Карел Чапек
Кракатит (16)

XVI

Да се намери Томеш: като че ли това беше толкова просто! Прокоп отново подложи на генерален преглед цялата квартира; претършува всички гардероби и чекмеджета, като намери само крастата на стари сметки, любовни писма, снимки и други ергенски безобразия, и нищо, което да осветли по какъвто и да било начин въпроса за Томеш. Е, разбира се, всеки, който се е забъркал в такива истории, ще се постарае да изчезне безследно!

Отново разпита портиерката; от нея научи най-различни историйки, но нищо, което да го насочи по следите. Посети собственика на къщата, за да разбере от къде точно Томеш е изпратил парите от чужбина. Принуден беше да изслуша цяла проповед от киселото и доста неприятно старче, което боледуваше от всевъзможни катари и ругаеше развалата на днешните млади хора. С цената на нечовешко търпение той узна накрая само това, че въпросните пари не били изпратени от господин Томеш, ами от някакъв сараф по сметка на Дрезденската банка „auf Befehl des Herrn omes“^[1]. Прескочи до адвоката, който се беше заел, както се спомена по-горе, с едно дело на изчезналия. Адвокатът излишно се прикриваше под булото на професионалната тайна; но когато Прокоп съвсем глупаво изтърси, че трябва да предаде на господин Томеш някакви пари, адвокатът се оживи и настоя да ги предаде на него; и Прокоп трябваше да положи доста усилия, за да се измъкне от тази история. Това го накара да разбере, че не бива да търси сведения за Томеш от хора, които са си имали с него вземане-даване.

На най-близкия ъгъл Прокоп се спря: Сега? Оставаше само Карсон. Неизвестна величина, която знае нещо и иска нещо. Добре, тогава Карсон. Прокоп напипа в джоба си картичката, която беше забравил да пусне, и се втурна към пощата.

Но пред пощенската кутия ръката му се отпусна. Карсон, Карсон — да, но този човек иска нещо, което… също не е дребна работа. По дяволите, тоя тип знае нещо за Кракатита и е намислил — е, само бог знае какво. Защо изобщо съм му притрябвал? Очевидно Томеш не знае всичко; или пък не е искал да продаде всичко; или пък поставя безсрамни условия и се очаква, че аз, магарето, ще бъда по-евтин. Сигурно е така; но (и в тоя миг Прокоп за пръв път се ужаси от мащабите на тая работа) нима е възможно изобщо да се направи Кракатитът обществено достояние? Преди всичко би трябвало да се разбере, по дяволите, и да се знае съвсем определено, какво е действието му и за какво може да послужи, как се борави с него и много други неща още. Кракатитът, братче, не е емфие, нито е бебешка пудра. А освен това, освен това, може би изобщо той е… нещо премного опасно за този свят. Да си представим само какви неща би могъл да предизвика… да кажем по време на война. Прокоп не на шега се уплаши. Кой дявол го довея този проклет Карсон тук? Боже господи, на всяка цена трябва да се попречи.

Прокоп така се хвана за главата, че хората започнаха да се спират. Та нали, о, боже мой, там горе, в лабораторията си на Хибшмонка, беше оставил в порцелановата кутийка почти сто и петдесет грама Кракатит! Точно толкова значи, колкото да се разпердушини не знам какво, може би цяла околия! Той просто замря от ужас и веднага препусна към трамвая: като че ли сега тези няколко минути имаха някакво значение! То беше страдание, докато трамваят се домъкна до другия бряг; премина бегом през целия склон на Коширже и хукна към лабораторията си. Беше заключено и Прокоп напразно търси в джоба си нещо подобно на ключ; огледа се в здрача като крадец, счупи прозореца, отвори го и влезе вътре.

Веднага щом запали кибритената клечка, той видя, че са го ограбили по най-методичния начин. Всъщност завивките и други разни партакеши бяха останали; но всички шишенца, колбички и епруветки, реторти, хаванчета, панички и апарати, лъжиците и везните, цялата му примитивна химическа кухня, всичко, в което можеше да има и най-незначителната утайка или само следа от някакъв химикал, всичко беше изчезнало. Нямаше я и порцелановата кутийка с Кракатита. Издърпа чекмеджето на масата: всичките му записки и бележки, всяко изписано парче хартия, и най-малките следи от дванайсетгодишната му експериментална работа, всичко беше изчезнало. Дори и петната по пода, следите от работата му бяха изстъргани, и работната му манта, старата му изпоцапана, вкоравена от химикалите престилка, и нея я нямаше. Гърлото му се сви в пристъп на плач. Гледай, значи, какво са направили!

До късно през нощта той седя на войнишкото си легло и зашеметено гледаше опустошената си лаборатория. От време на време се утешаваше, че ще си спомни, ще възстанови всичко, което бе записвал в течение на дванайсет години в бележниците си; но когато наслуки подбираше някой експеримент и се опитваше да го повтори по памет, не успяваше въпреки най-отчаяните си усилия; тогава той гризеше обезобразените си пръсти и стенеше.

Събуди го шумът от отключване на врата. Най-ранно утро е, а в лабораторията съвсем свободно влиза непознат човек и отива право към масата. Там остава да седи с шапка на главата си, мърмори нещо и старателно изстъргва цинка по масата. Прокоп седна на леглото и извика:

— Какво търсите тук?

Човекът се обърна безкрайно учуден и мълчаливо загледа Прокоп.

— Какво търсите тук? — повтори Прокоп раздразнено.

Човекът нищо; но сложи очилата си и се вторачи в Прокоп с огромно любопитство.

Прокоп скръцна със зъби, едвам се сдържаше да не изругае страшно. Но ето че човекът засия любезно, подскочи от стола и придоби такъв вид, като че ли ей сега ще завърти опашка от радост.

— Карсон — каза той бързо и веднага продължи на немски: — Господи, колко се радвам, че се върнахте! Прочетохте ли обявлението ми?

— Прочетох го — отвърна Прокоп на твърд и тромав немски език. — А вие какво търсите тук?

— Вас търся — каза гостът, чудно зарадван. — Знаете ли, че ви търся цели шест седмици? Всички вестници, всички детективски бюра, хехе, да знаете само! Какво ще кажете, а? Ей, богу, толкова се радвам! Как сте? Здрав ли сте?

— Защо сте ме ограбили? — попита мрачно Прокоп.

— Какво, моля?

— Защо сте ме ограбили?

— Моля ви се, господин инженер — забъбри самодоволният човек, без ни най-малко да се засяга. — Какво говорите? Ограбил! Карсон! И това си го бива, хаха!

— Ограбили сте ме — повтори упорито Прокоп.

— Моля-моля-моля — запротестира Карсон. — Аз само скрих всичко. И го прибрах на сигурно място. Как сте могли да оставите всичко тук, господине? Някой можеше да го открадне, нали? Как? Разбира се, че можеше, господине. Да го открадне, продаде, публикува, нали? Разбира се, господине. Можеше. Но аз го скрих на сигурно място, разбирате ли? Честна дума. Затова ви търсех. Всичко ще ви върна. Всичко. Разбира се — добави той колебливо и под блестящите очила застинаха две стоманени точки, — Разбира се… ако проявите благоразумие. Но ние ще се споразумеем, нали? — добави той бързо. — Трябва да се хабилитирате. Огромна кариера. Атомни взривове, разбиване на елементите, приказни неща. Науката, преди всичко науката! Ние ще се споразумеем, нали? Честна дума, всичко ще ви бъде върнато. Така.

Прокоп мълчеше, поразен от тоя порой думи, а през това време Карсон размахваше ръце и кръжеше из лабораторията изключително възрадван.

— Всичко, всичко съм скрил на сигурно място — бъбреше той възторжено. — Всяка тресчица от пода. Всичко сортирано, прибрано, снабдено с етикет, запечатано. Ха-ха-ха, а можех да духна с всичко това, не мислите ли! Но аз съм самата честност, господине. Всичко ще ви върна. Трябва да се споразумеем. Питайте за Карсон. Датчанин, бивш доцент в Копенхаген. И аз също съм се занимавал с наука, с божествена наука. Как го беше казал Шилер? Dem einen ist sie — ist sie^[2] — Забравил съм го, но беше нещо за науката; смешно, а? Е, недейте да ми благодарите още. По-късно. Така.

На Прокоп всъщност и през ум не му беше минавало да му благодари, но Карсон сияеше като щастлив благодетел.

— На ваше място — продължаваше той да бъбри въодушевено, — на ваше място аз бих се обзавел…

— Къде е сега Томеш? — прекъсна го Прокоп.

Карсон впи изпитателен поглед.

— Ами — процеди той предпазливо — ние знаем за него. Оставете — отклони той ловко разговора. — Ще си обзаведете… ще си обзаведете най-голямата лаборатория в света. С най-хубавата апаратура. Световен институт по деструктивна химия. Имате право, катедрата е глупост. Да декламирате общоизвестни неща, не е ли така? Жалко за времето. Обзаведете го по американски. Огромен институт, бригада асистенти, всичко, което пожелаете. А за парите нямайте грижа. Точка. Къде закусвате? С голямо удоволствие ще ви поканя.

— Какво искате всъщност — изтръгна се от устата на Прокоп.

Карсон седна на леглото до него, хвана го безкрайно сърдечно за ръката и каза със съвсем променен глас:

— Не се плашете. Можете да спечелите милиони.