Маги Дейвис
Очите на любовта (13)

13

— Какво момиче? — попита с невинно изражение главният майстор на тамплиерския орден в Единбург. — Съветнико, вие познавате предписанието, което забранява да подслоняваме жени, в която и да е резиденция на бедните рицари. Представяте ли си в какво неловко положение ще изпаднем, ако се наложи да обясняваме на уважавания суверен на Шотландия крал Уилям защо сме приели в манастира някакво си момиче!

Двамата бяха във вътрешния двор. Едрият монах улови ръката на Фицгамлин и посочи купчината камъни и мазилка, където работеха каменоделци.

— Внимавайте къде стъпвате, милорд. Строим наново част от криптата, тъй като преди няколко дни се срутиха носещи стени.

Правният съветник скритом оглеждаше вътрешния двор на резиденцията. Вече беше осведомен за мистериозното рухване на подземната зала за събрания. Каменоделците, които работеха в храма, бяха разпространили новината из града. Разправяха, че никой не бил ранен, но тамплиерите бяха известни с умението си да пазят тайна и никога не биха издали нещо доброволно.

Фицгамлин намираше, че това подхожда на историите, които се разказваха за рицарския орден, и то не само в Единбург. Говореше се за тайнствени церемонии и ритуали за посвещаване. Даже за експерименти с окултни науки.

Главният майстор на ордена го изведе от оживения вътрешен двор и двамата влязоха в много по-спокойната и тиха трапезария.

— Асгард дьо ла Герш — каза Фицгамлин, — който е член на почтения ви орден, носеше със себе си подписано от крал Уилям разрешение да търси едно момиче в западните планини. Според нашите сведения момичето било изведено насила от манастира „Сен Сюлпис“. Всъщност аз бях човекът, който връчи разрешението на тамплиера. Сега го търсим, защото имаме основания да предполагаме, че момичето е при него.

Монахът придърпа една пейка към близката маса и покани съветника да седне. Внезапно от кухнята изскочи бяла котка, прекоси просторната трапезария и скочи в ръцете му. Едрият тамплиер я притисна до гърдите си и попипа скъпоценния пръстен на ухото й.

— Аз, разбира се, познавам рицаря Асгард дьо ла Герш, милорд — призна спокойно той. — Но той няма нищо общо с единбургските тамплиери. Дойде от Лондон, преди това е бил в Париж.

Фицгамлин стисна устни. Това не е отговор, каза си раздразнено той. Беше попитал за момичето. Нима тези нагли воюващи монаси си въобразяваха, че могат да си играят с един от министрите на краля?

Появи се слуга с гарафа вино и чаши. Остави таблата на масата и безшумно се отдалечи. Главният майстор сам наля виното.

Най-лошото в тази история е, че кралят даде голямата част от откупа, продължи размишленията си Фицгамлин. Естествено Уилям чакаше момичето с нетърпение. Ала рицарите не искаха да се разделят с нея.

А времето напираше. Шотландският лъв вече беше събрал васалите, рицарите и няколко племена от планините на източната граница. Правеше тайни приготовления за война срещу английския крал Хенри Плантаженет, защото искаше да си възвърне земите, които кралството беше загубило след смъртта на брат му Малкълм.

През последните седмици Уилям събра всички свещени реликви, които притежаваше Шотландия. Между тях бяха наскоро откритите мощи на свети Андрей, съхранявани в сребърни и кристални съдове, които армията щеше да носи за късмет в битките. Но най-много се очакваше от изключителните способности на бившата послушница в „Сен Сюлпис“.

Кралското търпение беше на изчерпване, особено след като до ушите му стигна слухът, че Дьо ла Герш отдавна се е върнал с момичето и двамата са намерили подслон при тамплиерите в собствената му столица.

Фицгамлин не посмя да съобщи на краля какво още се говореше из града. По всичко личеше, че тамплиерите държаха момичето като пленница, а срутването на криптата — или на тайнствената зала за събрания — беше станало по време на церемония, на която бе присъствала и прорицателката.

Докато наблюдаваше мършавото лице на главния майстор над ръба на чашата си, Фицгамлин взе решение. Не харесваше особено норманските си сънародници; за неговия вкус те бяха твърде високомерни и се правеха на много тайнствени.

Трябваше да им даде да разберат, че дори за тях не е безопасно да се подиграват с краля на Шотландия. Вече беше сигурен, че момичето е скрито в манастира.

Затова щеше да издейства от краля претърсване на цялата резиденция, което да бъде извършено от личната кралска гвардия. Войниците щяха да дойдат под предлог, че трябва да прегледат старите цистерни и подземните водни канали — нищо чудно някои от тях да са се повредили при срутването на стените. Някой от кралската канцелария щеше да му набави стари карти на подземните съоръжения или просто да нарисува нови, ако такива не съществуваха.

Правният съветник скри усмивката си и изложи пред рицаря загрижеността си за канализацията. Сериозното, затворено лице на домакина се оцвети в тъмночервено, но той все пак успя да скрие раздразнението си.

— Никой никога не ни е претърсвал — извика тамплиерът и котката стреснато скочи от скута му. — Ние сме монаси, милорд съветнико, и това е свещена земя!

Фицгамлин кимна спокойно.

— Естествено вие имате право — потвърди той и вече не успя да задържи усмивката си. — Крал Уилям ще се постарае да ви намери подходящ временен подслон, сър. А що се отнася до религиозните ви възражения, ще помоля кралската гвардия да доведе не само работници, но и епископа на Единбург.

Едайн беше видяла главния майстор, придружен от изискано облечен господин, по всяка вероятност един от съветниците на краля, да минава през двора и да влиза в трапезарията. Скоро след това някой почука на вратата й.

Както винаги, беше заключена. Отвън се чу приглушеният глас на Асгард дьо ла Герш:

— Пристигна правният съветник на краля. Вероятно сте го видели през прозореца. Тамплиерите се опасяват, че крал Уилям ще изпрати някого да ви търси.

Едайн притисна буза към дъбовата врата.

— Защо сте тук? — пошушна тя. Наистина Асгард я беше изнесъл от залата за събрания, когато таванът се срути, но я върна в това помещение и я заключи. — Вие сте един от тях — продължи горчиво тя. — Кажете на тамплиерите да ме пуснат! Защо ме държат тук?

От другата страна на вратата последва мълчание. После гласът каза:

— Кълна се в честта си, мадмоазел, че няма да допусна да ви причинят още болка. В името на бога, вие нямате представа какво се върши тук, същински кошмар! Те се страхуват, че онова, което казахте, ще стане действителност, и в същото време са силно впечатлени от вас, макар че предсказахте собствената им гибел. Първо обаче искат да видят дали сте била права в твърдението си, че Уилям Лъвът ще умре. Знаят, че вие предизвикахте срутването на свода. Изпитаха силата ви на собствения си гръб.

Едайн се облегна с цялото си тяло на вратата.

— Не съм казала, че ще умре. — Гласът й пресекваше от отчаяние. — Видях ранен лъв, като в сън. Само това, разбирате ли? Накрая лъвът рухна пред краката ми. — Тя пое дълбоко въздух. — Велики боже, защо мислите, че аз съм виновна за срутването на тавана? Има ли ранени?

Асгард въздъхна.

— Скъпа моя, сега това не е важно. Снощи в резиденцията имаше събрание, на което се реши, че вие сте оракулът, който търсят от години, макар че предсказанието ви беше толкова мрачно. Затова искат да ви задържат при всички обстоятелства… ако не тук, някъде другаде. Някои предлагат дори да ви отведат в тамплиерската крепост в Париж, при великия майстор на ордена.

Едайн простена задавено.

— Да, това означава голяма опасност — потвърди мрачно Асгард. — Надявам се, разбирате, че бях длъжен да ви доведа тук. Аз съм се заклел да служа на своя майстор и не можех да ви дам на Уилям Лъва. Признавам големия си грях и ще остана виновен за вечни времена. Само да знаете как страдам! Ако знаехте какво направиха с онова момиче, което бяха нарочили за оракул преди вас, как я изпитваха и къде я държаха в плен!

— Тогава трябва да ми помогнете да избягам оттук. — Той беше прав да се обвинява, че я бе довел в тамплиерската резиденция, а не при краля. Още не можеше да му го прости. — Страх ме е от тамплиерите. Не разбирам какво искат от мен. Всичко, което казах и направих в криптата, беше фалшиво! Те ме принудиха да пия опиум. Сам чухте как го признаха.

Асгард дълго остана мълчалив. Едайн чуваше тежкото му дишане от другата страна на вратата и виждаше живия му образ пред очите си — едър и величествен, с бялата тамплиерска туника, с виновно сведена глава.

— Кълна се в Исус Христос и Светата дева, че няма да допусна да ви отведат, мадмоазел — каза най-после той.

— Наистина ли ще ми помогнете? — Едайн притисна длани към дебелото дърво. Обзе я страшно предчувствие. Света майко божия, животът й беше в сериозна опасност! — По дяволите, Асгард дьо ла Герш, трябва да ми кажете! — Гласът й се извиси пронизително. — Какво означава това, че няма да допуснете да ме отведат?

Но той вече си беше отишъл.

По-късно, на смрачаване, вратата се отвори. Главният майстор на Единбург, игуменът и още няколко рицари, които Едайн не познаваше, влязоха в стаята й. Всички носеха ризници, над тях белите туники с червени кръстове, освен това плътно прилепнали плетени шлемове. Пръв беше калдейският монах.

Едайн се отдръпна, но игуменът бързо я уви в дебела, подплатена с кожа наметка.

— Не! Недейте! — Простестът й остана напразен; някой бързо пъхна в устата и парцал. Едайн се отбраняваше с всички сили, но двама тамплиери я хванаха от двете страни и я стегнаха като пакет. После я изнесоха навън.

Рицари и слуги осветяваха вътрешния двор с факли. Дьо ла Герш беше възседнал черния си жребец.

— Мадмоазел. — Главният майстор се наведе над нея. — За вашата лична и за нашата сигурност трябва да направите онова, което ви казват. Случаят е много деликатен, замесени са висши интереси. Надяваме се Асгард дьо ла Герш да ви убеди, че ще живеете по-добре под покровителството на тамплиерите, отколкото в двора на Уилям Шотландски.

Тя се опита да извика, да го помоли поне да й каже къде я отвеждат, но тамплиерите вече отваряха големите дървени крила на вътрешната порта.

Опита още веднъж — отчаян вик, който чу само тя и който отекна оглушително в главата й.

Завъртя се безпомощно, опитвайки се да се освободи от въжетата, с които беше стегната. Беше убедена, че той ще се опита да отговори. Разбира се, ако не му се беше случило нещо лошо.

При тази мисъл я връхлетя вълна на отчаяние. Тя го бе оставила в гората съвсем сам, без кон и без оръжие, а това означаваше, че може би не беше в състояние да й се притече на помощ. Господи, какво ще прави сега?

Докато тамплиерите я носеха към портата, все още нямаше признаци, че той е наблизо. Никакъв шепот, дори полъх, нищичко.

Външната порта се отвори с глухо скърцане и Едайн видя тъмната улица и черните очертания на дърветата. В края на гората чакаха няколко каручки и група хора.

Дьо ла Герш, който се различаваше съвсем ясно с бялата си туника и блестящата броня, пришпори великолепния си жребец и препусна към хората и каруците. Главният майстор и игуменът го последваха.

— Братко Брикриу, наистина ли сте убеден, че тези хора ще прекарат момичето през града, без никой да разбере? — попита загрижено тамплиерът.

Ирландецът кимна.

— Те се хвалят, че живеят от това да надхитрят кралските стражи.

Някой се отдели от групата пред каруците и се запъти към тях. Ала преди да е успял да каже нещо, в мрака отекна оглушителен вик. Тамплиерите, които носеха Едайн, се стреснаха и за малко не я изпуснаха. Стражите на портата запалиха факли, но някой строго им нареди да ги угасят.

От мрака изскочи невероятно видение: един-единствен рицар препускаше срещу тамплиерите и размахваше огромен меч, който блестеше под лунната светлина.

Конят и рицарят се насочиха право срещу тамплиерите пред портата и ги разпръснаха. В бъркотията игуменът загуби равновесие и падна на земята, като събори още няколко рицари. Асгард дьо ла Герш обърна черния си жребец, за да се изправи срещу нахалника, осмелил се да ги нападне.

Мечовете на двамата рицари се кръстосаха със звън.

— Пригответе се за двубой! Пригответе се за двубой, тамплиере! — извика гръмък глас.

— Исусе! — прошепна главният майстор, докато се опитваше да извади меча си. — Наистина ли сме предизвикани на честна битка, или искат да ни примамят в засада? Кой е този?

Още тамплиери, повечето невъоръжени, излязоха на улицата. Двамата, които носеха Едайн, я пуснаха и се присъединиха към другарите си.

Конете на сблъскалите се рицари се движеха към светлия кръг, образуван от факлите. Единият се изправи на задните си крака и изцвили от болка.

Едайн лежеше по лице на земята и се опитваше да успокои лудо биещото си сърце. Гласът, призовал тамплиерите на бой, принадлежеше на Магнус. Не беше нужно да го види, за да го познае.

— Назад! Назад! — Игуменът и калдейският монах се опитваха да държат тамплиерите далече от копитата на конете. Младият червенокос рицар не носеше нито ризница, нито шлем, беше въоръжен само с грамаден, блестящ меч, който се стрелкаше заплашително над главите им. Конете се опитваха да не се доближават твърде много един до друг. След това обаче, пришпорени от рицарите, се сблъскаха и единият ездач нададе болезнен вик.

— Дьо ла Герш е ранен! — извика някой.

Нападението от мрака беше дошло толкова бързо, че повечето тамплиери стояха като ударени от гръм, неспособни да предприемат нещо. Ала когато чуха, че другарят им е ранен, се втурнаха като обезумели напред, за да свалят нападателя от коня. Десетки ръце посегнаха към наметката на червенокосия.

Един мъж изскочи от портата, навличайки жакета си.

— Кълна се в Христовия кръст, аз познавам този нахалник — това е момчето на Найджъл Фицджулиън!

Мъжете обърнаха каруците, които чакаха под дърветата, чу се плющене на камшици. Главният майстор на тамплиерите насочи коня си към тях.

— Той не е момче — извика през рамо монахът. — Той е възрастен мъж и опасен воин. Свалете го от коня! — Размаха ядно ръце и изкрещя: — Махнете колите от пътя! В името на бога, да не искате да надуем тромпетите, за да разбере целият свят какво ще направим?

От раната на Дьо ла Герш струеше кръв, която на лунната светлина изглеждаше черна. Магнус парира удара му и падна тежко на седлото. Ботушите от овча кожа се плъзгаха в стремената. Докато напразно се опитваше да се измъкне, тамплиерът приближи коня си и го удари толкова силно по главата, че той полетя към земята.

Уплашеният кон се вдигна на задните си крака. Магнус лежеше на земята, единият му крак все още беше в стремето. Конят се втурна настрана и повлече ездача след себе си. Асгард дьо ла Герш затисна с едната ръка отворената рана и се наведе от седлото, вдигнал меч за последен удар.

Бушуващото множество на тамплиерите беше образувало кръг около двамата противници, когато изведнъж прозвучаха рогове и в нощта отекна конски тропот. На възвишението се появи колона ездачи.

— Назад! Назад! — изкрещя игуменът.

Няколко рицари се обърнаха и побягнаха към портите. Някой се наведе над Едайн и я обърна по гръб.

— Седнете, момиче. — Монахът я изправи и задърпа въжетата, които стягаха наметката. — Крал Уилям е изпратил гвардията си! — извика той. Прихвана я за лактите и я изправи на крака. — Лъвът продължава да ви търси.

Едайн падна безсилно на гърдите му. В бързането си да се приберат в крепостта безцелно тичащите тамплиери забравиха Асгард и Магнус. Ала рицарите на краля им отрязаха пътя и ги изтикаха обратно на улицата.

Монахът хвана ръката на Едайн и я повлече към каруците, които вече бяха потеглили. Когато ги настигнаха, той я вдигна и я сложи в най-близкото превозно средство. Тя се плъзна по страничните дъски и се удари в нещо меко. В колата седеше жена с дете.

Мъже на коне обкръжиха каруците, подвиквайки си нещо на чужд език. Стражите на крал Уилям щурмуваха крепостта на тамплиерите и даваха сигнали с тромпетите си. През това време каруците бързо излязоха от пътя и се скриха в мрака на гората.

Когато шумовете от битката заглъхнаха, каруците забавиха ход. Едайн се надигна и опипа наоколо, за да разбере къде се намира.

Беше ударила главата си в страничната стена на колата и сега усети кръв на устните си. На челото й се образуваше подутина.

Къде отиваме? — запита се замаяно тя. Кои бяха тези хора? Не говореха нито нормански френски, нито шотландски галски!

Някой доближи коня си плътно до колата и огледа търсещо вътрешността. Мъж без шлем, с окървавен меч, който все още дишаше тежко. Най-сетне я намери.

— Едайн — извика дрезгаво Магнус. — Как се чувстваш сред циганите?

Цигани? Едайн се хвана уплашено за дъската, когато колата изтрополи по леглото на плитък поток, неспособна да подреди мислите си.

Главата я болеше непоносимо, китката й беше посиняла — май някой я бе настъпил. Чувстваше се разбита и измъчена. Изведнъж реши, че мъжът на коня в никакъв случай не може да бъде Магнус, жив и невредим, с развяна червена коса. Само преди минути го беше видяла в смъртоносен двубой с Асгард дьо ла Герш.

— Пътуваме с циганите — обясни той, като се наведе от седлото, за да може да говори тихо. — Няколко мъже избягаха, докато се водеше битката, но все пак останаха достатъчно коли.

Едайн искаше да изкрещи, да даде воля на гнева, болката и облекчението си, но всичко, което се изтръгна от гърлото й, беше дрезгав стон.

— В тъмнината… като те видях срещу Асгард… майко божия, помислих, че конят ще те стъпче!

Той огледа жената, която се беше свила в колата зад Едайн.

— Успях да измъкна крака си от проклетия ботуш и това спаси живота ми. Знаеш ли, че кралските рицари търсеха теб? Циганите ми казаха, че тамплиерите им платили да те прекарат през града. — Той се огледа бдително. — Трябва да се скриеш.

Протегна ръка и разбута с върха на меча овчите кожи край жената, която притисна детето до гърдите си и гневно изфуча насреща му.

— Какво е това, по дяволите? — За момент се потопиха в гъстия мрак под група дъбове, но щом излязоха отново под лунната светлина, видяха изпод кожите да се подава мъжка ръка.

Едайн изпищя и разхвърля кожите. Ръката й намери шлем. След секунди се откри восъчнобледото лице на Асгард дьо ла Герш.

Магнус изруга вбесено.

— Той е мъртъв. Аз го убих и някой от проклетите тамплиери е имал нахалството да натовари трупа му в каруцата.

Едайн внимателно опипа окървавеното лице на тамплиера. Знаеше го, преди да го каже.

— Не е мъртъв — пошушна тя.