Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (5)

Четвърта глава

Тя щеше да го намери. Щом този мъж я призоваваше в сънищата си, караше я да се носи извън тялото си и я преследваше в мислите й, щеше да го открие и да узнае защо.

От няколко дни имаше чувството, че стои на ръба на висока, люлееща се от основите си скала. От едната й страна имаше нещо светло и красиво, а от другата — студ и ужасяваща бездна. Но макар и нестабилна, скалата бе единствения свят, който познаваше.

Каквото и да бе това, което се надигаше в нея, той бе част от него, знаеше го със сигурност. Беше докоснала онази кръв с ръцете си, нали? Беше облекчила болките на плътта му и беше бдяла над него, докато в съня си се бореше с треската. Лицето му бе тъй познато. Сякаш бе спомен или човек, когото бе зърнала в съня си.

„Красив дори в страданието си“, помисли си тя, докато скицираше лицето му. Издължено, с аристократи черти. Дълъг тесен нос, изваяни устни. Високи изпъкнали скули. „Хлътнали очи“, спомни си тя, яркосини и проницателни, с почти съвършено извити над тях вежди. Контрастът на черните му коси и тези черни вежди с цвета на кожата правеше лицето му още по-неповторимо.

„Да — каза си тя, — виждам го.“ Можеше да го скицира, но докато не го откриеше, нямаше да узнае дали е трябвало да скочи от ръба на онази скала, или да се върне назад.

Глена Уорд бе жена, която искаше да знае всичко.

Е, познаваше лицето му, фигурата и допира му, дори гласа му. Знаеше — без следа от съмнение — че притежава сила. И вярваше, че носи отговорите.

Каквото и да се задаваше — а всичките й инстинкти й подсказваха, че е нещо съдбовно, той бе свързан с него. Беше й отредена важна роля, знаеше това почти откакто се бе появила на бял свят. Имаше чувството, че вече е време да изиграе тази роля. А раненият герой, забулен в мистерия, трябваше да бъде неин партньор.

Беше заговорил на галски, ирландски галски диалект. Тя имаше известни познания по този език, понякога го използваше в заклинания и се опитваше да чете по него. Но колкото и странно да бе, не само бе разбрала всяка негова дума в съня — видението, преживяването или каквото и да бе — а бе разговаряла с него на галски, сякаш й бе роден език. Това означаваше, че трябва да го търси някъде в миналото. „Доброто старо далечно минало“, реши тя. И вероятно някъде в Ирландия.

Беше направила заклинание за откриване, използвайки окървавената превръзка, която бе донесла със себе си след странното си посещение на… което и да бе онова място. Кръвта му и собствената й дарба щяха да я отведат при него.

Знаеше, че ще са необходими големи усилия и много труд. Двойно повече трябваше да се потруди, за да пренесе себе си — или поне същността си — в неговото време и страна. Това се готвеше да стори или поне да опита. Седна в своя кръг от запалени свещи и ароматът на билките се разнесе от купата. Потърси го още веднъж, съсредоточавайки се върху скицата на лицето му, с парчето от превръзката, което бе взела.

— Търси мъжа с това лице в пространство, свят и векове. Кръвта му аз държа в ръка и силата й тук зова. Ясен знак да ми даде, при него да ме отведе!

Видя го в съзнанието си, смръщил вежди и приведен над книги. Съсредоточи се и се отдръпна назад, за да огледа стаята. Апартамент? Слаба светлина огряваше лицето и ръцете му.

— Къде се намираш? — тихо попита тя. — Покажи ми.

Видя сградата, улицата.

Радостта от успеха бе примесена с озадачение. Последното, което очакваше да узнае, бе, че той се намира в Ню Йорк, на шестдесетина преки, при това в настоящето.

„Съдбите ни бързат да се срещнат“, реши Глена. Кой можеше да спори с тях?

Угаси кръга, прибра инструментите си и пъхна скицата в чекмеджето на бюрото си. Поколеба се, преди да избере тоалет. Какво да облече една жена за среща със съдбата си? Нещо екстравагантно или семпло, делово? Нещо екзотично? Накрая се спря на малка черна рокля, подходяща за всякакъв случай.

Докато пътуваше към центъра с метрото, се опита да проясни мислите си. Сърцето й биеше учестено от предчувствие, което не й даваше покой от няколко седмици. Беше предприела първата крачка към онова, което я очакваше.

Каквото и да се задаваше, каквито и събития да предстояха, искаше да бъде подготвена. Тогава щеше да вземе решения. Вагонът бе претъпкан и тя стоеше права, държейки се за халката над главата си, и леко се поклащаше в ритъма на движението. Харесваше й този учестен ритъм, бързото темпо, в което живееше градът, разнообразната музика, всички негови отсенки и нюанси. Бе отраснала в щата Ню Йорк, но не и в големия град.

И през целия си живот бе усъвършенствала дарбата си.

Сега нещо в кръвта й трептеше, сякаш дълбоко в себе си знаеше, че цял живот се е готвила за тези няколко часа.

На следващата спирка слязоха и се качиха безброй пътници. Докато потокът от звуци се плъзгаше покрай нея, в съзнанието й отново изплува образът на мъжа, когото търсеше.

„Няма лице на мъченик“, помисли си тя. Излъчваше твърде голяма сила. И твърде много гняв. Не би могла да отрече, че намира това за доста интересно съчетание.

Силата на създадения от него кръг бе впечатляваща, както и тази на преследвачите му. Явяваха се и в нейните сънища — онези черни вълци, които не бяха нито животни, нито хора, а странни въплъщения на всичко най-тъмно в човешката и животинската природа.

Вяло потърка медальона, който носеше на врата си. Е, тя също бе силна. Знаеше как да се защити.

— Тя ще изсмуче живота ти.

Гласът бе съскащ шепот, от който я побиха вледеняващи тръпки. После онова, което я бе заговорило, се плъзна в кръг около нея и студът, струящ от него, смрази дъха, който излизаше между треперещите й устни.

Другите пътници все още стояха или седяха, четяха или разговаряха. Спокойни. Без да подозират за злото, което пропълзяваше около телата им като змия.

Очите му бяха червени, предните зъби — дълги и остри. Кръвта, с която бяха изцапани, зловещо капеше от устата му. Сърцето на Глена се сви като юмрук и неудържимо запрепуска в гърдите й. Имаше човешки образ и за още по-голям ужас — носеше елегантен костюм. „Тънки сини райета“, неволно забеляза тя. Колосана бяла риза и вратовръзка със сложни шарки.

— Ние сме вечни. — Плъзна окървавената си ръка по лицето на една жена, която седеше и четеше евтин роман. Дори когато кръвта изцапа бузата й, жената просто обърна страницата и продължи да чете. — Ще ви подкараме като добитък, ще ви яздим като коне, ще ви хващаме в капани като мишки. Вашата сила е нищожна и жалка и когато свършим с вас, ще танцуваме върху костите ви.

— Тогава от какво се боите?

Създанието оголи зъби, изръмжа и скочи.

Глена едва сдържа писъка си и политна назад.

Докато влакът фучеше през тунела, то изчезна.

— Внимавайте, госпожице! — промърмори мъжът, в когото се бе блъснала, и грубо я смушка с лакът.

— Извинявайте.

Отново се хвана за халката, с лепнеща от пот ръка.

Все още усещаше мириса на кръвта, докато изминаваше последните километри до центъра.

За пръв път в живота си Глена изпита истински страх от мрака, от улиците и хората, които прелитаха покрай нея. Когато най-сетне влакът спря, беше готова да побегне. Едва потисна порива да си проправи път с лакти и да се втурне по перона към стъпалата, водещи нагоре.

Тръгна с бързи крачки. Въпреки градските шумове, чуваше бързото чаткане на токчетата си по тротоара и учестеното си дишане.

Пред входа на клуб „Вечност“ се виеше опашка. Двойки и самотници, които се тълпяха с надеждата да получат покана да влязат. Вместо да чака, тя отиде право при портиера. Усмихна му се, направи бърза магия.

Веднага я пусна, без дори да провери списъка си или личната й карта.

Вътре звучеше музика, светеха сини неонови лампи и цареше оживление. За пръв път шумните компании и пулсът на града не я вълнуваха.

„Твърде много лица“, помисли си тя. Твърде много вибрации. Искаше да открие едно-единствено лице, но това започна да й се струва невъзможно. При всяко блъсване в някого, докато навлизаше сред хората, през нея преминаваше тръпка. И я обземаше срам заради собствения й страх.

Тя не бе беззащитна, не бе слаба. Но се чувстваше така. Съществото от влака бе най-страшния й кошмар. И този кошмар не бе случаен.

Беше предназначен точно за нея.

„То долавяше страха ми“, помисли си тя. Беше се възползвало от него и я бе измъчвало, докато коленете й се бяха подкосили и надигащите се в нея писъци бяха разрязали съзнанието й като бръсначи.

Тя бе прекалено изплашена, за да посегне към единственото оръжие, което притежаваше. Магията.

Сега сред ужаса й бе започнал да се прокрадва гняв.

Винаги се бе смятала за авантюристка, жена, която бе готова на рискове в името на познанието. Жена, която притежава защитни сили и способности, каквито малцина могат да си представят. А ето я сега, разтреперана пред лицето на първата истинска опасност. Изправи гръб, овладя дишането си и се отправи към огромния кръгъл бар.

Докато пристъпваше по плочите с метален блясък, изведнъж го зърна.

Първо почувства вълна на облекчение, а после гордост, че така бързо бе постигнала успех в първото си начинание. У нея се пробуди любопитство, когато сви натам, откъдето се задаваше той. Красавецът й се стори доста по-чист. Косите му бяха небрежно разрошени, а не неподдържани, черни, лъскави и по-къси, отколкото при първата им среща. Изглеждаше все тъй тъжен, угрижен и раздразнителен. Сега бе облечен в черно, което му подхождаше. Както и зоркият, леко сърдит поглед на искрящите му сини очи.

Почти възвърнала увереността си, тя се усмихна и го пресрещна.

— Търсех те.

Кийън се спря. Отдавна бе свикнал жени да застават на пътя му. Не че не се ласкаеше от това, особено когато жената бе изключителна като тази. Тъмнозелените й очи имаха неповторим блясък и го гледаха закачливо. Устните й бяха чувствени и съвършени, гласът — нисък и дрезгав.

Имаше прелестно тяло и малката черна рокля разкриваше доста от млечнобялата кожа и красивите рамене. Би се позабавлявал с нея, ако не бе медальонът, който носеше на врата си.

Вещиците, и още повече онези, които си играеха на вещици, можеха да бъдат опасни.

— Радвам се да узная, че съм бил търсен от толкова красива жена. Бих се оставил да бъда намерен, стига да разполагам с време за това.

Понечи да се отдръпне и да продължи, но Глена докосна ръката му.

Усети нещо при допира й. Очевидно и тя, защото присви очи и усмивката й изчезна.

— Ти не си онзи мъж. Само приличаш на него. — Притисна ръката му и го накара да усети търсещата сила. — Дори не съвсем. По дяволите! — Отпусна ръката си и тръсна коси назад. — Трябваше да знам, че няма да е толкова лесно.

Този път той я сграбчи.

— Да ви намерим маса.

„В някой тъмен тих ъгъл — помисли си Кийън, — докато разбера коя е и каква е.“

— Имам нужда от информация. Търся един човек.

— Имате нужда от питие — любезно каза Кийън и бързо я преведе през тълпата.

— Слушайте, ако искам питие, сама мога да си го поръчам.

За миг й хрумна да вдигне скандал, но реши, че рискува да бъде изхвърлена от заведението. Понечи да използва силата си, но от опит знаеше, че ако ползва магическите си способности в момент на гняв, ще си навлече единствено неприятности.

Огледа се и прецени ситуацията. Клубът бе претъпкан с хора от всички прослойки. Музиката бе силна, с натрапчив бас и певица, която изричаше думите на песента с чувствен глас, подобен на котешко мъркане.

„Публично място, адски оживено — помисли си Глена, — с много хром и синя светлина — обстановка, съчетаваща изтънченост с еротика. Какво би могъл да ми стори при тези обстоятелства?“

— Взех ви за човека, когото търся. — „Поддържай разговор! — каза си тя. — Дръж се приятелски.“ — Осветлението тук не е много силно, а и толкова си приличате, че бихте могли да минете за братя. Много е важно да го открия.

— Как се казва? Може би ще успея да ви помогна.

— Не знам името му. — Този факт я накара да се почувства глупаво. — Е, добре, наясно съм как ви звучи. Но ми бе казано, че се намира тук. Мисля, че е в беда. Само ако бихте…

Опита се да отблъсне ръката му, но тя остана непоклатима като камък. „Какво би могъл да ми стори при тези обстоятелства? — каза си тя отново. — Почти всичко.“ В пристъп на паника, затвори очи и призова силата си.

Пръстите му трепнаха и я притиснаха още по-силно.

— Значи си истинска — промърмори той и очите му я пронизаха с поглед, вцепеняващ като хватката. — Мисля, че трябва да отидем горе.

— Няма да тръгна с теб за нищо на света. — У нея се прокрадна нещо подобно на страха, който я бе сковал в метрото. — Това беше слаба мощност. Повярвай ми, не знаеш какво те очаква.

— Ти ми повярвай — каза той с мелодичен глас. — Не знаеш какво те очаква, ако ме ядосаш.

Задърпа я към една вита стълба. Глена упорито отказа да помръдне от мястото си, готова да се защитава с всички средства. Заби десетсантиметровия си ток в обувката му и стовари юмрук върху челюстта му, вместо да хаби сили за писъци, занарежда заклинания.

Дъхът й секна, когато той я повдигна, сякаш бе лека като перце. Единственото й успокоение бе мисълта, че когато магията й подейства, мъжът ще се озове проснат по гръб на земята.

Все пак не престана да се съпротивлява, да рита и да забива лакти. Пое си дъх, за да нададе писък.

Отвориха се някакви врати, навярно на частен асансьор.

Пред нея застана той, от кръв и плът. Толкова много приличаше на мъжа, който я бе преметнал върху рамото си, че едва не намрази и него.

— Пусни ме, копеле, или ще превърна това място в лунен кратер!

 

 

Когато вратите на движещата се кутия се отвориха, Хойт бе връхлетян от шумове, миризми и светлини. Всички те едновременно нахлуха в съзнанието му и замаяха сетивата му. С премрежен поглед видя брат си да носи жена, която упорито се съпротивлява.

Неговата загадъчна лечителка. Потръпна, когато осъзна това. Вещицата от съня му бе полугола и използваше език, какъвто рядко бе чувал дори в най-долнопробните кръчми.

— Така ли ми се отплащаш за помощта? — Отметна буйните си коси назад и проницателните й зелени очи се втренчиха в него. После огледа Кинг от главата до петите и изръмжа. — Хайде, давайте! — подкани ги тя. — Мога да натръшкам и трима ви.

Беше преметната върху рамото на Кийън като чувал и Хойт се запита как възнамерява да изпълни заканата си. Но вещиците бяха непредсказуеми.

— Значи си истинска — тихо каза той. — Проследи ли ме?

— Не се ласкай, нещастнико.

Кийън я повдигна без никакво усилие.

— Твоя приятелка ли е? — обърна се той към Хойт.

— Не бих казал.

— Разберете се. — Кийън остави Глена да стъпи на крака и хвана юмрука, насочен към лицето му, миг преди да нанесе удар. — Свърши това, за което си дошла — каза й той. — Тихо. После си върви. Въздържайте се от магии. И двамата. Кинг!

Отдалечи се. Кинг се усмихна, сви рамене и го последва.

Глена приглади роклята си, отметна коси назад.

— Е, какво те мъчи, по дяволите?

— Все още ме болят ребрата, но почти оздравях. Благодаря ти за помощта.

Тя втренчи поглед в Хойт и въздъхна.

— Ето какво ще направим. Ще поседнем и ще ми поръчаш питие. Чувствам нужда да пийна нещо.

— Аз… нямам нито петак в този панталон.

— Нищо чудно. Аз черпя. — Хвана го под ръка, за да не го загуби отново сред тълпата и започна да си проправя път.

— Брат ми нарани ли те?

— Какво?

Трябваше да крещи. Как бе възможно човек да води разговор при този шум? Тук имаше твърде много хора. Да не би да бе някакъв панаир?

Множество жени кършеха тела в нещо като ритуален танц, облечени още по-оскъдно и от вещицата. Други седяха на лъскави маси, гледаха към тях или не им обръщаха внимание и отпиваха от големи стъклени халби и чаши.

Музиката долиташе отвсякъде.

— Попитах дали брат ми те нарани.

— Брат? Ясно. Нарани главно гордостта ми.

Поведе го по стълбите нагоре, където шумът не бе толкова непоносим. Все още стискайки ръката му, тя се огледа наляво и надясно и тръгна към нисък диван и маса със запалена свещ. Около нея се бяха скупчили петима души и сякаш говореха едновременно.

Тя им се усмихна и Хойт почувства силата, която излъчи.

— Здравейте! Май е време да си вървите у дома, а?

Петимата станаха и продължиха да бърборят, докато се отдалечаваха от масата, отрупана с прозрачни съдове за пиене, някои от които наполовина пълни.

— Съжалявам, че се наложи да разваля вечерта им, но мисля, че това е по-важно. Защо не сядаш? — Отпусна се на дивана и изпъна дългите си голи крака. — Господи, каква нощ! — Размаха ръка във въздуха, а с другата заигра с медальона си, докато изпитателно се взираше в лицето му. — Изглеждаш по-добре. Оздравя ли?

— Почти напълно. Откъде пристигна?

— Направо по същество. — Хвърли поглед към сервитьорката, която дойде да разчисти масата. — За мен мартини „Грей Гуус“, догоре, с две маслини. Сухо.

Повдигна вежди срещу Хойт. Когато той не каза нищо, показа два пръста. Приглади косите зад едното си ухо и се наведе към него. Сребърните висулки на обицата й наподобяваха келтски възли.

— Сънувала съм те и преди онази нощ. Два пъти — започна тя. — Опитвам се да запомням сънищата си, но все не успявах… до последния. Мисля, че в първия беше на някакво гробище и скърбеше. Сърцето ми се късаше, помня това чувство. Странно, че сега споменът е по-ясен. Следващия път те видях на скала, над морето. Срещу теб стоеше жена, която не беше човек. Дори в съня си се страхувах от нея. Както и ти. — Облегна се назад и потръпна. — О, да, сега си спомням всичко. Помня, че бях ужасена и че имаше буря. И ти… ти я рани. Насочих цялата сила, която имам, в опит да ти помогна. Знаех, че е… зла. Ужасно зла. Имаше светкавици и писъци… — Нуждата от питие ставаше все по-отчаяна. — Събудих се и за миг страхът се събуди с мен. После всичко избледня.

Хойт остана мълчалив и тя си пое дъх.

— Е, сега съм тук. Използвах ясновидското си огледало, използвах кристала си, но не те виждах ясно. Освен в съня си. Повика ме на онова място в гората, в кръга. Или някаква друга сила ме отнесе там. Защо?

— Не беше мое дело.

— Нито пък мое. — Затрака по масата с ноктите си, боядисани в червено като устните й. — Как ти е името?

— Хойт Маккийни.

Усмивката така преобрази лицето й, че накара сърцето му да замре.

— Не си тукашен, нали?

— Не съм.

— Ирландия, личи си по говора. В съня разговаряхме на галски, който не владея… много добре. Но мисля, важно бе не само мястото, а и времето, така ли е? Не се тревожи, че ще ме шокираш. Тази вечер съм приготвена за всичко.

Хойт се поколеба. Тя се беше появила в кръга. Нищо, което би го застрашило, не можеше да проникне там… Но макар и да знаеше, че трябва да търси вещица, тя бе твърде далеч от очакванията му.

Беше се постарала да го излекува и бе останала до него, докато вълците дебнеха отвъд кръга. Сега бе дошла за отговори и може би да помогне.

— Бях пренесен от Танца на боговете във времето, близо хиляда години напред.

— Е, добре — въздъхна дълбоко. — Може би не съм напълно подготвена. Трудно ми е да повярвам, но след всичко, което се случи дотук, би трябвало да очаквам този скок. — Вдигна чашата, която сервитьорката сложи пред нея и веднага отпи. — Особено с това за кураж. Заповядайте — каза Глена и извади кредитна карта от чантата си. — Нещо се задава — продължи тя, когато останаха насаме. — Нещо лошо. Голямо, страшно зло.

— Ти не знаеш.

— Но го виждам ясно. Но го чувствам и знам, че ти и аз сме свързани с него. Никак не се радвам. — Отпи още една глътка. — Не и след онова, което видях в метрото.

— Не те разбирам.

— Някакво ужасно създание, облечено в марков костюм — обясни тя. — Каза, че тя ще изсмуче живота ми. Мисля, че тя е жената от скалите. Честно казано, тръпки ме побиват. С вампири ли си имаме работа?

— Какво е метрото?

Глена потърка клепачи.

— Добре, по-късно ще отделя известно време, за да ти обясня най-важното в съвременния начин на живот и средствата за обществен транспорт. Но преди това държа да узная срещу какво съм изправена. Какво се очаква от мен.

— Не знам името ти.

— Извинявай. Глена. Глена Уорд — подаде му ръка. След кратко колебание той я хвана. — Радвам се да се запознаем. Е, какво става, по дяволите?

Започна разказа си, а тя продължи да отпива. Изведнъж вдигна ръка и преглътна.

— Извинявай. Искаш да кажеш, че брат ти е вампир?

— Не убива хора.

— О, добре. Страхотно! Голяма точка за него. Умрял е преди деветстотин седемдесет и няколко години и ти си дошъл тук, в настоящето, за да го намериш.

— Избран съм от боговете да събера армия, която да се бори и да победи армията от вампири, свикана от Лилит.

— Господи! Трябва да пийна още едно.

Хойт понечи да й предложи своята чаша, но тя махна с ръка и повика сервитьорката.

— Не, за теб е. Предполагам, че и ти имаш нужда.

Той се поколеба, преди да отпие, и запримигва.

— Какво е това питие?

— Мартини. Водката не може да не ти хареса — нехайно каза тя. — Доколкото знам, прави се от картофи.

Поръча още едно мартини и мезе. Вече по-спокойна, изслуша историята му докрай, без да го прекъсва.

— Значи аз съм вещицата.

Притежаваше не само красота. Не само магическа сила, а и търсещ, неуморен дух. „Някои ще издириш — спомни си той думите на богинята, — други сами ще дойдат при теб.“

Глена бе дошла сама.

— Трябва да повярвам, че си ти. С теб и брат ми ще намерим другите и ще започнем.

— Да започнем какво? Военно учение? Нима ти приличам на войник?

— Не, никак.

Тя опря брадичка на юмрука си.

— Харесва ми да бъда вещица и ценя дарбата си. Знам, че не съм я наследила случайно. Има някаква цел. Не очаквах да бъде това — погледна го съсредоточено. — Когато те видях за пръв път в съня си, разбрах, че срещата с теб е следващата крачка към целта. Ужасена съм. Истински ужасена.

— Разделих се със семейството си, за да дойда тук и да сложа началото. Оставих им само сребърни кръстове и думата на богинята, че ще бъдат закриляни. Ти не знаеш какво е страх.

— Добре. — Глена протегна ръка и я сложи върху неговата в инстинктивен жест на утеха. — Добре — повтори тя. — Заложил си много. Но аз също имам семейство. Живеят в този щат. Трябва да се уверя, че ще бъдат в безопасност. Трябва да знам, че ще доживея да изпълня мисията си. Тя знае къде съм. Изпрати онова същество да ме сплаши. Предполагам, че е много по-добре подготвена от мен.

— Тогава и ние ще се подготвим. Трябва да узная какви способности притежаваш.

— Викаш ме на кастинг? Слушай, Хойт, засега армията ти се състои от трима души. Само ще загубиш, ако ме обиждаш.

— Ставаме четирима, с краля.

— Какъв крал?

— Черният великан. Но не обичам да работя с вещици.

— Така ли? — провлачено каза Глена и се наведе към него. — Създадени сме от една и съща сила. С теб сме нещо като братовчеди, Мерлин. Освен това съм ти нужна.

— Може би си права. Богинята не каза, че ще бъде приятно, нали? Трябва да опозная силата и слабостите ти.

— Разбира се — кимна тя. — Както и аз — твоите. Вече знам, че не можеш да излекуваш дори накуцващ кон.

— Не е така. — Обидата го накара да повиши тон. — Бях ранен и не бях в състояние…

— Да излекуваш две счупени ребра и разрязана длан. Значи не можеш да се грижиш за ранените, когато успеем да съберем тази армия.

— С удоволствие ще поверя тази задача на теб! — сопна се той. — Ще създадем армията. Така е писано.

Глена подписа касовата бележка и взе чантата си.

— Къде отиваш?

— У дома. Трябва да свърша доста неща.

— Не бива. Трябва да останем заедно. Тя те познава, Глена Уорд. Познава всички ни. По-безопасно е, когато сме заедно. Така сме по-силни.

— Може би, но са ми нужни някои неща от къщи. Трябва да ги взема.

— Те са силни нощем. Изчакай, докато се съмне.

— Вече даваш заповеди?

Понечи да прояви гордост, но образът на онова, което бе пропълзяло около нея в метрото, се върна, съвършено ясен.

Той сграбчи ръката й и я задържа на мястото й. От сблъсъка на емоциите между дланите им завибрира топлина.

— Нима това е игра за теб?

— Не. Изплашена съм. Допреди няколко дни можех да разполагам с живота си, както намеря за добре. Сега нещо ме преследва и трябва да участвам в някаква апокалиптична битка. Искам да си отида у дома. Да събера нещата си. Да помисля.

— Страхът те прави уязвима и безразсъдна. На сутринта нещата ти ще бъдат там, където са сега.

Прав бе, разбира се. А и тя не бе сигурна дали има достатъчно смелост да излезе навън в нощта.

— И къде да чакам докато съмне?

— Брат ми има апартамент горе.

— Брат ти. Вампирът. — Тя се отпусна на дивана. — Голямо успокоение.

— Няма да ти навреди. Имаш думата ми.

— По-важно е да получа неговата, ако нямаш нищо против. Ако се опита… — Обърна ръката си с дланта нагоре над масата и се съсредоточи върху нея. Точно над ръката й засия малък пламък. — Ако книгите и филмите казват истината, неговият вид се бои от огъня. Само да направи опит да ме нарани — и ще го запаля. Армията ти ще намалее с един.

Хойт просто сложи ръката си върху нейната — и пламъкът се превърна в топче лед.

— Не използвай способностите си срещу мен или семейството ми.

— Хубав номер. — Глена пусна леда в празната си чаша. — Да се договорим така. Имам право да се защитавам от всичко и всеки, който се опита да ми навреди. Съгласен ли си?

— Съгласен. Няма да бъде Кийън. — Хойт стана и й подаде ръка. — Заклевам се, тук и сега, че ще те защитавам дори от него, ако представлява заплаха за теб.

— Добре. — Глена пое ръката му и се изправи. Почувства нещо, а начинът, по който зениците му се свиха, издаде, че и той го е почувствал. Не само магическа сила. — Мисля, че вече сключихме първия си договор.

Когато слязоха долу и тръгнаха към асансьора, Кийън пресече пътя им.

— Почакайте. Накъде си я повел?

— Не ме е повел — поправи го тя. — Тръгнах с него по своя воля.

— За нея не е безопасно да излиза. Може да го направи най-рано призори. Вече е била заплашена от пратеник на Лилит.

— Зарежи магиите пред вратата! — предупреди Кийън Глена. — Може да се настани в стаята за гости. За теб остава диванът, освен ако тя не те покани да споделиш леглото й.

— Ще спи на дивана.

— Защо я обиждаш? — Гласът на Хойт затрепери от гняв. — Била е изпратена: дошла е тук с риск за живота си.

— Не я познавам — спокойно отвърна Кийън. — От сега нататък искам да ме предупреждаваш, преди да каниш гостенки в дома ми. — Въведе кода за асансьора. — Когато се събудите, ще трябва да останете там, докато дойда. Ще го заключа след вас.

— А ако избухне пожар? — каза Глена с напевен тон, а той само се усмихна.

— Тогава ще отворите някой прозорец и ще полетите.

Глена влезе и хвана ръката на Хойт. После отново се обърна към Кийън с чаровна усмивка.

— Не забравяй с кого си имаш работа — каза. — Бихме могли да сторим точно това. — Когато вратите се затвориха, изсумтя: — Брат ти не ми харесва особено.

— И аз не одобрявам държането му отпреди малко.

— Впрочем можеш ли да летиш?

— Не. — Хойт хвърли поглед към нея. — А ти?

— Все още не съм се научила.