Нора Робъртс
Кръстът на Мориган (10)

Девета глава

Глена даде знак на Хойт да я последва и остави другите с Кинг. Хвърли поглед назад към кухнята, към коридора. Нямаше представа къде е отишъл Кийън.

— Трябва да поговорим. Насаме.

— Трябва да се заловим за работа.

— Не възразявам, но има неща, които се налага да обсъдим. Само двамата.

Той се намръщи, но кимна. Щом искаше разговор насаме, имаше едно-единствено подходящо място. Поведе я нагоре по стъпалата и продължи по витата стълба към кулата.

Обиколи стаята, огледа работния му кът, книгите и инструментите. Отиде до всеки от малките прозорци, остъклени след неговото време, отвори го и отново го затвори.

— Хубаво. Чудесно! Имаш ли намерение да споделиш съкровището си с някого?

— Какво имаш предвид?

— И аз имам нужда от работно помещение. По-скоро бих казала, че ни трябва място за съвместна работа. Не ме гледай така. — Махна с ръка срещу него и отиде да затвори вратата.

— Как те гледам?

— Сякаш искаш да кажеш: „Аз съм самотен магьосник и не харесвам вещиците“. Свързани сме един с друг, както и с останалите. По някакъв неведом начин трябва да станем екип. Защото Кийън е прав. — Върна се до прозореца и погледна навън към луната, която единствено нарушаваше плътния мрак. — Прав е. Ще бъдат хиляди. Опасенията ми не бяха стигнали толкова далеч. Господи, нима може да бъде по-страшно от апокалипсис? Разбира се, че тя ще има хиляди бойци, а ние — само шепа.

— Ще бъде, както ни бе казано — напомни й той. — Ние сме началото, първият кръг.

Глена се обърна и въпреки че изразът на очите й бе спокоен, той долови в тях уплаха. И съмнение.

— Ние дори не се познаваме достатъчно и далеч не сме готови да се хванем за ръце и да се вречем в единство. Смущаваме се един от друг и сме подозрителни. Що се отнася до теб и брат ти, помежду ви има дори враждебност.

— Не съм враждебно настроен към брат си.

— Разбира се, че си. — Тя зарови ръце в косите си и Хойт видя в очите й отчаяние. — Преди два часа извади меч срещу него.

— Помислих, че той…

— Да, да, отново ти благодаря, че се втурна да ме спасяваш.

Пренебрежителният й тон обиди рицарското му достойнство и го накара рязко да изправи гръб.

— Няма за какво, по дяволите!

— Ако някога наистина спасиш живота ми, благодарността ми ще бъде искрена, обещавам. Но закрилническият ти жест към безпомощната дама беше само един от поводите да извадиш меч, а брат ти едва не отвърна, и то не само за да се защити. И двамата го знаем, също и той.

— В такъв случай излишно е да го обсъждаме.

Тя пристъпи напред. С известно задоволство Хойт забеляза, че не е единственият, който се чувства обиден.

— Сърдит си му, че е позволил да бъде убит, и още по-лошо — да бъде превърнат във вампир. А той ти е сърдит, че си го забъркал в тази история и го караш да си спомня какъв е бил, преди Лилит да впие зъбите си в него. Всичко това е загуба на време и енергия. Трябва или да потиснете емоциите си, или да ги впрегнем и използваме. Защото ако нещата останат такива, каквито са, тя ще убие всички ни, Хойт. Не искам да умра.

— Щом се страхуваш…

— Разбира се, че се страхувам. След всичко, което видяхме и преживяхме тази нощ, трябва да сме напълно луди, за да не се страхуваме. — Притисна ръце към лицето си, борейки се отново да успокои дишането си. — Знам какво трябва да се направи, но не знам как. Нито пък ти. Никой от нас не знае. — Глена отпусна ръце и запристъпва към него. — Нека бъдем откровени. Трябва да разчитаме един на друг, да си имаме доверие, така че нека бъдем откровени. Шепа хора сме. С необикновена сила и способности — да, но все пак шепа бойци срещу безбройна армия. Как можем да оцелеем в тази битка? Да не говорим как ще я спечелим!

— Ще съберем още хора.

— Как? — Тя вдигна ръце. — Как? В това време, на това място, Хойт, хората не вярват. Всеки, който тръгне да разправя наляво-надясно за вампири, магьосници, апокалиптични битки и мисии, възложени от богове, или ще бъде сметнат за ексцентрик — в най-добрия случай, или ще бъде затворен в звукоизолирана килия. — Почувствала нужда от допир, плъзна ръка от рамото до китката му. — Трябва да приемем истината. Няма кавалерия, която да дойде да ни спаси. Ние сме кавалерията.

— Излагаш проблемите, но не предлагаш решения.

— Може би — въздъхна тя. — Може би, но човек не може да започне да търси решения, преди да очертае ясно проблемите. Не можем да се сравняваме с тях по численост. Имаме си работа с изчадия — няма по-подходяща дума за тях — които могат да бъдат убити по ограничен брой начини. Те са контролирани, водени или наставлявани от кръвожаден вампир с огромна сила. Не разбирам много от военни стратегии, но знам, че шансовете не са в наша полза. Затова трябва да намерим начин да ги изравним. — Говореше с хладнокръвна логика, която не би могъл да оспори. Фактът, че не се бои да изрече всичко това, показваше нещо повече от смелост.

— Как?

— Е, не можем да излезем и да отсечем хиляди глави, просто е невъзможно. Затова трябва да намерим начин да отсечем главата на армията. Нейната.

— Ако беше толкова просто, досега някой вече да го е направил.

— Ако беше невъзможно, нямаше да бъдем тук. — Обзета от отчаяние, тя удари с юмрук по ръката му. — Ще работиш с мен, нали?

— Нямам друг избор.

Очите й помръкнаха и в тях се изписа болка.

— Наистина ли ти е толкова неприятно? Толкова ли ме ненавиждаш?

— Не. — Погледът му издаде срам. — Съжалявам. Не те ненавиждам. Просто ми е трудно. Разсейвам се. Ти ме разсейваш — с външността си, с уханието си, с всичко, което си.

— О! — Глена бавно присви устни. — Интересно.

— Нямам време за теб, не и по такъв начин.

— По какъв начин? Бъди по-ясен.

Не бе честно да го изкушава и измъчва. Но бе облекчение да бъдат просто хора.

— Много животи са заложени на карта.

— Какъв е смисълът да се живее без чувства? Аз имам чувства към теб. Разпалваш нещо в мен. Да, трудно е, разсейващо е. Но нещо ми подсказва, че има и друга причина да съм тук и страхът не е единственото, което изпитвам. Имам нужда от това, Хойт. Имам нужда от други чувства, освен от страх.

Той вдигна ръка и плъзна пръсти по бузата й.

— Не мога да обещая, че ще те закрилям, но те уверявам, че ще опитам.

— Не те моля за закрила. Не искам нищо друго от теб засега — освен истината.

Задържа ръка на лицето й, обхвана го с двете си длани и доближи устни. Нейните се разтвориха в очакване. Даде й това, което самият той изпитваше нужда да почувства и узнае.

Да бъде човек.

Последва бавно закипяване на кръвта, приятно свиване на мускулите и учестяване на пулса — на неговия и на нейния.

„Толкова е лесно!“, помисли си той. Лесно бе да се предаде на мекотата и нежността й. Да бъде завладян от нея в тъмнината и за миг, за час да забрави какво ги очаква.

Ръцете й го обгърнаха, преплетоха пръсти на гърба му, когато тя се повдигна на пръсти, за да срещне устните му по-страстно. Усети вкуса на нейните, на езика й и онова, което обещаваха. Можеше да го има. Искаше му се да вярва, че е така — повече от всичко, в което е вярвал някога.

Устните й изрекоха името му до неговите — веднъж и още веднъж. Внезапно проблесна искра и огънят, който разпалваше сетивата му, изпълни сърцето му.

Тлеещата жарава в огнището зад тях пламна като десетки факли.

Той я побутна назад, но отново задържа длани на лицето й. Видя пламъците да танцуват в очите й.

— В това има някаква истина — прошепна той, — но не знам каква.

— И аз не знам. Но ме кара да се чувствам по-добре. По-силна. — Глена хвърли поглед към огъня. — Заедно сме по-силни, което означава нещо. — Отдръпна се още крачка назад. — Ще донеса нещата си и ще поработим, за да разберем какво.

— Мислиш, че ще стигнем до решението, като си легнем заедно?

— Може би — или поне част от него. Но все още не съм готова да легна с теб. Тялото ми те желае — призна тя, — но умът ми има нужда от още време. Когато се отдам на някого, това е крачка към обвързване. Важна крачка. С теб вече сме силно свързани. И двамата трябва да бъдем сигурни, че сме готови да стигнем още по-далеч.

— Тогава какво беше случилото се преди малко?

— Контакт — тихо отвърна тя. — Утеха. — Протегна ръка към неговата. — Единение. Ще правим магии заедно, Хойт. Сериозни магии. За мен ще бъде интимно изживяване като секса. Ще сляза да донеса каквото ми трябва.

„Жените са силни и загадъчни създания дори без да са вещици — помисли си той. Ако притежават и магически способности, никой мъж няма шанс срещу тях.“

Нима все още не бе замаян от уханието й? Нима не усещаше вкуса й върху устните си? „Женски оръжия“, реши той. Хитрото измъкване също бе едно от тях.

Не бе зле да се въоръжи срещу подобни неща.

Тя възнамеряваше да работи тук, в кулата му, заедно с него. В това имаше силна, желязна логика. Но как да работи един мъж, когато мислите му все се връщат към устните й, към кожата, косите и гласа й?

Може би бе по-разумно да издигне бариера, поне временно. Застана до работната си маса и се подготви да стори точно това.

— Еликсирите и магиите ви ще трябва да почакат — каза Кийън от прага. — Както и романтиката.

— Не разбирам за какво говориш.

Хойт продължи заниманието си.

— Разминах се с Глена по стълбите. Познавам, когато една жена е била докосвана от мъж. Усетих твоя мирис. Не че те упреквам — вяло добави Кийън, когато влезе и закрачи из стаята. — Нашата вещица е много секси. Апетитна — добави той в отговор на ледения поглед на брат си. — Съблазнителна. Спи с нея, ако желаеш, но по-късно.

— Не е твоя работа с коя спя и кога.

— С коя — определено не, но кога — това е друг въпрос. Ще използваме големия коридор за тренировъчна зала. С Кинг вече започнахме да създаваме подходяща обстановка. Не искам да свърша с дървен кол в сърцето, защото вие с червенокосата сте прекалено заети, за да тренирате.

— Няма да бъде проблем.

— Няма да позволя да бъде. Новодошлите са напълно непознати същества. Мъжът се бие добре с меч, но е прекалено зает да закриля братовчедка си. Ако не може да е полезна в битка, трябва да намерим друга задача за нея.

— Ти ще се погрижиш за нейното участие в битка.

— Ще поработя с нея — обеща Кийън. — И с всички останали. Но ще ни бъдат нужни не само мечове и колове, не само мускули.

— Ще имаме всичко, което е необходимо. Остави това, Кийън — каза Хойт, преди брат му да излезе от стаята. — Видя ли ги отново? Видя ли какво е станало с тях по-нататък?

Не бе нужно някой да му казва, че брат му говори за близките им.

— Живяха и умряха, както всички хора.

— Това ли бяха те за теб — просто хора?

— Превърнаха се в сенки.

— Някога ги обичаше.

— Когато сърцето ми все още биеше.

— Така ли се измерва любовта? С ударите на сърцето?

— Можем да обичаме — дори ние. Но обич към човешки същества? — Кийън поклати глава. — Би ни донесла само болка и страдание. Твоите родители ме създадоха такъв, какъвто бях. Лилит ме превърна в това, което съм.

— Изпитваш ли любов към нея?

— Към Лилит? — Усмивката му бе бавна, замислена и тъжна. — Обичам я по свой начин. Не се тревожи, това няма да ме възпре да я унищожа. Да слезем и да видим колко те бива.

 

 

— По два часа тренировки от всеки вид всеки ден! — разпореди Кийън, когато се събраха. — Два часа с оръжие, два часа упражнения за издръжливост и два — бойни изкуства. Аз ще работя с вас тук нощем. Кинг ще застъпва през деня, когато можете да тренирате на открито.

— Нужно ни е време и за опознаване на врага, и за изработване на стратегия — изтъкна Мойра.

— Тогава намерете. Те са по-силни от вас и по-коварни, отколкото можете да си представите.

— Знам какви са.

Кийън я погледна.

— Само си мислиш, че знаеш.

— Убивал ли си някого от тях друг път? — попита тя.

— Да, неведнъж.

— В моя свят онези, които убиват свои събратя, са смятани за злодеи и биват отхвърляни от обществото.

— Ако не го бях направил, сега щеше да си мъртва. — Придвижи се с такава бързина, че никой не успя да реагира. Мигновено се озова зад Мойра, с ръка около талията й и нож на гърлото й. — Разбира се, не бих имал нужда от ножа.

— Няма да ти позволя да я докоснеш. — Ларкин сложи ръка на дръжката на меча си. — Махни ръцете си от нея.

— Опитай се да ме спреш — подкани го Кийън и хвърли ножа си. — Току-що съм прерязал гърлото й. — Обхвана главата на Мойра с две ръце, леко я побутна и я накара да залитне към Хойт. — Отмъсти за нея. Нападни ме.

— Няма да нападна онзи, който спаси живота ми.

— Вече не съм спасителят ти. Прояви малко дързост. Или мъжете от Галия я нямат?

— Имаме я в изобилие.

Ларкин извади меча си и приклекна. Запристъпва в кръг.

— Не проигравай шанса си! — насърчи го Кийън. — Аз не съм въоръжен. Имаш предимство. Използвай го, бързо!

Ларкин се втурна напред, замахна. Но бе повален по гръб и мечът му издрънча на пода.

— Никога нямаш предимство пред вампир. Първи урок.

Ларкин тръсна коси назад и се усмихна.

— По-добър си от тях.

— Доста.

С лека насмешка Кийън му подаде ръка да се изправи.

— Ще започнем с някои основни маневри, за да видим как се справяте. Всеки избира противник. Има една минута да го повали с голи ръце. Когато извикам: „Смяна!“, избира друг. Действайте бързо и решително.

Видя брат си в миг на колебание. Вещицата използва тялото си, за да го накара да загуби равновесие, плъзна крак зад неговия и го събори.

— Ходила съм на курсове по самоотбрана — призна Глена. — Живея в Ню Йорк.

Докато се усмихваше широко, Хойт плъзна ръка зад краката й и след миг се озова на пода, със силна болка в задните части.

— Ох. Първа молба — намери дюшеци.

— Смяна!

Размениха противниците си и се вкопчиха един в друг. Приличаше по-скоро на игра и състезание, отколкото на сериозна тренировка. И въпреки това Глена знаеше, че няма да се отърве без контузии. Застана срещу Ларкин и усети, че няма шанс да го надвие в честна схватка. Затова кокетно му се усмихна и когато очите му заблестяха дяволито, го преметна през рамо.

— Съжалявам. Обичам да побеждавам.

— Смяна!

Едрото тяло на Кинг се извиси над нея и тя трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите.

— Тогава победи мен! — каза той.

Следвайки инстинкта си, направи ловко движение с ръце и изрече заклинание. Видя глуповатата му усмивка и докосна ръката му.

— Защо не поседнеш?

— Разбира се.

Когато той се подчини, Глена хвърли поглед към Кийън и забеляза, че я наблюдава. Леко се изчерви.

— Това май беше нарушение на правилата… едва ли ще мога да го направя в разгара на истинска битка, но мисля, че трябва да се брои за победа.

— Няма никакви правила. Тя не е най-силната! — извика той. — Не е най-бързата. Но е най-умна от всички ви. Използва колкото сила и ловкост, толкова и хитрост. Но трябва да станеш по-силна — каза на Глена. — И по-бърза. — За пръв път го видя да се усмихва. — И вземи меч. Започваме с оръжията.

В края на следващия час Глена бе плувнала в пот. Ръката, с която държеше меча, бе скована от болка — от рамото до китката. Тръпката на радост, че най-сетне върши нещо полезно, отдавна бе изместена от усещането за пълно изтощение.

— Мислех, че съм в добра форма — оплака се тя на Мойра. — След толкова часове фитнес, йога, вдигане на гири… сигурно ти говоря на непознат език.

— Справяш се добре.

Самата Мойра се чувстваше слаба и тромава.

— Едва се държа на краката си. Тренирам редовно, с тежки физически упражнения, а сега съм готова да захленча. И ти изглеждаш изтощена.

— Беше дълъг и тежък ден.

— Меко казано.

— Дами? Приканвам ви да се присъедините към нас. Или предпочитате да седите и да разговаряте за мода?

Глена остави бутилката с вода.

— Наближава три сутринта — каза тя на Кийън. — Опасно време за саркастични забележки.

— Времето, когато врагът е най-бодър.

— Може би, но все още не всички сме се настроили на този часовник. Мойра и Ларкин са изминали адски много път днес и бяха посрещнати тук по ужасен начин. Трябва да тренираме — напълно си прав. Но ако не сме отпочинали, няма да бъдем силни и определено няма да развием бързина. Погледни я! — настоя Глена. — Заспива права.

— Добре съм — припряно възрази Мойра.

Кийън дълго се взира в нея.

— Значи непохватното ти боравене с меч и лошата ти форма се дължат на изтощение.

— Справям се достатъчно добре с меча си. — Когато посегна към него с гневно святкащи очи, Ларкин се втурна към нея. Притисна рамото й.

— Добре се бие, доказа го по-рано тази вечер. Но братовчедка ми би предпочела друго оръжие.

Последва въздишка на отегчение.

— Много е точна с лък.

— Утре ще ни покаже, но засега…

— Мога да го направя още тази нощ. Отворете вратите!

Заповедническият тон накара Кийън да повдигне вежди.

— Не ти издаваш заповедите тук, малка кралице.

— Нито пък ти. — Мойра решително грабна лъка и стрелите си. — Ще отвориш ли вратите или аз да го направя?

— Не бива да излизаш.

— Прав е, Мойра — намеси се Глена.

— Не е нужно да излизам.

— Ларкин, ако обичаш.

Ларкин отиде до вратите, през които се излизаше на голямата тераса, и широко ги отвори. Мойра нагласи стрела, докато пристъпваше към прага.

— Избирам дъба.

Кийън застана до нея, и другите се събраха край тях.

— Разстоянието не е голямо.

— Няма предвид близкия дъб — каза Ларкин и махна с ръка, — а ей онзи, който е вдясно от конюшните. Най-ниския клон.

— Почти не го виждам — сподели Глена.

— А ти виждаш ли го? — обърна се тя към Кийън.

— Отлично.

Вдигна лъка, задържа го здраво и се прицели. Стрелата полетя.

Глена чу свистенето, а после леко тупване, когато върхът се заби в целта.

— Уау! Имаме си Робин Худ.

— Точен изстрел — одобрително отбеляза Кийън, обърна се и се отдалечи. Усети движението още преди да чуе рязката команда на брат си.

Когато се обърна, Мойра бе нагласила друга стрела и я бе насочила към него.

Той усети, че Кинг се готви да се втурне напред, но протегна ръка да го спре.

— Цели се право в сърцето — посъветва я Кийън. — Иначе само ще ме раздразниш. Нека това бъде оръжието й! — рязко каза той на Хойт. — Неин избор.

Лъкът трепна за миг, преди Мойра да го сниши. Сведе поглед.

— Трябва да поспя. Съжалявам, трябва да поспя.

— Разбира се. — Глена взе лъка от ръцете й и го остави. — Ще ти помогна да се настаниш.

Погледът, който хвърли на Кийън, когато поведе Мойра към вратата, бе пронизващ като стрела.

— Съжалявам — каза Мойра. — Срамувам се.

— Няма за какво. Преуморена си. Във всяко отношение. Всички сме изтощени. А това е само началото. Нуждаем се от няколко часа сън.

— А те? Спят ли?

Глена разбра какво има предвид. Вампирите. Кийън.

— Да, изглежда, спят.

— Искам час по-скоро да дойде утрото, за да видя слънцето. Пропълзяват обратно в убежищата си, когато се съмне. Твърде уморена съм, за да мисля.

— Тогава не мисли. Ето твоята стая. Можеш да се съблечеш.

— Загубих торбата си в гората. Нямам нощница.

— Утре ще измислим нещо. Можеш да спиш гола. Да поседя ли при теб?

— Не, благодаря. — Мойра едва преглътна напиращите сълзи. — Държа се като дете.

— Не. Просто си изтощена. Сутринта ще се чувстваш по-добре. Лека нощ.

Глена се поколеба дали да се върне при мъжете, но вместо това сви към своята стая. Не я бе грижа дали ще го приемат като бягство, искаше да поспи.

 

 

Сънят отново я отведе в подземните тунели на вампирите, където писъците на измъчваните пронизваха ума и сърцето й като остриета. Накъдето и да поемеше в лабиринта, виждаше само тъмни коридори, зинали като паст, готова да я погълне, писъците продължаваха да отекват зад нея. Още по-ужасяващ бе смехът.

Виденията я преследваха по скалистия бряг на бушуващо море, над чиито черни води нощното небе бе раздирано от червени светкавици. Вятърът я брулеше, а брегът бе покрит с остри камъни, които израняваха до кръв ходилата й.

В гъстата гора, изпълнена с мирис на кръв и смърт, сенките бяха непроницаеми, сякаш студените им черни пръсти пълзяха по кожата й.

Чуваше онова, което я преследваше. То се приближаваше с пърхане на криле, змийско пълзене и драскане на остри нокти по земята.

Чу вой на гладен вълк.

Бяха навсякъде около нея, а тя нямаше нищо, освен празните си ръце и разтуптяното си сърце. Продължи да тича слепешком, потискайки писъка, който напираше в парещото й гърло.

Изскочи от гората и застана на една скала над разяреното море. Под нея вълните се плискаха в камъни, остри като бръснач. В ужаса си бе тичала в кръг и отново се озова над пещерата, в която се криеше нещо по-страшно от смъртта.

Вятърът свиреше и в него звучеше песента на силата. Неговата сила, горещата, чиста сила на магьосника. Глена протегна ръце към нея, напрегна волята си да я достигне. Но тя се изплъзна между треперещите й пръсти и Глена отново остана сама.

Когато се обърна, срещу нея стоеше Лилит, царствена с червената си мантия, сияеща с красотата си сред кадифения мрак. От двете й страни имаше по един черен вълк, нетърпеливо очакващ да впие зъби в жертвата. Лилит погали двата звяра по гърбовете, с ръце, окичени с пръстени.

Когато се усмихна, Глена почувства тръпка в корема. Някакъв неудържим копнеж.

— Дяволът или сините дълбини. — През смях Лилит щракна с пръсти и даде знак на вълците да седнат. — Боговете никога не дават свестен избор на верните си слуги, нали? Аз предлагам нещо по-добро.

— Ти си смъртта.

— Не, не, не. Аз съм животът. Ето къде е лъжата. Те ви обричат на смърт, обричат плътта и костите ви на гниене в пръстта. Колко дълъг живот ви дават? Седемдесет и пет, осемдесет години? Каква невероятна щедрост.

— Колкото и да получа, ще го приема с благодарност.

— Тогава значи си глупачка.

— Да стана като теб? Да преследвам и убивам? Да смуча кръв?

— Като шампанско. О, колко сладостна е първата глътка! Завиждам ти за нея. Първият прилив на сила, мигът, в който всичко изчезва и се възцарява мрак.

— Обичам слънцето.

— С този цвят на кожата? — каза Лилит с шеговит смях. — Ще се опържиш като бекон за един час на плажа. Ще ти покажа какво е прохлада. Съвършената прохлада на мрака. Тя вече е в теб, само очаква да бъде събудена. Усещаш ли я?

Тръпки я побиваха от нея, само поклати глава.

— Лъжкиня. Ако дойдеш при мен, Глена, ще бъдеш моя дясна ръка. Ще ти дам живот, вечен живот. Вечна младост и красота. Сила, далеч по-голяма от онази, която са ти дали боговете. Ще властваш над своя свят. Мога да ти дам това — свят, на които да бъдеш господарка.

— Защо би го направила?

— Защо не? Аз имам толкова много светове. Ще се радвам на компанията на жена като теб. Какво са мъжете всъщност — само инструменти в нашите ръце, нали? Ако ги искаш, ще можеш да ги имаш. Предлагам ти страхотен дар.

— Това, което предлагаш, е проклятие.

Смехът й бе дрезгав и изкусителен.

— Боговете плашат децата с приказки за проклятия и ад. Използват ги, за да продължавате да бъдете техни слуги. Попитай Кийън дали би заменил вечния живот, младежката красота и пъргавината на тялото си за оковите и капаните на смъртен. Никога, уверявам те. Ела, ела с мен и ще ти даря невъобразима наслада.

Когато се приближи, Глена протегна двете си ръце, насочи силата, която можа да извлече от смразената си кръв, и напрегна ума си да създаде защитен кръг.

Лилит просто махна с ръка. Нежните й сини ириси започнаха да стават червени.

— Нима мислиш, че такава жалка магия може да ме прогони? Изпивала съм кръвта на магьосници, пирувала съм с плътта на вещици. Те са в мен, както ще бъдеш и ти. Ела по своя воля и ще получиш живот. Бори се — и те очаква смърт.

Тя пристъпи напред — и вълците настръхнаха.

Глена почувства хипнотизиращата притегателна сила на мрака и в корема й се пробуди първичен порив. Сякаш кръвта й отвръщаше на настойчивия зов. Вечност и сила, младост и красота. Само един миг — и можеше да има всичко това.

Очите на Лилит имаха тържествуващ израз, вече искрящо червени. Зъбите й проблеснаха, когато се усмихна.

С обляно в сълзи лице Глена се обърна и се хвърли към морето и стърчащите скали. Избра смъртта.

Разтърсена от пронизителен писък, изведнъж се събуди в леглото. Но не го бе издала тя, знаеше, че не е. Беше гласът на Лилит, писък на ярост.

Задъхана от ридания, тя се измъкна от леглото и повлече одеялото със себе си. Побягна, разтреперана от ужас и студ, с тракащи зъби. Продължи да тича по коридора, сякаш демоните все още бяха по петите й. Инстинктът я отведе на единственото място, където щеше да се почувства в безопасност.

Изтръгнат от дълбок сън, Хойт се надигна и откри гола, разплакана жена в ръцете си. Едва я виждаше на слабата светлина на зората, но познаваше аромата й, формите й.

— Какво? Какво се е случило?

Понечи да се измъкне, да посегне към меча си до леглото. Но тя се бе вкопчила в него като бръшлян, пълзящ по дъб.

— Не! Не ме оставяй! Моля те, остани до мен.

— Ледена си. — Придърпа завивката, опитвайки се да я стопли и да се опомни. — Навън ли си била? Господи! Някаква магия ли направи?

— Не, не, не! — Притисна се към него. — Тя дойде. Промъкна се в главата ми, в съня ми. Не беше сън. Беше реалност. Сигурна съм.

— Стига! Престани! — Хойт сграбчи раменете й. — Глена!

Рязко наведе глава назад и тежко въздъхна.

— Моля те. Толкова ми е студено!

— Тихо, успокой се. — Гласът и докосването му бяха ласкави, докато изтриваше сълзите от лицето й. Загърна я по-плътно с одеялото и я задържа в прегръдката си. — Било е сън, кошмар. Нищо повече.

— Не беше. Погледни ме. — Глена наведе глава назад, за да го накара да види очите й. — Не беше просто сън.

„Разбира се“, осъзна той. Очевидно бе, че не е просто сън.

— Тогава разкажи ми.

— Тя беше в главата ми или… изтръгна съзнанието ми по някакъв начин и го пренесе другаде. Както когато ти беше в гората, ранен, и вълците обикаляха около кръга. Също толкова реално. Знаеш, че онова беше реално.

— Да, беше.

— Бягах… — започна тя и му разказа всичко.

— Опитала се е да те примами. Помисли сега. Защо да го прави, освен ако знае, че си силна и можеш да й навредиш?

— Аз умрях.

— Не, жива си и си тук. Трепереща от студ. — Потърка ръцете й, гърба й. Дали някога щеше да успее да я стопли? — Но жива и в безопасност.

— Беше прелестна. Неустоима. Не си падам по жени, ако разбираш за какво говоря, но тя ме привличаше. Във всичко това имаше и сексуална тръпка. Макар и обезумяла от страх, аз я желаех. Мисълта да ме докосва беше примамлива.

— Просто момент на транс — нищо повече. И не си го допуснала. Не си я послушала, не си повярвала.

— Слушах я, Хойт. И част от мен й вярваше. Част от мен искаше онова, което тя предлага. Да живея вечно, да притежавам огромна власт. Дълбоко в себе си си мислех: „О, да, защо да не получа всичко това?“. Да се откажа от него беше най-трудното решение в живота ми.

— Все пак си го взела.

— Този път.

— Всеки път.

— Бяха твоите скали. Усещах присъствието ти. Усещах те, но не можех да те достигна. Бях сама, както никога. После полетях надолу и бях още по-сама.

— Не си сама. — Хойт долепи устни до челото й. — Не си сама, нали?

— Не съм страхлива, но се боя. А мракът… — Потръпна и огледа стаята. — Боя се от мрака.

Той насочи силата на мисълта си към свещта до леглото, към трупите в огнището и ги запали.

— Утрото идва. Ето, виждаш ли? — Вдигна я на ръце и я отнесе до прозореца. — Погледни на изток. Наближава изгревът.

Видя светлината на хоризонта. Буцата лед в тялото й започна да се топи.

— Утро — промълви тя. — Скоро ще настъпи утро.

— Ти спечели тази нощ, тя загуби. Поспи малко.

— Не искам да оставам сама.

— Няма.

Отнесе я обратно до леглото и я притегли към себе си. Все още трепереше и той прокара ръка по косите й. Магията му я накара бавно да се унесе в приятна дрямка.