Карел Чапек
Кракатит (20)

XX

На другия ден Прокоп се събуди със страшно натежала глава и в началото не можеше да разбере къде се намира; очакваше да чуе кудкудякане на кокошки или гласовития лай на Хонзик. Постепенно той разбра, че вече не е в Тинице; че лежи в хотела, където Карсон го беше довел пиян до безсъзнание, натряскан и ревящ като див звяр; но едва когато обля главата си със струя студена вода, той си припомни целия вчерашен ден и му идеше да потъне в земята от срам.

Още на обед пиха, но само малко, само толкова, че и двамата се зачервиха порядъчно, а после се возиха с колата някъде из Сазавските или не знам какви гори, за да им се избистрят главите; през това време Прокоп непрестанно бърбореше, докато Карсон, захапал дебела пура, кимаше одобрително. Ще станете big man!, big man!, big man! кънтеше в главата на Прокоп като камбанен звън; ако ме беше зърнала отнякъде в това дередже… онази с воалетката. Той самият се надуваше пред Карсон до пръсване, а последният само кимаше с глава като мандарин и още повече раздухваше бясната му гордост. Прокоп така се беше разгорещил, че чудно как не изхвръкна от колата; беше се впуснал в обширни обяснения, как си представя световния институт по деструктивна химия, социализма, семейството, възпитанието на децата и други глупости. Но вечерта работата стана сериозна. Само господ знае къде навсякъде пиха; беше страхотно, Карсон плащаше сметката на всички непознати, зачервен, лъснал от пот, с нахлупена шапка, докато някакви момичета танцуваха, някой трошеше чаши, а Прокоп, хлипайки, изповядваше на Карсон ужасната си любов към онази, която не познаваше. При спомена за нея Прокоп с болка и срам се хващаше за главата.

След това започна да реве „Кракатит“ и така го набутаха в колата. Дявол знае накъде го караха: носеха се по безкрайни улици, до Прокоп подскачаше червено въгленче, навярно беше Карсон с пурата си, който изхълцваше „По-бързо, Боб“ или нещо подобно. Изведнъж от някакъв завой пред тях изскочиха два снопа светлини, завиха няколко гласа, автомобилът се заби някъде настрани и той полетя презглава по тревата, благодарение на което дойде дотолкова на себе си, че отново започна да възприема. Няколко гласа бясно се караха и взаимно се обвиняваха в пиене, Карсон ругаеше страшно и мърмореше, „сега трябва да се връщаме обратно“, след което с безкрайно внимание натовариха Прокоп като най-тежко ранен в другия автомобил, Карсон седна до него и потеглиха обратно, докато Боб остана при повредената кола. По средата над пътя тежко раненият започна да пее и да крещи, а пред Прага отново усети жажда. За да го успокоят, трябваше да обиколят още няколко заведения.

С мрачно отвращение Прокоп проучваше в огледалото ожуленото си лице. От мъчителната гледка го откъсна портиерът на хотела, който — с хиляди извинения — му подаде за попълване адресната карта. Прокоп я попълни и сметна, че това е всичко; но едва портиерът успя да прочете името му, той се оживи и много настойчиво го помоли да не излиза: някакъв чужденец бил помолил веднага да му телефонират от хотела, в случай че инженер Прокоп отседне в него. И сега ставаше дума дали господин инженерът ще позволи и т.н. Господин инженерът беше толкова разярен сам на себе си, че беше готов да позволи дори да му прережат и гърлото. Седна и зачака, страдалчески съсредоточен в главоболието си. След петнадесет минути портиерът се появи отново и му предаде визитна картичка, на която пишеше

— Да влезе — нареди Прокоп, а дълбоко в себе си се учуди безкрайно защо тоя Карсон не му беше съобщил още вчера гръмките си звания и защо днес идва при него с такъв церемониал; освен това беше и малко любопитен, как ще изглежда Карсон след изтеклата безбожна нощ. Но ето че облещи очи невероятно изненадан. На вратата се появи съвсем непознат човек, с цял лакът по-висок от вчерашния Карсон.

— Very glad to see you^[1] — произнесе бавно непознатият джентълмен и се поклони, сякаш беше телеграфен стълб — Sir Reginald Carson — представи се той и се огледа къде да седне.

Прокоп издаде неопределен звук и му посочи стола. Джентълменът седна правоъгълно и започна надълго и нашироко да сваля великолепните си ръкавици от еленова кожа. Той беше твърде висок и безкрайно сериозен господин с конска физиономия, изгладена като с ютия в строги плисета; във връзката му беше забоден огромен индийски опал, на златна верижка висеше антична камея; грамадните му крака издаваха играч на голф; с една дума, от главата до петите той беше истински лорд. Прокоп беше изпаднал в мълчаливо изумление.

— Моля — обади се той накрая, след като мълчанието продължи безкрайно.

Джентълменът никак не бързаше.

— Сигурно — започна той след малко на английски, — сигурно сте се учудили, когато сте прочели във вестника обявите ми. Нали вие сте инженер Прокоп, авторът на… хм… много интересни статии за експлозивните вещества.

Прокоп кимна мълчаливо.

— Много ми е приятно — каза сър Карсон, без да бърза. — Положих усилия да ви издиря във връзка с интересен в научно и твърде важен в практическо отношение за нашата компания въпрос. За Marconi’s Wireless, чийто президент имам честта да бъда, този въпрос е не по-малко важен, отколкото за Международната уния на Безжична Телеграфия, която ми оказа незаслужената чест да ме избере за свой генерален секретар. Вие навярно се учудвате — продължи той, без да се задъха от дългите изречения, — че тези две уважаеми компании ме изпращат при вас, въпреки че във вашите забележителни трудове се разглеждат съвършено друг кръг от проблеми. Позволете. — При тези думи сър Карсон отвори чантата си от крокодилска кожа и извади някакви книжа, бележник и златна писалка.

— Има вече около девет месеца — започна той бавно, като нагласяваше златното си пенсне, за да погледне в книжата си, — откакто европейските безжични станции констатират…

— Извинете — прекъсна го Прокоп, без да може повече да се владее, — значи вие сте този, който е публикувал обявите?

— Разбира се. Откакто, значи, констатират известни редовно повтарящи се смущения.

— Във вторник и петък, зная. Кой ви каза за Кракатита?

— И сам щях да разбера — произнесе достопочтеният лорд с известен укор. — Well^[2], ще изоставя подробностите, тъй като предполагам, че сте информиран до известна степен за затрудненията ни и за, е, за…

— За тайнствената световна конспирация, нали?

Сър Карсон облещи небесносините си очи.

— Извинете, за каква конспирация?

— Ами, за загадъчните нощни сигнали, за тайнствената организация, която ги излъчва.

Сър Реджиналд Карсон го прекъсна.

— Фантазия — рече той със съжаление, — чиста фантазия. Зная, тази идея бе изтъкната дори от „Дейли нюз“, когато нашето обединение обяви, че ще даде доста голямо възнаграждение…

— Зная — побърза да каже Прокоп, като се страхуваше да не би флегматичният лорд да се разприказва на дълго и широко за нея.

— Да. Истинска глупост. С тази работа се преследваха само търговски цели. Някой е заинтересован да докаже колко ненадеждни са нашите станции, разбирате ли? Иска да разколебае доверието на обществото. За съжаление нашите рецептори и — хм — кохерери не са в състояние да осигурят особения вид вълни, които причиняват смущенията. И тъй като бяхме осведомени, че вие разполагате с някаква субстанция или химикал, който реагира по твърде, твърде забележителен начин на смущенията…

— Осведомени от кого?

— От вашия сътрудник господин — хм — господин Томес. Мистър Томес, нали? — флегматичният джентълмен изрови някакво писмо измежду книжата си. — Dear Sir^[3] — зачете той с известно усилие, — във вестниците прочетох за обявеното възнаграждение и т.н. Тъй като в настоящия момент не мога да се отдалеча от Балтин, където работя върху едно откритие, и тъй като въпрос от такова голямо значение не може да се урежда писмено, моля, да потърсите в Прага моя приятел и дългогодишен сътрудник мистър инж. Прокоп, който разполага с новооткритата материя Кракатит, тетраргон на известна оловна сол, чиято синтеза се извършва под действието на високочестотен ток. Установено е експериментално, че Кракатитът реагира със силна експлозия на неизвестни засега смущаващи предаванията вълни, от което само по себе си произтича решаващото му значение за проучване на споменатите вълни. Като имам пред вид важността на работата, предполагам, а също така предполага и приятелят ми, че обявеното възнаграждение ще бъде чувствително уве-увеличено — сър Карсон се задави. — Това, общо взето, е всичко — каза той. — Колкото до възнаграждението, бихме могли да поговорим отделно. Писмото е подписано от мистър Томес от Балтин.

— Хм — рече Прокоп, обзет от сериозно съмнение, — нима едно такова частно… съвсем несигурно… фантастично съобщение е достатъчно за компанията Маркони…

— Big your pardon^[4] — отвърна високият господни, — ние естествено разполагаме с твърде точни сведения за някои опити, които се провеждат в Балтин.

— Аха. От един саксонски лаборант, а?

— Не. От собствения ни представител. Ей сега ще ви ги прочета. — Сър Карсон се зае отново да рови из книжата си. — Ето. Dear Sir, тукашните станции все още не са успели да се справят с известните ви смущения. Опитите да се усилят предавателните енергии не дадоха никакъв резултат. Поверително ми бе съобщено от достоверен източник, че военният институт в Балтин разполага с известно количество на някакво вещество.

На вратата се почука.

— Влезте — каза Прокоп, и появилият се барман му подаде визитна картичка:

— Някакъв господин моли…

На визитната картичка пишеше:

— Да влезе — нареди Прокоп, внезапно развеселен, без да обърне каквото и да било внимание на знака на протест, който му отправи сър Карсон.

Веднага след това влезе вчерашният Карсон с твърде опустошено от недоспиване лице и се втурна към Прокоп, като издаваше радостни възгласи.