Маги Дейвис
Очите на любовта (25)

25

Когато излязоха от селото и наближиха морския бряг, чуха някой да пее. Първоначално Магнус помисли, че е рибар, излязъл с лодката си в гъстата мъгла на залива. Не можа да определи дали гласът беше мъжки или женски, но мелодията звучеше нежно и меланхолично. Думите бяха на странен, неразбираем език.

Рицарите от ескорта също слушаха внимателно. Когато песента заглъхна, мъжете потрепериха и се прекръстиха. Никой не беше идвал в тези далечни земи, обитавани от духове. А в последно време и от множество банди, които въпреки официалния мир продължаваха да кръстосват областите южно от шотландската граница.

Мъглата създаваше призрачно настроение. Откакто минаха по стария римски път, рицарите не можеха да дойдат на себе си. Единият едва не падна от коня, когато от водата изскочи риба.

— Пее някой самотен рибар — опита се да ги успокои Магнус. — Съвсем обикновен смъртен, не воден дух. Заливът е плитък и местните хора не са излезли с лодките си само защото времето е лошо.

Бяха наели едно момче от селото за водач. Иначе рицарите нямаше да намерят каменния път, залян с вода дори по времето на отлива.

— Кога ще започне да се покачва водата? — извика Магнус на момчето. Мъглата приглушаваше думите му.

— След час — отговори то. Беше доста пред тях и се очертаваше само като сянка върху мършавото си муле. — За да се върнете, трябва да изчакате следващия отлив утре сутринта.

— Точно така — промърмори един от рицарите. — Готов съм да спя на камъни, ако се наложи, и в калта, само да знам, че утре ще се върна под слънчевата светлина.

— Не се безпокойте — усмихна се Магнус. — В манастира със сигурност има къща за гости и топла храна. Ще си починем добре.

Той подкара коня си по-близо до момчето. Правеше се на безгрижен, но в действителност сърцето му беше изпълнено със същата меланхолия като песента.

След два дни и две нощи на гърба на коня продължаваше безуспешно да търси изход. Но нито един от плановете му не беше изпълним и той го знаеше.

Господи, аз я обичам! — искаше да изкрещи той. — Едайн означава всичко за мен. През дългите седмици, които беше прекарал в затвора заради отказа да се сгоди с дъщерята на Уинчестър, убеждението му се беше превърнало в желязна увереност.

Няма сила на света, която да ме принуди да предам Едайн на тамплиерите, за да я отведат в Париж и да я осъдят, повтаряше си той.

От друга страна, размишляваше отчаяно той, кралят не му оставяше избор. Как би могъл да осъди семейството си на вечно проклятие, като наруши рицарската си клетва? Всички, които познаваха краля, бяха чували за дяволската му отмъстителност. Хенри я бе доказал с убийството на скъпия си приятел, архиепископ Томас Бекет.

Една от идеите му беше да избяга с Едайн на север или на островите Оркни. Бягството им със сигурност щеше да успее, но с това осъждаше баща си, майка си, братята и сестрите си на гибел. Кралят щеше да унищожи семейство Фицджулиън, да хвърли баща му в затвора, да направи братята и сестрите му просяци — ако изобщо ги оставеше живи.

Тук размишленията му бяха прекъснати, защото конете се отклониха от пътя и излязоха на брега, където, зарадвани, че най-после са се отървали от водата, разтърсиха глави и бодро изкачиха хълма към манастира. Ездачите също изпитваха облекчение.

Пред портите на манастира Магнус се обърна към ескорта си:

— Чакайте ме тук. Ще изпратя ратаи да поемат конете и да ви отведат в къщата за гости.

Той слезе от коня и подаде юздите на един от спътниците си. След това отиде до портала, за да дръпне шнура на звънеца. Тук, на хълма, слънцето полагаше усилия да пробие мъглата. Птиците, накацали по клоните на дърветата, поздравяваха светлината с весело цвърчене. Все още беше топло, макар че есента беше започнала. В овощната градина ябълките се превиваха под тежестта на богатата реколта.

Малкото прозорче във високата дървена порта се отвори. Появи се кръглото лице на възрастна монахиня с небесносини очи, обрамчено от було.

— Аз съм Магнус Фицджулиън — представи се рицарят и се опита да забави лудото биене на сърцето си. — Дошъл съм при абатиса Клотилда по поръчение на крал Хенри II, за да взема една от служителките в манастира. — След това й показа кралското писмо.

Главата на монахинята остана неподвижна, докато погледът й се плъзгаше по сгънатия пергамент с червен печат и лента.

— Чухме за мисията ви — отвърна хладно тя. — Няма да ви пусна да влезете в манастира. Сестрите и абатиса Клотилда са се събрали в църквата и се молят на бога да направи чудо, което да ни предпази от голямото нещастие, което ни носите. — Тя млъкна за момент и устните й затрепериха. — Ще намерите онова, което търсите, в градината с билки, която се намира зад къщата за гости и оборите. Вървете все по стената.

Прозорчето се затвори шумно.

Магнус се огледа. Рицарите на краля бяха отвели конете си в оборите, за да ги разседлаят. Двама от тях бяха свалили шлемовете си и седяха на земята, изтощени от дългата езда. Следвайки указанията на монахинята, Магнус тръгна по стената.

Колкото и да се стараеше, той не бе могъл да намери решение.

Никога нямаше да предаде своята прекрасна златна Едайн в ръцете на тамплиерите, за да я измъчват и убият — макар че точно това заповядваха честта му и лоялността към краля.

Не можеше да я скрие в някое далечно място, защото Хенри Плантаженет щеше да отмъсти жестоко на семейството му.

Имаше само един изход, но досега го беше гонил от съзнанието си: трябваше да я убие. Да убия първо нея, помисли си отчаяно Магнус, и после да сложа край на живота си.

Смъртта им щеше да бъде подходящ отговор на безмилостната съдба, която кралят беше отредил на невинните влюбени, чийто единствен грях беше, че не могат да живеят един без друг.

Очевидно не им беше съдено да живеят в някое усамотено местенце, където никой не можеше да ги намери — това беше само мечта. Мечта, чието осъществяване щеше да предизвика неумолимото отмъщение на краля и да донесе гибелта на граф Морли и семейството му.

Магнус простена мъчително. Ако поемеше тази вина, никога нямаше да е щастлив с Едайн. Щеше да бъде само един пречупен мъж. Никой не би могъл да живее щастливо и спокойно с този страшен товар на съвестта си.

От друга страна обаче, как би могъл да изпълни поръчението на краля и да я отведе в Единбург, след като я обичаше повече от всичко на света? Само чудовище би могло да постави честта над живота на любимата жена.

Магнус стигна до края на стената и блъсна вратата към градината, където монахините отглеждаха зеленчуци и билки.

Между редовете със зеленчуци седеше момиче и въртеше колелото на чекръка. В първия миг не я позна. Слънчевата светлина, приглушена от мъглата, я превърна във видение.

И все пак това беше тя. Също като някога, когато я видя за първи път, седеше с разпусната коса, увита в синята си наметка. Златната коса, нежната кожа и смарагдовозелените очи грееха под лъчите на есенното слънце.

Магнус пое дълбоко въздух, защото при вида й в гърлото му заседна буца. Пръстите му се сключиха около дръжката на камата в колана му.

Очакваше да я види седнала върху сандък с вещи, готова за тръгване. Вместо това тя седеше пред чекръка, заобиколена от зимни зеленчуци, и работеше. Магнус чу ясно бръмченето на вретеното. Около нея имаше кошнички с къдели вълна и скоро набрани ябълки. Най-голямата кошница беше покрита с бяла кърпа. Внезапно между главите цвекло се появи едрата, пухкава бяла котка и мъркайки, се отри в една от кошниците.

— Велики боже, какво прави тя тук?

Против волята му тези думи излязоха от устата му при неочакваната гледка. Беше сигурен, че котката е в тамплиерската резиденция в Единбург. Поклати объркано глава.

Пак се държа като последен глупак! Смаян от появата на котката, дори не поздрави както трябва любимата жена.

При звука на гласа му Едайн рязко вдигна глава.

— Магнус — пошепна тя.

Както винаги, той изглеждаше зашеметяващо с мъжествените черти на лицето и блестящата броня. Ала около широката, предизвикателна уста се бе изписала нова, горчива линия. Кехлибарените очи бяха пълни с болка и дълбока мъка.

Все още го обичам, както в първия ден, установи с тръпнещо сърце тя.

Безмълвно проследи как той свали шлема си и го хвърли между кошниците. Пръстите му се заровиха в червената коса, преди да коленичи пред нея и внимателно да вземе ръката и.

Това не е предишният Магнус, разбра веднага Едайн, докато се гледаха в очите. Безумно смелият победител от безброй турнири, безстрашният воин, комуто всички рицари се възхищаваха, беше изчезнал. Вместо него пред нея стоеше измъчен човек, който не знаеше накъде да поеме и който беше много… опасен. Мъж, притиснат до стената. Един поглед й беше достатъчен да разбере състоянието на духа му. Веднага се запита кой му беше сторил това.

— Какво те мъчи, любими? — попита тихо тя.

— Изпратиха ме да те отведа — отговори дрезгаво той. Гласът му се противеше да изрече страшните думи. — Кралят ми заповяда незабавно да те върна на тамплиерите, които ще те отведат в Париж, за да подложат на изпитание магьосническото ти изкуство.

Тя сложи ръка на бузата му и го погледна невярващо.

— Крал Хенри е изпратил теб? За да ме предадеш на палачите? Знае ли, че се обичаме?

Магнус остана на колене пред нея, стиснал ръката й.

— Не мога да те дам на тамплиерите — пошепна задавено той. — Можем да избягаме в Италия, в Африка или на индийските острови и да забравим този проклет свят. Там ще изградим щастието си.

Върху разрушения живот на други хора. Не беше нужно да го казва.

Господи, колко го обичам, колко е важен за мен, мислеше тя, докато пръстите й нежно милваха гъстата му коса.

Той сведе чело върху коленете й и отчаяно зарови ръце в меката материя на роклята й.

— Мога и да те убия — прозвуча глухо гласът му. — Дълго мислих. Мога да те убия, за да те предпазя от онова, което искат да ти сторят другите. След това и аз ще потърся смъртта. Със сигурност ще има друга война и няма да ми е трудно да умра.

Той вдигна глава и Едайн видя сълзите, нависнали по дългите му ресници. Неспособна да понесе сълзите в тези смели очи, тя извърна глава.

— Не бива да го правиш — пошепна тя. — Грешно е да посегнеш на живота си.

— По дяволите, ти май не разбираш! Ние сме в капан! И за всичко съм виновен аз! — извика отчаяно той.

Посегна да извади камата от колана си и Едайн затвори очи.

— Прости ми, любима Едайн — произнесе задавено той, — но наистина ли мислиш, че не съм достатъчно мъж, за да пратя и двама ни в отвъдното, където завинаги ще бъдем заедно? — Ръцете му трепереха неудържимо. — Исусе, дори само мисълта за това е непоносима. Ти си моята единствена любов и аз няма да ти причиня ненужна болка. Ще го направя много бързо.

Ала вместо камата извади сгънатия пергамент на краля с червена лента и печат. Взря се в кралското пълномощно, сякаш никога не го беше виждал.

— Велики боже, защо извадих кралския пергамент? — изохка отчаяно той. — Тук е написана волята на крал Хенри!

Едайн улови ръката му, за да му попречи да хвърли пергамента в лехата с цвекло.

— То не е за теб — обясни Магнус, — а за абатиса Клотилда. Тя трябва да те предаде в ръцете ми.

— Да, знам. — Едайн взе кралското писмо и счупи червения печат. Котката се отри в краката на Магнус и замърка. Тъй като дългата ризница му пречеше, Магнус се наведе сковано, но преди да я е докоснал, тя отскочи настрана. Очите й святкаха заплашително. Скри се зад коша, покрит с бяла кърпа, и измяука предизвикателно.

— Махни се оттам — изфуча той. Незнайно защо котката му напомняше за някого.

Посегна отново към Едайн. Ръката му неволно закачи кошницата и свали бялата кърпа.

Тогава страна нещо странно. Магнус замръзна насред движението, неспособен да пусне кърпата. През това време Едайн четеше писмото на краля.

— Ти знаеш ли изобщо какво пише вътре? — извика зарадвано тя. — Виж, Магнус, подписано е лично от краля! Не е нужно да бягаме! Нито да търсим доброволната смърт!

Магнус безмълвно движеше устни. Ръката му конвулсивно стискаше кърпата, с която беше покрита кошницата. Мина доста време, преди да си възвърне дар слово.

— В кошницата има бебе — пошепна задавено той. Едайн вдигна очи от кралското писмо и засия с цялото си лице.

— Името й е Маеве, червената кралица. Защото има твоята коса.

Магнус пусна кърпата. Пелените бяха от избродирания лен, с който се славеха монахините. Розовото бебе, което спеше вътре, се усмихваше блажено насън.

Косата не е моята, каза си той, много по-светла е, червено-златна. Като на майка му.

— Хенри е жесток човек — говореше Едайн и думите й достигаха до него много отдалеч. — Как е могъл да постъпи така с теб! Изпратил те е на път с убеждението, че трябва да избираш между мен и семейството си. Знаеш ли, мисля, че той тъгува много за младия крал Хенри. Чуй какво е написал: „Младите и красиви хора, удостоени с божията милост, не бива да страдат.“ Това сме ние, Магнус — обясни трогнато тя. — Какво си му казал? — Вдигна пергамента към него и посочи края на писмото. — Крал Хенри те изпраща в Ирландия като господар на тамошните ленни владения на баща ти! И ни дава съгласието си да се оженим!

— Имам дъщеря. — Магнус вдигна кошницата и се опита да разтвори юмручето на спящото бебе. — Нашата дъщеря!

Едайн сложи кралското писмо в скута си и го приглади.

— Следващото ни дете ще е син. Вътрешният глас ми го каза.

Като не получи отговор, тя вдигна глава и установи, че любимият й се отдалечава между лехите с цвекло с кошницата в ръка, забравил света около себе си.

— Върни ми я — извика подире му тя. — Скоро трябва да я нахраня.

Котката Фомор скочи в скута й.

— Не, не сега — каза й Едайн и я бутна.

Рубинът в ухото на животното блесна, когато то се отдалечи обидено.

Едайн се засмя тихо.

— Не бива да ревнуваш — рече примирително тя. — Когато порасне, ще я учиш да язди.

Магнус се върна и застана пред нея.

— Нямаше да те убия — заговори той — и ти го знаеш. Бог ми е свидетел, че идеята беше глупава. Но дни наред търсих изход и бях напълно отчаян.

Едайн взе кошницата от ръцете му.

— Какво щеше да направиш, любов моя?

— Всичко, което ти би поискала от мен. — Той зарови пръсти в червената си коса и се отпусна на земята до нея. — Аз не бих могъл да живея без теб, Едайн. На света няма нищо по-важно от теб и не ме е грижа, че много хора те наричат вещица и твърдят, че омагьосваш бедните души да изпълняват волята ти. Аз никога не съм се чувствал омагьосан от теб. Ти си моят ангел, сърцето ми ти принадлежи. Освен това съм сигурен, че имаш нужда от мен, за да те обичам и закрилям.

Очите й заблестяха.

— Колко си умен… — прошепна тя. Сложи ръка върху неговата, наведе се и го целуна.

Магнус нежно приглади с голямата си ръка златната й коса.

— Мисля, че щях да те отведа при крал Хенри и да го предизвикам. Кълна се във всичко свято, че щях да застана пред краля и пред цялото английско благородничество и да откажа да те предам на тамплиерите! Или на английските епископи! Щях да им заявя, че ти си моята любов, моята жена, и да предизвикам всички на бой.

Ала изведнъж забрави войнствените си намерения и се наведе над кошницата с бебето.

— Каква сладка устичка има, като розова пъпка. Ще я нахраниш ли най-после?

Едайн сложи червенокосото бебе на гърдите си. Магнус протегна ръка и внимателно обхвана главичката му.

— Червената кралица на Ирландия. — Погледът, който отправи към Едайн над малкия вързоп, беше изпълнен с блаженство.

Едайн се усмихна.

— Червената Маеве от Конахт е била велика кралица. Кралят пише, че от благодарност за великодушието му трябва да кръстим първото си дете на него. — Тя се засмя развеселено. — Мислиш ли, че дъщеря ни ще се радва да носи името „Хенри Плантаженет“?

Сърцето й преля от любов, когато той отметна глава назад и избухна в луд смях.