Маги Дейвис
Очите на любовта (4)

4

Щом напуснаха залива, бурята връхлетя върху кораба с цялата си сила. Огромният северняк на кормилото не успя да го насочи в желаната посока. Като се люлееше застрашително, тромавият товарен кораб се понесе на север вместо на юг в посока Честър. А най-лошото беше, че падна нощта. Много скоро щеше да се стъмни напълно и брегът да изчезне.

Беше истинска лудост да плават точно в противоположната посока, но пък и не можеха да останат в залива и да чакат да ги нападнат. Магнус се взираше като хипнотизиран в огромните вълни, които ги връхлитаха. Много добре знаеше, че нито един моряк не рискуваше да излезе нощем в коварното Ирландско море — освен датчаните и други луди северняци.

— Нищо ли не можем да направим, за да насочим кораба по правилния курс? — Магнус изкрещя тези думи в ухото на кормчията, за да е сигурен, че ще го чуе — толкова силен беше ревът на вятъра и на уплашените животни. — Вятърът ни носи на север, към Шотландия!

Севернякът не отговори, но изразът на лицето му беше достатъчно красноречив. Корабът се движеше точно в средата на морската теснина. Бурята го тласкаше напред, огромни вълни се стоварваха върху палубата. Беше крайно опасно да продължат плаването, в корпуса вече бе нахлула вода.

— Изхвърлете товара! — изкрещя севернякът. — Трябва да станем по-леки!

Нямаха друга възможност, ако не искаха да потънат. Въпреки това Магнус не можа да сдържи отчаяния си вик. От данъците за графа нямаше да остане нищо! Не можеше да си представи как ще се върне в Честър с наведена глава и празни ръце — а не триумфиращ, както бе обещал на анжуйците.

Единственото, което му оставаше — ако оцелееха, — беше проклетото момиче. Това беше всичко, което можеше да покаже. В името на господ и Светата дева, щеше да бъде цяло чудо, ако Честър не заповядаше незабавно да го оковат във вериги и да го хвърлят в подземния затвор. Вместо да донесе годишните данъци от граничните области, той водеше една бездомна жена, от която поданиците на графа от североизточното крайбрежие недвусмислено бяха пожелали да се отърват.

Обзет от луд гняв, Магнус се обърна и заповяда на войниците да отвържат животните и да ги хвърлят в морето. Докато изпълняваха заповедта му, моряците от другия кораб се скупчиха около командира си, оглеждайки се страхливо, сякаш се бояха, че идеше и техният ред.

Магнус помогна на мъжете да се отърват от добитъка. Няколко овце се опитаха да плуват между високите вълни. Като стана свидетел на безизходната им борба, той стисна здраво зъби.

Следващата му заповед към четиримата войници беше да изхвърлят през борда чувалите с жито. Като се огледа, Магнус видя, че вече беше тъмна нощ. Единствената светлина идваше от грозните буреносни облаци над главите им. Призрачното сияние беше достатъчно да види водата, която стигаше почти до коленете му. Успя да стигне до хората на Емерик и изрева на изплашените моряци да намерят кофи и да изгребват водата. Севернякът на кормилото ругаеше и крещеше на гребците да се държат здраво и да гребат, за да не се озоват всички в преизподнята.

Тласкан от дълбоката сила на отчаянието, Магнус тичаше от единия до другия край на кораба, прескачаше всичко, което му се изпречеше на пътя, гонеше гребците обратно към пейките и изхвърляше през борда всеки по-голям предмет, който му попадаше пред очите. Лека-полека корабът се изпразни, остана само човешкият товар. Но дори когато изхвърлиха целия баласт, заплахата остана. Както и преди, тромавият кораб се намираше в смъртна опасност.

Нощта беше безкрайна. Изтощените моряци все по-често заспиваха над греблата, колкото и да се опитваха да останат будни. Магнус едва различаваше мъжките фигури в мрака, но съзнаваше как и те като него се измъчват от мисълта, че продължават да се движат на север и все повече се отдалечават от родните места. Отиде при момичето, което помагаше на Емерик да превърже един ранен гребец. Въпреки ранената си ръка рицарят бе успял за направи от наметката си нещо като навес, под който лежаха двама ранени. Магнус клекна и прегледа моряците.

— Този тук е мъртъв — установи той. — Или всеки момент ще умре. Най-добре да го хвърлим веднага в морето.

Чу как момичето изохка и се ядоса. Тя със сигурност се бе опитала да спаси живота на бедния моряк.

— Свалете ризницата и оръжията си — обърна се той към рицаря. — Ще ви е трудно да плувате с ранената ръка.

Вече не можеха да си затварят очите пред факта, че рано или късно щяха да се озоват в морето. Емерик явно беше на същото мнение, защото кимна и се зае да разкопчава ризницата със здравата си ръка.

Момичето се обърна към него с разширени от страх очи.

— Не, това е невъзможно! — извика тя. — Нима корабът ще потъне?

Магнус искаше да й отговори, че не знае, че няма опит с кораби в бурно море. Вместо това, като видя отблизо прекрасното лице и дългата златна коса, залепнала за главата й, изпита предишния гняв. Какво, в името на бога и на всички светии, го бе накарало да се върне на брега, за да я вземе, сякаш нямаше собствена воля? Да не би да го беше омагьосала?

Случилото се беше необяснимо. Неприятното чувство, че тази руса вещица го бе принудила да се върне с магия, ставаше все по-силно. След това незнайно как бе разбрала, че разбойници ще нападнат лагера им. И нарочно беше обърнала кормилото, за да забави пристигането им.

Той приближи лице към нейното.

— Дали корабът ще потъне? По-скоро аз би трябвало да ви задам този въпрос, мадмоазел. Струва ми се, че вие знаете за бъдещето повече, отколкото всички мъже на борда, взети заедно.

В същия миг кормчията извика:

— Внимание! Внимание! Носим се към сушата! Огромна вълна се изсипа върху кораба и помете моряците, греблата и платната.

Магнус посегна към Емерик и момичето. Паническите викове на екипажа отекнаха болезнено в ушите му, усети как загуби опора и как някой се вкопчи в него.

Силната вълна го запрати през парапета. Корабът се блъсна в скала. Дебелите дървени греди се натрошиха с оглушителен трясък. Сякаш върху тях се изля половината Ирландско море. Грохотът беше толкова силен, че едва не му спука тъпанчетата. Когато успя да вдигне глава над водата, видя, че течението го носеше между скалите към брега. Морето се удряше с оглушителен шум в каменните блокове и вълните се превръщаха в ослепително бяла пяна.

Магнус усети как краката му стъпиха върху нещо хлъзгаво и залитна. Тежестта на снаряжението и мечът го потеглиха към дъното. Ръцете му бяха заети. Стройно, силно тяло се беше вкопчило в него и не го пускаше.

Следващата вълна го пое и го метна напред. Тялото, което държеше в ръце — или по-скоро то го държеше, — беше на момичето. За миг видя главата й, дългата руса коса, която плуваше като жива. Ледената вода ги понесе без цел между скалите. Магнус отново намери опора под краката си. Пясък. Последната вълна го изхвърли на сушата.

Дори когато падаше, ръцете на момичето останаха на раменете му. Мечът го удари в коляното. Шлемът бе отнесен от водата, устата и дробовете му се напълниха със солена вода.

 

Най-прекрасното време на деня беше вечерната молитва, когато монахините пееха.

Откакто се помнеше, вероятно от третата й година, вечернята след последното хранене за деня беше време на абсолютен мир. В часа за молитва този мир изпълваше залите и коридорите на манастира „Сен Сюлпис“. Пеенето на монахините беше божествено.

В края на деня, когато им беше позволено да пеят, всички бяха толкова щастливи, че често забравяха определеното време. Естествено абатисата ги мъмреше строго, но самата тя имаше прекрасен глас и нерядко нарушаваше правилата.

Децата, които живееха в манастира, докато стигнат необходимата възраст, за да станат послушнички или да постъпят на работа в града, също присъстваха на вечернята, скупчени в един ъгъл на голямата църква.

Неземно красивите песни на монахините в полумрака, сиянието на свещите и сенките зад трепкащите пламъчета се запечатваха завинаги в съзнанието на децата. Всичко това ставаше в часа, когато слънцето залязваше и започваше хладната нощ. Навън ставаше толкова тихо, та децата вярваха, че самите ангели са дошли да слушат. Щом отзвучеше последният тон на песента, значи денят беше свършил. След три часа, щом приключеха с последната молитва за деня, достопочтената абатиса проверяваше вратите и голямата порта — по това време децата отдавна бяха в леглата и спяха сладък сън.

Естествено дните невинаги протичаха така хармонично и мирно. Понякога студеният вятър проникваше през дебелите стени и гласовете на хората звучаха жално и мъчително, както зимната буря свиреше в сводовете на параклиса. Тогава безкрайните песнопения бяха изпитание за търпението и дори игуменката не пееше както обикновено.

Едайн отвори очи.

Онова, което чуваше, не бяха гласовете на монахините, а вятъра, студения му рев, докато се провираше между скалите на негостоприемния бряг. Тя лежеше по гръб и виждаше над главата си червеникави облаци, които се носеха с шеметна бързина по слънчевото небе.

Вече е ден, установи смаяно Едайн. Не часът на смрачаване, когато монахините от „Сен Сюлпис“ се събираха за вечерна молитва. Тя само бе сънувала сестрите и мирните им песнопения, но сега се намираше отново в действителността, на брега, заобиколена от вятър и скали.

Тогава си спомни бурята. Значи съм оцеляла, помисли си, треперейки.

Не беше убедена, че ще оцелее, макар че вътрешният глас се опитваше да я успокои, внушаваше й, че животът й продължава. Сега, под ярката слънчева светлина, си спомни как корабът се блъсна в скалата, как вълните ги погълнаха, как всичко потъна в непроницаемия мрак на нощта. Никой не беше разбрал къде ги бе изхвърлила бушуващата вода.

Едайн предпазливо раздвижи крака. Цялото тяло я болеше. Спомни си също, че се бе опитала да помогне на младия рицар, но той беше толкова едър, а мечът и ризницата му — толкова тежки, че не беше постигнала кой знае какво.

Все пак двамата бяха успели да стигнат до това защитено местенце между скалите. По-късно, когато започна да се зазорява, дойде приливът и заля краката им. Едайн се събуди и накара рицаря да се преместят по-нагоре, да се скрият под една скална издатина. Изтощени до крайност, двамата рухнаха върху твърдата трева и потънаха в дълбок сън, близък до безсъзнание.

Едайн въздъхна и се притисна до едрото мъжко тяло. Вероятно бяха сами, но тя нямаше сили да стане и да провери.

Над главите им кръжаха кресливи чайки. Слънцето правеше убежището им почти поносимо. Ако още някой от кораба беше оцелял, той със сигурност не беше на този бряг, защото наоколо цареше пълна тишина. По гърба й пробягаха студени тръпки. Може би всички бяха мъртви. В този миг мъжът до нея се размърда, но не се събуди. Тя се притисна още по-силно до него. Слънцето постепенно изсуши дрехите й, втвърдени от морската вода. Лъчите топлеха приятно голата й кожа.

Младият рицар лежеше по корем, скрил меча под себе си. През нощта Едайн беше вдигнала плетената му ризница и се беше сгушила до топлото му тяло. И сега ръцете й бяха върху голата кожа на гърба му под дебелия жакет. Голите й крака се притискаха към мускулестия му корем.

Краката ми са голи, помисли си ужасено Едайн. Обувките и чорапите й бяха изчезнали, отнесени от бурята. Тя въздъхна. Беше й толкова приятно да усеща топлото тяло на младия рицар, че нямаше сили да се откаже от тази благодат.

Той продължаваше да спи дълбоко, само от време на време потръпваше, когато тя го докосваше. Едайн си спомни как тичаше от единия край на кораба до другия и се опитваше да помогне на хората си и отново въздъхна.

Защо не можа да спаси кораба, запита се тя, докато разглеждаше лицето му. Предполагаше, че ще му поискат сметка за загубата на товара и моряците, както и за подпаления кораб в залива. Несъмнено катастрофата щеше да има крайно неприятни последствия. Единственото щастливо обстоятелство беше, че бе останал жив.

Тя плъзна пръсти по гладката кожа на гърба му и той се обърна леко настрана. Ако все пак успееше да се върне в Честър, младият лорд вероятно щеше да установи, че господарят му би предпочел и той да е загинал с чест заедно с екипажа и кораба.

Едайн се опря на лакът и продължи огледа си.

Рицарят носеше златна обица, скрита под гъстата червена коса, за да не се вижда. Косата му беше прекрасна, падаше на равномерни вълни въпреки солената вода. Следващото, което предизвика възхищението й, бяха дългите червено-кафяви мигли с извити нагоре краища.

Въпреки къдравата коса и гъстите мигли той е извънредно мъжествен, реши тя и опря брадичка на ръката си. Предпазливо докосна обицата му и се замисли. Дългата червена коса, обицата, изкусно изработената плетена ризница и мечът бяха еднозначни признаци, че мъжът до нея беше млад благородник. Едайн плъзна ръка към топлото място между ризницата и панталона му. Собствените й крака също бяха приятно топли, особено таи, където се притискаха към хълбоците му.

Спомни се невероятното видение, представи си голото му тяло и отново си каза, че това беше най-смайващото й преживяване досега.

Толкова е топъл, каза си тя. Ръката й непрестанно милваше топлата кожа между ризницата и колана. Пръстите й потвърдиха, че той съвсем не е толкова окосмен като старите пазачи на манастира, които беше виждала да се къпят в извора зад оборите.

Тялото му беше твърдо, със силни мускули, но кожата беше невероятно мека. Твърдостта на мускулите показваше редовни физически упражнения. Под твърдата плът пръстите й напипаха ребра, които бавно се надигаха и спускаха, а след тях и меките участъци по талията.

Ръката й продължи надолу, опипа влажния панталон, покрит с пясък, под който пулсираха силните бедра. Единият му крак се раздвижи насън.

Едайн с усмивка си пожела красивият млад рицар да спи още дълго. Учудваше се, че така се възхищаваше на тялото му. От друга страна, никога досега не беше имала възможност да разгледа някой мъж така подробно. Чувстваше се грешна и беше сигурна, че монахините няма да одобрят поведението й. Естествено в манастира никой не говореше за мъже, но тя знаеше, че нито една от сестрите не би и помислила да опипва тялото на мъж, докато той спи.

Чайките продължаха да кръжат над скалите и да издават дрезгави крясъци. Бурният вятър придружаваше виковете им с жален вой. Морето не беше далече, чуваше се гърмът на прибоя. Може би трябваше да стане и да потърси други оцелели. От друга страна обаче, беше почти сигурна, че никой, освен тях двамата не е оцелял — в противен случай щеше да чуе гласове.

Все пак можеше да стане и да претърси залива. Може би щеше да намери път, който да ги отведе в близко селце или имение. Или да събере съчки и дърва, за да запали огън, който им беше много необходим.

Едайн не се помръдна от мястото си. Тъкмо бе открила нещо ново.

Отдръпна се малко назад, за да може да вижда между телата им. По гладкия корем се виждаха червено-кафяви косми, които изчезваха под колана на панталона.

Отново си припомни как бе видяла младия рицар гол и потръпна. Коланът беше мокър и не се отвори, колкото и да се опитваше. Но панталонът беше достатъчно широк и тя реши да рискува.

Само ще погледна и ще се отдръпна, оправдаваше се пред себе си тя. Наведе се и внимателно смъкна колана.

Мъжът изкрещя и тялото, до което се притискаше, се разтърси. Едайн стреснато вдигна глава и погледна право в златно кафявите очи на рицаря. Той сложи ръка върху нейната и я отдалечи от себе си.

— Аз… аз — заекна младата жена. — Бях просто любопитна! — Господ й беше свидетел, че това беше истината. Но по начина, по който се разшириха очите му, тя разбра бързо, че трябваше да измисли по-добро обяснение.

Той отхвърли грубо дръзката й ръка и тя се отдръпна засрамено.

— Кълна се в бога — процеди през зъби рицарят, — че сте по-покварена, отколкото ви смятах. Нищо чудно, че Дьо Брийс толкова е бързал да се отърве от вас!