Карел Чапек
Кракатит (45)

XLV

Бяха будни, притиснати един до друг, с широко разтворени очи се взираха в здрача. Усещаше сърцето й да бие трескаво; тя не промълви нито дума през тези часове, целуваше го ненаситно и отново се откъсваше от него, слагаше кърпичка между своите и неговите устни, като че ли се страхуваше да диша срещу него; и сега беше обърнала лице и се взираше трескаво в тъмнината.

Той седна и прегърна коленете си. Да. Загубен; хванат в капана, вързан, в плен на филистимляните. А сега каквото има да става, да става. Ще предадеш оръжието в ръцете на тези, които ще го употребят. Хиляди и хиляди ще загинат. Ето, погледни, не е ли пред тебе безкрайно поле от развалини? Това е било църква, а това къща; това е бил човек. Страшна е силата и всичкото зло иде от нея. Бъди проклета, сило, зла и неизкупена душо. Както и Кракатитът, както и аз, както и аз самият.

Творческа, прилежна слабост човешка, от тебе иде всичко добро и достойно за уважение; работата ти е да връзваш и съединяваш, да свързваш частите и да поддържаш съединеното. Проклета да е ръката, която развърже силата! Проклет да е този, който разсече връзките между стихиите! Всичко човешко е само лодчица в океана на силите; а ти, ти, ще развихриш буря, каквато досега не е имало.

Да, аз ще развихря буря, каквато досега не е имало; ще им дам Кракатита, развързаната стихия и лодчицата на човечеството ще стане на трески. Хиляди и хиляди ще загинат. Ще изчезнат народи и ще бъдат заличени от лицето на земята градове; няма да има мъст, ограничения за този, който държи в ръцете си оръжието и носи гибел в сърцето си. Ти направи това. Страшна е страстта, Кракатитът на човешките сърца; и всичкото зло иде от нея.

Погледна принцесата — без ненавист, разкъсван от неспокойна любов и съчувствие. За какво ли мисли сега, вцепенена и втренчена? Наведе се и я целуна по рамото. Ей за това, значи, ще им дам Кракатита; ще им го дам и ще замина оттук, за да не виждам после ужаса и позора на поражението си. Ще заплатя страшна цена за любовта си и ще замина.

Той безпомощно потръпна: Нима ще ме оставят да си замина? Какво ще ги ползва Кракатитът, когато ще мога да го дам и на други? Ааа, затова искат да ме вържат навеки! Ааа, затова трябва да им дам душата и тялото си! Тук, тук ще останеш, обвързан от страстта, и вечно ще изпитваш ужас пред тази жена; ще се гърчиш в прокълната любов и ще измисляш нови пъклени оръжия… и ще служиш…

Тя се обърна към него с бездиханен поглед. Той седеше неподвижен и по грубото му ъглесто лице се стичаха сълзи. Тя се повдигна на лакти и се загледа в него с вперен и болезнено изпитателен поглед; той не знаеше, че е наблюдаван, притваряше очи и тръпнеше в тъпотата на поражението си. Тя стана тихо, запали лампата на тоалетната масичка и започна да се облича.

Той се сепна едва от шума на сложения върху стъклото гребен. Погледна я учуден как вдига и навива разпилените си коси.

— Утре… утре ще го, ще им го дам — прошепна той.

Тя не му отговори, между устните й имаше фиби и тя бързо навиваше косата си в стегнат шлем. Той следеше всяко нейно движение; тя бързаше трескаво, сепваше се и се заглеждаше в пода, сетне кимваше с глава и продължаваше още по-бързо да се облича. Сега се надигна, погледна се отблизо, внимателно в огледалото, напудри лицето си: като че ли в стаята нямаше никой. Отиде в съседната стая и се върна, като обличаше роклята през главата си. Отново седна и се замисли, полюшвайки тялото си; после кимна с глава и отиде до съседния гардероб.

Той стана и тихо се приближи до тоалетната и масичка. Господи, колко много странни и нежни неща имаше тук! Флакончета, пръчици, кутийки, кремове, играчки без брой; това е, значи, занаятът на жените; очи, усмивка, ухание остро и ласкаещо. — Чуканчетата на пръстите му трепереха над тези крехки и тайнствени нещица, раздразнени, като че ли се докосваха до нещо забранено.

Тя се изправи на вратата в кожено яке и с кожена шапка на главата, като нахлузваше големи ръкавици.

— Приготви се — каза тя безцветно. — Тръгваме.

— Къде?

— Където искаш. Приготви каквото ти е необходимо, но побързай, побързай!

— Какво значи това?

— Не питай много. Не можеш да останеш повече тук, нали знаеш? Те няма да те пуснат само така. Ще тръгнеш ли?

— За… за колко време?

— Завинаги.

Сърцето му се разтупа.

— Не-не, аз няма да замина!

Тя пристъпи към него и го целуна по лицето.

— Трябва — рече тя тихо. — Ще ти кажа, когато излезем навън. Ела пред замъка, но бързо, докато е тъмно. Върви, върви сега!

Като насън той отиде в стаята си; награби книжата си, скъпоценните си и незавършени записки и бързо се огледа: Това всичко ли е? Не, няма да замина, проблесна в главата му и той остави книжата и изхвръкна навън. Там чакаше голям автомобил със загасени фарове и запален мотор; принцесата беше вече на волана.

— Бързо, бързо — прошепна тя. — Вратата отворена ли е?

— Отворена е — измърмори съненият шофьор, като спусна гюрука.

Някаква сянка заобиколи отдалеч автомобила и се спря в тъмнината.

Прокоп се приближи до отворената врата на автомобила.

— Принцесо — промърмори Прокоп. — Аз,… аз реших да им дам всичко… и… да остана.

Тя не го слушаше; наведена напред, тя втренчено се взираше към онова място, където сянката се беше сляла е тъмнината.

— Бързо — задъхано каза тя, хвана Прокоп за ръката и го вмъкна в колата до себе си; преместване на скоростния лост и автомобилът потегли. В този миг в замъка светна някакъв прозорец, а сянката изскочи от тъмнината.

— Стойте — извика сянката и се хвърли пред колата; беше Холц.

— Настрана — извика принцесата, затвори очи и даде пълен газ. Прокоп вдигна ръце ужасен; чу се нечовешки рев, колелото се друсна през нещо меко, Прокоп поиска да изскочи, но колата така рязко зави на изхода, че вратата й се затръшна от само себе си, и лудо се понесе в тъмнината. Ужасен се обърна към принцесата; едва различаваше чертите й в кожената шапка, лицето й беше наведено ниско над волана.

— Какво направихте?

— Тихо — изшътка остро тя, все така наведена напред.

В далечината той различи три фигури на слабо осветеното шосе; тя намали ход и спря до самите тях. Беше военен патрул.

— Защо не сте запалили фаровете? — скара се единият войник. — Кой е там?

— Принцесата.

Войниците вдигнаха ръце към фуражките и отстъпиха.

— Парола?

— Кракатит.

— Запалете, ако обичате. Кой пътува с вас? Разрешението, моля ви.

— Ей сега — рече спокойно принцесата и превключи на първа.

Автомобилът буквално подскочи; войниците едва успяха да се отдръпнат.

— Не стреляй — извика единият и колата полетя в тъмнината.

На завоя рязко зави и продължи почти в обратна посока. Спря плавно пред бариерата, която преграждаше шосето. Двама войници се приближиха към колата.

— Кой е дежурният офицер? — попита тя сухо.

— Поручик Ролауф — доложи войникът.

— Извикайте го!

Поручик Ролауф изскочи от караулната, като се закопчаваше.

— Добър вечер, Ролауф — рече тя любезно. — Как сте? Наредете да ми отворят, моля ви се.

Той стоеше почтително, но недоверчиво мереше Прокоп с очи:

— С удоволствие, но… господинът има ли разрешение? Принцесата се засмя.

— Това е само облог, Ролауф. За трийсет и пет минути до Брогел и обратно. Не вярвате ли? Нима ще ми развалите облога? — Тя му подаде ръка през прозореца, като смъкна бързо ръкавицата. — Довиждане и наминете някой път.

Той тракна с токове и й целуна ръка с дълбок поклон; войниците вдигнаха бариерата и колата потегли.

— Довиждане! — извика тя още веднъж.

Понесоха се по безкрайното шосе. Тук-таме се мяркаше светлинна на човешки дом, в селото изплака дете, куче се разлая бясно след летящата кола.

— Какво направихте? — извика Прокоп. — Знаете ли, че Холц има пет деца и саката сестра? Животът му… струва десет пъти повече, отколкото моят и вашият! Какво направи?

Тя не отговаряше; със смръщено чело и стиснати зъби следеше пътя, като от време на време леко се надигаше, за да види по-добре.

— Къде искаш да те закарам? — попита внезапно тя на един кръстопът високо над спящата околност.

— В ада — проскърца той.

Тя спря колата и сериозно се обърна към него:

— Не говори така! Нима мислиш, че не ми се искаше поне сто пъти да се разбием и двамата в някаква ограда? Не мисли така! И двамата щяхме да отидем по дяволите. Сега зная много добре, че ад има. Къде искаш да идеш?

— Искам… да бъда с теб.

Тя поклати глава.

— Невъзможно. Не помниш ли вече какво каза? Сгоден си и… искаш да спасиш света от нещо ужасно. Направи го. Трябва да си на чисто със себе си; иначе… иначе ставаш зъл. А аз вече не мога… — Тя поглаждаше волана с ръка. — Къде искаш да идеш? От къде си всъщност?

С всичка сила той стисна китката й.

— Ти у-уби Холц! Нима не знаеш…

— Зная — каза тихо тя. — Мислиш, че не го почувствах? Собствените ми кости изпукаха и все го виждам пред себе си, а аз все връхлитам, все връхлитам с колата върху него, но той отново ми препречва пътя. — Тя потрепери. — Е, накъде? Надясно или наляво?

— Значи край? — попита тихо той.

Тя кимна с глава.

— Значи край.

Той отвори вратата, изскочи навън и се изправи пред колата.

— Карай — рече хрипливо. — Ще минеш през мене.

Тя върна колата на две крачки назад.

— Ела, трябва да продължим. Ще те закарам поне по-близо до границата. Накъде да карам?

— Назад — изскърца той със зъби. — Назад с тебе двамата.

— С мене няма… нито напред, нито назад. Нима не разбираш? Трябва да го направя, за да видиш, за да не се съмняваш, че съм те обичала. Нима мислиш, че бих могла още веднъж да чуя това, което ми каза? Не можеш да се върнеш назад; защото или ще трябва да им дадеш това… което не искаш и не бива, или ще те затворят, и аз. — Тя отпусна ръцете си в скута. — Виждаш ли, и за това мислих, да тръгна с тебе… напред. Бих била в състояние, положително бих могла; но — Ти си там някъде сгоден; върви при нея. Виждаш ли, никога не ми е минавало през ума да те попитам за това. Когато човек е принцеса, той си мисли, че е единствен в света. Обичаш ли я?

Той я погледна с измъчени очи: не можа да отрече…

— Ето, виждаш ли — въздъхна тя. — Не умееш дори и да лъжеш, мили мой! Но разбери, след като помислих и успях да туря ред в главата си… Какво бях аз за тебе? Какво само направих? Ти мислеше ли за нея, когато ме любеше? Какъв ли ужас си изпитвал от мене! Не, не казвай нищо; не ми отнемай силата, за да ти кажа последното.

Тя закърши ръце.

— Аз те обичах! Така те обичах, господи, че-че: е можех каквото и да било — и още повече. — Но ти се съмняваше така ужасно, че накрая сломи и моята вяра. Обичам ли те? Не зная. Бих могла да забия нож в гърдите си, когато те гледам пред себе си, и да умра бих искала и не знам какво още, но обичам ли те? Аз — аз вече не знам. А когато… последния път… ме взе на ръце, усетих… нещо недобро в себе си… и в тебе. Изтрий целувките ми; те бяха… те бяха… нечисти — пророни тя безгласно. — Трябва да се разделим.

Тя не го гледаше, не чуваше какво й отговаря; и ето, клепачите й потрепват, под тях се образува сълза, бликва бързо, стича, спира се и друга я догонва. Плачеше беззвучно, с ръце на волана; а когато той поиска да се приближи, тя отдръпна колата малко назад.

— Вече не си Прокопокопак — шепнеше. — Ти си нещастен, нещастен човек. Не можеш да се освободиш от веригата, нали, също като мене. Не беше… добра тая верига, която ни свързваше; и все пак, когато човек я къса, има чувството… има чувството, като че ли му вадят вътрешностите, и сърцето, и душата… Ще стане ли чист човекът, когато остане така празен и пуст? — Сълзите й бликнаха по-обилно. — Обичах те, и сега вече няма да те видя. Махни се, махни се от пътя, за да обърна.

Не се помръдна, като вкаменен. Тя приближи колата плътно до него.

— Сбогом, Прокоп — рече тихо и на заден ход започна да слиза по шосето.

Втурна се след нея; тогава тя, все на заден ход, започна да слиза все по-бързо, по-бързо, по-бързо; като че ли потъваше.