Маги Дейвис
Очите на любовта (10)

10

Студена ръка затисна устата й и настойчив глас пошепна в ухото й:

— Не мърдай и не вдигай шум.

Едайн не спеше дълбоко. Въпреки сухата шума земята беше корава и неудобна. Крайниците все още я боляха. Веднага се събуди.

— Можеш ли да ме видиш?

Да, луната светеше ярко и тя го виждаше. Но още преди това бе познала гласа му. Кимна леко.

— Добре — пошепна Магнус. — Стани бързо и ме последвай.

Наоколо лежаха спящи мъже, увити във вълнени наметки и овчи кожи. Стражът се бе облегнал на едно дърво и клюмаше. Едрата фигура на Асгард дьо ла Герш лежеше от другата страна на догарящия огън, лицето му беше обърнато към мрака.

Магнус сложи пръст на устните си. Като две сенки двамата се отдалечиха тихо от лагера и се сляха с мрака.

Едайн много искаше да го попита какво е намислил. Пеш нямаше да стигнат далеч. Магнус се промъкна безшумно през боровата горичка и се спусна в падина, обрасла с папрат. Там беше вързан расовият жребец на Дьо ла Герш, разседлан, покрит с подплатения жакет на рицаря. Изглеждаше напълно спокоен.

Едайн изохка ужасено.

— Не можеш да откраднеш бойния му кон!

— Вече го направих.

Той я вдигна и я метна на гърба на жребеца. Хвана юздата и го изведе от падината, без да открива главата му, за да не се подплаши.

Едайн се вкопчи с две ръце в гривата на коня. Сърцето й биеше лудо. Боровите иглици заглушаваха шума от копитата. С малко повече късмет никой нямаше да се събуди, за да вдигне тревога.

Той е прекалено дързък, каза си тя и потрепери. Бойният кон на тамплиера беше великолепно животно и струваше цяло състояние. Те не само бягаха от пратеника на краля, който беше платил откуп за нея, ами и бяха откраднали бойния кон на един тамплиер!

Осветен от луната, Магнус водеше коня между дърветата, докато излязоха от гората. Пред тях се разпростря безкрайна равнина, покрита със суха трева, която блестеше под лунната светлина като сребърно море.

— Дръпни се малко назад — пошепна Магнус.

Едайн изпълни нареждането му и той се метна пред нея на гърба на коня.

— Дръж се за колана ми — посъветва я той, приведе се напред и махна жакета от главата на жребеца.

Като внезапно видя пред себе си непозната равнина и усети на гърба си двойна тежест, едрото животно се разтрепери. Изцвили тревожно, вдигна се за миг на задните си крака и препусна като вятър.

Едайн се хвана здраво за колана на Магнус и едва потисна вика си. Сякаш преживяваше някакъв кошмар. Могъщият жребец галопираше устремно по обляната от лунните лъчи равнина и тя усещаше свиването и отпускането на мускулите му. Тялото на коня приличаше на стрела, изскачаща от лъка на стрелеца.

След няколко мига, когато се притисна до гърба на Магнус, трепереща от страх, тя усети, че той се смееше.

В първия миг не повярва на сетивата си.

Животът му беше в опасност, нейният също! Кон, който препускаше слепешком в нощта, можеше да падне в дупка, да се спъне в камък и да ги убие. Но явно това му беше абсолютно безразлично.

Тя пусна колана и обви ръце около кръста му. Мъжът излъчваше същата необуздана сила като коня — могъщи, напрегнати мускули, див устрем. Той се стремеше да обуздае могъщото животно под себе си и се радваше на предизвикателството.

Сарацинският кон не издържа дълго на убийственото темпо и постепенно забави ход. По шията му се стичаше пот, от устата му капеше пяна. Могъщите ребра се вдигаха и спускаха. Накрая премина в равномерен галоп, макар че лъхтеше и мяташе глава настрана. Магнус направляваше юздите със сигурна ръка и му говореше тихо и успокоително.

Едайн пое дълбоко въздух. Ръцете и краката й трепереха. Струваше й огромно напрежение да се задържи на седлото по време на тази дива езда.

Когато той се обърна към нея, тя видя на светлината на луната, че продължаваше да се смее.

Едайн беше готова да го зашлеви. От друга страна обаче трябваше да признае, че той бе успял да укроти великолепния кон на тамплиера. Ако Магнус не беше превъзходен ездач, уплашеният жребец щеше да ги хвърли от гърба си. Ако бяха тръгнали пеш през гората, сигурно отдавна щяха да са се заблудили.

Въпреки това Едайн изпита нещо като омраза.

Рицарят отведе изтощеното животно между дърветата, слезе и върза юздите за един висящ клон. Конят покорно сведе глава и започна да пасе сухата трева.

Магнус свали Едайн от гърба на коня, отнесе я до близкото дърво и я положи върху опадалите листа. Треперейки с цялото си тяло, тя проследи как той свали наметката си и измъкна ризата от колана. Трябваше да го спре. Изправи се и проговори осъдително:

— Можеше да убиеш и двама ни.

— Никога! — Той се ухили. — Достатъчно добър ездач съм, за да си го позволя. — Седна до нея и посегна към наметката й. — Ти си една малка страхливка. Нищо чудно, като се има предвид, че си прекарала целия си живот в манастира.

Беше й ясно какво искаше той. Въпреки тръпките, които я полазиха при вида на разголените му гърди, и жизнеността, която излъчваше след победата си над буйния жребец, тя започна да протестира и понечи да го отблъсне.

— Какво ще стане, ако тамплиерът се е събудил и е тръгнал да ни търси?

Той я привлече отново към себе си.

— Имаме достатъчно време. — Пръстите му се заровиха в косата й, сякаш за да я срешат. Сведе глава и горещи, жадни целувки покриха устата й, шията и накрая роклята над гърдите й.

Когато чу тихия й стон, той зашепна страстно:

— Само да знаеш колко пъти съм мечтал да те държа отново в обятията си. Не можех да мисля за нищо друго. Цял ден дишах праха от коня на високоблагородния тамплиер и твоето тлъсто пони и си представях как лежиш до мен гола, ослепително красива. Във всяка секунда копнеех да те усещам, да те милвам! — Той я целуна отново и продължи с устни до нейните: — Подобни мисли — мислите за теб — могат да подлудят всеки мъж! Господи, колко силно те желая!

Той отблъсна ръцете й, за да отвори наметката. Бялата котка, която се беше настанила удобно в скута й, изфуча разярено. Магнус се стресна и я изгледа унищожително.

— Проклетото зверче! Как си могла да я вземеш със себе си!

Метна животинчето в храстите, развърза наметката с треперещи от нетърпение пръсти и вдигна роклята й до талията, за да се настани между голите й крака.

— Магнус — изохка шокирано Едайн.

Беше лудост, но тя не можеше да го спре. Искрата беше прескочила и нея. Устата му завладя нейната и заглуши стона й, когато той нетърпеливо си проби път навътре.

Любиха се необуздано, също толкова устремно, както бе овладял бойния кон на тамплиера. Ала Едайн не можа да го последва веднага в тази изблик на страст.

Нежни и в същото време парещи целувки покриха лицето й, докато се извиваше под него. Ръцете й обхванаха раменете му и тялото й се задвижи.

— Моята прекрасна златна магьосница — изпъшка той. — Искам да те завладея, да те направя моя пленница, да те погълна… искам всичко от теб!

Това беше жаден, граничещ с лудост акт на сливане… почти животински. Едайн имаше чувството, че няма да го понесе, но постепенно се остави на настойчивия, див ритъм.

Когато той отвори корсажа на роклята й и захапа гърдите й, тя простена от засилващо се удоволствие. Когато заби зъби в рамото му, той също простена и това увеличи насладата й.

Този път беше съвсем различно. Нямаше нищо общо с мекия полет към златните звезди. Бърз, страстен, почти ожесточен акт, придружен от миризмата на суха трева, пот и коне. Едайн имаше чувството, че живото й тяло изгаря в пламъците на страстта. От тях нямаше да остане нищо, освен купчинка пепел!

Онова, което ги тласна един към друг на сребърната полянка, беше силна жажда и плътско желание, но то имаше нещо общо и с любовта. Дивият, пламтящ от страст любовник, който владееше тялото й, стана част от нея — и тя от него.

Скоро след това той нададе гърлен вик и рухна върху нея в същия момент, когато и тя стигна до върха на екстаза. Треперещ, облян в пот, той остана да лежи върху нея, поемайки тежко дъх.

Едайн плъзна език по подутите си устни. Чувстваше се изтощена до крайност, изстискана, потна почти колкото него. И също така доволна и вътрешно ликуваща.

— Света дево, как съм могъл да живея без теб? — Устата му потърси меката вдлъбнатинка между шията и рамото. — Едайн… Едайн… — повтори той, — как ще живея оттук нататък? Ти наистина си магьосница. На света няма друга жена, която би могла да се сравни с теб!

Тя погледна над рамото му. Бялата котка седеше недалече от тях на сухо местенце и ближеше лапичките си.

— Не съм магьосница — отвърна дрезгаво тя.

— Не си ли? — Той се опря на лакти, за да я погледне в лицето. — Защо тогава казваш и правиш неща, които никой не разбира? — Приглади влажните й коси и продължи: — Защо нарече бездомната котка по име и заяви, че ти е роднина?

Едайн устреми поглед в далечината.

— Аз… понякога не знам какво ще кажа в следващата минута. Само когато вътрешният глас ми шепне нещо… — Тя поклати безпомощно глава. — Не мога да го обясня. Някои неща се явяват в главата ми съвсем внезапно.

Той я погледа известно време мълчаливо, после се претърколи настрана и вдигна панталона си.

— Значи идеята да насочиш кораба към плитчината, за да закъснеем и да не ни нападнат, също се яви внезапно в главата ти?

— Да. — Едайн се надигна. Бурята на страстта, която я носеше до преди минута, беше утихнала. Чувстваше се уморена, главата я понаболяваше. Затвори корсажа на роклята и приглади полите си.

Чу въздишката му и го погледна. Той зарови пръсти в разбърканата червена коса.

— Велики боже, каква странна история! Сигурно никой в Честър няма да повярва.

Лицето му беше в сянка, но широките рамене и меките 4 червени къдрици улавяха лунните лъчи. Младият рицар беше силен и красив. Едайн неволно си представи как се бяха любили и потрепери от блаженство.

— Когато те заведа при моя васален господар граф Честър — обясни той, — трябва да му разкажеш историята колкото е възможно по-разбираемо. Трябва да отговарям за два кораба и за два екипажа. Разбираш ли? Ти си единствената ми свидетелка.

В последвалото мълчание котката се промъкна до тях и потри глава в рамото на Едайн. Младата жена я сложи в скута си. Внезапно, с непоколебима увереност тя съзна, че светът й се бе променил завинаги. И то не към добро.

Събра сили и попита тихо:

— Искаш да ме заведеш при господаря си, за да докажа невинността ти за загубата на корабите и моряците?

Той стана и отиде да вземе жакета си. Когато се върна при нея, беше облечен, стегнат, с окачен на колана меч.

— Трябва да ми вярваш — отговори той. — Ще те защитавам с живота си. Аз… това пътуване като събирач на данъците още от самото начало беше прокълнато! Но историята е дълга. — Магнус си припомни вечерта, когато се напи с французите и изгуби цялата си награда от турнира. За всичко бяха виновни проклетото пиянство и жалкото му самохвалство. — В името на бога! — изпъшка той. — Става въпрос за честта ми — за честта на семейството ми! Трябва да я опазя!

Едайн се надигна с котката в ръка. Гласът й прозвуча още по-тихо:

— Това ли е причината, поради която не се върна в Честър, а се нае на служба при тамплиера? Знаел си, че той тръгва да ме търси, нали? Искал си да ме намериш, за да ме отведеш в Честър?

Нещо в гласа й го накара да я погледне по-внимателно.

— Да… горе-долу така беше.

Какво й става? — запита се изненадано той. В смарагдовите очи заблестя нещо, което подозрително приличаше на сълзи. В името на светците, тя нямаше никакви причини да плаче!

Аз съм луд по нея, призна Магнус. Никоя друга жена не го беше завладявала така. Когато не беше с нея, не бе способен да мисли за нищо друго, освен за близостта й. Но тя, сирачето от някакъв жалък манастир на северния бряг, в никакъв случай не можеше да очаква от него повече, отколкото беше получила досега. Никога не бе казал думата „любов“, внимаваше да не се изпусне. Макар че й бе отнел невинността и това го правеше неин длъжник.

Е, това беше просто едно малко недоразумение, или не? Беше глупаво от негова страна да я сметне за наложница на Дьо Брийс.

— Не се страхувай, аз ще се грижа за теб — каза той, за да я успокои. — Винаги ще ти помагам. Не бива да се опасяваш, че ще те изоставя. Когато разкажеш всичко на графа и го убедиш в невинността ми, ще те настаня в някой манастир в града, ако желаеш.

— Искаш да се върна в манастир? — извика невярващо тя. — След всичко, което стана между нас? Аз спах с мъж, а това е най-големият грях в очите на църквата. Да не мислиш, че ще ме приемат такава?

Той я изгледа мрачно.

— Не е нужно да си девствена, за да се върнеш при монахините. Много добре знаеш. Ако се разкаеш…

— Да се разкая? — Викът й стресна котката, която скочи на земята. — Наистина ли смяташ, че трябва да поема вината за нещо, което ти ми стори? — Обърна му гръб и се отдалечи от него. — Вече съжалявам, че те срещнах! — извика тя през рамо. — Кълна се в името на всемогъщия небесен отец, че няма да се разкая за нещо, което не съм сторила! Не… по-скоро ще разкажа на епископа, че ти ме прелъсти коварно, мен, невинната послушница от „Сен Сюлпис“!

Магнус я зяпна изумено.

Беше прелъстил послушница! По дяволите, това беше повече, отколкото можеше да понесе. Това беше най-лошото, което можеше да му се случи. Тя твърдеше, че ще го наклевети пред епископа? Сигурно не говореше сериозно.

— Спри, къде отиваш? — Тя вървеше решително към коня, вързан под дърветата. — Едайн, спри! Изслушай ме! Да не си полудяла? — изкрещя той, когато тя посегна към юздите и отвърза коня. — Чуй ме! Пусни юздите. Не можеш да яздиш коня на Дьо ла Герш!

В този миг от далечината прозвуча сигнал на рог. Конят рязко вдигна глава и направи няколко танцуващи крачки, при което повлече Едайн.

Магнус изруга тихо. Конят на тамплиера очевидно познаваше сигнала и щеше да го последва.

— Дай ми проклетите юзди — изсъска той и се хвърли към нея.

Трябваше да възседне коня, да вземе момичето и по-скоро да се махне оттук. Арабският жребец беше бърз и все още имаха шанс да избягат от понито и товарния кон, които бяха останали в лагера.

Ала закъсня. Конят се изправи на задните си крака и изтръгна юздите от крехката ръка на Едайн. При повторния сигнал на рога животното изцвили и изчезна между дърветата.

Магнус стисна ръце в юмруци и се изправи заплашително пред момичето. Изрече няколко ядни проклятия, за да излее гнева си. Отново прозвуча сигнал на рог.

Той се наведе бързо към наметката си.

— Е, добре — изръмжа той. — Тогава ще тичаме. Докато не се е зазорило, имаме добри шансове. Може би на разсъмване ще намерим село.

Тя остана на мястото си.

Когато се обърна към нея, Едайн стоеше под сребърната светлина на луната с разпуснати коси като горска фея. Красотата й предизвика познатите тръпки в слабините.

— Аз няма да дойда — произнесе тихо тя. — Ти ме искаш само за да избягаш от наказанието за грешките си. Връщам се при тамплиера.

Обърна му гръб и тръгна след коня. Малка бяла сянка, котката, изникна сякаш от нищото и забърза след нея. Много скоро дърветата и мракът ги погълнаха.