Нора Робъртс
Небе и земя (21)

Двадесета глава

Единствената ясна цел, с която излезе навън в бурята, бе да избави острова от Хардинг и от себе си. Да избави Мак. Да избави Нел, Миа и брат си. След това щеше да стори каквото следва. Но непосредствената заплаха за онези, които обичаше, се таеше вътре в нея и бе свързана с онова, което се криеше в Хардинг.

Беше проляла кръвта на Мак.

Отново сви ръката си, все още напоена с нея, в юмрук. Кръвта бе един от най-първичните източници на сила. Черните магии я използваха като проводник или се зареждаха от нея.

Цялата й същност и всичко, в което вярваше, ги отричаха. Отхвърляха. Отблъскваха.

„Не причинявай вреда“, помисли си тя. Щеше да се опита да се въздържи от причиняване на вреда. Но първо щеше да се погрижи никой да не може да навреди на онези, които обича.

„Невинните жертви.“

Тези думи прозвучаха като шепот в ухото й — толкова ясен и настойчив, че я накара да се обърне, очаквайки да види някого зад себе си.

Но нямаше нищо друго, освен нощта — мрака, светлината и първичната сила на бурята.

Колкото повече се отдалечаваше от къщата, с толкова по-голяма ярост бушуваше бурята и толкова по-силен ставаше гневът й. Онова, което дебнеше, щеше да я използва, за да нарани Мак, да се добере до Нел, да унищожи Миа.

Тя щеше да умре първа и да го отнесе със себе си.

Когато стигна до брега, ускори крачката си, но някакъв звук зад нея я накара да се обърне. От мрака изскочи Люси с наострени уши. Рипли понечи да изпрати кучето у дома със строга команда. Но отпусна ръката, която бе вдигнала, и въздъхна:

— Добре. Ела с мен. Може би е по-добре да имам до себе си едно глупаво куче, отколкото никого. — Погали Люси по главата. — Закриляй това, което е мое.

Вятърът развя косите й, докато тичаше с кучето по пясъка. Надигна се вълна и върху брега безмилостно се стовари стена от черна вода. Плясъкът отекна в съзнанието й.

Сестра й бе мъртва. Принесена в жертва като невинно агне заради любовта си. Заради дарбата си. Къде бе правдата?

Въздухът се изпълни с писъци и стенания на хиляди мъченически гласове. Тъмната мъгла, която пълзеше по земята под краката и, се издигна, забули глезените й и достигна почти до коленете й. Хлад скова костите й.

Кръв за кръв. Живот за живот. Сила за сила. Как би могла да повярва, че има друг път?

Нещо я накара да хвърли поглед назад. Там, където трябваше да бъде къщата с ярки светлини в прозорците, имаше само грозна сива завеса.

Беше откъсната от дома, а докато мъглата ставаше все по-гъста, осъзна, че и пътят й към селото е отрязан завинаги.

„Добре“, помисли си и яростта й измести страха.

— Ела, копеле! — изкрещя Рипли и гласът й разсече мъглата като скалпел, разрязваш тънък воал. — Вземи ме!

Първият удар на силата я накара да направи три крачки назад, преди да се втурне насреща й.

Гневът напираше в нея. Енергично разпери ръце и няколко светкавици раздраха небето и морето като огнени камшици. „Ето това е единението между физическа и свръхестествена сила“, помисли си тя. Видя се, но сякаш извън себе си, изправена сред бурята, да призовава стихиите. Въздух, Земя, Огън, Вода.

Люси вдигна глава до нея и нададе дълъг, жален вой.

От мъглата излезе Хардинг — или това, което се бе вселило в него.

 

— Рип винаги е била майсторка на сцените — шеговито подхвърли Зак, за да разведри атмосферата.

Холът бе в безпорядък и кожата му настръхваше при спомена за онова, което бе връхлетяло вътре.

— Страх и гняв, гняв и страх. — Миа крачеше из стаята и разсъждаваше на глас. — Не можах да се преборя с него. Идва от Рипли и онази, чиято наследница е тя. Много е силно и непроницаемо.

— Като черепа й? — обади се Мак с лека усмивка.

— Точно така. Надявах се да видя каква тактика ще бъде приложена по-нататък, за да й противодействаме. Това естествено би било твърде просто.

— Тя страда — каза Нел.

— Знам. — Миа разсеяно я потупа по ръката. — И съжалявам. Единственото, което можем да сторим сега, е да седнем и да решим как да използваме тези отрицателни емоции в това, което ни предстои. На този етап магия за закрила само би забавила неизбежното. Неприятно ми е да се съглася със заместник-шерифката, но наистина трябва да действаме. — Спря се, за да събере мислите си. — Ти нямаш много опит, Нел, а със сигурност няма да бъде никак лесно.

— Кое няма да бъде лесно? — попита Мак. — За гонене на зъл дух ли говориш?

— Истински късмет е, че в компанията ни има учен. Да — потвърди Миа. — Петима сме. Дванадесет души биха се справили по-добре, но нямаме време да търсим подкрепления. Нямаме време, за каквато и да е подготовка. Ще използваме това, с което разполагаме. Веднага щом… — Гласът й заглъхна и страните и пребледняха. — Излязла е извън защитената област. — Страхът я завладя, преди да успее да го потисне. — Развалила е кръга.

Мак се втурна към вратата, но Миа сграбчи ръката му.

— Не, не. Мисли! Не е достатъчно да чувстваш — това е нейният проблем. Ще отидем заедно. — Обходи с поглед стаята. — И ще отидем подготвени. Знаеш ли как се прави?

Мак се съпротивляваше срещу паниката:

— На теория.

Миа видя Зак да се хваща за кобура. Понечи да му каже, че не това е начинът, но погледът му я убеди, че не е нужно.

— Кажи ни какво да правим! — припряно настоя Нел.

— Да побързаме!

 

Рипли зае предизвикателна поза, с разтворени крака и изправен гръб. Беше решила да го привлече изцяло към себе си и да спаси останалите. Като го унищожи. Люси тихо изръмжа до нея.

— Хардинг — заговори тя с леко подигравателен тон. — Градско конте на средна възраст. Неособено умен избор, ако питаш мен.

— Полезна обвивка. — Гласът бе плътен и не звучеше пресипнал, както би предположил човек, съдейки по вида му. — Вече сме се срещали — каза.

— Така ли? Запомням само интересните хора.

— Това, което е в мен, помни онова, което е в теб. — Запристъпва около нея, сякаш без да докосва земята. Рипли се завъртя, не откъсвайки поглед от лицето му. Плъзна пръсти под каишката на Люси, за да укроти кучето, което подскачаше и лаеше. — Преди време ти се домогна до нещо, което ми принадлежи, и с наслада го пое в себе си. Спомни си колко вълнуващо беше!

Последните думи не бяха въпрос, а заповед. През нея на тласъци премина пулсираща тръпка. Усещането бе велико. Нещо като оргазъм, който я накара да премалее от първично удоволствие. Затрепери и издаде силен стон.

Господи, тя можеше да има това! Струваше си да плати каквато и да е цена за него. Предателство, проклятие. Смърт.

Докато напрягаше сили да проясни съзнанието си, усети светкавично движение край себе си. Опита се да отвърне на удара, но се озова просната върху заледения пясък. Сякаш бе блъсната от камион.

Той се смееше с жестоко задоволство, докато я гледаше, застанала на четири крака. Люси скачаше и нападаше с оголени зъби, но се блъскаше в невидима стена и при всеки удар изскачаха искри.

— Не! Стига, Люси! Стой!

— Мога да ти дам това, което искаш — и дори повече. Но няма да бъде безвъзмездно. И все пак — лесно. Защо не хванеш ръката ми?

Рипли затаи дъх и посегна към кучето, което ръмжеше така настървено, че цялото трепереше.

— А ти защо не вървиш на майната си? — Отново бе повалена на земята с бърз замах.

— Мога да те унищожа, но би било жалко. Съедини силата си с моята — и заедно ще властваме.

„Лъжец — каза си тя. — Разиграва те. Не бъди наивна! Прояви повече хитрост.“

— Объркана съм — промълви Рипли. — Не съм в състояние да мисля. Трябва да знам, че хората, които обичам, са в безопасност.

— Разбира се — увери я той с любезен тон. — Всичко, което пожелаеш, може да бъде твое. Само ми дай същността си.

Рипли задържа главата си наведена, докато се изправяше бавно, сякаш с голямо усилие. После изведнъж рязко я вдигна и изцяло насочи съзнанието си срещу него. Цялата ярост, събрана в нея. За един благодатен миг забеляза изумление, изписано на лицето му. След това тялото му политна назад, тласнато от гнева й.

Пясъкът, върху който падна, стана черен като пепел.

— Ще те пратя в ада! — закани се тя.

Последва ослепителна светлина и във въздуха се изви вихрушка. Рипли постъпваше така, както диктуваше инстинктът й: отскачаше, защитаваше се и нападаше.

Долови болка — остра и зашеметяваща — и я използва като оръжие.

— Ти и твоите хора ще страдате — заплаши я той. — Ще има агония, а после ще настъпи празнота, която е по-лоша от агония. Всички, които обичаш, ще престанат да съществуват.

— Не можеш да достигнеш до хората, които обичам, без да минеш през мен.

— Нима?

Чуваше учестеното му, измъчено дишане. „Уморява се“, помисли си тя със злорадство. Щеше да го победи. Но когато събра сили, за да сложи край на всичко, той притисна ръцете си една към друга и ги повдигна. В мрачното небе проблесна ужасяваща светкавица и в ръцете му се появи лъскав меч. Разсече въздуха веднъж, и още веднъж. Лицето му имаше тържествуващ израз, когато се приближи към нея.

Тя призова Земя и усети как брегът се разтърси под краката й. Люси се втурна да я защити и в мига, когато Рипли извика, острието се заби.

— Всичко, което обичаш — каза той, докато тялото на кучето лежеше неподвижно на земята, — ще умре тази нощ.

— Само заради това… — Тя вдигна ръце нагоре и усети прилив на сила. — … ще те убия.

В ръцете й се озова познатият меч. Усети тежестта му, сниши го и при удара на острие в острие се чу съдбовен звън.

Този път Рипли призова бурята и по пясъка и водната повърхност пробягаха стотици мълнии, които се устремиха към тях и ги обградиха като огнена клетка. Яростта и жаждата за мъст изпълниха цялото й същество.

Омразата й нарастваше бързо и поглъщаше всичко друго.

— Ти уби невинните.

Зъбите му се оголиха в зловеща усмивка:

— Всяка една от тях.

— Ти унищожи сестрите ми.

— Умряха в страдание.

— Ти уби мъжа, когото обичах.

— Тогава и сега.

Жаждата за кръвта му изгаряше гърлото й и я изпълваше с невероятна сила. Блъсна го към огнените решетки.

Смътно чу някого да я вика — в съзнанието и в ушите си. Заглуши го и продължи да стоварва и да забива острието с все по-голяма сила.

Не желаеше нищо така горещо, както да прониже сърцето му и да почувства силата, с която би я изпълнил този убийствен удар.

С всеки миг този копнеж се усилваше. „Близо съм — мислеше си тя, — все по-близо.“ Усети вкуса на това, към което се стремеше — мрачен, горчив и изкушаващ.

Когато мечът се изплъзна от ръката му и той падна в краката й, Рипли почувства тръпка — като при секс. Хвана здраво своя меч с две ръце и енергично го вдигна над главата си.

— Рипли.

Гласът на Мак прозвуча така тихо сред яростния рев, който се надигаше в нея, че едва го чу. Но ръцете й затрепериха.

— Той иска това. Не му давай каквото иска.

— Искам справедливост — изкрещя тя и вятърът развя заплетените й къдрици.

— Твърде слаба си, за да ме убиеш. — Мъжът, който лежеше в краката й, се обърна по гръб и предизвикателно оголи гърлото си. — Нямаш смелост.

— Остани с мен, Рипли. Погледни ме.

Без да свали меча, извърна глава и погледна през огнената решетка. Видя Мак на сантиметри разстояние.

„Откъде е дошъл? — запита се с недоумение. — Как е стигнал дотук?“ До него стоеше брат й, а от двете им страни бяха Миа и Нел.

Рипли чу учестеното си дишане и усети как по кожата й изби хладна пот. Във вените й все още пулсираше онзи ненаситен копнеж.

— Обичам те. Остани с мен — отново каза Мак. — Спомни си.

— Свали бариерата! — Гласът на Миа бе настойчив. — Ще запалим кръг. Ние сме по-силни.

— Те ще умрат — заплаши я злата сила с лицето на Хардинг. — Ще ги убия бавно и мъчително и ще чуваш стенанията им. Моята или тяхната смърт — избирай!

Откъсна поглед от хората, които обичаше, и застана с лице срещу противника си:

— О, твоята!

В нощта отекнаха хиляди звуци, когато тя стовари меча. В съзнанието й изплуваха безброй образи и през тях видя тържествуващия израз на очите му, злорадството в тях.

След миг всички бяха изумени. Хардинг бе все още жив.

Рипли задържа острието на сантиметър от гърлото му.

— Помогнете ми — прошепна той и кожата му се сгърчи.

— Ще го направя. Дар е магическата сила — започна тя, повтаряйки думите, които Мак бе внушил в подсъзнанието й, — носи мъдрост и закрила. Мрака нека озари, животът нека победи — и засияе радостта. Волята ми е това.

Хардинг се засмя под насоченото острие:

— Нима мислиш, че ще ме възпреш с женски заклинания?

Рипли наклони глава и почти изпита съжаление:

— Да. Както и това.

С кристално ясно съзнание стисна острието и то разряза дланта й, вече напоена с кръвта на Мак.

Амулетът, който й бе подарил Мак, грееше до сърцето й с топло сияние.

— Кръвта му с мойта да се слее и над теб да надделее. — Стисна ръката си по-силно, докато няколко капки паднаха върху кожата на Хардинг и той издаде вик на ярост. „Страхотна ярост“, помисли си тя и продължи: — Тази сила аз зова. Волята ми е това.

— Кучка! Мръсница! — изръмжа той и протегна ръце да се вкопчи в нея и да се изправи. Но не успя да го стори.

Изведнъж Рипли започна да вижда невероятно ясно. „Лъчът на надеждата е ослепително ярък“, осъзна тя. Премахна огнените решетки и се обърна.

— Не можем да оставим Хардинг така. — Обзе я съчувствие към него. — Горкият нещастник!

— Да направим кръга! — настоя Миа.

Създадоха кръг от сол и сребро. В него Хардинг виеше и ръмжеше като животно и бълваше все по-ужасяващи проклятия и закани. Лицето му се преобрази няколко пъти.

В небето бушуваше буря, неукротима като морските вълни. Вятърът пронизително свиреше.

Очите на Хардинг се завъртяха лудешки, когато трите го заобиколиха.

— С мрака черен слей се ти и нашия белег вечно носи.

Миа се съсредоточи и върху лицето на Хардинг се появи малка огнена пентаграма. Започна да вие като вълк.

— Тялото му напусни — продължи Нел, — в мрачна бездна полети.

— Хелън, обичам те. Ти си моята съпруга, моят свят — каза той с гласа на Евън. — Прояви състрадание.

Именно това изпитваше. Но проля една-единствена сълза.

— Оттук навеки изчезни — заговори Рипли. — Ние сме трите сестри. Сили сливаме сега. Волята ни е това.

— Оттук навеки изчезни — повтори Миа и една по една изрекоха тези думи безброй пъти, докато гласовете им зазвучаха като един.

Тъмната сила се изви над него като вихрушка, студена и зловонна. Завъртя се като черна фуния, понесе се във въздуха и изчезна в морето.

Хардинг простена на брега. Лицето му бе бледо, но нямаше белег.

— Трябва да се погрижим за него — каза Нел.

— Заеми се с това тогава.

Рипли отстъпи крачка назад. Силата напусна тялото й и тя залитна.

— Всичко е наред, скъпа. — Мак й подаде ръка и й помогна да застане на колене. — Успокой дишането си, проясни мислите си.

— Добре съм. Само леко ми се вие свят. — Успя да вдигне глава и да погледне брат си. — Надявам се, че няма да бъда арестувана за убийство.

— Не, разбира се. — Коленичи до нея и докосна лицето й. — Изплаши ме, Рип.

— И аз умирах от страх. — Стисна устни, за да престанат да треперят. — Утре ще имаме доста натоварен ден покрай щетите от бурята.

— Ще се справим. Семейство Тод винаги са се грижили добре за Систърс.

— Прав си. — Тя вдиша и издиша. Чувстваше се свободна. — Трябва да помогнеш на Нел за Хардинг. Горкият! Аз съм добре.

— Винаги си била. — Целуна я по двете бузи, изправи се и погледна Мак: — Погрижи се и занапред да бъде така.

Рипли отново въздъхна.

— Дай ми минута да се съвзема — помоли тя Мак.

— Бих изчакал и две, но не по-дълго.

— Добре — съгласи се тя, пое ръката му и се изправи. Усещаше слабост в коленете, но напрегна сили да се задържи на крака и се обърна към Миа. Тогава изведнъж забрави за слабостта, шока и дори за напусналата я сила. Миа стоеше усмихната и галеше Люси по главата. Опашката на кучето се движеше като махало. — Люси! — С един скок се озова до нея и зарови лице в козината й. — Мислех, че е мъртва. Видях… — Вдигна глава и започна да търси раната.

— Не беше истинска — тихо каза Миа. — Мечът му беше само илюзия, изпитание за теб. Използва го, за да те предизвика да повториш греха си. Не желаеше смъртта ти, все още не. Искаше душата и силата ти.

Рипли притисна отново Люси, изправи се и се обърна към Миа:

— Е, той загуби.

— Да.

— От самото начало ли го знаеше?

— Не напълно. — Миа поклати глава. — Не знаех достатъчно, за да бъда сигурна. Тревожех се и се съмнявах. — Протегна ръка, когато Нел се приближи към тях. — Дълбоко в сърцето си вярвах, че няма да се предадеш. Но в съзнанието си не бях сигурна. Винаги си била трудна загадка за мен.

— Можех да го направя. Бях толкова бясна и изплашена. Но почувствах присъствието ви в себе си. Никога не съм го искала — виновно прошепна тя. — Знаете, че никога не съм го искала.

— Животът е тежък — обобщи Миа и сви рамене. — Или играеш с картите, които са ти се паднали, или се отказваш.

— Знаех, че ще победиш. — Нел хвана ранената й ръка и разтвори пръстите й. — Трябва да се погрижиш за това.

— Може да почака. Не е толкова страшно. — Рипли стисна устни. — Искам да остане белег — сподели тя. — Чувствам нужда да го виждам.

— Тогава… — Нел бавно затвори ръката й в шепа. — Ние със Зак ще заведем мистър Хардинг у дома засега. Трябва да хапне нещо топло. Разтърсен е, объркан, но… — Хвърли поглед назад, където Зак помагаше на Хардинг да се изправи. — Чувства се удивително добре. Не помни почти нищо.

— Нека нещата останат така! — настоя Рипли. — Е, да се прибираме и да приключим с всичко това. — Вдигна глава към небето и видя облаците да се разпръсват и иззад тях да засиява лунният ореол — съвършено ясен. — Бурята отминава — промърмори тя.

Миа кимна:

— Засега.

Рипли отвори уста и отново погледна към Хардинг:

— Какво ще кажете момчетата да отведат Хардинг, а ние да поостанем тук още малко?

— Добре. Ще кажа на Зак.

Вятърът бе утихнал до лек бриз, който носеше мирис на нощ и море. Рипли изчака, докато мъжете се отдалечиха и кучето игриво ги последва.

Трите с Миа и Нел угасиха кръга, който бяха запалили. Тя взе ритуалния си меч, който бе напълно истински, и го пречисти. Вълните, вече укротени, донесоха пяна и заляха ботушите й.

— Когато вдигнах меча — заговори Рипли на приятелките си, които стояха неотлъчно до нея, — исках кръв. Беше като неутолима жажда. Сякаш ми бяха нужни часове, за да се отърся от нея. — Пристъпи от крак на крак. — Не умея да тълкувам видения. Ти си по тази част, Миа. Обикновено. Но видях образи. Видях Мак, Мак и себе си. Видях родителите си, брат си. Видях нас трите в гората, както миналата есен. Видях Нел. Беше с бебе на ръце.

— Бебе — замечтано промълви Нел и докосна корема си. — Но аз не съм…

— Все още не.

— Боже мой! — Нел се засмя развълнувано и озадачено. — Боже мой, боже мой!

— Както и да е — продължи Рипли, — видях всички тези неща, и още. Трите сестри сред тъмна гора, в огнен кръг. Онази, която се е наричала Земя, точно тук, на този бряг, в буря. Бяха толкова много и се редуваха бързо, но всичките бяха удивително ясни. Видях и теб, Миа, застанала на своите скали, на ръба. Самотна и разплакана. Около теб витаеше тъмна сила — като онази, която излезе от Хардинг тази нощ. Искаше те. Сякаш… винаги е желала да се домогне именно до теб.

Въпреки че я побиха тръпки, Миа кимна:

— Значи ме предупреждаваш… да се пазя?

— Бъди нащрек. Видях и нещо друго — и в този миг задържах острието. Един последен проблясък. Ние трите, в кръг. Всичко беше наред. Искам да кажа — знаех, че всичко може да бъде наред. Ако постъпим така, както се очаква от нас, ако направим верни избори.

— Ти направи избора си тази нощ — напомни й Миа. — Имай вяра, че и аз ще направя своя.

— Ти си най-силната.

— Я виж ти! Комплимент ли дочух?

— Би могло да се каже. В областта на магиите ти си най-силна и това, което те очаква, е най-тежко.

— Вече никоя от нас не е сама. — Нел хвана ръката на Миа, а след това и на Рипли. — Три сме.

Рипли подаде ръка на Миа и кръгът се затвори:

— Да. Трите вещици сме ние.

 

Рипли обеща да направи каквото е необходимо, но това не означаваше, че ще й бъде приятно. Остана край Нел, докато тя успокои Хардинг и му помогна да възвърне силите си, като му предложи супа и чай. Позволи на Миа да превърже порязаната й ръка и остана насаме с Мак едва когато двамата тръгнаха пеша към жълтата къща.

— Можем да натоварим оборудването ти още тази вечер, ако желаеш?

— Ще го взема утре — отвърна той. Не я докосна. Не знаеше защо, но усещаше, че все още не е готова за това.

— Предполагам, че Хардинг все пак ще напише своята книга.

— Може би не точно същата, която беше замислил. Мисля, че Нел одобрява идеята за четиво, което предлага надежда на жертвите на домашно насилие. Но все още не е дошъл на себе си, след като…

— Изгонихме злия дух от него?

— Може и така да се каже. Ще ми отговориш ли на един технически въпрос?

— Стига да мога.

Беше прекрасна нощ — хладна, свежа и ясна. Нямаше причина да се държи заядливо точно сега.

— Как разбра, че кръвта ще го възпре?

— Не знам точно.

— Наследствено познание? — предположи Мак и сви рамене.

— Може би. Ти си специалист в тази област. Магията действа чрез кръвта. Моята — каза и вдигна ръката си — и твоята, макар и малко позамърсена. — Хвърли поглед към него, щом чу смеха му. — Не бих могла да се изразя по-точно — раздразнително промърмори Рипли. — Кръвта е проводник, жертва и много други неща. Тя е живот.

— Няма спор. — Спряха край горичката, където сенките бяха неясни и между черните клони се процеждаше лунна светлина. — Това ли е всичко?

— Съществува връзка. Емоционална, неподвластна на интелекта и логиката и дори на магически заклинания.

— Любов. — Мак замълча за миг. — Защо не изречеш думата?

— Никога не си ме виждал такава — задъхано заговори тя. — Всичко, преживяно преди, е детска игра в сравнение със случилото се тази нощ.

— Беше великолепна. — Рипли отвори широко очи. Щеше да бъде забавно да я изненадва с подобни твърдения през следващите петдесет-шестдесет години. — Нима мислеше, че видяното ще промени чувствата ми към теб?

— Не. Не знам, Мак. Едва устоях на изкушението. Може би съм се втурнала навън с намерението да пожертвам себе си. Не казвай, че това са глупости. Сама го проумях.

— Тогава ще се въздържа.

— Добре. Но колкото повече се отдалечавах от къщата и от всички вас, толкова повече исках кръв. За миг — дори повече от миг — бях готова да грабна това, което ми се предлага. Силата беше невероятна — огромна, изкушаваща, зашеметяваща.

— Но ти не я прие.

— Не.

— Защо?

— Повече държах на себе си. И на теб. Освен това… ще прозвучи налудничаво.

— Все пак кажи го.

— Исках справедливост.

Мак сложи ръце на раменете й и докосна веждите й с устни. След това вдигна превързаната й ръка и я целуна.

— Изглеждаше великолепно, както вече споменах. И аз не бих могъл да се изразя по-точно. От теб струеше светлина и нищо не можеше да я засенчи. А сега… отново си просто моето момиче.

— Твоето момиче? — промърмори тя. — О, моля те!

— Изцяло моя — подчерта той и направи това, което желаеше най-силно, откакто я бе видял да замахва с лъскавия меч. Вдигна я на ръце и я притисна така силно, сякаш щеше да я задуши, докато устните му търсеха нейните. — Омъжи се за мен и живей с мен в къщата до морето.

— За бога, Мак, обичам те! Това е по-ценно от всичко. Не, по дяволите… — Наведе глава назад. — То е всичко на света!

— Животът ни едва започва.

Рипли отпусна глава на рамото му, докато той галеше косите й. „Гениален ум, съвършено тяло, щедро сърце — помисли си тя и дяволито сви устни. — И е изцяло мой.“

— Когато силата беше в мен, се чувствах неуязвима, велика. Сякаш в жилите ми течеше разтопено злато. Знаеш ли как се чувствам сега?

— Как?

— Още по-добре.

Отново вдигна глава и устните им се срещнаха още веднъж. Шумът на морето звучеше като спокоен пулс на огромно сърце в далечината, а над тях светеше белият лунен диск. Нощта бе изпълнена с магическо ехо.

Това бе достатъчно за света.