Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Krakatit, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- , 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2010)
- Корекция
- NomaD (2010)
Издание:
Карел Чапек. Кракатит
Първо издание
Редактор: Лъчезар Мишев
Художник: Киро Мавров
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Антоанета Петрова
Чешка. Издателски номер 262
Дадена за набор: май 1979 г.
Подписана за печат: юли 1979
Излязла от печат: юли 1979
Формат 32/84x108. Печатни коли 17,50. Издателски коли 14,70. Цена: 1,01 лв
Държавно издателство „Отечество“, 1979
Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“ — София
Ceskoslovenski spasovatel. Praha, 1972
История
- — Добавяне
II
Първото нещо, което Прокоп осъзна, беше, че всичко заедно с него се тресе с дрънкащ грохот и че някой здраво го е прихванал през кръста. Ужасно се страхуваше да отвори очи; мислеше, че всичко ще се сгромоляса отгоре му. Но тъй като всичко това продължаваше, той отвори очи и видя пред себе си неясен четириъгълник, на фона на който се редуваха, като идваха и отминаваха, кълба и ивици мъглява светлина. Не можеше да си обясни какво е това, гледаше замаяно отминаващите и подскачащи сенки, страдалчески примирен с всичко, което можеше да му се случи. След малко разбра, че упоритото трополене иде от колелата на файтона и че навън се мяркат само лампите в мъглата; изморен от толкова наблюдения, той отново затвори очи и се унесе.
— Сега ще полежиш — рече тихо някакъв глас над главата му, — ще глътнеш аспирин и ще ти стане по-добре. А сутринта ще доведа лекар, пали?
— Кой е? — попита сънено Прокоп.
— Томеш. Ще полежиш при мен, Прокоп. Имаш температура. Боли ли те нещо?
— Всичко ме боли. Вие ми се свят. Ей така, знаеш ли…
— Само стой мирно. Ще ти сваря чай и ще се наспиш. Всичко е от вълнението. Нервна криза. До сутринта ще ти мине.
Прокоп смръщи чело, като се мъчеше да си спомни нещо.
— Знам, знам — каза той след малко загрижено. — Ама, знаеш ли, все пак добре е някой да хвърли табакерата във водата. Да не избухне.
— Не мисли за това. Сега мълчи.
— А… аз всъщност бих могъл да седя. Не ти ли тежа?
— Не, не, лежи.
— … У теб остана тетрадката ми по химия — сети се изведнъж Прокоп.
— Да, ще си я получиш. А сега мирувай, чуваш ли?
— Ох, да знаеш как ми е натежала главата…
Файтонът трополеше нагоре по улица „Йечна“. Томеш тихо си подсвиркваше някаква мелодия и гледаше през прозореца. Гърдите на Прокоп се вдигаха тежко и свиреха и той тихо стенеше. Мъглата мокреше тротоарите и с лепкавата си влага проникваше под палтата на хората; беше пусто в късния час.
— Още малко остава — рече високо Томеш. Файтонът по-бързо затрополи по площада и зави надясно.
— Слушай, Прокоп, можеш ли да направиш няколко крачки? Ще ти помогна.
Томеш с усилие помъкна госта си към втория етаж.
Прокоп имаше чувството, че е олекнал и е станал безтегловен и се остави почти да го изнесат нагоре по стълбите, но Томеш дишаше запъхтян и често бършеше потта си.
— Като перушинка съм, нали? — каза с учудване Прокоп.
— Да, разбира се — промърмори задъхалият се Томеш, като отключваше вратата.
Прокоп се почувства като малко дете, когато Томеш го събличаше.
— Майка ми — започна той да разказва нещо, — когато майка ми, това беше, това беше отдавна, татко седеше на масата, а мама ме слагаше да спя, разбираш ли?
След малко той лежеше вече в леглото, завит до под брадата, зъбите му тракаха и гледаше как Томеш се върти около печката и бърза да я разпали. Приплака му се от вълнение, мъка и слабост, но непрекъснато бъбреше; успокои се чак когато му сложиха мокра кърпа на челото. Тогава се зае тихо да разглежда стаята; миришеше на тютюн и жена.
— Умееш да се подреждаш ти, Томеш — каза той сериозно. — Не оставаш без жени.
Томеш се обърна към него.
— Е, и какво?
— Нищо. С какво всъщност се занимаваш?
Томеш махна с ръка.
— Нищо особено, приятелю. Не ми стигат парите.
— Ударил си го на гуляйджийство.
Томеш само поклати глава.
— А знаеш ли, че е жалко? — подхвана Прокоп загрижено. — Ти можеш — гледай мене, аз работя вече дванайсет години.
— И каква ти е ползата? — възрази остро Томеш.
— Е, от време на време все пада по нещо. Тая година продадох гърмящия декстрин.
— За колко?
— За десет хиляди. Нищо и никаква работа, глупост. Най-обикновен взрив, за мините. Но ако искам…
— По-добре ли ти е вече?
— Чудесно се чувствам. Да знаеш какви методи съм измислил! Да вземем цериевия нитрат — просто чудесия; а хлорът, хлорът, тетрахлорнитратът се запалва от светлината. Светваш лампата и бум! Но това е нищо. Погледни тук — каза той и внезапно измъкна изпод завивката мършавата си, страшно обезобразена ръка. — Когато взема някакъв предмет в ръката си, веднага усещам как шумят атомите в него. Също като мравки гъмжат. Във всяка материя мравките гъмжат различно, разбираш ли?
— Не.
— Това е силата, знаеш? Силата на материята. Материята е страшно силна. Аз… аз просто напипвам как силата ври в нея. Сцеплението на материята се поддържа… със страшни усилия. Ако я разклатиш отвътре, ще се разпадне, бум! Всичко е експлозия. Всяка мисъл е като взрив в мозъка. Когато ми подаваш ръка, усещам как нещо експлодира в тебе. Знаеш ли ти какво осезание имам? И какъв слух. Всичко шуми, като газирано питие. Това са безброй мънички избухвания. Ах, как ми бучи главата… Рататата, като картечница.
— Точно така — каза Томеш, — а сега глътни този аспирин.
— Да. Из — избухлив аспирин. Перхлориран ацетилсалицилацид. Слаба работа. Аз открих екзотермичните взривове, представяш ли си! Всяка материя е всъщност взривно вещество. Водата… водата е взривно вещество. Пръстта… и въздухът са взривни вещества. Перушината, пухът във възглавницата е също взривно вещество. Засега всичко това има само теоретическо значение. А аз открих атомните взривове. Аз — аз — аз осъществих алфаексплозии. Материята се разпада на плюс, плюс частици. Никаква термохимия. Деструкция. Деструктивна химия бе, човек. Това е изключително нещо, Томеш, от чисто научна гледна точка. Знаеш ли какви таблици имам в къщи… Ей, хора, ако имах необходимата апаратура! Но аз имам само очи… и ръце… Ще видиш като го напиша!
— Не ти ли се спи?
— Абе, спи ми се. Днес — съм — уморен. А ти с какво се занимаваш?
— С нищо особено. Живот.
— Знаеш ли, животът е експлозив? Бум, човекът се ражда и се разпада, и пак, бум! А на нас ни се струва, че това трае с години, а? Чакай, аз май се пооплетох, а?
— Всичко е наред, Прокоп. Може би утре ще направя бум. Ако все още съм без пари. Все едно, старче, спи, спи.
— Аз мога да ти дам на заем, ако искаш?
— Остави. Няма да намериш толкова пари. Може би, баща ми… — Томеш махна с ръка.
— Брей, че ти си имал още баща — обади се след малко Прокоп с неочаквано размекнат глас.
— Ами да. Доктор е в Тинице. — Томеш стана и започна да се разхожда из стаята. — Мръсен живот, братко, мръсен. Закъсал съм я здравата! Но не се безпокой. Аз все ще измисля нещо. Спи!
Прокоп утихна С полуотворени очи той видя как Томеш седна на масата и започна да се рови в някакви книжа. Някак си му беше приятно да слуша шумоленето на хартията и тихото пращене на огъня в печката. Наведеният над масата човек подпря глава на дланите си и като че ли замря, а на Прокоп му се струваше, че лежи в къщи и вижда по големия си брат, брат си Йозеф; той чете книги по електротехника и утре ще се явява на изпит; Прокоп заспа трескав сън.