Маги Дейвис
Очите на любовта (9)

9

Уилям Лъвът, кралят на Шотландия, излезе от голямото медно ведро, в което се беше окъпал.

Преди младите слугини да го увият в големите ленени кърпи, всички, които се бяха събрали в кралската баня — норманският правен съветник Фицгамлин, приближеният Фицалън, рицарите от кралската гвардия и дузина наклякали покрай стените шотландци от планините, — можаха да видят добре оформеното голо тяло на суверена си. Кралят го правеше нарочно. Струваше му се уместно от време на време да показва на поданиците си, че владетелят им изглежда впечатляващо и царствено и без дрехи.

Лъвът беше едър и силен, тялото му осеяно с белези, които го отличаваха като добър воин и достоен наследник на брат му Малкълм. Отблъсна момичетата и с удоволствие се почеса навсякъде, съзнавайки, че няколко дузини чифта очи следяха всяко негово движение. После вдигна силните си ръце над главата и разтегна мускулестото тяло.

Уилям беше по-висок от повечето мъже в помещението. Наклякалите шотландци трябваше силно да отметнат глави назад, за да го огледат. Подобно на починалия крал, брат му имаше силно изразена потребност да се представя за могъщ владетел. Може би най-важната му задача беше да си върне граничните шотландски земи, които бяха заети от английския крал Хенри Плантаженет.

Поради тази причина Уилям се интересуваше живо от новите интриги на Хенри. Беше чул, че някакво шотландско момиче, послушничка в един от новите нормански манастири, трябвало да бъде заведено в английския двор.

Величествен в голотата си, кралят най-после позволи на слугините да го изтрият, докато кожата му се зачерви. След това личният му камериер, с цяла глава по-нисък от него, го облече в бяла ленена риза, кожен килт и наметка от овча кожа, избродирана с бели и червени конци.

Когато кралят беше готов, шотландците изсипаха водата от ведрото в канала на пода и изнесоха съда навън. Момичетата ги последваха.

Кралят покани останалите в голямото съседно помещение.

— Само си представете — заговори той, след като седна на леглото си и един слуга му обу удобни обувки от еленова кожа, — какви чудеса могат да станат, ако тази новоизлюпена светица наистина притежава уменията, които й се приписват. Според мен владетелят, който я има до себе си, ще разполага с още една армия. Тя няма да прави нищо друго, освен да… какво всъщност ще прави? Ще гледа в златното си огледало или ще хвърля магическите камъчета, за да предсказва надвисналата опасност. Например колко воини, колко рицари и колко коне има неприятелят. И как да ги заблудим и да ги избием до крак. — Той се удари възбудено по коляното. — Всемогъщи, тя би могла дори да предскаже кога ще падне обсадената крепост! С нея всеки крал би могъл да завладее, която си земя иска.

Фицгамлин улови погледа на Фицалън и двамата си кимнаха незабележимо.

— Ако е вярно, дарбите на момичето са наистина учудващи, сър — заговори предпазливо празният съветник. — И със сигурност са ценни за всеки монарх. Аз обаче съм чувал, че способностите на светицата са доста… ограничени. Никой не знае истината.

Уилям се намръщи неодобрително.

— Да, обаче абатисата на „Сен Сюлпис“ се вслуша в молбите ни и разказа интересни неща. — Хората в залата се размърдаха неспокойно и кралят вдигна ръка. — Не е, каквото си мислите. Просто изпратих при нея епископа на Абърдийн, за да съм сигурен, че почтените монахини не са се излъгали. Във всички манастири — продължи кралят — трябва да се стремим да избягваме грешни стъпки. Епископите и абатисите внимават много за чистотата на вярата. Във всеки манастир се налагат строги наказания за нарушения на правилата. Задача на епископа е да проучи какво нарушение е направено.

Фицгамлин упорито се взираше във върховете на обувките си. Не се съмняваше, че епископът на Абърдийн, някога безмилостен кръстоносец, е заплашил монахините с вечния адски огън, ако не му изповядат всичко за момичето.

— Какво е разказала абатисата?

Уилям пое чашата вино, която му подаде слугата.

— Всичко, което епископът е поискал от нея. Единственото, което е отказала, е да нарече момичето вещица. — Той се изсмя гръмко. — Нима сте очаквали нещо друго?

Фицгамлин беше убеден, че монахините са се съгласили с всичко, което епископът им е представил като желание на краля.

— Значи — обади се Фицалън — разказът на абатисата е дал на епископа достатъчно доказателства, че послушницата е светица с чудни дарби, а не зла дъщеря на сатаната?

Кралят смръщи чело.

— На вас може би ви е весело, Фицалън, но монахините от „Сен Сюлпис“ държат на показанията си. Всички твърдят единодушно, че момичето е извършило много чудни неща. Абатисата каза, че можело да „призовава“. — Погледът му се устреми в далечината. — Баба ми, бог да успокои душата й, произхождаше от островите Оркни, където много хора се занимавали с такива неща. Тя ми е разказвала, че хората от народа й имали такива способности, особено жените.

Фицалън погледна нервно към правния съветник, но той не отговори на погледа му. Слугата вдигна ръка и се прекръсти.

— Според мен тази дарба е ограничена върху жените. Според скъпата ми баба жените от Оркни призовавали мъжете си, които били в открито море, дълго преди да се появи буря. Посланията им прекосявали морето, стигали до рибарите в лодките им и те се връщали навреме у дома, за да не станат жертва на бурята.

Правният съветник не вярваше на ушите си. Английският крал Хенри Плантаженет беше учен, мъдър човек, в никакъв случай лековерен. Въпреки това беше изпратил Дьо ла Герш в Шотландия, за да намери момичето. Уилям Лъвът реагираше по същия начин. Ако онова, което беше узнал от тамплиера, беше вярно, двамата монарси искаха да използват светицата като оръжие в управлението на държавата.

Или в предстоящата война. Фицгамлин даде знак, че иска да говори.

— Епископът на Абърдийн — започна той — е разпитал почтените монахини и е узнал къде се намира момичето в момента, така ли е?

Уилям нареди на слугата да поднесе на гостите студено печено. След банята винаги огладняваше.

— За съжаление епископът не е научил най-важното. Абатиса Клотилда му се оплакала със силни думи, че някой си Айво дьо Брийс, васал на Честърския граф — той се обърна към правния си съветник, — впрочем той се е заселил незаконно в Уигън и аз ви моля да си отбележите това, Фицгамлин, — та този Дьо Брийс харесал момичето и го измъкнал от „Сен Сюлпис“. Обаче я изпуснал и сега малката е в ръцете на Константин, вожд на клана Санах, който живее в Лох Етив. Вождът ми изпрати вест, в която заявява, че е готов да я предостави на своя монарх и истински суверен срещу добра сума.

Двамата мъже се приведоха напред.

— Санах се е заклел да ви служи, милорд, и… — започна възбудено хофмайсторът, но Уилям го прекъсна с нетърпелив жест.

— Няма нищо, Фицалън, готов съм да платя. Между шотландци не се счита за нечестно да платиш откуп. Точно обратното, искането на откуп е умна и справедлива постъпка. Освен това Санах е роднина с най-малката ми сестра по женска линия. Сумата не е много висока. Или поне не е обидно висока.

— Не е ли възможно да се намеси църквата? — осмели се да възрази Фицгамлин.

Кралят енергично поклати глава.

— Няма да се пазарим, Фицгамлин. Епископите на Абърдийн и Единбург ме увериха, че църквата не се интересува от златната прорицателка.

Поне не докато кралят не го желае, поправи го мислено Фицгамлин. Трябваше да признае, че случващото се беше потресаващо за всеки нормален норманин. Двама крале се надпреварваха да заловят едно момиче, което уж притежаваше магически сили. Шотландският крал очевидно беше забравил, че правният му съветник връчи на тамплиера Дьо ла Герш писмено разрешение да търси момичето за английския му съперник. Сега не беше време да му го напомни. Уилям не криеше намерението си да започне нова война за граничните области — война, която се благоприятстваше от обстоятелството, че Хенри Плантаженет вече не беше силен млад мъж и непрекъснато се караше със синовете си.

Фицгамлин не можеше да се отърси от чувството, че е завладян от безумна келтска магия. Как другояче би могло да се обясни, че тук са се събрали възрастни мъже и най-сериозно разсъждават за пророческите способности на някакво си момиче, което можело да предсказва изхода на битката? Или кога ще падне обсадената крепост. Или даже дали владетелят ще се задържи на трона или не. В името на Божията майка, нима Лъвът наистина вярваше в това!

Фицгамлин въздъхна и наведе глава. Ако кралят наистина вярваше в подобни глупости, значи ги чакаха лоши времена.

 

Беше престанало да вали, когато колоната, водена от Асгард дьо ла Герш, възседнал черния расов жребец, напусна Лох Етив. Кръглата каменна кула на Константин и двойникът й от другата страна на залива бързо избледняха в далечината.

Едайн не можеше да мисли за нищо друго, освен за Магнус, който вървеше в края на колоната с пешаците и не я изпускаше от очи. Ала не смееше да се обърне, защото тамплиерът яздеше редом с нея и постоянно й говореше.

Беше впечатлена от безогледната упоритост, с която красивият тамплиер с дълги руси коси беше преговарял с шотландския вожд за откупа. Едновременно с това беше разбрала, че рицарят криеше нещо дълбоко в сърцето си — някаква тъмна сянка, една голяма самота.

Отговорите й бяха колкото може по-кратки и тя през цялото време държеше главата си сведена. Опасяваше се, че той ще заподозре причината — това в никакъв случай не беше момичешка плахост.

Тайно в себе си проклинаше тамплиера, защото й пречеше да мисли за Магнус, макар че физически усещаше гнева му. Много искаше да узнае как е стигнал дотук и как е попаднал в отряда на тамплиера, който я търсеше. Щом оставеше свобода на мислите си и си представеше как се бяха любили на брега на потока след корабокрушението, я изпълваше приятна топлина.

Какво жестоко мъчение беше да усеща любимия близо до себе си и да се прави, че не го познава. Той трябваше да язди редом с нея, не тамплиерът! Непрекъснато усещаше погледите му в гърба си.

Света майко божия, възможно ли беше той да мисли за същото, за което мислеше тя? Как се прегръщаха и целуваха, как се сляха в онази обляна от слънце падинка на брега на потока и как заедно се понесоха към висините. Как станаха едно, напълно забравили света и всичко земно.

Онова, което бяха преживели в светлата магия на страстта, беше несравнимо и поразяващо. Тя беше сигурна, че той никога не е преживявал подобно нещо, макар че не й го беше казал. И с нея беше същото.

— Слънцето изгря — отбеляза тамплиерът до нея.

Бяха изкачили билото на планината. Долините на западното плато и насеченото крайбрежие на морето бяха потопени в слънчеви лъчи. Последните облаци се оттегляха на изток и небето над тях изведнъж стана ослепително синьо. Пътят пред тях се губеше в тъмна гора.

— Трябва да прекосим гората, за да стигнем в Единбург — обясни тамплиерът. — Но първо ще си починем и ще се погрижим за конете.

Той извика нещо на хората си и само след минути конете вече пасяха оскъдната трева. Мъжете наредиха камъни в кръг и насядаха. Бяха избрали място, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към морето. Нахраниха се с пушена риба и хляб от запасите на Константин.

Едайн седна толкова близо до войниците от ескорта, колкото можеше да рискува. Наблюдаваше ги крадешком, докато ядяха и после полегнаха в коравата зимна трева. Магнус, най-едрият и най-силният между тях, трябваше да отвори бъчвичката с бира. Веднага си личеше, че той и още един от войниците бяха изпаднали в нужда рицари без коне, които се бяха наели като пешаци, за да получат малко пари.

— За вожда от Санах вие бяхте подарък от небето, мадмоазел — заговори с усмивка тамплиерът. — Пазарлъкът ни продължи необичайно дълго. — Той й подаде парче херинга, стоплена на огъня и увита в листа. — Можем ли да вярваме на Константин? Доколкото разбрах, някакъв достоен за презрение васал на граф Честър ви отвлякъл от манастира, после сте претърпели корабокрушение и Константин ви е намерил.

— Намерил ме бил!

Божичко, какви лъжи беше наговорил вождът! Той ги бе проследил след излизането от водата. Нали й се беше похвалил, че е чакал с воините си в гората двамата да заспят и че е видял всичко, всичко, което се беше случило между нея и Магнус.

Когато Едайн се събуди и отиде да вземе дрехите си от брега на потока, шотландците се нахвърлиха върху нея като глутница зверове, вързаха я, метнаха я на гърба на един кон и я откараха в кулата.

Трябваше да каже истината на тамплиера.

— Не ме е намерил. Вождът на Санах лъже.

Засега това беше достатъчно. Тамплиерът я бе измъкнал от лапите на жестокия шотландец, но и той имаше своите тайни. Все още не й казваше къде смята да я отведе. Пътят, по който вървяха, беше за Единбург. В крепостта беше чула слухове, че откупът за нея щял да бъде платен от самия шотландски крал. Нямаше намерение да разкрие истината на спасителя си, без да знае какви са плановете му.

Очите й отново потърсиха групата на наемниците. Магнус беше отворил бъчвичката с бира и я подаваше на другарите си. Само да можеше да поговори с него! Той със сигурност нямаше намерение да остане бездеен. Естествено тя предпочиташе да избяга в гората с прекрасния млад рицар, на когото се беше отдала, вместо да продължи към Единбург със сериозния тамплиер, който вероятно възнамеряваше да я предаде на Шотландския крал като пленница. Ала безмълвните сигнали на Магнус бяха еднозначни: никой не биваше да разбере, че двамата се познават.

След като всички се нахраниха, Магнус помогна на Едо, другия беден рицар, който служеше на тамплиера като сержант, да угаси огъня и да събере конете.

— Хубав кон — установи Едо, докато водеше расовия жребец при пажа на тамплиера, и одобрително плесна животното по хълбока. — Вероятно е от сарацинска кобила.

Магнус кимна. Пажът пое жребеца, за да го оседлае. Великолепен боен кон, силен и издръжлив, способен да понесе и най-тежкото сражение. Достатъчно бърз и благодарение на арабската си кръв способен да остави всички други зад себе си.

Това наблюдение породи в ума му идея.

Колоната много скоро навлезе в гората. По указание на тамплиера не спазваха строг ред. Разговорите замлъкнаха. Магнус не изпускаше от очи момичето. Не се насищаше да я гледа. Единствената мисъл в главата му беше как да организира бягството им.

Ноемврийският вятър свиреше между дърветата. Мрачната гора напомняше за древни приказки за горски духове, гномове и великани, но и за всички други страшни неща, които можеха да им се случат. Вълци, мечки, разбойници.

Магнус отметна глава назад и погледна към върховете на дърветата. Последните кафяви листа се отронваха от короните. Тук, на шотландското високо плато, дърветата доживяваха до дълбока старост. Някои от тях и днес се смятаха за свещени — дъбове, ясени, букове, а в някои части на страната и смърчове. Едо заповяда на стрелците да приготвят лъковете си, а на другите да извадят мечовете и копията.

Магнус извади меча си, без да изпуска от очи момичето и тамплиера, които яздеха редом. Вече му бе направило впечатление как я гледаше русият рицар. Дьо ла Герш очевидно не смяташе, че си заслужава да ухажва дамите. Той беше от мъжете, които мислеха единствено за себе си. Въпреки това беше ясно, че се чувства привлечен от Едайн.

Магнус беше толкова потънал в мислите си, че не внимаваше къде стъпва и често се спъваше в корените. Ботушите му скоро щяха да се разпаднат, а нямаше с какво да ги замени.

Слънчевите лъчи, които падаха косо между почти голите дървета, образуваха мрежа от светлини и сенки, безкрайно измамна за очите. За момент Магнус повярва, че е видял между дърветата няколко сърни, но в следващия миг те изчезнаха.

— Искам да излезем от гората преди падането на мрака — извика през рамо тамплиерът. — Иначе рискуваме да се отклоним от пътя.

Никой не възрази. Войниците също нямаха желание да прекарат нощта в непозната гора, където дебнеха всевъзможни опасности. Когато отново спряха да напоят конете в потока, мъжете не се забавиха нито миг повече от необходимото. Дьо ла Герш, който трябваше да се облекчи, също не се отдели много от групата.

Магнус се възползва от случая и незабелязано се промъкна към момичето. Едайн седеше на тревата и разтриваше краката си, уморени от дългата езда.

Младият рицар отсече с меча си малка върба, за да си направи тояга. Като видя отблизо момичето с дълга руса коса и срещна погледа на смарагдовозелените очи, изпълнени с радост, загриженост и изненада, сърцето му заби с такава сила, че едва успя да заговори.

— Харесва ли ти да разговаряш с величествения тамплиер, който купи свободата ти? — попита прегракнало той. — Знаеш ли къде всъщност те води, ако това изобщо те интересува?

Тя сякаш не го чу. Погледът й страхливо претърсваше околността.

— Всемогъщи боже, какво е станало с теб? — попита шепнешком тя. — Ранен ли си? Виж на какво са заприличали хубавите ти дрехи!

Така й се искаше да скочи и да се хвърли в обятията му! Ала той направи предупредителен жест.

— Чуй ме — зашепна Магнус, готов да я посвети в плановете си за бягство, но в този миг забеляза, че Дьо ла Герш бе излязъл от храстите.

Едайн също го бе видяла.

— Помогни ми — помоли тихо тя.

— Да — обеща тихо той.

Омагьосан от прекрасните очи, изпита парещо желание да я прегърне, да впие устни в нейните и да я отведе далече от всички хора. Искаше да я скрие в най-гъстата гора, да я положи в меката трева, да я милва и целува безброй златни дни. На място, където никой нямаше да ги намери, за да разруши чувствената магия помежду им.

— Да, обещавам ти — повтори твърдо той.

Обърна се рязко и демонстративно размаха тоягата си. Смръщил чело, тамплиерът спря и го проследи с поглед, но не каза нищо. Отведе Едайн при понито и й помогна да го възседне. Мъжете бързо се надигнаха и посегнаха към оръжията си. Отрядът продължи пътя си към залязващото слънце.

Не бяха изминали и половин миля, когато нещо изскочи от гората точно пред понито на Едайн. Кончето се стресна и се надигна на задните си крака. Едайн изпищя уплашено и щеше да падне, ако тамплиерът не бе реагирал светкавично — той сграбчи юздите, обърна главата на животното и бързо го укроти.

Магнус се втурна към тях като обезумял. В момента, когато рицарят посегна към юздите, той беше при Едайн. Тамплиерът се настани отново на седлото и го погледна с изненадано вдигнати вежди.

— Чух вик, милорд. — Магнус изобщо не се притесни, че Дьо ла Герш го подозираше. — Исках само да помогна.

— Аха. — Отново бе удостоен с бдителен поглед. — Рицарят без пари. Доколкото знам, Едо ви е възложил да охранявате края на колоната.

Понито продължаваше да подскача неспокойно. Едайн, бледа от уплаха, се вкопчи с две ръце за седлото.

Едо и останалите войници ги настигнаха. Сержантът се наведе и вдигна нещо от земята.

— Ето го виновника. — В протегнатата му ръка имаше бяло кълбо козина. — Тя е причинила вълнението, милорд. Сатанинско изчадие!

— Котка? — Дьо ла Герш не можа да скрие изненадата си.

Всички проточиха шии да видят животното. Едайн се наведе към сержанта и протегна ръка да вземе котката. Животинчето се изкатери сръчно по ръкава й, скочи в скута й и се разположи удобно.

Мъжете се спогледаха смаяни. Дьо ла Герш приближи коня си до понито и огледа внимателно пухкавото бяло коте.

— Очевидно е избягало от някого — установи той. — Изглежда в добро състояние и явно е отскоро в гората. Вижте, някой дори си е направил труда да сложи на ухото й накит.

Мъжете пристъпиха по-близо. В бялото ухо на котето беше втъкната тънка халка с червен камък.

— Хайде да поискаме откуп — предложи Едо, — преди проклетият Санах Дху да ни е изпреварил.

Мъжете избухнаха в смях. Магнус стоеше отстрани и гледаше как Едайн милва главата на котето с върховете на пръстите си. Животинчето затвори очи и замърка доволно.

— Фомор — промълви нежно тя. Мъжете я зяпнаха слисано. — Последната от Фоморите — обясни с отсъстващ вид тя и продължи да милва котката. — Народът на Фоморите се наричал „Фиг Болг“. След тях дошъл моят собствен народ.