Карел Чапек
Кракатит (53)

III

Той затича по шосето, като дишаше тежко; премина билото на хълма и затича към долината; огненото зарево зад него чезнеше. Изчезнаха предметите и сенките, заливани от течащата мъгла; струваше му се като че ли всичко отплуваше неподвижно и прозрачно, носено от безбрежна река, и нито вълна се чуваше да изплиска, нито чайка да изкряска. Плашеше го тропотът на собствените му крака в тихото и безкрайно оттичане на всичко; той намали, забави крачките си и продължи да върви беззвучно в млечната тъмнина.

На шосето пред него затрептя светлина; поиска да я избегне, спря се нерешително. Лампа над масата, жарава в печката, фенер, търсещ пътя; някаква уморена нощна пеперуда се блъскаше в него, устремена към блещукащата светлинна. Той започна да се приближава бавно, като че ли се страхуваше; поспря, отдалеч грееше ръце над колебаещото се пламъче, приближи се още, като се страхуваше, че отново ще го прогонят. Спря се на известно разстояние; това беше каруца, покрита с брезент, на ока висеше запален фенер и хвърляше трептящи шепици светлина върху белия кон, белите камъни и белите стволове на брезите край пътя; а на врата на кончето виси груба козинява торба и то с наведена глава хрупа овес, гривата му е дълга и сребърна, а опашката никога не е подстригвана; до главата му стои дребен старец с бели мустаци и сребърни косици и е също така житено светъл, както брезентът на каруцата; тъпче на едно място, замислен, говори си нещо и пръстите му си играят с бялата грива на коня.

Ето че се обърна, взря се, без да вижда, в тъмнината и каза с треперливото си гласче:

— Ти ли си, Прокоп? Хайде, ела, отдавна те чакам.

Прокоп не се учуди, само безкрайно му олекна.

— Ида-ида — каза той. — Толкова много тичах!

Дядото се приближи до него и пипна палтото му.

— Целият си мокър — рече укорно. — Ще вземеш да настинеш.

— Дядо — каза възбудено Прокоп. — Знаеш ли, че Гротуп хвръкна във въздуха?

Старчето поклати нажалено глава.

— И колко народ загина тогава! Уморил си се от тичане, нали? Седни на капрата, аз ще те закарам. — Дядото защъпурка към кончето и се зае полека да отвързва торбата с овеса. — Хайде, хайде, стига вече — изфъфли той. — Тръгваме, дойде ни гост.

— Какво караш под брезента, дядо? — попита Прокоп.

Дядото се обърна към него и се засмя.

— Света — рече той. — Ти не си ли виждал още света?

— Не съм.

— Ще ти го покажа, почакай.

Дядото прибра торбата с овеса в каруцата и без да бърза, се захвана да отвързва брезента от едната страна. Отгърна го, а под него се показа едно сандъче с кръгло остъклено прозорче.

— Почакай — повтори той и затърси нещо по земята; вдигна едно клонче, приклекна до фенера и запали вейката, като правеше всичко това бавно и изрядно. — И да не вземеш да загаснеш — внушаваше на вейчицата и като я засланяше с длани, заситни към сандъчето, вдигна капака и запали вътре някаква лампичка. — Моята е с олио — обясни той. — Някои вече се осветяват с карбид, ама… от него, от карбида де, много смъдят очите. А пък и той е една такава работа, ще вземе да избухне и край; че може и да нарани някого. А олиото, то си е като в църква. — Старецът се наведе към прозорчето и замига с бледите си очички, като се вглеждаше навътре. — Вижда се. Да знаеш колко е хубаво — прошепна възхитен. — Ела да погледнеш. Ама трябва да се понаведеш, че да станеш… мъничък… като децата. Ха така.

Прокоп се наведе към прозорчето.

— Това е гръцки храм господен в Джирдженти — подхвана сериозно старецът да си казва урока. — На остров Сицилия; посветен е на бога или на Юнона Лациния. Погледни тези колони, може да се храни цяло семейство на тях. Представяш ли си каква работа е било. Да завъртя ли по-нататък? Изглед от връх Пенегал в Алпите, на залез-слънце. Снегът тогава пламва с точно такава красива и чудна светлина, както се вижда тук. Алпийска светлина, а другият връх се казва Латемар. По-нататък? Това е свещеният град Бенарес в Индия; реката е свещена и пречиства греховете. Хиляди хора са намерили тук, каквото са търсили.

Това бяха трогателни, грижливо нарисувани картинки, ръчно оцветени; боите бяха малко избледнели, хартията беше пожълтяла, и все пак картинките бяха запазили милата, радваща пъстрота на синьото, зеленото и жълтото, очарованието на червените дрехи на хората и на чистия лазур на небесата; и всяка тревичка беше нарисувана с любов и внимание.

— Свещената река е Ганг — добави старият с уважение и завъртя ръчката. — А това е Загур, най-красивият дворец в света.

Прокоп просто се залепи за прозорчето. Видя прекрасен дворец с леки куполи, високи палми и син водоскок; малка фигурка с перо на чалмата, в пурпурен елек, с жълти шалвари и с татарска сабя се кланя до земята на една дама в бели дрехи, която води за юздата разиграл се кон.

— Къде… къде е Загур? — шепне Прокоп.

Дядото сви рамене.

— Там някъде — рече несигурно, — където е най-хубаво. Някои го намират, други не успяват. Да завъртя ли?

— Още не.

Старецът мина настрана и поглади коня по хълбока.

— Ще почакаме, ще почакаме — обясни му тихо. — Трябва да му го покажем, разбираш ли? Нека се порадва.

— Хайде завърти по-нататък, дядо — помоли тръпнещ Прокоп.

Последва хамбургското пристанище, Кремъл, полярен пейзаж със северно сияние, вулканът Кракатау, бруклинският мост, Нотр Дам, туземно село на остров Борнео; къщата на Дарвин в Доун, безжичната станция в Полд, улица в Шанхай, водопадите Виктория, крепостта Пернштин, нефтените кули в Баку.

— А пък това е експлозията в Гротуп — обясни му старецът; на картичката кълбеше розов дим, изхвърлен чак в зенита от сернисто жълт пламък; в дима и пламъците висяха по невероятен начин разкъсани човешки тела. — Тогава загинаха над пет хиляди души. Голямо нещастие беше — въздъхна старецът. — Това е последната картинка. Е, как, видя ли света?

— Не — промърмори замаян Прокоп.

Старият поклати разочаровано глава.

— Ти искаш да видиш прекалено много. Трябва дълго да живееш. — Духна лампичката в прозорчето и като си мърмореше нещо, бавно смъкна брезента. — Седни на капрата, ще тръгваме. — Взе чула, с който беше наметнато кончето, и го сложи на раменете на Прокоп. — Да не ти е студено — каза той, като сядаше до него, пое юздите и тихичко подсвирна. Кончето потегли в спокоен тръс. — Дий! Е, е, ленивецо — проточи дядото.

Отминаха алеи с брези и калини, тънещи в гъста мъгла къщи, спяща и мирна равнина.

— Дядо — изтръгна Прокоп от гърдите си. — Защо ми се случи всичко това?

— Какво било?

— Защо ме сполетяха толкова неща?

Старецът се замисли.

— То тая работа, тя само така ти се струва — отговори той накрая. — Това, което сполетява човека, излиза от самия него. То само се размотава ей така от тебе, като от кълбо.

— Не е така — възрази Прокоп. — Защо срещнах принцесата? Дядо, ти… ти може и да не познаваш. Та нали аз търсех… онази другата, нали? А пък се случи така — защо? Кажи ми де!

Старецът седеше замислен, като дъвчеше меките си устни.

— Гордостта ти е виновна — каза той бавно. — Човек понякога пощръклява и дори не знае защо, но то ви е било в него. — И започва да замахва наоколо си.

Дядото представи това така нагледно камшика, че кончето се подплаши и препусна.

— Тпру у, а де! А де! — подвикна той с тънкото си гласче на коня. — Ето, виждаш ли, точно така става, когато младият човек започне да хвърля къчове; всичко около него се подплашва. А пък то няма нужда да се правят големи работи. Седи си мирно и внимавай в пътя; пак ще стигнеш.

— Дядо — изплака Прокоп, като смръщи ечи от болка. — Лошо ли съм постъпвал?

— Лошо ли, добре ли? — отвърна замислен старецът. — Накара хората да страдат. Ако беше вложил разум, нямаше да го направиш, разум трябва да има; и човек трябва да се замисля за последиците. Да ти дам един пример… с една стотарка можеш да запазиш голям огън, а можеш и да платиш сметката си; като запалиш огън, прави по-голямо впечатление, голяма работа, ама… Същото е с жените — добави неочаквано той.

— Лошо ли съм постъпвал?

— Какво било?

— Лош ли бях?

— … Нямаше чистота в тебе. Човек… трябва повече да мисли, отколкото да чувства. А ти се хвърляше във всяка работа като пощръклял.

— Причината, дядо, беше Кракатитът.

— Какво било?

— Аз направих едно изобретение — и то беше причината.

— Ако това го нямаше в тебе, нямаше да го има и в изобретението ти. Всичко, което направи човек, идва от самия него. Почакай сега, помисли: сега мисли и си спомни, откъде идва твоето изобретение и как се прави. Помисли хубаво и чак тогава ми кажи какво знаеш. Дий, де, де, а де!

Каручката трополеше по разнебитеното шосе; бялото конче усърдно плетеше крака в друслив и старинен тръс; светлината на фенера танцуваше по земята, по дърветата, по камъните, дядото подскачаше на капрата и тихичко си тананикаше. Прокоп силно разтърка чело.

— Дядо — прошепна той.

— Е?

— Аз съм забравил!

— Какво?

— Забравил… съм… как… се пра… правеше… Кракатитът!

— Ето, виждаш ли — рече доволен старецът. — Значи все пак измисли нещо.