Карел Чапек
Кракатит (41)

XLI

На сутринта Крафт се събуди едва от кукането на Паул; поиска да скочи, но целият се беше вдървил, тъй като цяла нощ беше мръзнал и спал свит като куче. Накрая, когато как да е успя да се окопити, установи, че Прокоп го няма; една лодка от флотилията им се поклащаше край брега. Много се притесни заради предводителя си и щеше да тръгне да го търси, но се страхуваше да изостави така добре изграденото укрепление. Зае се да го усъвършенства доколкото можеше и все търсеше с късогледите си очи да открие някъде Прокоп.

През това време Прокоп, който се беше събудил разглобен и с вкус на кал в устата, зъзнещ и малко замаян, отдавна вече се намираше в парка, разположил се високо в короната на един стар дъб, откъдето се виждаше целият фронт на замъка. Виеше му се свят, държеше се здраво за клона, но не смееше да погледне надолу, за да не падне от световъртежа.

Тази част от парка, изглежда, се смяташе за безопасна; и старите роднини се осмеляваха да излязат поне на централното стълбище на замъка, господата се разхождаха по двама или по трима. Кавалкада от кавалери препускаше по главния път край вратата отново се въртеше дядото-портиер. След десет часа излезе самата принцеса, придружена от престолонаследника, и се насочи някъде към японската беседка. Прокоп се стресна, стори му се, че полита с главата надолу, конвулсивно стисна клона и затрепери като лист. Никой не вървеше след тях; напротив, всички побързаха да очистят парка и останат само в пространството пред замъка. Дошло е време за решителен разговор ли, що ли. Прокоп захапа устни, за да не извика. Работата продължи безкрайно дълго, може би час или пет часа. А ето сега наследникът изтича самичък от там, зачервен, със стиснати пестници. Обществото пред замъка се разпръсна и започна да се оттегля, като че ли му правеше път. Престолонаследникът, без да се оглежда ни наляво, ни надясно, затича по стълбите; там го посрещна гологлавият oncle Рон, за момент двамата се спряха на разговор, le bon prince прокара длан по челото си и двамата отминаха. Обществото пред замъка се прегрупира, главите се събраха по две, по три, и малко по малко всички се разотидоха. Пред замъка спряха пет автомобила.

Като се хващаше за клоните, Прокоп се свлече от короната на стария дъб така, че чак се зарови в земята; поиска да полети към японската беседка, но изведнъж го напуши смях, че не владее краката си; мотаеше се, като че ли вървеше през някакво мъгляво тесто, и все не можеше да открие беседката, защото предметите пред очите му се размазваха и сливаха. Накрая я намери; принцесата беше там, гледаше напред, шепнеше нещо със строги устни и шибаше въздуха с бича си. Той събра всичките си сили, за да стигне героично до нея. Тя стана и тръгна насреща му:

— Чаках те.

Той се отправи към нея и малко остана да я блъсне, защото все още я виждаше някак си далеч от себе си. Сложи ръка на рамото й, чудновато и силом изправен, леко полюшвайки се, и замърда устни; мислеше си, че говори. Тя също заговори нещо, но не я разбираше; всичко се разиграваше сякаш под вода. В този миг изсвириха сирените и тромбите на заминаващите автомобили.

Принцесата се сепна, сякаш й се подкосиха краката. Прокоп виждаше размазано бледо лице, в което плуват два тъмни отвора.

— Краят — чу той отчетливо и близо. — Това е краят! Мили, мили, аз го пратих да си върви!

Ако беше в състояние да възприема нормално, щеше да я види изрязана като от слонова кост, вцепенена и мъченически красива, съзнаваща величието на своята жертва; но той само примигваше, като се мъчеше да преодолее несвястното трептене на клепачите си, и му се струваше, че подът под него се надига, за да се преобърне. Принцесата притисна ръце към челото си и се олюля; тъкмо искаше да се отпусне в ръцете му, за да я понесе, за да я подкрепи, изтощена от твърде големия си подвиг; но той я изпревари и безгласен се свлече в нозете й; рухна смачкан, като че ли беше целият от парцали и въжета. Не загуби съзнание; очите му блуждаеха и никак не можеше да разбере къде собствено се намира и какво става с него. Стори му се, че някой се опитва да го повдигне, хлипайки от ужас; поиска да помогне, но нещо не вървеше.

— Това е само… ентропия — каза той.

Струваше му се, че така характеризира най-добре положението и затова го повтори няколко пъти. После нещо се разля в главата му и зашумя като яз; главата му тежко се изхлузи от треперещите пръсти на принцесата и тупна на земята. Принцесата скочи като обезумяла и изтича за помощ.

Прокоп възприемаше неясно всичко, което става около него; усети, че го вдигнаха трима души и го помъкнаха бавно, като че ли беше от олово; чуваше тежките им тътрузещи се стъпки и бързото им дишане, и се чудеше, че не могат да го носят леко-леко, само с пръстите си, ей така, като перце. През цялото време някой го държеше за ръката: обърна се и позна принцесата.

— Колко сте добър, Паул — каза й той с благодарност.

После настана някаква объркана, задъхана блъсканица; изкачваха го по стълбище, но на него му се струваше, че се сгромолясват заедно с него в някаква пропаст.

— Не се бутайте така — измърмори той и така му се зави свят, че престана да възприема.

Когато отвори очи, видя, че отново е в кавалерската стая и че Паул го съблича с нервно треперещите си ръце. До главата му стоеше принцесата с ей такива големи очи, същински колела. Прокоп обърка всичко.

— Аз паднах от коня, нали? — забъбри с усилие. Вие-вие-вие бяхте там, нали? Бум, екс-експлозия. Литрогли-нитрогри-микро-це хаш две о ен о две. Ком-плици-рана фрактура. Подкована като кон.

Млъкна, когато усети на челото си студената тясна ръка. След това зърна оня касапин доктора и впи нокти в нечии хладни пръсти.

— Не искам — изхленчи, защото се страхуваше, че ще го заболи; но касапинът сложи главата си върху гърдите му и започна да го притиска, да го притиска като центнер. Изпълнен от безпокойство, намери над себе си тъмни и зейнали очи, които го фасцинираха. Касапинът стана и каза на някого отзад:

— Грипозна пневмония. Отведете Нейно височество, заразителна е.

Някой говореше под водата и докторът отвръщаше:

— Ако се стигне до оток на белия дроб, тогава-тогава…

Прокоп разбра, че е загубен и че ще умре; нему беше съвсем безразлично толкова просто не си го беше представял никога.

— Четиридесет и седем десети — каза докторът.

Прокоп имаше едно-единствено желание; да го оставят да се наспи, преди да е умрял; но вместо това го завиха в нещо студено. Ох-ох-ох! Накрая зашепнаха нещо! Прокоп затвори очи и загуби представа за всичко.

Когато се събуди над него стояха двама стари господа в черно. Беше му необичайно леко.

— Добър ден — рече и поиска да се надигне.

— Не бива да се движите — каза единият господин и леко го притисна към възглавницата.

Няма как. Прокоп остана да лежи послушно.

— Но вече съм по-добре, нали? — попита доволен.

— Разбира се — промърмори другият мъж със съмнение. — Но не трябва да се въртите. Спокойствие, разбирате ли?

— Къде е Холц? — сети се внезапно Прокоп.

— Тук съм — дочу се от ъгъла и в краката му до леглото застана Холц със страшна драскотина и синина на лицето, но иначе сух и жилест както винаги. А зад него, за бога, та това е Крафт, забравеният в къпалнята Крафт; очите му бяха подпухнали и зачервени, като че ли беше плакал три дни. Какво ли му се бе случило? Прокоп се усмихна, за да го успокои. Паул също се приближи на пръсти до леглото, притиснал салфетката до устните си. Прокоп се радваше, че всички са тук; погледът му блуждаеше из стаята, и зад гърба на двамата черни господа съглежда принцесата. Тя беше смъртно бледа и наблюдаваше Прокоп с остър, намръщен поглед, който необяснимо защо го плашеше.

— Вече нищо ми няма — прошепна той, като че ли се оправдаваше.

Тя отправи въпросителен поглед към единия от господата, който отчаяно кимна. Тогава тя се приближи към леглото.

— По-добре ли ти е? — попита тихо. — Мили, мили, наистина ли ти е по-добре?

— Да — каза той неуверено, малко смутен от неловкото държане на всички. — Почти съвсем добре, само-само…

Втренчените й очи го изпълваха със смут и почти със страх; беше му лошо и нещо го притискаше.

— Искаш ли нещо? — попита тя, като се наведе към него.

Почувства див ужас от погледа й.

— Искам да спя — прошепна, за да го отбегне.

Тя погледна въпросително двамата господа. Единият кимна леко и я погледна така някак — някак особено сериозно. Тя разбра и помръкна още повече.

— Спи тогава — откъсна се глухо от гърлото й и тя се обърна към стената.

Прокоп учудено се огледа. Паул беше натъпкал салфетката в устата си. Холц стоеше мирно като войник и премигаше, а Крафт просто ревеше, опрян о шкафа, и шумно подсмърчаше като разциврено дете.

— Ама какво — избухна Прокоп и поиска да се надигне; но единият господин сложи ръка на челото му и тя беше толкова мека и добра, вдъхваше толкова увереност и направо свята като го докосваше, че Прокоп веднага се успокои и блажено въздъхна. Заспа почти в същия миг.

Събуди го тъничката нишка на полусъзнанието. Светеше само лампичката на нощната масичка, а до кревата седеше принцесата в черни дрехи и го гледаше с лъскави, урочасващи очи. Той бързо затвори клепачи, за да не вижда повече очите й; с толкова страх го изпълваха.

— Как си, скъпи?

— Колко е часът? — прошепна унесено.

— Два.

— Следобед?

— През мощта.

— Така ли — учуди се той, без сам да знае защо, и отново почна да пресуква разнищената нишка на съня… От време на време погледът му прозираше през поотворените клепачи, поглеждаше принцесата и отново заспиваше. Защо го гледаше така? От време на време тя наквасваше устните му с лъжичка вино; той преглъщаше и мънкаше нещо неразбрано. По-късно потъна в тъп и безчувствен сън.

Събуди се едва тогава, когато усети, че единият от господата в черно внимателно прислушва гърдите му. Петима други стояха наоколо.

— Невероятно — измърмори черният господин. — Сърцето му е направо като от желязо.

— Ще умра ли? — попита изведнъж Прокоп.

Черният господин едва не подскочи от изненада.

— Ще видим — каза той. — Щом прескочихте и тая нощ. Колко време сте ходили така?

— Как? — учуди се Прокоп.

Черният господин махна с ръка.

— Спокойствие — каза той, — само спокойствие.

Въпреки че се чувстваше крайно зле. Прокоп се ухили; когато лекарите са безпомощни… винаги предписват спокойствие. Но оня с добрите ръце му каза:

— Трябва да вярвате, че ще оздравеете. Вярата върши чудеса.