Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (20)

Деветнадесета глава

— Имаме много въпроси.

Блеър кимна на Глена, докато опитваше задушеното.

— Не се и съмнявам. Аз — също. Вкусно е. — Загреба още една лъжица. — Благодаря, моите поздравления за готвачката.

— Моля. Аз ще започна, ако нямате нищо против. — Глена погледна всички от компанията. — Откъде си?

— Напоследък ли? От Чикаго.

— Чикаго — в това време и в този свят?

По издължените устни на Блеър заигра усмивка. Посегна към комата хляб, който Глена бе сложила на масата, и го разчупи с пръсти, чиито нокти бяха лакирани в яркорозово.

— Да, на планетата Земя. А ти?

— Ню Йорк. Това са Мойра и братовчед й Ларкин. Те са от Галия.

— Шегуваш се. — Блеър ги погледна, докато се хранеше. — Винаги съм мислила, че тази страна е мит.

— Не изглеждаш особено изненадана, че не е.

— Вече почти нищо не може да ме изненада, още по-малко след посещението на богинята.

— Това е Хойт, магьосник от Ирландия. Ирландия от дванадесети век.

Блеър забеляза как Глена посегна към ръката на Хойт и пръстите им се преплетоха.

— Вие двамата гаджета ли сте?

— Би могло да се каже.

Тя вдигна чашата с вино и отпи малка глътка.

— Ето какво означава да си падаш по доста по-възрастни мъже. Но кой би могъл да те упрекне?

— Любезният домакин е неговият брат — Кийън, който е бил превърнат във вампир.

— Дванадесети век? — Блеър се облегна назад и дълго се взира в него с интереса, но не и с насмешката, с която бе гледала Хойт. — Имаш близо хиляда години зад гърба си? Никога не съм срещала вампир, оцелял толкова дълго. Най-старият, с когото се сблъсках, нямаше и петстотин.

— Разумен живот — каза Кийън.

— Е, не мога да си го представя.

— Той не се храни с човешка кръв. — Щом задушеното бе наблизо, Ларкин реши да си сипе една купа. — Бие се на наша страна. Ние сме армия.

— Армия? Явно някой тук страда от мания за величие. А ти каква си? — обърна се тя към Глена.

— Вещица.

— Значи имаме вещица, магьосник, двама бежанци от Галия и вампир. Страхотна армия!

— Вещица с голяма магическа сила — проговори Хойт за пръв път. — Учен със забележителен ум и смелост, човек, притежаващ способността да приема различни образи, и вампир, преживял столетия, превърнат в такъв от самата им кралица.

— Лилит? — Блеър остави лъжицата си на масата. — Тя те е създала?

Кийън се облегна на плота и кръстоса крака.

— Бях млад и наивен.

— Имал си ужасен късмет.

— А ти каква си? — попита Ларкин.

— Аз ли? Преследвач на демони. — Блеър отново взе лъжицата и продължи да се храни. — През по-голямата част от живота си съм издирвала и изтребвала неговия вид.

Глена наклони глава встрани.

— Нещо като Бъфи^[1]?

Блеър се засмя и преглътна хапката задушено.

— Не. Първо, не съм единствената, а само най-добрата.

— Значи има и други като теб?

В този миг Ларкин реши, че би пийнал и чаша вино.

— Потомствен занаят, наследен от векове. Не всички от рода ми са такива, но във всяко поколение е имало по един-двама. Баща ми е един от тях, леля ми — също. Неговият чичо е бил… и така нататък. Имам двама братовчеди, които обучавам. Водим истинска битка.

— И Мориган те е изпратила тук — изтъкна Глена. — Само теб.

— Би трябвало да кажа да, след като съм единствената присъстваща. Е, добре, от две седмици се случват странни неща. Вампирите са станали много по-дръзки от обикновено, сякаш се готвят за нещо. Освен това имам съновидения. Ярките сънища не са нещо ново, но напоследък ми се явяват всеки път, когато затворя очи. Понякога — дори когато съм будна.

— Лилит? — попита Глена.

— Споходи ме няколко пъти. По-рано мислех, че и тя е мит. Но в съня си бях тук, в Ирландия. Поне така изглеждаше. Идвала съм и друг път — семейна традиция. Но стоях на някакво възвишение. Пусто място, твърда земя, дълбоки клисури, страховити скали.

— Долината на мълчанието — прекъсна я Мойра.

— Така го нарече тя. Мориган. Каза, че съм избрана. — Блеър се поколеба и се огледа. — Може би не е нужно да споменавам всички подробности, щом вече сте тук. Голяма битка, опасност от апокалипсис. Кралицата на вампирите свиквала армия, за да унищожи човечеството. Щели да ме чакат петима, събрани на едно място. Разполагали сме с време за подготовка до Самен. Не е много, като се има предвид… нали разбирате, богове, вечност. Но така ми бе описано положението.

— И реши да дойдеш — довърши Глена. — Просто така?

— А ти? — Блеър сви рамене. — Родена съм за тази мисия. Сънувала съм мястото и преди, още откак се помня. Стоя на възвишението — и битката се разиграва пред очите ми. Луната, мъглата, писъците. Винаги съм знаела, че един ден ще се озова там. — Винаги бе предполагала, че там ще срещне смъртта си. — Просто очаквах малко повече подкрепление.

— За три седмици избихме поне дванадесет — отбеляза Ларкин с известно раздразнение.

— Радвам се за вас. Аз не броя колко съм убила, откакто се залових с това преди тринадесет години. Но тази нощ очистих трима на път за тук.

— Трима? — Ръката му едва не изпусна лъжицата. — Сама?

— Имаше и четвърти. Остана скрит. Не ми се стори разумно да го търся, ако искам да остана жива, което е първото правило в семейния наръчник. Може би са били повече, но надуших само един. Около къщата има още. Трябваше да се промъкна между тях, за да вляза. — Побутна празната купа. — Наистина беше вкусно. Още веднъж благодаря.

— Моля. — Глена отнесе купата до мивката. — Хойт, трябва да разменя няколко думи с теб. Бихте ли ни извинили? — Поведе го от кухнята към предната част на къщата. — Хойт, тя е…

— Воинът — заключи той. — Последният от шестимата.

— Кинг не е един от нас. — Сложи пръст на устните си и извърна глава. — Не е един от шестимата, така че случилото се с него…

— Все пак се случи. — Хойт обхвана раменете й и я накара да застане срещу него. — Не можем да го променим. Тя е воинът, с нея Кръгът е завършен.

— Трябва да й имаме доверие. Не знам как е възможно. Едва не уби брат ти, преди да ни каже „здравейте“.

— Освен това имаме само нейната дума, че е тази, за която се представя.

— Е, не е вампир. Успя да влезе в къщата без покана. А и Кийън би разбрал.

— Някои вампири имат хора — слуги.

— Как да разберем дали казва истината? Да приемем ли думите й на доверие? Ако наистина е такава, каквато твърди, че е, значи е последният от Кръга.

— Трябва да бъдем сигурни.

— Не можем да проверим личната й карта.

Той поклати глава, без да я попита какво има предвид.

— Ще я подложим на изпитание. Предлагам да се качим в кулата. Ще създадем Кръг, за да сме сигурни.

 

 

Когато се събраха горе, Блеър се огледа.

— Тесничко е тук. Предпочитам повече простор. Стой на разстояние! — предупреди тя Кийън. — Мога да те пробода — просто инстинктивна реакция.

— Само опитай.

Тя потупа с пръсти по калъфа с кола на колана си. На десния си палец носеше сребърна халка.

— За какво става дума?

— Не получихме никакъв знак, че ще пристигнеш — започна Глена. — Поне не точно ти.

— Подозирате, че съм троянски кон?

— Това е вероятност, която не можем да отхвърлим с лека ръка.

— Прави сте — съгласи се Блеър, — би било глупаво просто да приемете думите ми за истина. Всъщност успокояващо е да установя, че не сте глупави. Какво искате? Разрешителното ми за лов на демони?

— Наистина ли имаш…

— Не. — Зае горда поза, като воин пред битка. — Но ако искате да правите магии с моя кръв или друга телесна течност, нямате късмет. Тук тегля чертата.

— Нищо подобно. Е, магия, но без да е нужна кръв. Ние сме свързани, петимата. Чрез съдбата си и по необходимост. Някои имат и кръвна връзка. Ние сме Кръгът. Ние сме избраниците. Ако ти си последната брънка в този Кръг, ще проличи.

— Иначе?

— Не можем да ти навредим. — Хойт сложи ръка на рамото на Глена. — Против природата ни е да използваме силата си, за да навредим на човешко същество.

Блеър погледна към меча, опрян на стената.

— Има ли нещо в правилника ви, свързано с опасни остри предмети?

— Няма да ти навредим. Ако си агент на Лилит, ще те задържим като заложница.

Тя се усмихна, повдигайки първо единия крайчец на устните си, а после другия.

— Желая ви късмет. Е, добре, да започваме. Както казах, ако бяхте приели всичко на доверие, щях да се тревожа повече за онова, в което се замесвам. Вие ще останете извън този бял кръг, а аз трябва да вляза в него?

— Разбираш от магии? — попита Глена.

— Знам това-онова.

Стъпи в кръга.

— На равно разстояние един от друг, като върхове на пентаграма — обясни Глена на останалите. — Хойт ще извърши претърсването.

— Претърсване?

— На съзнанието ти — каза той на Блеър.

— Там има и някои лични неща. — Тя смутено раздвижи рамене и се намръщи срещу него. — Ще ме хипнотизираш ли?

— Не съм хипнотизатор. Ще стане по-бързо и без неприятни усещания, ако ни съдействаш. — Хойт вдигна ръце и запали свещите. — Глена?

— Този кръг от светлина, изграден от пет сърца, истината въплъщава и вреда не причинява. Познание търсим сега за шестия сред нас в Кръга. Ум с ум се съединява и съдбата призовава.

Въздухът се раздвижи и пламъците се издигнаха, прави като стрели. Хойт протегна ръце към Блеър.

— Няма болка и страдание. Само единение на мисли, на съзнания. Твоето с моето, с нашите.

Очите й се вгледаха дълбоко в неговите и в ума му проблесна нещо. После зениците им станаха огромни и виденията се разкриха пред него, пред всички.

Невръстна девойка се биеше с чудовище, близо два пъти по-голямо. По лицето й имаше кръв и ризата й беше разкъсана. Чуваха как с мъка си поема дъх. До момичето стоеше един мъж, който наблюдаваше схватката.

Чудовището я повали на земята с жесток удар и бързо се изправи. Отново бе повалена. Когато съществото скочи, момичето се претърколи и го прободе с кол изотзад, право в сърцето.

— Бавно — каза мъжът. — Твърде слабо дори за пръв опит. Трябва доста да тренираш.

Не изрече нищо на глас, но съзнанието й крещеше: Ще стана по-добра. Ще стана по-добра от всички!

В следващия миг бе по-зряла и вече се биеше рамо до рамо с мъжа. Яростно, свирепо. Бяха двама срещу петима, но се справиха бързо. Когато приключиха, мъжът поклати глава.

— Повече самообладание, по-малко страст. Страстта ще те погуби.

После бе гола в леглото с млад мъж и се поклащаше с него на слаба светлина. Усмихна се, когато се надигна и закачливо захапа долната му устна. На пръста й блестеше диамант. Умът й бе изпълнен със страст, любов и радост.

И с отчаяние, докато седеше на пода сама, на тъмно, и плачеше над останките от разбитото си сърце. На ръката й нямаше пръстен.

В следващото видение стоеше на възвишение над бойното поле, а до нея като сияйно видение бе богинята.

— Ти си първата и последната призована — каза Мориган. — Те те очакват. Съдбата на световете е в твои ръце. Съедини ги с техните и се бийте.

— През целия си живот съм се готвила за това — помисли си тя. — Нима краят му наближава?

Хойт сниши ръцете си, бавно я накара да се върне и затвори Кръга. Тя отвори очи и примигна.

— Е, издържах ли изпита?

Глена й се усмихна, а после пристъпи към масата и вдигна единия от кръстовете.

— Вече е твой.

Блеър го взе и го разлюля.

— Хубав е. Изкусна изработка, а и оценявам жеста. Но имам свой — издърпа верижката през деколтето на блузата си. — Отново семейно наследство.

— Прекрасен е, но ако…

— Почакай. — Хойт грабна кръста и втренчи поглед в него върху дланта си. — Откъде се сдоби с това? Как го получи?

— Казах ви — семейна ценност. Имаме седем такива. Предавали са се от поколение на поколение. Веднага го пусни! — Когато отново я погледна в очите, тя ги присви. — Какъв е проблемът?

— Бяха седем, онези, които богинята ми даде в нощта, когато ми възложи мисията да дойда тук. Поисках закрила за семейството си, с което бях принуден да се разделя. Това е единият от тях.

— Било е преди… деветстотин години? Значи е…

— На Нола. — Той отмести поглед към Кийън. — Усещам го. Този кръст е на Нола.

— Нола?

— Сестра ни. Най-малката. — Гласът му секна, когато се приближи да види с очите си. — Гравирах името й на гърба. Тя каза, че отново ще се видим. Кълна се в боговете, че вече е тук. В тази жена. Нейната кръв. Нашата кръв.

— Без съмнение!? — тихо промълви брат му.

— Самият аз го сложих на врата й. Погледни я Кийън.

— Е, добре. — Кийън извърна глава и застана до прозореца.

— Изкован в огъня на боговете, дарен от ръката на магьосник. — Блеър въздъхна дълбоко. — Семейна легенда. Второто ми име е Нола. Блеър Нола Бриджет Мърфи.

— Хойт. — Глена докосна ръката му. — Тя е потомка на твоето семейство.

— Предполагам, че мога да те нарека свой прапра… бог знае колко пъти „пра“чичо. — Блеър отмести поглед към Кийън. — Това се казва удар. Имам роднина — вампир.

 

 

Сутринта, на слабата и на моменти чезнеща слънчева светена, Глена стоеше с Хойт в семейното гробище. Дъждът бе напоил тревата и все още капеше от венчелистчетата на розите, които растяха до гроба на майка му.

— Не знам как да те утеша.

Той хвана ръката й:

— Ти си тук. Никога не ми бе хрумвало, че мога да изпитвам такава нужда от нечия близост, както сега — от твоята. Всичко се случи толкова бързо. Срещи и раздели, прозрения и въпроси. Живот и смърт.

— Разкажи ми за сестра си. За Нола.

— Беше умна, лъчезарна и дарена с ясновидски способности. Обичаше животните. Мисля, че изпитваше особена привързаност към тях. Малко преди да замина, ловното куче на баща ми роди малки. Нола прекарваше часове в конюшнята в игри с тях. Поне е пораснала, станала е жена, имала е деца. — Хойт се обърна към Глена и потърка чело в нейното. — Виждам я в жената — воин, която дойде при нас. И в мен се надига нова сила, нова вяра.

— Ще я доведеш ли тук? Блеър…

— Мисля, че би трябвало.

— Винаги постъпваш както би трябвало. — Тя наведе глава назад и устните й леко докоснаха неговите. — Затова те обичам.

— Ако някога се оженим…

Изведнъж Глена се отдръпна крачка назад:

— Да се оженим?

— Сигурно това не се е променило през вековете. Когато мъж и жена се обичат, разменят клетви, вричат се във вярност. Брачен обет, който ги обвързва за цял живот.

— Знам какво е брак.

— И това те смущава?

— Не, не ме смущава! И не ми се усмихвай, сякаш съм глупава хлапачка. Дай ми само минута. — Плъзна поглед над паметниците към хълмовете, проблясващи в далечината. — Хората все още се женят, ако пожелаят. Някои живеят заедно без ритуала.

— За хора като нас, Глена, ритуалите са нещо свещено.

Тя го погледна и почувства свиване в стомаха.

— Да, така е.

— Ако се оженим, би ли живяла тук с мен?

Отново се отдръпна рязко:

— Тук? На това място, в този свят?

— На това място, в този свят.

— Но… не искаш ли да се върнеш в своя? Не чувстваш ли нужда?

— Не мисля, че бих могъл. Чрез магия — да, предполагам, че е възможно — продължи той, преди Глена да проговори. — Но не мога да се върна в миналото. В някогашния си дом. Да не знам кога ще умрат и да знам, че Кийън — другата ми половина — е тук. Не бих понесъл да те отведа със себе си и да тъгуваш за всичко, което си изоставила.

— Казах, че ще дойда с теб.

— Без колебание — съгласи се той. — Но по отношение на брака се колебаеш.

— Не съм подготвена. Всъщност ти не си ми направил предложение — каза тя с леко раздразнение. — По-скоро изложи хипотеза.

— Ако се оженим — каза той за трети път и насмешката в гласа му я накара да потисне своята, — би ли искала да живееш тук с мен?

— В Ирландия?

— Да, в тази къща. Ще бъде нещо като комбинация на двата свята, от които се нуждаем. Ще помоля Кийън да ни позволи да се установим и да се грижим за къщата. Тя трябва да бъде обитавана от хора, от семейство, от децата, които ще създадем.

— Тичане, смях и глъчка — промълви тя. Бяха нужни няколко мига, за да обмисли тази идея. Нейното време, неговия дом. Да, би било компромис и от негова, и от нейна страна — в името на любовта, сливане на две души в хармония. — Винаги съм била решителна, дори и като дете. Знам какво искам, полагам усилия да го получа и после го ценя. Давам си сметка колко важно е всичко, което имам. Семейството ми, дарбата ми, начинът ми на живот. — Протегна ръка и прокара пръсти по една от розите на майка му. Тя разкриваше красотата в простите неща. Чудото на живота. — Но едва наскоро осъзнах, че не съм ценила достатъчно света, в който живея, въобразявала съм си, че ще продължи да съществува без моите усилия. Сега има нещо друго, за което да работя и да го ценя.

— Тактичен начин да ми кажеш, че сега не е моментът да разговаряме за брак и деца.

— Не. Просто споделям, че осъзнах колко ценни са малките неща, нормалните неща в живота, които са заложени на карта. И така, магьоснико Хойт — допря устни до едната му буза, после до другата, — ако се оженим, искам да живея тук, да се грижа за тази къща заедно с теб и да създадем деца. Ще се постарая да се науча да ценя всичко това.

Загледан в нея, той протегна ръката си, с дланта нагоре. Когато срещна нейната и пръстите им се преплетоха, от тях заструи светлина.

— Ще се омъжиш ли за мен, Глена?

— Да.

Обхвана тила й и я притегли към себе си. Целувката ги завладя, изпълнена с обещания за бъдещето. Изпълнена с надежда. Когато ръцете й го обгърнаха, тя осъзна, че бе достигнала до най-важната част от съдбата си.

— Вече имаме още нещо, за което да се борим. — Хойт зарови лице в косите й. — Още нещо, в което да вярваме.

— Тогава ще се борим. Ела с мен. Ще ти покажа нещо, върху което работя.

Поведе го към къщата, където бяха поставени мишени за трениране на стрелба с лък. Тропот на копита я накара да се обърне — тъкмо навреме, за да види Ларкин, който се изгуби с жребеца сред дърветата.

— Бих го посъветвала да не язди в гората. Има толкова много сенки.

— Едва ли могат да го хванат, дори и да дебнат в засада. Но ако ти му кажеш, ще язди само по поляните.

Веждите й се повдигнаха озадачено.

— Ако аз му кажа?

— Ако узнае, че се тревожиш, ще се съобрази с теб. Благодарен е за това, което правиш за него. Храниш го — каза Хойт, когато тя се намръщи.

— Аха. Безспорно обича да си похапва.

Глена погледна към къщата. Навярно Мойра бе заета със сутрешното си четиво, а Кийън спеше. Що се отнасяше до Блеър, беше й нужно известно време да опознае привичките на новопристигналата.

— Мисля да сготвя лазаня за вечеря. Не се безпокой. — Докосна ръката му. — Ще ти хареса… имам чувството, че вече се грижа за къща и семейство. Никога не съм се смятала за добра домакиня. Човек се учи. На всичко.

Извади камата си и с удивителна лекота се пренастрои от готвене към боравене с оръжие.

— Вчера потренирах.

— С кама? — подкани я Хойт.

— С кама и магическа сила. Реших да започна с това оръжие, а после да опитам и с меч. Обсъждахме идеята да поработим върху оръжията, но така и не се заловихме с тях. Ето какво ми хрумна.

Той взе камата от нея и прокара пръст по острието.

— С каква магическа сила е заредена?

— Мисли за огън. — Погледът й отново срещна неговия. — Не, буквално — каза тя, докато пристъпваше към него. — Мисли за огън. Визуализирай го. Плъзни го по острието.

Хойт завъртя камата в ръката си, а после хвана дръжката и я стисна здраво, като при битка. Представи си как огън обгръща стоманата. Но острието остана хладно.

— Трябва ли да изрека заклинание? — попита той.

— Не, просто трябва истински да го пожелаеш, да го видиш. Опитай отново.

Съсредоточи се, но не постигна нищо.

— Е, добре, може би се получава само при мен… засега. Мога да го усъвършенствам.

Глена взе камата от ръцете му, извика образа и я насочи към мишената.

Нещо трепна.

— По дяволите, вчера се получи! — Вгледа се по-отблизо, за да се увери, че не е взела друго оръжие сутринта. — Тази е. Издълбах пентаграма в дръжката. Виждаш ли?

— Да, виждам я. Може би магическата сила действа ограничено време. Изчерпала се е.

— Не разбирам как. Би трябвало само аз да мога да разваля магията, а не съм го направила. Вложих толкова време и енергия в това, че…

— Какво правите? — Блеър излезе и закрачи към тях пъхнала едната си ръка в джоба на дънките, а с чаша димящо кафе — в другата. На колана й имаше нож в калъф, а на ушите й блестяха висулки с лунни камъни. — Тренирате хвърляне на нож?

— Не. Добро утро.

Повдигна вежди, доловила раздразнението в гласа на Глена.

— Поне за някои от нас. Хубава кама.

— Не действа.

— Да видим. — Блеър я грабна и провери тежестта. Отпивайки глътка кафе, тя я метна по посока на мишената. Улучи в десетката. — Според мен е идеална.

— Значи е достатъчно остра, а ти имаш отличен мерник. — Глена се отправи към мишената с гневна походка и изтръгна камата. — Какво ли е станало с магията?

— Нямам представа. Това е хладно оръжие, достатъчно добро. Пробожда, реже, отсича. Върши работа. Ако започнете да разчитате само на магии, преди да подействат, някой ще забие нож в гърба ви.

— Магическата сила е в кръвта ти — изтъкна Хойт. — Трябва да проявяваш повече уважение към нея.

— Не я отричам. Просто се чувствам по-уверена с остри инструменти, отколкото с вуду.

— Вуду е нещо съвсем различно! — сопна се Глена. — Това, че умееш да боравиш с нож, не означава, че нямаш нужда от нещо, което ние с Хойт можем да ти дадем.

— Не исках да ви обидя… Но съм свикнала на първо място да разчитам на себе си. Ако не умеете да си служите с оръжия, оставете битката на този, който умее.

— Мислиш, че не мога да улуча проклетата мишена?

Блеър отпи още кафе.

— Не знам. Можеш ли?

Обзета от ярост, Глена се завъртя и сипейки ругатни запрати камата.

Прободе външния кръг. И пламна.

— Страхотно! — Блеър сниши кафето. — Мерникът ти е ужасен, но пиротехническото шоу си го бива. — Вдигна ръка с чашата. — Може би ще имаме нужда от нова мишена.

— Бях вбесена — промърмори Глена. — Гняв. — Развълнувано погледна Хойт. — Адреналин. Преди не бяхме разгневени. Бях щастлива. Тя ме ядоса.

— Винаги се радвам да помогна.

— Добра магия, добро оръжие. — Хойт сложи ръка на рамото на Глена, докато мишената гореше. — Колко дълго ще гори?

— О! Почакай.

Глена се отдръпна и се съсредоточи. Вече спокойна, визуализира угасване на огъня. Пламъкът се превърна в струйка дим.

— Трябва да се усъвършенства. Очевидно е, но… — Върна се до мишената и плахо докосна дръжката на камата. Беше затоплена, но не твърде гореща, за да я хване. — Все пак би могло да ни даде значително предимство.

— Дяволски си права — съгласи се Блеър. — Извинявай за шегата за вуду.

— Приемам извинението. — Глена прибра камата. — Ще те помоля за една услуга, Блеър.

— Кажи?

— С Хойт ще поработим върху това сега, но по-късно днес… можеш ли да ме научиш да хвърлям нож като теб?

— Може би не като мен — усмихна се Блеър. — Но мога да те науча да хвърляш по-добре, отколкото сега. Сякаш стреляш по гълъби.

— Имайте предвид, че Кийън ръководи тренировките след залез — намеси се Хойт.

— Вампир обучава хора да убиват вампири. — Блеър поклати глава. — Доста странна логика. Е, и?

— Тренираме и през деня… по няколко часа. Навън, ако има слънце.

— Съдейки по онова, което видях снощи, не сте много напреднали. Не се обиждайте — добави Блеър. — Самата аз се упражнявам по два часа на ден.

— Човекът, който ръководеше дневните тренировки… загубихме го. Лилит.

— Жестоко. Съжалявам, винаги е тежко.

— Мисля, че ти си човекът, който трябва да поеме тази отговорност сега.

— Да ви наставлявам и да ви карам да се потите? — Лицето й засия от задоволство. — Звучи забавно. Само помнете, че вие сте ме помолили, когато започнете да ме мразите. Впрочем къде са другите? Не бива да пропиляваме деня.

— Предполагам, че Мойра е в библиотеката — каза Глена. — Ларкин отиде да поязди. Кийън…

— Досещам се за него. Е, ще направя малка опознавателна експедиция. Ще свикам отбора, когато се върна.

— Гората е гъста. — Глена кимна към дърветата. — Не бива да ходиш много навътре дори денем.

— Не се безпокойте.