— О! — махна с ръка във въздуха. — Това е малка цена за вечността. Сега светът е в негови ръце. Той има всичко, каквото пожелае. Знае повече, отколкото можеш да си представиш. Вече ми принадлежи, както никога не е принадлежал на теб.

— Ти си зъл демон, кръвта му още капе от ръцете ти. Кълна се в богинята, че ще те унищожа.

Смехът й бе звънлив като на дете, получило обещание за мечтан подарък.

— От ръцете ми — в гърлото ми. Както и моята — в неговото. Сега той е като мен — дете на нощта и сенките. Нима искаш да воюваш срещу собствения си брат? Срещу своя близнак? — Пълзящата черна мъгла заклокочи и се отдръпна като копринен плащ, когато тя запристъпва през нея. — Долавям мириса на силата ти, на скръбта и любопитството ти. Тук и сега предлагам този дар и на теб. Отново ще бъдеш заедно с брат си, Хойт от рода Маккийни. Ще ти дам смъртта, която е ключът към вечния живот.

Той сниши жезъла си и се загледа в нея през завесата от дъждовни капки.

— Кажи ми името си.

Тя се понесе над мъглата. Червената й мантия се развя зад нея и разкри изкусително издутия от гърдите й стегнат корсаж на бялата й роба. Обзе го неудържима възбуда, макар и да усещаше нечистата й сила.

— Имам толкова много — закачливо каза тя и докосна ръката му с върха на пръста си. Как се бе озовала толкова близо до него? — Искаш да изричаш името ми, докато се сливаш с мен? Да усещаш вкуса ми с устните си, както аз усещам твоя?

Гърлото му бе пресъхнало, пареше. Очите й — сини и нежни — го привличаха, примамваха го да потъне в тях.

— Да. Искам да узная това, което знае брат ми.

Този път смехът й прозвуча някак дрезгаво, като ръмжене на кръвожаден звяр. А крайчецът на нежните й сини очи доби червен оттенък.

— Ревнуваш ли?

Докосна устните му със своите. Бяха леденостудени. И в същото време — толкова съблазнителни! Сърцето му запрепуска в гърдите.

— Искам да видя това, което вижда брат ми. — Обхвана прелестната бяла гръд с ръка, но не усети никакво трепване под дланта си. — Кажи ми името си.

Тя се усмихна и острите й бели зъби заблестяха в страховитата нощ.

— Лилит те приема. Лилит те създава. Силата на твоята кръв ще се слее с моята и ще властваме над този свят, както и над всички останали.

Тръсна глава назад, готова да нанесе удар. Преливащ от скръб и яд, Хойт прониза сърцето й с жезъла си.

Звукът, който се изтръгна от нея, раздра нощта, понесе се през бурята и се сля с нея. Не бе човешки вик, нито дори рев на звяр. Беше демонът погубил брат му, който криеше своето зло зад хладна красота. Който кървеше, както видя той през зиналата рана в гърдите й, без сърцето му да бие.

Отново полетя — с въртене и писъци — когато светкавица разкъса небето. Думите, които той трябваше да изрече, бяха заглушени от ужас, докато тя се въртеше във въздуха и кръвта й капеше, смесвайки се с грозната мъгла.

— Как смееш да използваш нищожната си, жалка магическа сила срещу мен? — Гласът й трепереше от ярост и болка. — Аз съм на този свят от хиляда години.

Закри раната с ръка и тръсна окървавената си длан. Когато пръските достигнаха до рамото на Хойт, разрязаха кожата му като ножове.

— Лилит! Проклинам те! Лилит, прогонвам те от това място. С кръвта си! — Хойт извади изпод мантията си кама и плъзна острието по дланта си. — С кръвта на боговете, която тече в мен, със силата, дадена ми по рождение, аз те прогонвам и проклинам…

Това, което се устреми към него, сякаш изригна от земята и го връхлетя със стихийната сила на яростта. Вкопчени един в друг, те се претърколиха от ръба към стърчащите остри скали. През вълните на болката и страха той видя лицето, което бе отражение на неговото. Някога това бе лицето на брат му.

Хойт усети мириса на смъртта и в кървавочервените животински очи, чийто поглед срещна, видя онова, в което се бе превърнал брат му. Все пак в сърцето му проблесна малък лъч надежда.

— Кийън! Помогни ми да я спра. Все още имаме шанс.

— Виждаш ли колко съм силен? — Кийън сграбчи Хойт за гърлото и го притисна. — Това е само началото. Пред мен е цялата вечност. — Наведе се и облиза кръвта от лицето на Хойт, сякаш бе някаква игра. — Тя те иска за себе си, но аз съм гладен. Толкова гладен! А твоята кръв е и моя все пак.

В мига, в който той оголи зъби и ги впи в гърлото на брат си, Хойт заби камата в тялото му.

Кийън се сгърчи и издаде нечовешки стон. Ужасът и болката пробягаха по лицето му. Докато притискаше раната си, той полетя надолу. За миг Хойт зърна своя брат — такъв, какъвто бе преди. После всичко изчезна, освен свистенето на бурята и плющенето на дъждовните струи.

С мъка запълзя нагоре по скалата. Ръцете му, хлъзгави от кръвта и дъжда, слепешком търсеха нещо, за което да се хванат. Светкавиците озаряваха лицето му, изпито от болка, докато бавно се придвижваше с изранени пръсти. Болката във врата, където се бяха впили зъбите, го изгаряше като огън. Задъхан, най-сетне се вкопчи в ръба.

Ако тя го чакаше горе, беше загубен. Силата му го бе напуснала, изсмукана от ужаса и скръбта. Нямаше нищо друго, освен камата, все още обагрена от кръвта на брат му.

Но когато за сетен път напрегна сили, за да стигне до ръба, когато се обърна по гръб, обливан от неумолимия дъжд, беше сам.

Може би това бе краят. Може би бе изпратил демона обратно в ада и бе обрекъл собствената си плът и кръв на вечни мъки.

Обърна се, успя да застане на четири крака и потръпна от вкуса на пепел, който магията бе оставила в устата му.

Допълзя до жезъла си, подпря се на него и се изправи. Едва дишайки, затътри крака по пътя, който би изминал и със затворени очи. Яростта на бурята бе отслабнала, подобно на неговата и сега валеше кротък дъжд.

Долавяше мирис на домашен уют, на коне и сено, и на тревите, които бе запалил за закрила, оставени да тлеят в огнището. Но там нямаше радост, нямаше празненство.

Докато куцаше към малката си къща, дробовете му свистяха, но усилващият се вятър заглушаваше стоновете от болка. Знаеше, че ако онова, което бе погубило брат му, го връхлети сега, с него е свършено. Всеки силует, всяка сянка, хвърлена от разлюлените дървета, можеше да донесе смъртта му. И нещо по-ужасно от самата смърт.

Страхът пропълзя по кожата му като зловещи ледени тръпки. Със сетни сили той зашепна заклинания, които бяха по-скоро молитви, отправени към онзи или онова, което би се вслушало в тях.

Конят му се раздвижи под навеса и той усети топлия му дъх. Но Хойт продължи, залитайки, довлече се до вратата и влезе.

Вътре бе топло и във въздуха витаеха магическите слова, които бе изрекъл, преди да тръгне към скалите. Залости вратата, оставяйки следи от своята кръв и от кръвта на Кийън по дъските. „Дали това ще я спре?“, запита се той. Ако преданието казваше истината, тя не можеше да влезе без покана. Не му оставаше друго, освен да вярва в него и в силата на ритуала за закрила, който бе извършил за къщата си и за всичко наоколо.

Остави подгизналата си мантия да се свлече на пода и му се прииска да се просне до нея. Но трябваше да приготви еликсири за изцеление и сила. Щеше да прекара цялата нощ край огъня, очаквайки зората.

Беше направил всичко, което бе по силите му, за родителите си, за сестрите си и техните семейства. Трябваше да вярва, че е достатъчно.

Кийън бе мъртъв и създанието, което се бе явило с неговия образ и силует, бе унищожено. То вече не можеше да им навреди. Но силата, която бе преобразила брат му, можеше да го направи.

Трябваше да им осигури надеждна закрила. И отново да застане срещу жената — демон. Закле се да посвети живота си на нейното унищожение.

Ръцете му — с тънки пръсти и широки длани — трепереха, докато избираше съдове. Ярките му сини очи бяха премрежени от болката в тялото и сърцето. Чувството за вина смазваше плещите му като грамаден къс олово. А в него сякаш се бореха демони.

Не бе спасил брат си. Вместо това го бе проклел и унищожил, беше се отрекъл от него. Как бе спечелил тази ужасна победа? Кийън винаги го бе превъзхождал по физическа сила. А съществото, в което се бе превърнал, притежаваше огромна мощ.

Магията му бе прогонила навеки онзи, когото някога бе обичал. Другата му половина бе пламенна и импулсивна, докато самият той често бе муден и самовглъбен. Повече се интересуваше от своите науки и дарби, отколкото от хората.

Кийън бе този, който обичаше лова, кръчмите, жените и състезанията.

— Тази негова любов към живота… — промълви Хойт, докато работеше. — Тази негова любов го погуби. Аз унищожих само онова, което го държеше като пленник в тялото на звяр.

Трябваше да вярва в това.

Болката скова гърдите му, докато сваляше туниката си. Вече се появяваха синини, които се разпростираха по кожата му, както скръбта и вината завладяваха сърцето му. „Време е да направя нещо“, каза си той, докато слагаше мехлем. С мъка, изричайки проклятия, все пак успя да пристегне ребрата си. Знаеше, че две от тях са счупени и язденето до дома сутринта ще бъде истинско мъчение.

Взе масло с лечебна сила и се дотътри до огъня. Добави още торф и се разгоряха червени пламъци. Свари чай над тях. После се загърна с одеяло — да поседи, да пийне и да поразмишлява.

Беше роден с дарба и от ранна възраст разумно и прилежно се стараеше да я използва с чест. Дълго и в усамотение той усъвършенстваше изкуството си и се стараеше да узнае всичко за него.

Дарбата на Кийън не бе толкова силна, колкото неговата. Брат му не я ценеше достатъчно. Играеше си с магиите, забавляваше себе си и другите.

Понякога увличаше и Хойт, въпреки неохотата му. Веднъж направиха нещо наистина безразсъдно. Превърнаха едно момче, което бе повалило по-малката им сестра в калта, в ревящо дългоухо магаре.

Как се смя Кийън! Хойт трябваше да работи три дни, плувнал в пот и обзет от паника, за да развали магията, а Кийън не се разтревожи дори за миг.

Той си е магаре по рождение. Просто му дадохме истинския образ, който заслужава.

От дванадесетгодишен Кийън се интересуваше повече от мечове, отколкото от магии. „Еднакво опасни неща“, помисли си Хойт, докато пиеше горчивия чай. Брат му бе безотговорен с магиите и магьосник с меча.

Но накрая нито стоманата, нито магиите успяха да го спасят.

Облегна се назад, премръзнал до кости, въпреки тлеещия торф. В тишината подир заглъхващия тътен на бурята се чуваха ударите на дъждовните капки по покрива и виенето на вятъра в гората около къщата му.

Но тези звуци сякаш не стигаха до него. Той бе останал сам със спомените и угризенията си.

Трябваше да отиде с Кийън в селото онази вечер. Но имаше работа, а и бирата, миризмите и звуците от кръчмите и шумните компании не го привличаха.

Никога не бе пожелавал жена, а Кийън постоянно копнееше за женски ласки.

Но ако бе отишъл тогава, ако бе оставил работата на страна за една-единствена проклета вечер, Кийън щеше да е жив. Жената — демон нямаше да може да ги надвие, ако бяха отишли двамата. Благодарение на дарбата си, той щеше да прозре що за създание е тя, въпреки измамната й хубост.

Кийън нямаше да я последва, ако брат му бе до него. Сега майка им нямаше да скърби. Гробът нямаше да бъде изкопан и погребаният в него нямаше да се надигне.

Ако имаше силата да върне времето назад, би се отказал от дарбата си, само за да се върне в онзи миг, когато бе предпочел работата пред една вечер с брат си.

— За какво ми е тази дарба сега? Каква полза имам от нея? Да бъда дарен с магическа сила, а да не мога да я използвам, за да спася това, което е най-важно за мен? Проклета да е дарбата ми! — Запрати чашата си към другия край на малката стая. — Проклети да сте всички богове и феи! Той бе светлина за нас, а вие го обрекохте на мрак.

През целия си живот Хойт вършеше това, за което бе създаден, това, което се очакваше от него. Беше се отказал от стотици малки удоволствия, за да се посвети на своето изкуство. Онези, от които бе получил тази дарба, тази сила, бяха останали безучастни при гибелта на брат му.

Не бе загинал в битка или дори от чистото острие на магията, а чрез неописуемо коварство. Нима това бе отплатата, която бе заслужил за всичко сторено?

Махна с ръка към огъня и пламъците в огнището се надигнаха и заискриха. Разпери ръце и бурята в небето удвои силата си, а вятърът застена сякаш измъчваха жена. Къщата се разтърси под мощния напор на бурята и опънатите кожи на прозорците се разцепиха. В стаята нахлу леден вятър, който повали урните и развя страниците на книгите му. Сред шума, от мрака зазвуча дрезгав смях.

Нито веднъж в живота си не се бе отклонявал от своето призвание. Никога не бе използвал дарбата си, за да навреди на някого, и не се бе докосвал до черна магия.

Може би сега тя щеше да му разкрие отговора. Да му помогне отново да намери брат си. Да се пребори със звяра, зло срещу зло.

Изправи се, потискайки крещящата болка отстрани. Хвърли се към кушетката и протегна ръце към сандъка, който бе заключил с магия. Когато капакът се повдигна, той пристъпи към него и извади книгата, която стоеше затворена там от години.

В нея имаше магии, мрачни и опасни тайнства. Магии, които използваха човешката кръв, човешката болка. Магии за отмъщение и алчност, призоваващи сила, която не зачита никакви клетви, никакви обети.

Почувства топлината й в ръцете си, изкушението, чиито коварни пръсти галеха душата му.

Вземи всичко. Каквото пожелаеш. С какво другите са повече от нас, живите богове, получаващи всичко, което поискат?

Имаме това право! За нас няма правила и прегради.

Затаи дъх при вида на това, което можеше да бъде негово, ако го приеме, ако с две ръце се вкопчи в нещо, което се бе заклел никога да не докосне. Неизмеримо богатство, жени, безгранична власт, вечен живот. Отмъщение.

Трябваше само да изрече думите, да се отрече от светлината и да приеме мрака. Лепкави струйки пот запълзяха по гърба му, докато чуваше шепота на гласове от хиляди векове: Задръж я! Задръж я! Задръж я!

Погледът му се премрежи и през мъглата зърна брат си, както го бе намерил в калта край пътя. Кръвта бликаше от раните на врата му, струйки засъхваха край устните му. „Толкова е блед“, помисли си Хойт в просъница. Лицето му бе като восък в онази локва от яркочервена кръв.

Сега очите на Кийън, искрящо сини, изведнъж се отвориха. В тях се четяха болка и ужас. Срещнаха неговите с умоляващ поглед.

— Избави ме. Само ти можеш. Не съм обречен на смърт. Това е по-жестоко от ад, от изтезания. Върни ме. Поне веднъж не мисли за цената. Нима искаш да горя тук цяла вечност? В името на твоята собствена кръв, Хойт, помогни ми.

Той потръпна, но не от студа, който нахлуваше през процепите на прозорците, или от влажния въздух, а от усещането за леденостудения ръб, на който стоеше.

— Бих разменил живота си за твоя. Кълна се в себе си, в това, което бяхме ти и аз. Бих приел съдбата ти, Кийън, ако имах избор. Но не мога да го направя. Дори за теб.

Видението върху леглото изригна в пламъци и нададе нечовешки писъци. С раздиращ душата вик Хойт върна книгата обратно в сандъка. Използва силата, която му бе останала, за да го заключи, преди да се строполи на пода. Там се сви на кълбо — като безутешно ридаещо дете.

 

 

Може би бе заспал. Може би сънуваше. Но когато се опомни, бурята бе отминала. В стаята проникваше светлина, все по-ярка и сияйна, която заслепяваше очите му. Примигна и затаи дъх от болката в ребрата, когато понечи да се надигне.

Сред белите лъчи проблясваха розови и златисти нишки и от тях струеше топлина. Долови мирис на земя — силен и омайващ — и дима на торфа, който догаряше в огнището.

Видя силуета й, женствените й форми — и бе поразен от красотата й.

Това видение не бе кръвожаден демон.

Стисна зъби и застана на колене. Въпреки че в гласа му все още имаше мъка и гняв, наведе глава.

— Закрилнице.

— Детето ми.

Светлината сякаш се разтвори, за да й стори път. Косите й имаха огненочервен цвят — като на воин — и се спускаха по раменете й на копринени талази. Очите й бяха зелени като горски мъх и го гледаха с нежност, породена от състрадание. Бялата й роба бе обшита със злато, което й се полагаше по право. Въпреки че бе покровителка на воините, не носеше броня и меч.

Наричаше се Мориган.

— Ти се бори достойно.

— Загубих. Загубих брат си.

— Нима? — Тя пристъпи напред и му подаде ръка да се изправи. — Остана верен на клетвата си, въпреки че изкушението бе голямо.

— Може би щях да успея да го спася.

— Не. — Докосна лицето му, Хойт почувства топлината й. — Щеше да загубиш и него, и себе си. Уверявам те. Можеше да размениш живота си за неговия, но не и да пожертваш душата си или някоя друга душа. Ти притежаваш ценна дарба, Хойт.

— Каква е ползата от нея, щом не мога да защитя собствената си кръв? Нима боговете искат подобна жертва — да обрекат един невинен на такова страдание?

— Не е прокълнат от боговете. И спасението му не е в твои ръце. Но има жертви, които трябва да бъдат направени. Битките са неизбежни. Ще се пролее кръв, ще пострадат и невинни хора. Ти си избран за велик поход.

— Каквото повелиш, закрилнице.

— От теб се очаква наистина много. Както и от други. Ще се води война — най-страшната, откакто свят светува. Добро срещу зло. Ти трябва да обединиш силите.

— Нямам нужните способности. Нямам желание. Аз съм… уморен съм, богиньо. — Седна на ръба на кушетката си, наведе глава и закри лицето си с длани. — Трябва да отида при майка си. Трябва да й призная, че се провалих. Не успях да спася сина й.

— Не си се провалил. Устоявайки на силите на мрака, ти заслужи честта да използваш своята дарба, за да се изправиш срещу онова, което би унищожило светове, и да го възпреш. Отърси се от самосъжалението!

Резкият тон го накара внезапно да вдигне глава.

— Навярно дори боговете скърбят, закрилнице. Тази нощ аз убих брат си.

— Брат ти бе убит от звяра преди седмица. Онова, което падна от скалите, не беше твоят Кийън. Знаеш го. Но той… не е загубен навеки.

Хойт колебливо се изправи.

— Значи е жив.

— Това не е живот, а бездиханно съществуване, без душа и сърце. То има име, все още неизречено в този свят. Нарича се вампир. Храни се с кръв — каза тя и пристъпи към него. — Дебне човешките същества, отнема живота им, или по-лошо — превръща ги в жертви на самите себе си. То се разпространява като зараза, Хойт. Няма лице и трябва да се крие от слънцето. Именно с него трябва да се пребориш, както и с другите демони, които вече се събират. Ще се изправиш срещу тази сила на празненството за Самен^[1]. Трябва да излезеш победител — или и този свят, и световете, които все още не познаваш, ще бъдат завладени.

— Как да се преборя с тях? Как да ги надвия? Не аз, а Кийън беше воинът.

— Трябва да напуснеш това място и да тръгнеш на път. Едни сами ще дойдат при теб, други ти ще издириш. Вещицата, воинът, ученият, дареният с много образи и онзи, когото си загубил.

— Още само пет? Шестима срещу армия от демони? Повелителко…

— Кръг от шестима, могъщ и истински като Божествена ръка. След като го създадете, ще ви последват и други. Но шестимата ще бъдете моята свита, шестимата ще го изградите. Ще се учите и ще придобивате нов опит, ще станете по-силни от числото си. Месец да се съберете и още един — за учение и познание. Битката ще започне на Самен. Ти, дете мое, си първият ми избраник.

— Искаш от мен да изоставя семейството си, след като онова, което погуби брат ми, може да споходи и тях?

— Силата, която погуби брат ти, е техен предводител.

— Раних я. Причиних й болка.

Споменът за това се надигна в него като жажда за отмъщение.

— Да, успя, направи първата си крачка към онова време и онази битка. Тя носи белега ти и ще те преследва.

— Ако я намеря, ще я унищожа още сега.

— Не можеш. Все още е много по-силна от теб, сине, не си готов да се изправиш срещу нея. През всичкото това време жаждата й ще става все по-неутолима, докато пожелае да унищожи цялото човечество. Ще получиш своето отмъщение, Хойт — увери го тя и се изправи. — Ако я победиш. Ще изминеш дълъг път и ще страдаш. И аз ще страдам чрез твоята болка, защото си мое дете. Нима мислиш, че съдбата и щастието ти не означават нищо за мен? Ти си мой син, също както и на майка си.

— А какво ще стане с нея, закрилнице? С баща ми и сестрите ми, със семействата им? Лишени от моята закрила, те могат да станат първите жертви в битката, за която говориш.

— Опасността ще дойде и ще отмине, но близките ти ще бъдат в безопасност. — Мориган разпери ръце. — Любовта ти към тях е част от твоята сила и няма да те моля да се отречеш от нея. Ще можеш да мислиш трезво едва когато се увериш, че нищо не ги заплашва.

Наклони глава назад и вдигна ръце — с шепи, разтворени като чаша. Земята под нея леко потрепери и когато Хойт вдигна поглед видя звезди, прелитащи по нощното небе. Тези светли точки се насочиха към ръцете й и от тях лумнаха пламъци.

Сърцето му запрепуска зад натъртените ребра, докато тя говореше и огненочервените й коси се развяваха около озареното й от светлина лице.

— Изкован от боговете, от светлината на нощта. Символ и щит, прост и истински. За вярата и предаността си получаваш тези дарове. Магическата сила ще устои на всички кръвопролития. Твоята сила и моята сила.

Болка разряза дланта му. Загледа се в кръвта, която се събра в шепата му и в огъня, който гореше в нейната.

— Така тя ще се съхрани във вечността. Благословени са онези, които носят Кръста на Мориган.

Огънят угасна и в ръцете на богинята заблестяха сребърни кръстове.

— Хората, които те закрилят, трябва да ги носят винаги, до самата си смърт. Така ще знаеш, че са в безопасност, когато се разделиш с тях.

— Ако го направя, ще пощадиш ли брат ми?

— Пазариш се с боговете?

— Да.

Тя му се усмихна с майчинска нежност.

— Затова си избран, Хойт, защото притежаваш дързост. Ще напуснеш този край и ще събереш онези, чиято сила е нужна. Ще се подготвяте и обучавате. Битките ще се водят с меч и нож, със зъби и нокти, с хитрост и коварство. Ако победите, в световете ще настъпи равновесие и ще имате всичко, което пожелаете.

— Как мога да се боря с вампир? Веднъж вече загубих.

— Учи се и трупай познание — отвърна тя. — И се учи от онзи, който е като нея или е създаден от нея. Онзи, който бе твоята друга половина, преди да ти бъде отнет. Първо трябва да откриеш брат си.

— Къде?

— Не само къде, а кога. Вгледай се в огъня и ще видиш.

Хойт забеляза, че отново са в къщата му и е застанал пред огнището. Пламъците се издължиха нагоре, превърнаха се в кули. В огромен град. Зазвучаха гласове, каквито никога не бе чувал. Хиляди хора бързаха по улици, покрити с нещо като камък. Край тях фучаха колесници, теглени от невидима сила.

— Какво е това място? — едва прошепна той. — В кой свят се намира?

— Нарича се Ню Йорк, а времето е хиляда години след тази, в която сме сега. Злото все още броди по света, Хойт, както и невинността и доброто. Брат ти вече е изминал дълъг път през вековете. Трябва да помниш това.

— Бог ли е сега?

— Не, вампир. Той трябва да те учи и да се бори редом с теб. Без него не ще постигнеш победа.

„Какви огромни здания!“, помисли си той. Изградени от сребро и камък, те бяха по-високи от катедрала.

— Там ли ще се води битката, в този Ню Йорк?

— Ще ти бъде казано кога, къде и как. Ще узнаеш всичко, което ти е нужно. А сега трябва да тръгваш. Иди при близките си и им дай закрилническите символи. Срещата ви ще бъде кратка, а след нея ще тръгнеш към Танца на боговете. Твоята дарба и моята сила ще те пренесат отвъд времето. Намери брат си, Хойт! Време е за началото.

Събуди се до огъня, увит в одеялото. Но видя, че не е било сън. Кръвта, която засъхваше на дланта му, и сребърните кръстове в скута му бяха истински.

Все още не се бе зазорило, но той опакова книги и еликсири, овесени питки и мед. И скъпоценните кръстове. Оседла коня си и за по-сигурно създаде нов защитен кръг около къщата си.

Обеща си да се върне тук. Щеше да намери брат си и този път — да го спаси. На каквато и да е цена.

Докато слънцето изпращаше първите си лъчи, пое по дългия път към Ан Клар и бащиния си дом.