Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Krakatit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Карел Чапек. Кракатит

Първо издание

 

Редактор: Лъчезар Мишев

Художник: Киро Мавров

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Антоанета Петрова

 

Чешка. Издателски номер 262

Дадена за набор: май 1979 г.

Подписана за печат: юли 1979

Излязла от печат: юли 1979

Формат 32/84x108. Печатни коли 17,50. Издателски коли 14,70. Цена: 1,01 лв

 

Държавно издателство „Отечество“, 1979

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“ — София

 

Ceskoslovenski spasovatel. Praha, 1972

История

  1. — Добавяне

II

Първото нещо, което Прокоп осъзна, беше, че всичко заедно с него се тресе с дрънкащ грохот и че някой здраво го е прихванал през кръста. Ужасно се страхуваше да отвори очи; мислеше, че всичко ще се сгромоляса отгоре му. Но тъй като всичко това продължаваше, той отвори очи и видя пред себе си неясен четириъгълник, на фона на който се редуваха, като идваха и отминаваха, кълба и ивици мъглява светлина. Не можеше да си обясни какво е това, гледаше замаяно отминаващите и подскачащи сенки, страдалчески примирен с всичко, което можеше да му се случи. След малко разбра, че упоритото трополене иде от колелата на файтона и че навън се мяркат само лампите в мъглата; изморен от толкова наблюдения, той отново затвори очи и се унесе.

— Сега ще полежиш — рече тихо някакъв глас над главата му, — ще глътнеш аспирин и ще ти стане по-добре. А сутринта ще доведа лекар, пали?

— Кой е? — попита сънено Прокоп.

— Томеш. Ще полежиш при мен, Прокоп. Имаш температура. Боли ли те нещо?

— Всичко ме боли. Вие ми се свят. Ей така, знаеш ли…

— Само стой мирно. Ще ти сваря чай и ще се наспиш. Всичко е от вълнението. Нервна криза. До сутринта ще ти мине.

Прокоп смръщи чело, като се мъчеше да си спомни нещо.

— Знам, знам — каза той след малко загрижено. — Ама, знаеш ли, все пак добре е някой да хвърли табакерата във водата. Да не избухне.

— Не мисли за това. Сега мълчи.

— А… аз всъщност бих могъл да седя. Не ти ли тежа?

— Не, не, лежи.

— … У теб остана тетрадката ми по химия — сети се изведнъж Прокоп.

— Да, ще си я получиш. А сега мирувай, чуваш ли?

— Ох, да знаеш как ми е натежала главата…

Файтонът трополеше нагоре по улица „Йечна“. Томеш тихо си подсвиркваше някаква мелодия и гледаше през прозореца. Гърдите на Прокоп се вдигаха тежко и свиреха и той тихо стенеше. Мъглата мокреше тротоарите и с лепкавата си влага проникваше под палтата на хората; беше пусто в късния час.

— Още малко остава — рече високо Томеш. Файтонът по-бързо затрополи по площада и зави надясно.

— Слушай, Прокоп, можеш ли да направиш няколко крачки? Ще ти помогна.

Томеш с усилие помъкна госта си към втория етаж.

Прокоп имаше чувството, че е олекнал и е станал безтегловен и се остави почти да го изнесат нагоре по стълбите, но Томеш дишаше запъхтян и често бършеше потта си.

— Като перушинка съм, нали? — каза с учудване Прокоп.

— Да, разбира се — промърмори задъхалият се Томеш, като отключваше вратата.

Прокоп се почувства като малко дете, когато Томеш го събличаше.

— Майка ми — започна той да разказва нещо, — когато майка ми, това беше, това беше отдавна, татко седеше на масата, а мама ме слагаше да спя, разбираш ли?

След малко той лежеше вече в леглото, завит до под брадата, зъбите му тракаха и гледаше как Томеш се върти около печката и бърза да я разпали. Приплака му се от вълнение, мъка и слабост, но непрекъснато бъбреше; успокои се чак когато му сложиха мокра кърпа на челото. Тогава се зае тихо да разглежда стаята; миришеше на тютюн и жена.

— Умееш да се подреждаш ти, Томеш — каза той сериозно. — Не оставаш без жени.

Томеш се обърна към него.

— Е, и какво?

— Нищо. С какво всъщност се занимаваш?

Томеш махна с ръка.

— Нищо особено, приятелю. Не ми стигат парите.

— Ударил си го на гуляйджийство.

Томеш само поклати глава.

— А знаеш ли, че е жалко? — подхвана Прокоп загрижено. — Ти можеш — гледай мене, аз работя вече дванайсет години.

— И каква ти е ползата? — възрази остро Томеш.

— Е, от време на време все пада по нещо. Тая година продадох гърмящия декстрин.

— За колко?

— За десет хиляди. Нищо и никаква работа, глупост. Най-обикновен взрив, за мините. Но ако искам…

— По-добре ли ти е вече?

— Чудесно се чувствам. Да знаеш какви методи съм измислил! Да вземем цериевия нитрат — просто чудесия; а хлорът, хлорът, тетрахлорнитратът се запалва от светлината. Светваш лампата и бум! Но това е нищо. Погледни тук — каза той и внезапно измъкна изпод завивката мършавата си, страшно обезобразена ръка. — Когато взема някакъв предмет в ръката си, веднага усещам как шумят атомите в него. Също като мравки гъмжат. Във всяка материя мравките гъмжат различно, разбираш ли?

— Не.

— Това е силата, знаеш? Силата на материята. Материята е страшно силна. Аз… аз просто напипвам как силата ври в нея. Сцеплението на материята се поддържа… със страшни усилия. Ако я разклатиш отвътре, ще се разпадне, бум! Всичко е експлозия. Всяка мисъл е като взрив в мозъка. Когато ми подаваш ръка, усещам как нещо експлодира в тебе. Знаеш ли ти какво осезание имам? И какъв слух. Всичко шуми, като газирано питие. Това са безброй мънички избухвания. Ах, как ми бучи главата… Рататата, като картечница.

— Точно така — каза Томеш, — а сега глътни този аспирин.

— Да. Из — избухлив аспирин. Перхлориран ацетилсалицилацид. Слаба работа. Аз открих екзотермичните взривове, представяш ли си! Всяка материя е всъщност взривно вещество. Водата… водата е взривно вещество. Пръстта… и въздухът са взривни вещества. Перушината, пухът във възглавницата е също взривно вещество. Засега всичко това има само теоретическо значение. А аз открих атомните взривове. Аз — аз — аз осъществих алфаексплозии. Материята се разпада на плюс, плюс частици. Никаква термохимия. Деструкция. Деструктивна химия бе, човек. Това е изключително нещо, Томеш, от чисто научна гледна точка. Знаеш ли какви таблици имам в къщи… Ей, хора, ако имах необходимата апаратура! Но аз имам само очи… и ръце… Ще видиш като го напиша!

— Не ти ли се спи?

— Абе, спи ми се. Днес — съм — уморен. А ти с какво се занимаваш?

— С нищо особено. Живот.

— Знаеш ли, животът е експлозив? Бум, човекът се ражда и се разпада, и пак, бум! А на нас ни се струва, че това трае с години, а? Чакай, аз май се пооплетох, а?

— Всичко е наред, Прокоп. Може би утре ще направя бум. Ако все още съм без пари. Все едно, старче, спи, спи.

— Аз мога да ти дам на заем, ако искаш?

— Остави. Няма да намериш толкова пари. Може би, баща ми… — Томеш махна с ръка.

— Брей, че ти си имал още баща — обади се след малко Прокоп с неочаквано размекнат глас.

— Ами да. Доктор е в Тинице. — Томеш стана и започна да се разхожда из стаята. — Мръсен живот, братко, мръсен. Закъсал съм я здравата! Но не се безпокой. Аз все ще измисля нещо. Спи!

Прокоп утихна С полуотворени очи той видя как Томеш седна на масата и започна да се рови в някакви книжа. Някак си му беше приятно да слуша шумоленето на хартията и тихото пращене на огъня в печката. Наведеният над масата човек подпря глава на дланите си и като че ли замря, а на Прокоп му се струваше, че лежи в къщи и вижда по големия си брат, брат си Йозеф; той чете книги по електротехника и утре ще се явява на изпит; Прокоп заспа трескав сън.