Маги Дейвис
Очите на любовта (22)

22

— Преди големия библейски потоп — разказваше Едайн — петдесет и трима души от стария народ, водени от жена на име Сисайр, открили Ирландия, която по онова време била обитавана само от великани.

Докато говореше, тя превързваше ребрата на Асгард с парче бял плат. Намираха се под едно дърво край пътя. Бяха спрели за малко, за да видят раната, която му беше струвала толкова кръв. С малко повече късмет скоро щеше да зарасне.

— През онези дни — продължи тя — не било необичайно жена да води група откриватели. Само трима мъже придружавали Сисайр и другите жени: Бит, бащата на Сисайр, един от синовете на Ной, познат на всички ни от Библията, Финтан и Ладра, капитанът на кораба. Тримата мъже си поделяли жените. Сисайр се паднала на Финтан.

Асгард потръпна, но не от болка.

— Не си спомням между синовете на Ной да е имало Бит, камо ли пък да е заминал с петдесет жени за Ирландия — възрази той. — Казвали са ми, че ирландските легенди са… ами, не особено достоверни.

Едайн спря да го превързва и го погледна укорно.

— Естествено, че са достоверни. В течение на стотици, дори хиляди години били предавани в Ирландия от бард на бард, а бардовете гледали много сериозно на задачата си да ги опазят. — Тя вдигна ръката му, стегна превръзката на гърдите и закрепи края й с игла. — За съжаление още тогава имало известни затруднения. Когато кормчията Ладра починал от… нали разбирате… прекаляване с жените… — Едайн се изчерви и сведе поглед — тогава Бит и Финтан разделили жените така, че всеки да получи по двайсет и пет. Така било по-добре. Тогава Ирландия била заляна от потопа. Виждате ли, сър Асгард, потопът в тази история показва, че историята на Сисайр и Финтан идва направо от Библията.

Тя повдигна раменете му и мушна наметката зад гърба му.

— Така ще лежите по-удобно — заяви тя с окуражителна усмивка. — Само Финтан оцелял, защото се скрил в единствената пещера, до която водните маси не стигнали. Финтан живее до ден-днешен, но сменя образа си — той е пазител на старите истории, за да не се забравят.

Асгард погледна покрай нея към Жискар и пажа, които разпалваха огъня. Групата беше спряла, за да може той да си отпочине, но и да обядват. Непосредствено след планинския гребен започваше долина с малък град. Според неговата преценка бяха най-много на един ден път от манастира „Сен Сюлпис“.

Едайн седна до него. Беше свалила качулката си и дългата златна коса се развяваше от вятъра. Асгард я наблюдаваше мълчаливо. Струваше му се още по-красива отпреди, макар че роклята й беше мръсна от дългия път, а кожената наметка се беше прокъсала на няколко места.

Тамплиерът въздъхна дълбоко. Тайнствената Едайн беше невероятно изкусителна. Смарагдовозелените очи го гледаха с такава невинна прямота, че той побърза да отмести очи. Тя не е невинна, напомни си ядно той. Само преди една вечер я беше видял със собствените си очи.

Междувременно вечното проклятие му беше осигурено, защото престана да гони мислите за нея, а се остави на грешната си страст. Беше безнадеждно омагьосан от мадмоазел Едайн. Образът й беше винаги пред очите му, все едно дали в светлината на деня или нощем в сънищата му.

Асгард съзнаваше, че тази всепоглъщаща страст нарушава принципите на вярата му и дисциплината в ордена на тамплиерите. Нечистите мисли го занимаваха през цялото време. Стомахът му се свиваше от болка винаги щом си помислеше как се бе поддал на гнева си и трябваше да се бие заради нея с развратния графски син, с онзи проклет безделник, и то пред очите на десетки хора от простолюдието. На всичкото отгоре беше видял със собствените си очи как голите им тела се сливаха в забранена похот.

— Къде сте чули тези глупави истории, мадмоазел?

— Всеки ги знае. — Едайн се наведе над него и приглади русата му коса от челото. — След Финтан дошъл потомък на Йефта — виждате ли, още едно име от Библията! — Тя се усмихна по обичайния си омагьосващ начин. — Имало един крал на име Партолан, който е бащата на днешната ирландска раса. Корабите му се появили първо при северните острови. Там обаче един британски вожд му казал, че страната на Ерин е особено красива и там има място за всички. Така Партолан продължил към Ейре. След Партолан дошъл Немед, потомък на брата на Партолан от Испания. Образували се две групи, едната се нарекла Фир Болг. По-късно дошъл още един народ: Туата де Данаан, деца на богинята Данаан, майка на всички богове. Дотогава били живели на север. Заселили се в Конахт, построили там своето царство и надминали останалите народи в Ирландия по хубост, мъдрост и във всички изкуства, особено в магията. След голямата битка при Мойтура Туата де Данаан и Фир Болг се научили да живеят в мир едни с други. Поне докато Туата били прогонени от потомците на Мил, милезите, които живеят днес в Ирландия, в планините при древните гробници.

Тя го погледна и въздъхна.

— Тъжна история, нали? Но всичко е написано в книгата за преселението, позната на всички бардове, минезингери и дори на калдейските монаси. — Тя въздъхна отново. — Туата е моят народ.

Пажът им поднесе хляб, препечен на огъня, и няколко зимни ябълки, които бяха купили от гостилницата. Асгард взе хляба и внимателно се изправи. Докато ядеше, наблюдаваше играта на вятъра в косата на Едайн.

Историята й беше дълга и объркваща, но част от нея му беше известна. Разказа му я тамплиер, изучавал ирландска магия и мистика. В момента не го интересуваше особено как ирландците са заселили далечните острови. Беше му достатъчно да седи до нея и да я гледа. Ако някой някога поискаше да създаде картина на съвършената красота, трябваше да вземе за модел това момиче. Нищо чудно, че всички мъже бяха омагьосани от нея. Отново и отново в съзнанието му изникваше споменът за невероятното голо тяло, което беше видял за малко, преди да се скрие под наметката.

Той се покашля и смръщи чело.

— Кажете ми, мадмоазел, откъде знаете всичко това? От монахините ли?

Тя вдигна глава и смарагдовите очи се загледаха замислено в далечината.

— Не, не от монахините. — Помълча малко и добави: — Бих искала да мога да ви обясня, сър Асгард. Но истината е, че самата аз не знам.

Тя стана, уви се в наметката и отиде при другите до огъня.

Асгард я проследи с поглед, продължавайки да дъвче.

Тази жена не го оставяше на мира нито за секунда. Беше толкова разкъсан вътрешно, че понякога му се искаше да повярва безусловно в думите на калдейския монах за нея. Че потомците на древния, забулен с тайни и загадки народ все още живеят между тях, но обикновено не разкриват способностите си.

Дълбоко в сърцето му пламна страх.

Той беше рицар, монах, божи служител. За да стане тамплиер, трябваше да се откаже от всичко светско, да живее и да се сражава за божията слава. Човек, постигнал висшите сфери на духа и преодолял слабостта на тялото, намираше мир в душата си и се потапяше в светлината на спасението.

Това стана невъзможно в мига, когато срещнах Едайн, помисли си той и простена. Това момиче, бивша послушничка, отвлечена от манастира от похотлив местен благородник, търсена от братството на тамплиерите като прорицателка, като прекрасна магьосница…

И любовница на друг мъж.

Това момиче беше събудило в сърцето му грешен, изгарящ глад, който изпращаше отровни стрели към тялото и разума му. Вместо с обичайното спокойствие, беше изпълнен с безпокойна страст.

В сънищата си постоянно се виждаше като ненаситен, необуздан езичник — това беше дълбоко засрамващо. И когато беше буден, всичките му действия и мисли бяха за нея.

До пълното безумие на духа остава само една малка крачка, каза си горчиво Асгард.

Пажът му донесе чаша студена изворна вода и светлосините му очи блеснаха зарадвано, когато тамплиерът сърдечно му благодари.

— В града има църква — съобщи той, когато отново пое чашата. — Със свещеник, който изповядва.

Асгард го погледна изненадано. В първия момент беше готов да укори хлапето за дързостта му. Откъде се бе взело това неочаквано предложение?

Тамплиерът размисли бързо. Свещеник? За негова изненада разумът му реагира с облекчение. Може би имаше нужда точно от изповед.

За да направи онова, което възнамеряваше.

Свещеникът беше излязъл заедно с другите хора от града на полето, за да подготвят почвата за следващата сеитба. Трябваше да изпратят сина на гостилничаря да го доведе. Почти един час чакаха на стълбището пред църквата. В работните си дрехи божият служител приличаше на прост селянин. Трябваше да почакат още половин час, докато се преоблече.

Жискар също реши да се възползва от възможността и да се изповяда. Дени бе заспал на стълбата. Когато го събудиха, изръмжа, че съвестта му е чиста и се нуждае повече от сън, отколкото от опрощение на греховете. Пажът отведе конете на ливадата.

Асгард се изповяда след кралския рицар и остана в църквата много дълго.

Дени, който най-сетне се бе събудил, погледна слънцето и извика:

— Исусе, нашият тамплиер май смята да разкаже на отеца целия си живот. — След малко заспа пак. Пажът си бе намерил топло местенце в сухата трева и също спеше.

Най-сетне Асгард излезе от високия портал и събуди спящите. Незабавно потеглиха на север, за да преодолеят и последната планина.

— Пътуването ни е към края си — отбеляза с усмивка Дени. — Манастирът не е далече.

Жискар, който беше получил опрощение, не беше в настроение да разговаря и само кимна. Затова пък Асгард — за първи път от много време с усмивка на уста — потвърди:

— Да, ако побързаме, ще стигнем в манастира преди падането на мрака.

Следобед силите на тамплиера видимо отслабнаха. Измъчван от болки, той изостана много от групата. Скоро Жискар, Дени и пажът се изгубиха от очите му.

Асгард се обърна на седлото и погледна Едайн с уморена усмивка.

— Елате, ще минем по друга пътека, за да можем да си починем. Виждам морето през дърветата.

Едайн се радваше на доброто му настроение. Откакто се беше изповядал, Асгард изглеждаше много по-спокоен и ведър, едва ли не щастлив. Тя го последва с готовност по пътеката, която минаваше покрай купчина грамадни скали. Щом изкачиха възвишението, двамата видяха любимото пристанище на страховитите викинги, опустошавали страната преди стотици години. Мястото беше слабо населено. Манастирът „Сен Сюлпис“ беше зад следващото било.

Асгард слезе бавно от коня си и помогна на Едайн.

От запад, от Ирландия, повя вятър, влажен, с миризма на трева, и накъдри морската повърхност. Двамата стояха мълчаливо един до друг и се наслаждаваха на красивата гледка. Когато Едайн се обърна, за да му каже, че не бива да се отдалечават твърде много от другите, той стоеше плътно пред нея и я измерваше със светлосин поглед.

Тя се усмихна и проговори смутено:

— Сигурно лицето ми е опръскано с кал, сър Асгард, щом ме гледате така…

Вдигна ръка към лицето си, но той улови пръстите й с желязната си ръкавица и я задържа.

— Всичко свърши, мадмоазел — произнесе дрезгаво той.

Уплашена, Едайн се опита да освободи ръката си, но той не я пусна.

— Да, свърши и вече е късно — кимна тя и се огледа объркано. Не можеше да разбере внезапната промяна в настроението му. Може би беше потиснат, защото общото им пътуване свършваше. Дано само не се опита да ме целуне, каза си тя. Или да признае страстната си любов.

След малко вдигна поглед към него и помоли:

— Отведете ме при коня ми, сър Асгард. Трябва да настигнем другите.

Ясните светлосини очи не реагираха. Без да разхлаби силната си хватка, той прошепна:

— Вещица, прорицателка или остатък от расата на ирландските демони — това вече няма значение. Злото винаги се крие в красива обвивка. Не са ми нужни доказателства, защото видях как омагьосахте сина на Морли и го изкусихте с голото си тяло.

Едайн загуби ума и дума. Ако съдеше по израза на очите му, трябваше да чуе признание в любов, не обвинение.

— За това ли мислите, откакто напуснахме гостилницата? — попита тихо тя. — През цялото време, докато се преструвахте на галантен рицар? Само за моето голо тяло ли мислехте?

Красивото лице на тамплиера изведнъж стана кораво и непоколебимо.

— Не, мадмоазел, не след гостилницата. Откакто ви видях за първи път в кулата на оня варварин Санах. Вождът беше омагьосан от дяволските ви номера и въпреки високия откуп възнамеряваше да ви задържи. Нима мога да забравя как омагьосахте онзи луд червенокос рицар и го накарахте да се обърне срещу собствения си баща и срещу краля, своя господар! А как въздействахте върху тамплиерите в Единбург, дори върху калдейския монах. — Лицето му се разкриви от болка. — И върху мен. Това е големият ми грях. Дори Асгард дьо ла Герш не можа да устои на магията ви. Трябваше да открия, че не мога да живея без вашата зла кама в сърцето си.

Той стисна по-силно ръката й и я принуди да падне на колене. Тя се опита да се хване за него, но пръстите й се плъзнаха по плетената ризница.

— Стига, спрете! — Тя се извиваше в ръцете му, опитвайки се да се освободи. — Да, магията е зла, но тя не е моя, а ваша. Аз не съм виновна в онова, в което ме обвинявате.

Асгард извади от колана си въже и го уви около шията й с лявата си ръка. Дясната стискаше ръцете й.

Едайн отказваше да повярва в ставащото. Мъжът, който я нападна, нейният придружител, нейният приятел, все още изглеждаше като ангел в одежда на тамплиер. Когато усети въжето на шията си, тя се хвърли с цялата си сила настрани, падна на ръце и колене и светкавично скочи. Ала преди да избяга, въжето отново се уви около шията й. Асгард я дръпна към себе си и тя падна на гърдите му.

В този момент се обади вътрешният й глас и тя едва не изпищя от облекчение.

„Пуснете ме да си отида. — Вътрешният глас говореше на тамплиера. — В каквито и ужаси да ме обвинявате, вашата вътрешна мъка ще бъде още по-страшна.“

Тя разбра, че я е чул, защото го видя как потрепери.

Асгард разтърси глава, за да прогони натрапника, и силно дръпна въжето, което се впи дълбоко в шията й. Едайн усети как от разкъсаната кожа потече кръв. Пареща болка отне дъха й. Въпреки отчаяната й съпротива пред очите й причерня.

В този миг по пътеката дотича дребна фигура и се хвърли с див рев на гърба на тамплиера. Асгард се олюля, но не пусна въжето.

— Какво, по дяволите…? — изкрещя той. — Проклятие!

Опита се да хване нападателя, без да пуска Едайн, но не успя. Побесняло от гняв, момчето дращеше, хапеше и риташе. Острите му нокти се забиха в лицето на тамплиера.

Асгард се опита да отстъпи, теглейки Едайн, и едновременно с това да се отърси от ненужния товар на гърба си. Ала момчето беше залепнало като репей за него.

Едайн падна на земята и тамплиерът я повлече като чувал зърно. Последното, което чу, бяха болезнените му крясъци. Светът потъна в черен мрак, шумовете затихнаха, но тя знаеше, че пажът продължаваше да налита върху много по-едрия от него мъж.

Дълбоко в подсъзнанието си Едайн изведнъж разбра, че ще се случи нещо. Знаеше, че няма да умре така. Това беше мигът, в който Асгард забеляза, че въжето в ръката му е запълзяло към рамото му.

Тамплиерът нададе пронизителен вик и веднага пусна жертвата си. Едайн падна тежко на земята и се претърколи към храстите. Дребният паж остана вкопчен в раменете на Асгард и продължи да го хапе по врата и раменете и да го рита в ребрата.

Сега обаче Асгард се опитваше да избяга не от пажа и от Едайн, а от онова, което допреди малко беше въже, с което искаше да задуши жертвата си.

Въжето вече не беше въже. Онова, което се виеше към лакътя му и искаше да се пъхне в ръкава му, беше дебела сива змия. Планински смок.

Едайн отвори очи, за да разбере какво ставаше. Рицарят с пепелносиво лице и диви, неконтролирани движения очевидно принадлежеше към хората, които се страхуваха до смърт от змии. С разкривено от ужас лице той посегна към сивото влечуго на черни петна, което продължаваше да търси отвор в ризницата му.

— Помогнете ми — изпъшка Асгард, продължавайки да отстъпва назад, сякаш можеше да избяга от змията. Зад него бяха скалите, под тях морето. — В името на Божията майка — изхълца той и се обърна към Едайн: — Имайте милост, помогнете ми!

Пажът приседна до Едайн, облиза пръстите си и приглади рошавата си коса. Погледът му следеше всяко движение на тамплиера.

— Наистина ли искаше да ви убие, принцесо? — попита той.

Едайн го помилва по главата.

— Беше крайно време да дойдеш. — Попита кървавата рана на шията си и въздъхна. — Пътят от Единбург дотук е много дълъг.

Той се усмихна и още повече заприлича на котка.

— Е, нали си отивате вкъщи. Нищо друго няма значение. — Посочи с брадичка Асгард и попита тихо: — Какво ще стане с него?

Влечугото бе стигнало до шията на тамплиера. Асгард го държеше с две ръце, изпълнен с отчаяние, за да не му позволи да изчезне в яката му. Сините очи бяха изскочили от орбитите си. Красивото лице беше разкривено в гримасата на страха. Беше само на крачка от стръмния скален риф.

Какво да прави с него? Едайн беше убедена, че той искаше да я убие. Този мъж не знае как да обича, каза си тя, докато отново опипваше раната на шията си. Тя трябваше да реши дали той ще продължи да живее.

Щом толкова прилича на измъчен ангел, може би съдбата му е отредила цял живот да търси значението на живота — онова, което тамплиерите търсят с такова настървение.

Тогава й хрумна решението.

Едайн въздъхна и стана. Стигна до него точно навреме, за да го спре. Когато махна змията от шията му и я пусна в тревата, Асгард рухна безпомощно.

Дали осъзнава къде се намира, запита се с усмивка тя. Очите му се изцъклиха и тя се уплаши, че може да падне в безсъзнание. Сигурно нямаше да успее да задържи едрата мъжка фигура, ако се изтърколеше по скалите.

Беше готова да повика Фомор, когато Асгард преодоля пристъпа на слабост, опря се на нея и се отдалечи от опасността.

— Змията… — заекна той. — Страхувам се от змии повече отколкото от самия дявол.

— Отиде си. — Едайн излезе на пътеката. — Няма от какво да се страхувате.

Дали това е по-добре, отколкото да го убия? — запита се безмълвно тя. Правилно ли беше решила? Вътрешният глас й помогна. Трябваше да го използва още веднъж, преди да изчезне.

— Трябва да седна. — Краката на Асгард отказваха да му служат. Той се отпусна безсилно до един храст и вдигна ръка към очите си. — Ще умра — прошепна той. — Тя ме ухапа.

— Иди да доведеш конете — каза Едайн на Фомор. — Вероятно са някъде наблизо. После повикай Дени и Жискар. Сигурно не са забелязали, че са ни изгубили.

С бързо движение на ръката, при което слънчевите лъчи се пречупиха в рубинения му пръстен, пажът приглади косата си назад, възседна коня си и препусна по пътеката.

Едайн сведе поглед към Асгард, който седеше с вдигнати към лицето колене и бе скрил очи с ръцете си. Той няма да умре, каза си с усмивка тя. Ухапването на планинския смок много рядко води до смърт.

Тя пое дълбоко дъх и отново посегна към шията си. Изпитваше радост, че Асгард дьо ла Герш не е истински влюбен в нея, въпреки всичко, което беше казал. В сърцето й имаше място само за един мъж. За Магнус. Но не можеше да го има.

Едайн отново пое дълбоко дъх. Още веднъж щеше да призове някого.

Усети, че търсените хора са наблизо и много скоро ще й отговорят.