Карел Чапек
Кракатит (39)

XXXIX

На сутринта Прокоп реши да не ходи в парка; опасяваше се и с право, че само ще пречи. Настани се в едно сравнително ниско и полупусто място, където прекият път от замъка до лабораториите беше проправен през стара обрасла дига. Качи се на дигата, откъдето, поприкрит, можеше да вижда ъгъла на замъка и малка част от парка. Мястото му хареса; зарови там няколко ръчни гранати и се зае последователно да наблюдава парка, една забързана буболечка и врабците по разлюлените клончета. По едно време там кацна дори една червеношийка и, стаил дъх, Прокоп се загледа в кафяво-червената й гушка; пиукаше нещо, опашката й трепна и фррр, изчезна.

Долу в парка върви принцесата, придружена от висок млад мъж; на почтително разстояние зад тях група господа. Принцесата гледа встрани и замахва с ръка, като че ли държи пръчка и шиба с нея пясъка. Повече не се вижда.

Доста по-късно се показват oncle Рон и дебелият cousin. След това отново нищо. Струва ли си да се седи тук?

Почти е обяд. Изведнъж иззад ъгъла на замъка се появява принцесата и се насочва право насам.

— Тук ли си? — извиква полугласно. — Слез долу и ела наляво.

Прокоп се спусна по склона и се запровира през гъсталака наляво. Там на бунището до зида имаше всичко възможно: ръждясали обръчи, продупчени тенджери, разнебитени цилиндри, мръсни и жалки останки; бог знае откъде се вземат подобни неща в един княжески замък. И пред тази окаяна грамада стои принцесата, свежа и хубава, захапала по детски пръста си.

— Тук идвах като малка, когато бях сърдита — каза тя. — Никой не знае това място. Харесва ли ти тук?

Виждаше, че ще я огорчи, ако не похвали мястото.

— Харесва ми — каза бързо.

Тя засия и го прегърна през врата.

— Знаеш ли, мили! На главата си слагах някоя пробита тенджера вместо корона, разбираш ли, и сама за себе си играех на велика княгиня. „Какво ще заповяда нейно височество, най-милостивата княгиня?“ „Впрегни каретата, ще отида в Загур.“ Знаеш ли, Загур беше измислено от мене място. Загур, Загур! Съществува ли нещо подобно в света, мили? Ела, ще избягаме в Загур! Намери ми го, ти знаеш толкова много…

Никога не е бивала толкова свежа и оживена, както днес; в сърцето на Прокоп се прокрадна ревност, зароди се в него страстно подозрение; хвана я и поиска да я стисне в прегръдката си.

— Не — съпротиви се тя, — остави; бъди разумен. Ти си Просперо, Загурски принц; и само си се преоблякъл като магьосник, за да ме отвлечеш или изпиташ, нещо такова. Но за мен ще дойде принц Ризопод от царството Аликури-Филикури-Тинтили-Рододендрон, един противен, много противен човек, който вместо нос има църковна свещ и ръцете му са студени, уф! И малко остава да ме вземе за жена, но се появяваш ти и казваш: „Аз съм магьосникът Просперо, престолонаследникът принц Загурски.“ И mon oncle Метастазио ще се овеси на врата ти и ще звънят камбани, ще затръбят фанфари и ще загърмят салюти…

Прокоп много добре разбра, че зад милото й бъбрене се крие нещо много, много сериозно; внимаваше да не я прекъсне. Тя беше обвила ръце около врата му и триеше ухаещото си лице и устните си о неговите груби страни.

— Или почакай; аз съм принцеса Загурска, а ти си Великият Прокопокопак, кралят на духовете. Но аз съм прокълната, изрекли са над мен магичните думи „оре оре балене, магот малиста маниголене“, и затова трябва да се оженя за риба, риба с рибешки очи и рибешки ръце и о цяло рибешко тяло, и трябва да отида да живея в рибешкия замък. И изведнъж долетява Великият Прокопокопак със своето вълшебно вятърно наметало и ме отвлича. Сбогом! — завърши тя внезапно и го целуна в устата, усмихна му се ясна и розова като никога и го остави навъсен над ръждивите развалини на Загура. По дяволите, какво означаваше всичко това? Тя искаше да й помогне, това беше вън от всяко съмнение; поддава се на натиска и очаква от мен, да… да я спася някак си! Господи, какво да правя?

Дълбоко замислен, Прокоп се запъти към лабораторията. Явно… сега вече не оставаше нищо друго освен Голямото Настъпление; но къде да го предприеме? Беше стигнал до вратата и бъркаше в джоба си за ключа: изведнъж замръзна на мястото си и страшно изпсува. Външната врата на павилиона беше преградена с напречни железни пръти като с решетка. Той ги задърпа побеснял; нищо не мръдна.

На вратата имаше лист хартия, а на него с пишеща машина бе написано: „По заповед на гражданските власти този обект се затваря заради недопустимо натрупване на експлозивни вещества без законните предохранителни мерки, §§ 216 и 217, ал. Ф от Закона и нар. 63.607. М. 1889.“ Подписът не се четеше. Под това бе добавено с писалка: „До следващото разпореждане на господин Инж. Прокоп се дава на разположение стая у пазача Герстенсен, караулен павилион III.“

С вещината на специалист Холц се зае да изследва решетката, но накрая само подсвирна и пъхна ръце в джобовете: просто не можеше да се направи нищо. Побелял от ярост, Прокоп обиколи цялата постройка; мините бяха отстранени от сапьори, по всички прозорци още отпреди имаше мрежи. Бързо направи сметка с какъв боен арсенал разполага: пет по-слаби бомбички по джобовете му, четири по-големи гранати, заровени върху Загурската дига; много малко за една прилична акция. Извън себе си от гняв, той се втурна към канцеларията на проклетника Карсон; почакай да видиш, мръсник с мръсник, аз ще ти дам да разбереш! Но едва стигнал дотам и слугата му съобщи, че господин директора го нямало и нямало да се върне. Прокоп го блъсна настрана и влезе в канцеларията. Карсон го нямаше. Претърси набързо всички канцеларии, хвърляйки в паника цялото чиновничество на завода до последната госпожичка — телефонистката. От Карсон нито следа.

Прокоп препусна светкавично към Загурската дига, за да спаси поне мунициите си. И ето ти тебе; цялата дига заедно с джунглата от храсталаци и Загурското бунище беше заобиколена с кръстачки с бодлив тел: истински отбранителен вал по всички правила на военното изкуство. Опита се да размотае тела; ръцете му се разкървавиха, но не успя да стори абсолютно нищо. Задавящ се от ярост и без да държи сметка за нищо, той пропълзя навътре през телените прегради; четирите му големи гранати бяха изровени и изчезнали. Идеше му да плаче от безсилие. На всичкото отгоре започна и да ръми. Той пропълзя обратно, с раздрани дрехи и кървящо лице и разкървавени длани, и се втурна към замъка, може би за да намери принцесата, Рон, престолонаследника или когото и да било. Във вестибюла на пътя му се изпречи русият великан, решен дори да се остави да бъде разкъсан на парчета. Прокоп извади една от своите гърмящи кутии и застрашително я разклати. Великанът примигна, но не отстъпи; изведнъж се хвърли напред и обхвана Прокоп около раменете. Холц с всичка сила го удари с револвера по пръстите: великанът изрева и го пусна, останалите трима, които се бяха хвърлили към него, изникнали сякаш изпод земята, се поколебаха и в този миг Прокоп и Холц притиснаха гърбове към стената, Прокоп с кутийката във вдигнатата си ръка, за да я хвърли в краката на първия, който се помръдне, а Холц (сега вече без остатък революционизиран) с насочено дуло на пистолета; срещу тях четирима бледи мъже, леко приведени напред, трима от които с револвери в ръце; можете да си представите каква патаклама предстоеше. Прокоп насочи стратегическата си диверсия към стълбището; четиримата започнаха да се прехвърлят нататък, някой отзад започна да бяга, беше ужасно тихо.

— Да не се стреля — прошепна някой остро.

Прокоп чува тиктакането на часовника си. Горе на етажа се чува весела глъчка, никой там не подозира нищо; и тъй като сега изходът бе свободен, Прокоп се насочи заднешком към вратата, прикриван от Холц. Четиримата мъже до стълбището не се помръдваха, като че бяха издялани от дърво. И Прокоп хукна навън.

Ръмеше хладно и противно; сега какво? Бързо си даде сметка за положението; хрумна му да превърне плавалнята при езерото във водна крепост, но оттам не се виждаше замъкът. Взел внезапно решение, Прокоп се втурна към будката на пазача; Холц след него. Нахълтаха вътре точно когато дядото-вратар обядваше; никак не можеше да проумее как могат „с насилие и заплашвайки го със смърт“ да го изгонят от тук; недоумяващ, той тръгна да се оплаче в замъка. Прокоп беше крайно доволен от превзетата позиция; заключи хубаво желязната врата, която водеше от парка навън, и с голям апетит дояде обяда на дядото; след това събра всичко, което в будката напомняше химикали (въглища, сол, захар, туткал, засъхнала маслена боя и други подобни съкровища), и се замисли какво може да се направи от тях. През това време Холц ту наблюдавате околностите, ту приспособяваше прозорците за бойници, което с оглед на неговите четири остри шестмилиметрови патрона беше малко пресилено. И кухненската печка Прокоп приспособи за нуждите на лабораторията си; замириса ужасно, но все пак накрая се получи малко тромав експлозив.

От страна на противника не бе направен опит за атака; явно не искаше да се стигне до скандал в присъствието на високия гост. Прокоп си блъскаше главата как да постави замъка в обсадно положение и да ги умори от глад; наистина беше прерязал всички телефони и кабели, но оставаха още три вратички, без да се смята пътят през Загурската дига. И той трябваше — макар и с нежелание — да се откаже от плана да обсади замъка от всички страни.

Валеше без прекъсване. Прозорецът на принцесата се отвори и една светла фигурка започна да пише във въздуха големи букви. Прокоп не беше в състояние да ги разгадае, но въпреки това се изправи пред къщичката и също се залови да пише във въздуха насърчителни слова, размахвайки с ръце като вятърна мелница. Привечер при въстаниците дотича доктор Крафт; в благородния си порив той беше забравил да вземе със себе си някакво оръжие, така че тази подкрепа беше по-скоро морална. Вечерта се примъкна Паул и донесе в кошница чудесна студена вечеря и голямо количество червено вино и шампанско; твърдеше, че никой не го е изпращал. Независимо от това Прокоп настойчиво — без да уточнява на кого — го помоли да предаде, че „благодари и че няма да се предаде“. По време на богатирската вечеря доктор Крафт за пръв път се реши да пие вино, навярно за да докаже колко е мъжествен; последицата беше, че той се отдаде на блажена лунатична немота, докато Прокоп и Холц запяха бойни песни. Всъщност всеки от тях пееше на различен език и съвсем различна песен, но отдалече, и особено в тъмнината, при ромона на ситния дъжд, всичко се сливаше в едно доста страшно и мрачно съзвучие. Някой в замъка дори отвори прозорец, за да слуша: дори се опита отдалече да им акомпанира на пиано, но мелодията се изроди в Ероика, а по-късно в безсмислено блъскане по клавишите. Когато замъкът изгасна, Холц забарикадира здраво вратата и тримата богатири спокойно заспаха. Събуди ги настойчивото чукане на господин Паул, който на сутринта им беше донесъл три кафета, разливайки ги внимателно на подноса.