Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (21)

Двадесета глава

Блеър обичаше горите. Обичаше да вдъхва уханията им, да съзерцава високите дървета и ритмичната игра на светлини и сенки. Земята бе застлана с приказно зелен килим от мъх и шума, трупала се безчет години. Потокът, който течеше между дърветата, правеше атмосферата още по-приказна. Беше тесен и криволичещ, а водата сякаш пееше, докато се стичаше по скалите.

Беше идвала в Клеър и преди, беше се разхождала из ливадите, горите и хълмовете. Запита се как е могла да пропусне това място, щом от него тръгват корените й. Реши, че не й е било писано да го открие по-рано, а да броди точно сега, когато вече знае.

Вече бе тук, с тези хора.

„Вещицата и магьосникът“, замисли се тя. Изглеждаха изпълнени с любов, свежи и щастливи, сякаш сияеха.

За добро или за лошо — все още не можеше да разбере.

Но знаеше едно. Искаше Глена да успее да създаде огнена кама за нея.

Вещицата бе приятна жена. Със страхотни коси и изтънчен градски стил, който личеше дори в начина, по който съчетава семплите панталони и блузи. Доколкото Блеър можеше да прецени, зад тази външност се криеше забележителен интелект. Онова, което бе сторила предишната вечер, изглеждаше непривично за нея. Да приготви и сервира вечеря, да подреди стаята, в която бе решила да я настани. Беше надминала себе си и Блеър оценяваше това.

А магьосникът изглеждаше изключително сериозен. Зорко наблюдаваше и не говореше много. Събуждаше уважение. Както и магическата сила, която му пасваше като втора кожа.

По отношение на вампира се чувстваше раздвоена. Можеше да бъде мощен съюзник или враг… Никога не бе допускала, че ще може да гледа на вампир като на съюзник. Все пак бе доловила нещо в изражението му, когато брат му бе заговорил за Нола. То бе издало болката му.

Другата жена бе кротка като мушица. Мечтателна и чувствителна. Все още нямаше установено мнение за нея.

А братовчедът? Ларкин. Истинска наслада за окото. Имаше стройно атлетично тяло, което би му дало предимство в битка. И кипеше от енергия. Способността му да променя образа си можеше да се окаже ценна, ако знаеше как да я използва. Щеше да го помоли за демонстрация.

Имаше много неща за доизпипване за твърде кратко време. Щеше да стори всичко, което е по силите й, за да увеличи шансовете им да оцелеят в това изпитание.

Но сега искаше да се наслади на сутрешната си разходка из гората, на песента на потока и танца на светлината.

Заобиколи една скала и вдигна глава срещу съществото, което спеше, сгушено в сянката й.

— Това е звън за събуждане — каза тя и насочи арбалета, който носеше.

Вампирът едва успя да отвори очи.

Взе стрелата и отново я нагласи.

Уби още трима и подплаши четвърти, който побягна по пътеката, избягвайки проникващите слънчеви лъчи. Загуби го от поглед и за да не хаби напразно стрела, хукна след него.

Конят изскочи на пътеката. Лъскав черен звяр, възседнат от златокос млад бог. Ларкин замахна с меча си и съсече бягащия вампир.

— Добра работа! — извика тя.

Ларкин насочи коня към нея под шарената сянка.

— Какво правиш тук?

— Убивам вампири. А ти?

— Конят имаше нужда да потича. Не бива да ходиш толкова далеч от къщата.

— Ти също си сам.

— Не могат да настигнат този красавец. — Ларкин потупа Влад по врата. — Бърз е като вихър. Е, колко срещна?

— Четиримата, които убих, плюс петия, когото ти очисти. Може би има още.

— Четирима други, казваш. Не си губиш времето. Искаш ли да потърсим останалите?

Изглеждаше готов за това, но тя не можеше да е сигурна. Рисковано бе да работи с непознат партньор дори ако показва забележителни умения за боравене с меч.

— Достатъчно засега. Поне един от тях ще изтича при мамчето и ще докладва, че ги изтръгваме от свърталищата им през деня. Това трябва да я жегне.

— Жегне?

— Да я ядоса.

— Аха. Е, добре.

— Впрочем ще направим малка тренировка, да видя колко те бива.

— Вече видя.

— Аз съм новият ти командир. — Очевидно не бе доволен от новината, кой би го упрекнал? Ала тя протегна ръка към него. — Ще ме повозиш ли, каубой?

Той пое ръката й и с енергично движение Блеър се настани зад него.

— Колко бързо може да тича този приятел? — попита тя.

— Дръж се здраво!

Ларкин го докосна леко с пети и конят полетя.

 

 

Глена стриваше между палеца и показалеца си щипка сяра, която трябваше да добави към сместа в котела.

— На интервали, по малко — нехайно каза тя на Хойт. — Ако прекалим, ще… — Подскочи, когато течността пламна.

— Пази косата си! — предупреди я Хойт.

Грабна няколко шноли и набързо я прихвана високо.

— Как върви там?

В металното корито камата продължаваше да гори.

— Огънят все още е нестабилен. Трябва да го овладеем — или ще изгорим и вампирите, и себе си.

— Ще се получи.

Глена взе меч, потопи го в течността, застана на крачка от нея и започна заклинанието си.

Той прекъсна онова, с което бе зает, за да посъзерцава красотата, която излъчваше, докато бе изпълнена с магическата сила. Какво бе представлявал животът му, преди тя да се появи в него? Не бе чувствал такава близост с никого, дори с Кийън. Никой не го бе гледал в очите така, че да кара сърцето му да прелива от копнеж. Огънят се плъзна по ръба на котела, по острието на меча, а тя все още стоеше там, обгърната от дим и светлина. Гласът й бе като музика, силата й — като танц.

Когато пламъците угаснаха, извади меча с маша и го остави да се закали и да изстине.

— Всяко оръжие трябва да бъде заредено поотделно. Знам, че това ще отнеме време, дни, но накрая… Какво? — попита тя, когато забеляза, че Хойт се взира в нея. — Да не би да имам магически сажди по лицето?

— Не. Красива си. Ще се омъжиш ли за мен?

Глена примигна изненадано.

— Мислех, че ще говорим за това по-късно, когато всичко свърши.

— Не, не желая да чакам. С всеки ден времето ни става все по-малко. Всеки ден е ценен. Искам да се венчаем тук, в тази къща. Не след дълго заминаваме за Галия и… трябва да бъде тук, Глена, в дома, който ще създадем.

— Разбира се. Знам, че твоите роднини не могат да присъстват, освен Кийън и Блеър. Нито пък моите. Но когато заплахата отмине, Хойт, когато всички отново са в безопасност, ще искам нов ритуал тук, в присъствието на близките ми.

— Вричане във вярност сега — сватбено тържество по-нататък. Съгласна ли си?

— Идеално. Ще… сега? В този миг? Не съм готова. Първо трябва… да свърша някои неща.

— Мислех, че предпочиташ да бъдеш гола, когато извършваш ритуал.

— Много смешно. След няколко дни. Да кажем — при следващото пълнолуние.

— В края на първия месец. — Хойт кимна. — Струва ми се подходящо. Искам… Какви са тези викове?

Отидоха до прозореца и видяха Блеър и Ларкин, настръхнали един срещу друг. Мойра стоеше с ръце свити в юмруци на кръста.

— Като заговорихме за ритуали — каза Глена, — изглежда, дневната бойна подготовка е започнала без нас. Най-добре и ние да слезем.

 

 

— Тя е мудна и несръчна, а тази мудност и несръчност може да ви коства живота.

— Не е нито едното от двете! — сопна се Ларкин на Блеър. — Силата й е в лъка и в ума й.

— Страхотно! Сигурно може да убие вампир с мисълта си. Покажете ми как. Що се отнася до лъка — да, орлов поглед, но невинаги може да се убива от разстояние.

— И сама мога да говоря, Ларкин. А ти… — Мойра размаха пръст срещу Блеър. — Не ми харесва да ми говорят като на слабоумна.

— Не омаловажавам ума ти, но никак не те бива с меча. Биеш се като момиче.

— Момиче съм.

— Не и по време на тренировка, не и в битка. Тогава си войник и полът ти няма никакво значение за врага.

— Кинг й помагаше да развива силните си страни.

— Кинг е мъртъв.

Последва миг напрегната тишина, която дори брадвата на Кийън не би могла да разсече. Най-сетне Блеър въздъхна. Трябваше да признае, че последното бе твърде жестоко.

— Слушайте, онова, което е сполетяло приятеля ви, е ужасно. Определено не искам да се случи на мен. Ако не искате и вие да свършите така, ще поработим върху слабостите ви, а те не са никак малко. Можете да усъвършенствате това, което и сами умеете.

Остана на мястото си, когато Хойт и Глена се присъединиха към тях.

— Нали ти ме назначи за треньор? — попита Блеър.

— Да — потвърди Хойт.

— Без да се допиташ до нас? — Лицето на Ларкин се скова от ярост. — Нямаме ли право на възражение?

— Не. Тя е най-добрата.

— Защото е твоя роднина.

Блеър се завъртя към него:

— Защото мога да те поваля за пет секунди.

— Сигурна ли си? — Обгърна го сияние и вълкът, в който се превърна, приклекна и оголи зъби.

— Впечатляващо! — промърмори Блеър под носа си и гневът й бе изместен от искрено удивление.

— О, Ларкин, престани! — Очевидно загубила търпение, Мойра го потупа с ръка. — Ядосан е, защото ти се държа грубо с мен. Не съм заслужила да ме обиждаш. По една случайност съм съгласна с теб, че трябва да поработим върху слабостите си. — Спомни си, че и Кийън бе казал същото. — Искам да тренирам, но няма да търпя унижения.

— Нямаме време за сладки приказки — каза Блеър. — Никога не съм си падала по любезностите. Слушай, с теб можем да лакираме ноктите си и да си бъбрим за момчета, когато пожелаеш. Но по време на тренировка ще бъда истинска кучка, защото те искам жива. Боли ли, когато правиш това? — обърна се тя към Ларкин, който отново прие човешки образ. — Промяната на скелета, органите и прочие?

— Малко. — Не помнеше някой да му е задавал подобен въпрос. Гневът му отшумя така бързо, както бе пламнал. — Но е забавно, така че нямам нищо против. — Обви ръка около раменете на Мойра и леко погали ръката й, докато говореше на Хойт и Глена: — Вашето момиче тук очисти четирима вампири в гората. Аз убих петия.

— Тази сутрин? Пет? — Глена втренчи поглед в Блеър. — На какво разстояние от къщата?

— Доста близо. — Блеър кимна към дърветата. — Разузнавачи, предполагам, неособено добри. Хванах ги да подремват. Лилит ще научи и никак няма да се зарадва.

 

 

За Лилит удоволствието се състоеше не в това да убие вестоносеца, а да го направи възможно най-мъчително.

Младият вампир, проявил глупостта да се върне в свърталището след сутрешния поход на Блеър, сега се печеше на бавен огън по корем. Миризмата не бе особено приятна, но Лилит знаеше, че авторитетът изисква жертви.

Закрачи около него, пазейки дългите поли на червената си рокля от пламъците.

— Е, да повторим още веднъж — заговори тя с напевен тон — като всеотдайна учителка на любим ученик. — Човешко същество, жена, е унищожила всички, на които заповядах да стоят на пост, освен теб?

— Мъжът. — Болката превръщаше думите в неразбираеми гърлени звуци. — Конят.

— Да-да. Все забравям за мъжа и коня. — Лилит се спря и се загледа в пръстените на ръцете си. — Онзи, който се появил, след като съсякла… колко бяха, четирима от вас? — Приклекна до него и поразително заприлича на паяк, втренчил поглед в изцъклените му червени очи. — И е успяла да стори това, защото? Почакай, почакай, спомних си. Защото сте заспали?

— Те заспаха. Другите. Аз бях на пост, Ваше Величество, кълна си.

— На пост — и все пак онази единствена женска е останала жива. Жива е, защото… правилно ли запомних? Защото си избягал?

— Върнах се… да ви докладвам. — Потта му се стичаше в огъня и цвърчеше. — Другите избягаха, аз дойдох при вас.

— Браво на теб! — Закачливо потъркваше носа му, докато изричаше всяка дума, а после се изправи. — Предполагам, че трябва да те възнаградя за лоялността.

— Милост, Ваше Величество, милост.

Копринените й поли прошумоляха, когато се завъртя и се усмихна на малкото момче, седнало с кръстосани крака на земята, което се забавляваше, като откъсваше методично главите на купчина герои от „Междузвездни войни“.

— Дейви, ако съсипеш всичките си играчки, с какво ще играеш после?

Детето нацупи устни, докато обезглавяваше Ананкин Скайуокър.

— Скучни са.

— Да, знам. — Лилит ласкаво прокара ръка по златистите му коси. — Сигурно вече са ти омръзнали, а?

— Ще излезем ли навън? — Момчето заподскача и очите му светнаха като в очакване на обещана почерпка. — Ще поиграем ли навън? Моля те?

— Не сега. Не се цупи. — Тя повдигна брадичката му и закачливо го целуна по устните. — Какво ще правиш, ако физиономията ти остане такава завинаги? Какво ще кажеш за чисто нова играчка, сладурчето ми?

С поруменели от гняв закръглени бузи, момчето разкъса Хан Соло на две.

— Писна ми от играчки!

— Но тази ще бъде различна. Досега не си имал такава.

Лилит извърна глава и го накара да погледне към вампира върху горещата жарава.

Щом зърна очите им, той се сгърчи и зарида.

— За мен? — развълнувано попита Дейви.

— Само за теб. Но трябва да обещаеш на мама, че няма да стоиш твърде близо до огъня. Не искам да изгориш, малкото ми съкровище. — Целуна тънките му пръстчета, преди да се изправи.

— Умолявам ви, Ваше Величество! Милост, аз се върнах при вас.

— Презирам онези, които се провалят. Бъди добро момче, Дейви! А и не разваляй вечерята си.

Махна на Лора, която мълчаливо надничаше през вратата.

Писъците се разнесоха из стаята, преди Лилит да излезе и да заключи.

— Ловджийката — заговори Лора. — Сигурно е тя. Никоя друга жени не е достатъчно ловка, за да…

Само с един поглед Лилит я накара да замълчи.

— Не съм ти дала думата. Привързаността ми към теб е единственото, което те спасява от огъня. А тя стига дотук.

Лора покорно наведе глава и тръгна след нея към съседната стая.

— Загуби трима от добрите ми бойци. Какво обяснение ще дадеш за това?

— Нямам оправдание.

Лилит кимна, влезе в стаята и нехайно взе рубинената огърлица от скрина. Единственото, което й липсваше от човешкия живот, бе огледало. Дори след две хилядолетия все още копнееше да зърне отражението си. Да се полюбува на собствената си красота. През вековете бе погубила безброй магьосници, вещици и чародеи, наети да решат този проблем.

Това бе най-големият й провал.

— Поне имаш благоразумието да не се оправдаваш. Търпелива съм с теб, Лора. Повече от хиляда години чаках онова, което наближава. Но не понасям да се подиграват с мен. Неприятно ми е, че онези човешки същества ни изтребват безмилостно като мухи. — Настани се на едно кресло и потупа по облегалките с дългия си червен маникюр. — Е, говори! Разкажи ми за тази новоизлюпена Ловджийка.

— Предсказанието на ясновидците се сбъдна, милейди. Воин от стар род. Във вените й тече кръвта на онези, които ни покосяват като чума от векове.

— Откъде си толкова сигурна?

— Беше твърде бърза за обикновен човек. Твърде силна. Разбра какви са още преди да я нападнат онази вечер и беше подготвена. Тя е последното им попълнение. Първият Кръг е събран.

— Придворните ми учени твърдяха, че чернокожият е техният воин.

— Сбъркали са.

— Тогава каква полза имам от тях? — Лилит заигра с огърлицата, която все още държеше в ръцете си. — Как да управлявам, когато съм заобиколена от некадърници? Искам да получавам това, което ми се полага. Искам кръв, смърт и прекрасен хаос! Нима е прекалено да изисквам от онези, които ми служат, да бъдат точни в детайлите?

Лора бе спътница на Лилит от близо четиристотин години. Приятелка, любовница, слугиня. Беше сигурна, че никой не познава кралицата по-добре от нея. Наля чаша вино и я отнесе до креслото.

— Лилит — тихо заговори тя, когато й подаде чашата и я целуна, — не сме загубили нищо важно.

— Репутацията си.

— Не, съвсем не. Те се заблуждават, че са постигнали значителен напредък през последните няколко седмици, което е добре дошло за нас, тъй като ги прави прекалено самонадеяни. Успяхме да очистим момчето на Кийън, нали?

— Да. — Лилит остана с нацупени устни още миг, преди да отпие глътка. — Това ми носи известно удовлетворение.

— Идеята да го изпратиш при тях беше поредното доказателство за гениалността и силата ти. Нека избият десетки незначителни войници. Ние ги ранихме в сърцето.

— Ти си моята утеха, Лора. — Отпивайки от виното си, Лилит погали ръката й. — Права си, разбира се, че си права. Признавам, че съм разочарована. Толкова исках да разруша ядрото им, да осуетя сбъдването на предсказанието.

— Но така е по-добре, нали? Победата ще бъде по-сладка, когато ги погубиш наведнъж.

— Да-да, по-добре. Все пак… мисля, че трябва да им изпратим послание. Това ще подобри настроението ми и ще им даде добър урок. Имам идея. Ще я обмисля. — Разклати чашата си и се загледа във виното. — Един ден, много скоро, тук ще бъде кръвта на магьосника. Ще я отпивам от сребърна чаша и ще хапвам захаросани плодове между глътките. Цялата му сила ще се влее в мен и онова, в което ще се превърна тогава, ще накара дори боговете да затреперят. Сега ме остави. Трябва да съставя план. — Когато Лора се отправи към вратата, тя почука по чашата. — А, нещо огладнях след тези неприятни новини. Доведи ми някого, ако обичаш.

— Веднага.

— Постарай се да бъде свеж.

Щом остана сама, Лилит затвори очи и започна да крои планове. Докато размишляваше, писъците от съседната стая отекваха в стените на пещерата.

Присви устни. „Кой може да тъгува, докато във въздуха звъни детски смях?“, запита се тя.

 

 

Мойра седеше с кръстосани крака на леглото на Глена и я гледаше, докато работи на малката вълшебна машинка, наречена лаптоп. Отчаяно й се искаше да попадне в ръцете й. В нея се криеше необятно познание, а й бяха позволили да надникне само няколко пъти.

Беше й обещан урок, но точно сега Глена изглеждаше твърде вглъбена… а имаха само един час свободно време.

Мойра прочисти гърлото си.

— Какво мислиш за тази? — попита Глена и докосна изображението на жена с дълга бяла рокля.

Тя наклони глава, за да види по-ясно и се вгледа в екрана.

— Прелестна е. Питах се…

— Не, не за модела. За роклята. — Глена се завъртя на стола. — Имам нужда от рокля.

— О, какво се е случило с твоите?

— Нищо — засмя се сподавено и усука верижката на врата си. — Трябва ми много специална рокля. Сватбена. Мойра, ние с Хойт ще се оженим. Ще се вречем във вярност. Решихме да извършим обреда сега, а сватбеното тържество да бъде по-късно. Когато всичко свърши.

— Сгодила си се за Хойт? Не знаех.

— Стана преди малко. Знам, че навярно изглежда прибързано, но…

— О, това е чудесно! — Мойра скочи и в изблик на вълнение сграбчи Глена в прегръдката си. — Толкова се радвам за вас! За всички ни!

— Благодаря. Защо за всички ни?

— Сватбите са светли събития, нали? Светли, радостни и толкова човешки. О, ако бяхме у дома, щях да устроя сватбената гощавка, а аз все още не съм много добра в готвенето.

— Няма да се тревожим за това. Сватбите наистина са нещо светло, радостно и толкова човешко. Аз съм нормален човек и държа роклята ми да бъде най-прекрасната.

— Да, разбира се. Защо да се задоволяваш с по-малко?

Глена въздъхна щастливо.

— Слава богу! Бях малко притеснена. Трябваше да се досетя, че единственото, което ми е нужно, е женска подкрепа. Нали ще ми помогнеш? Спрях се на няколко, но трябва да стесня избора си.

— С удоволствие. — Плахо и любопитно, Мойра потупа по екрана. — Но… как ще извадиш роклята от тази кутия?

— Ще стигнем и до това, но трябва да прегледам още няколко сайта. По-късно ще ти покажа как се пазарува чрез интернет. Искам нещо… от този род.

Докато седяха една до друга, Блеър почука по касата на вратата.

— Извинявайте. Може ли за минута, Глена? Исках да поговорим за снабдяването с провизии. Предположих, че ти се грижиш за това. Хей, хубава играчка!

— Една от любимите ми. Само аз и Кийън сме в мрежата, така че ако ти трябва…

— Нося своя, но ти благодаря. Пазаруваш ли? „Неймънс“ — прочете тя, когато се приближи достатъчно. — Хубави дрешки за военно време.

— С Хойт ще се женим.

— Сериозно? Супер! — Приятелски потупа Глена по рамото. — Поздравления! Кога е големият ден?

— Утре вечер. — Когато Блеър само примигна, Глена продължи припряно: — Знам как изглежда навярно, но…

— Мисля, че е страхотно. Върхът! Животът не бива да спира. Не бива да го допуснем — това е смисълът на всичко. А и наистина е чудесно, че вие двамата сте открили нещо толкова ценно при тези екстремни обстоятелства. Едно от нещата, за които се борим, нали?

— Да. Да, така е.

— Булчинска рокля?

— Да. Благодаря ти, Блеър.

Сложи ръка на рамото й, което може би бе приятелски жест на жена, а може би окуражително потупване на боен другар. Глена предполагаше, че в случая е едно и също.

— От тринадесет години водя тази битка. По-добре от всеки знам, че ви е нужно нещо истинско, нещо значимо, което да стопли душите ви и да ви вдъхне сигурност, че мисията няма да се провали. Сега ще ви оставя.

— Искаш ли да ни помогнеш с пазаруването?

— Разбира се. — Блеър запристъпва от крак на крак. — Все едно да питаш дали искам онези кръвосмучещи демони да измрат до крак. Не искам да развалям настроението ти, но как смяташ да получиш роклята тук, и то за утре?

— Имам си начини. Най-добре е да побързам. Би ли затворила вратата? Не искам Хойт да влезе, докато ги пробвам.

— Да ги пробваш… Добре.

Блеър изпълни молбата на Глена, докато тя подреждаше кристали около и върху лаптопа. Запали свещи и застана на крачка разстояние, с протегнати напред ръце.

— Богиньо, благосклонна ти бъди и роклята след миг тук пренеси. Обгърната от светлина, нека бъде символ тя от днес на моята съдба.

Дънките и тениската на Глена затрептяха и след внезапен проблясък бяха заменени от бялата рокля.

— Уау! Страхотен начин да задигнеш стока от магазин.

— Не съм я откраднала — намръщено изгледа Блеър. — Никога не използвам силата си по този начин. Само ще пробвам няколко и когато намеря най-подходящата, ще направя друга магия, за да уредя бърза доставка. Правя го само за да спестя време, тъй като не разполагаме с много.

— Не се обиждай. Просто се пошегувах — донякъде. Ще можеш ли да сториш същото и с оръжия, ако имаме нужда от още?

— Да, предполагам.

— Радвам се да го чуя. Впрочем роклята е върхът.

— Да, прекрасна е! — съгласи се Мойра. — Великолепна.

Глена се завъртя и погледна отражението си в старинната огледална витрина.

— Слава богу, че Кийън не е изхвърлил огледалата от тази къща. Красива е. Линията ми харесва, но…

— Но не е идеалната — довърши Блеър и седна до Мойра на леглото да погледа модното ревю.

— Защо мислиш така?

— Не разкрива светлината в теб. Онази светлина дълбоко в сърцето, която те изпълва до върховете на пръстите. Обличаш сватбената си рокля и един поглед е достатъчен да решиш, че е точно тази. Другите са само за проба.

„Значи нещата са стигнали толкова далеч“, помисли си Глена, когато си спомни за видението, в което Блеър бе с годежен пръстен на ръката. И следващото, в което ридаеше сама в мрака, без пръстена.

Понечи да каже нещо, но го премълча. Беше нужно нещо повече от приятелство, за да разговарят на тази болезнена тема. Помежду им все още нямаше такава близост.

— Права си, не е идеалната. Спряла съм се на още пет, така че ще пробвам номер две.

Третата избрана се оказа точно роклята, която я накара да засияе. Дългата прочувствена въздишка на Мойра потвърди това.

— Вече имаме победител. — Блеър описа кръг с ръка във въздуха. — Завърти се. О, да, тази е твоята!

„Романтична и семпла“, помисли си Глена. Точно каквато се бе надявала да открие. Дългата пола леко се влачеше, а тънките презрамки на корсажа със сърцевидно деколте оставяха раменете й голи, съединяваха се над талията и разкриваха гърба й.

— Наистина е идеална. — Глена погледна цената и леко потръпна. — Е, опразването на кредитната ми карта не е болка за умиране, като се има предвид задаващият се апокалипсис.

— Изживей мига! — съгласи се Блеър. — Ще имаш ли воал, венец?

— Традиционният келтски обред изисква воал, но в този случай предпочитам само цветя.

— По-добре. Нежно, естествено, романтично и секси — всичко това в едно. Поръчай я.

— Мойра? — Глена извърна глава към нея и забеляза замечтания израз и сълзите на умиление в очите й. — Очевидно имам и твоето одобрение.

— Мисля, че ще бъдеш най-красивата булка.

— Е, беше много забавно. — Блеър се изправи. — Съгласна съм с нашата малка умница. Изглеждаш зашеметяващо. Но не е зле да побързате. — Докосна часовника си. — Чакам и двете ви за тренировка. Трябва да упражните някои основни хватки. Идваш ли с мен? — обърна се тя към Мойра. — Можем да започнем.

— Ще се забавя само няколко минути — каза Глена и отново се завъртя пред огледалото.

„От булчински рокли към бойни хватки“, помисли си тя. Животът й се бе превърнал в странна въртележка.

 

 

Дочул музика от стаята на Кийън, Хойт почука на вратата малко преди залез. Спомни си, че преди време дори не би му хрумнало да иска разрешение, преди да влезе при брат си.

Но тогава не му беше нужна благословията на Кийън да живее със съпругата си в своя собствен дом.

Ключалката щракна и Кийън се показа само по широк памучен панталон, със сънено изражение.

— Малко ми е рано за гости.

— Трябва да поговоря с теб насаме.

— И разбира се, не можеш да изчакаш по-удобен за мен момент. Влизай.

Хойт прекрачи прага на стаята, в която бе пълен мрак.

— Не може ли да говорим на светло?

— Аз виждам достатъчно добре, но все пак включи нощната лампа до широкото легло. — Завивките блестяха дори на тази слаба светлина, а чаршафите бяха лъскави като коприна. Кийън отиде до хладилника и извади банка кръв. — Не съм закусил. — Пъхна я в микровълновата фурна. — Какво искаш?

— Какво възнамеряваш да правиш след битката?

— Да живея живота си както преди.

— Тук ли ще живееш?

— Не мисля — отвърна Кийън с лека усмивка и взе кристална чаша от етажерката.

— Утре вечер… с Глена ще извършим брачен обред.

Кийън леко потръпна и остави чашата.

— Колко интересно! Предполагам, че трябва да те поздравя. И възнамеряваш да я отведеш със себе си, да я представиш на семейството? „Мамо, татко, това е моята невеста. Малка вещица, която забърсах от бъдещето“.

— Кийън!

— Извинявай, толкова е абсурдно, че ме разсмива. — Извади банката, разкъса я и наля затопленото съдържание в чашата. — Е, както и да е. Slainte!

— Не мога да се върна.

След първата глътка Кийън остана загледан в брат си над ръба на чашата и бавно отпусна ръка.

— Става все по-интересно.

— Няма да мога да живея в дома си, знаейки това, което вече знам. Да живея в очакване на деня, в който всеки от тях ще умре. Ти би ли го понесъл, ако можеше да се върнеш?

Кийън се намръщи над чашата си и седна.

— Не. Поради хиляди причини — и това е едната. Но ти ме забърка в тази война, а сега губиш време за венчавки?

— Човешките потребности не могат да бъдат загърбени. Когато е надвиснала подобна заплаха, стават още по-отчаяни.

— Убедил съм се в това. Виждал съм го толкова пъти. Но съм се убедил също и в това, че браковете, сключени по време на война, невинаги са сполучливи.

— Важно е и за мен, и за Глена.

— Разбира се. — Кийън повдигна чашата си и отново отпи. — Е, желая ти късмет.

— Искам да живея тук, в тази къща.

— В моята къща?

— В къщата, която беше наш дом. Да оставам настрана правата ми и родствената ни връзка. Ти имаш търговски усет. Плащаш за поддръжката на къщата, когато не си тук. Ще се освободиш от този разход. Ние с Глена ще се грижим за нея и за земите, няма да ти струва нищо.

— И как възнамерявате да изкарвате прехраната си? В днешно време няма голямо търсене на магьосници. Почакай, вземам думите си назад. — Кийън се засмя и допи кръвта. — Би могъл да натрупаш цяло състояние от телевизията и интернет. Откриваш си импулсен телефон, уебсайт — и готово. Но това не е в стила ти.

— Ще намеря начин.

Кийън остави чашата встрани и се загледа в сенките.

— Да се надяваме, че ще ти потръгне и ще можеш да се издържаш. За мен не е проблем да живеете тук.

— Благодаря.

Кийън сви рамене.

— Сложен живот си си избрал.

— Възнамерявам да го изживея пълноценно. Ще те оставя да се облечеш.

„Сложен живот“, отново си помисли Кийън, когато остана сам. Беше смаян и ядосан от факта, че завижда на брат си за него.