Карел Чапек
Кракатит (33)

XXXIII

Тя седеше на кревата вдървена, с присвити чак до брадичката колене, с разбъркани и провиснали коси през лицето и с ръце, конвулсивно обхванали шията. Ужасен от това, което беше извършил, той извиваше главата й назад, целуваше коленете, ръцете, косите й, влачеше се по земята, цедеше през зъби молби и нежности; тя беше сляпа и глуха. Струваше му се, че потръпва от отвращение при всяко негово допиране; от притеснение косите му залепнаха потни върху челото. Той изтича до чешмата и обля главата си със струя студена вода.

Тя тихо стъпи на земята и се приближи към огледалото. Той тръгна към нея на пръсти, като искаше да я изненада; тогава видя в огледалото как тя се мери с израз на такова диво, ужасно отчаяно отвращение, че изтръпна. Тя го видя зад себе си и се хвърли към него.

— Не съм ли грозна? Не се ли гнусиш от мен? Какво направих, какво направих! — Зарови лице в гърдите му, като че ли искаше да се скрие. — Глупава съм, нали? Зная… зная, че си разочарован. Но не бива да ме презираш? — Криеше в него лицето си като разкайващо се девойче. — Нали вече няма да бягаш? Ще направя всичко, научи ме на всичко, което искаш, разбираш ли? Все едно съм твоя жена. Мили, мили, не ме оставяй да мисля сега; ще стана отново противна, ако се замисля, ще се вкаменя; нямаш представа какво ми минава през ума. Не, не ме оставяй сега. — Тя сключи треперещи пръсти около врата му; той повдигна главата й и я зацелува, като ломотеше въодушевено каквото му идваше наум. Тя поруменя и стана по-красива. — Не съм ли грозна? — шепнеше тя между целувките щастлива и замаяна. Искаше ми се да бъда красива само за тебе. Знаеш ли защо дойдох? Очаквах да ме убиеш.

— Ами ако — прошепна Прокоп, като я люлееше в прегръдката си, — ако беше предполагала това… това, което се случи, щеше ли да дойдеш?

Принцесата кимна с глава.

— Ужасна съм, нали? Какво ли си мислиш за мен! Но аз няма да те оставя да мислиш.

Той бързо я стисна и я вдигна.

— Не, не — молеше му се тя и се съпротивяваше, но след малко се отпусна с невиждащ, губещ се поглед и зарови сладките си пръсти в перчема, увиснал над сериозното му чело. — Мили, мили — дъхаше влажно в лицето му, — така ме измъчи през тези дни! А ти? — Не произнесе думата „обичаш ли ме“!

Той пламенно потвърди:

— А ти?

— Да. Би трябвало да го знаеш вече. Знаеш ли какъв си? Ти си най-красивият грозник с дълъг нос. Очите ти са кървясали като на санбернарско куче. От работа ли? Може би нямаше да бъдеш толкова мил, ако беше княз. Ах, пусни ме вече!

Измъкна се от прегръдката му и отиде при огледалото да се вчеше. Гледаше се изпитателно и изведнъж направи пред огледалото дълбок дворцов поклон.

— Това е принцесата — рече тя, като посочи отражението си, — а това — добави безцветно и обърна пръст към гърдите си — е само твоето момиче. Виждаш ли. Ти да не би да си си помислил, че си завладял принцесата?

Прокоп се сепна, като че са го ударили.

— Какво значи това? — избухна той и така удари о пестник по масата, че издрънча счупено стъкло.

— Трябва да направиш избор: или принцесата, или момичето. Принцесата не можеш да я имаш; можеш да я обожаваш отдалеч, но ръката й няма да целунеш; и няма да попиташ очите й дали те обича. Принцесата няма право да отговори; зад нея има хилядолетие чиста кръв. Не знаеш ли, че сме били владетели? Ах, ти нищо не знаеш; но трябва да знаеш поне това, че принцесата се намира на върха на стъклената планина, дотам не можеш да стигнеш. Но обикновената жена, ей това най-обикновено мургаво момиче, него можеш да го имаш; посегни и то е твое, все едно, че е някаква вещ. Избирай сега, кое от двете предпочиташ.

От думите й лъхаше студ и Прокоп потръпна.

— Принцесата — тежко отговори той.

Тя се приближи до него и сериозно го целуна по лицето.

— Мой си, нали? Мили! Виждаш ли, принцесата е твоя. И все пак ти се гордееш значи, че тя е принцеса? Виждаш ли какво страшно нещо трябва да направи принцесата, за да може някой да се перчи няколко дни! Няколко дни, няколко седмици; принцесата дори не може да пожелае да бъде завинаги. Знам, знам; от първия миг, когато ме съзря, ти поиска принцесата; от злоба, от мъжко високомерие или от нещо подобно, нали? Затова ме ненавиждаше толкова, защото ме искаше; и аз ти се подложих. Мислиш, че съжалявам? Напротив, гордея се, че го направих. Не е малко, нали? Ей така, през глава да паднеш в калта; принцеса да си и да си девствена, а да дойдеш… да дойдеш сама…

Прокоп се ужаси от думите й.

— Мълчи — помоли я той и я вдигна на треперещите си ръце. — Ако не съм равен на вас… по род…

— Как го каза? Равен? Да не би да си мислиш, че ако беше княз, аз щях да дойда при тебе? О, ако искаше да се държа с тебе като с равен, аз не бих могла… да бъда при тебе… така — извика тя, като разпери голите си ръце. — В това е ужасната разлика, разбираш ли?

Прокоп отпусна ръце.

— Не трябваше да казвате това — проскърца той със зъби и се дръпна.

Тя се хвърли на врата му.

— Мили, мили — не ми позволявай да говоря! Нима те укорявам за нещо! Дойдох… сама,… защото искаше да избягаш или да се оставиш да бъдеш убит, не зная; та всяко момиче… Мислиш ли, че не трябваше да го правя? Кажи! Лошо ли постъпих? Ето — прошепна тя тръпнеща. — Ето че и ти не знаеш!

— Почакай — извика Прокоп, изтръгна се от прегръдката й и с широки крачки започна да се разхожда из стаята; изведнъж го заслепи внезапна надежда. — Вярваш ли ми? Вярваш ли, че съм способен да направя нещо? Страшно умея да работя. Никога не съм мислил за слава; но ако поискаш… Ще работя с всички сили! Знаеш ли, че… ковчегът на Дарвин е бил носен от херцози? Стига да искаш, аз бих направил… аз бих направил велики неща. Умея да работя. Мога да изменя повърхността на Земята. Дай ми десет години и ще видиш, ще видиш…

Тя като че ли изобщо не го слушаше.

— Ако беше княз, щеше да ти бъде достатъчно да те погледна, да ти подам ръка и щеше да знаеш, щеше да вярваш, нямаше да се съмняваш. Нямаше нужда да ти се доказва… по толкова ужасен начин, като мене, разбираш ли? Десет години! Би ли могъл да ми вярваш поне десет дни? Къде ти десет дни! След десет минути ще се мръщиш, мили, и ще беснееш, че принцесата вече не те иска… защото тя е принцеса, а ти не си княз, нали? И иди, че му доказвай, ти побърканата, клетата, убеди го, ако можеш; никое твое доказателство няма да бъде достатъчно силно, никое унижение достатъчно нечовешко. Тичай след него, предлагай се, прави повече от което и да било друго момиче, не, аз не знам, не знам какво повече! Какво да те правя.

Тя се приближи до него и му поднесе устните си.

— Е, ще ми вярваш ли десет години?

Грабна я грубо, като ридаеше.

— Така е — шепнеше тя и го галеше по косите. — Ти също си като вързано за синджир куче, нали? И все пак аз предпочитам да бъда такава… а не каквато бях. Мили, мили, зная; че ще ме оставиш. — Тя се отпусна като пречупен стрък в ръцете му; той я вдигна и се залови с целувки да разтваря стиснатите й устни.

Тя си почиваше със затворени очи, като едва дишаше; а Прокоп, наведен над нея, наблюдаваше със свито сърце необяснимото спокойствие на това пламнало, напрегнато лице. Тя се сепна като от сън.

— Какво държиш във всички тия шишенца? Отровно ли е? — разглеждаше тя полиците и приборите му. — Дай ми някаква отрова.

— Защо?

— За в случай че поискат да ме откарат оттук.

Обезпокои го сериозното й лице и за да я подведе, той почна да налива в малка мензурка тебеширен разтвор; но тя сама вече бе забелязала арсеника на кристали.

— Остави го — извика той, но тя вече го беше пъхнала в чантата си.

— Значи ти може да се прочуеш — въздъхна тя. Как не помислих за това. Казваш, че ковчегът на Дарвин бил носен от херцози? Кои са били те?

— Толкова ли е важно.

Тя го целуна по лицето.

— Колко си мил! Как да не е важно?

— Щом толкова те интересува… Ейрджилският херцог и… Девъншайрският херцог — измърмори той.

— Наистина? — Тя се замисли толкова, че смръщи чело. — Никога не съм предполагала, че учените са толкова… И ти ми го каза с такова пренебрежение, какъв си! — Тя докосна гърдите и раменете му, като че ли той беше някаква нова вещ. — А ти, ти също ли би могъл? Наистина ли?

— Е, изчакай до погребението ми.

— Ах, да можеше да стане по-скоро — каза тя разсеяно и с наивна жестокост. — Ти ще бъдеш страшно красив, ако си прочут. Знаеш ли какво най-много ми харесва у тебе?

— Не знам.

— Аз също — каза замислено тя и се обърна към него с целувка. — Сега вече не знам. Сега е все едно кой си и какъв си. — Тя направи безпомощно движение с рамене. — Това е просто завинаги, разбираш ли?

Прокоп беше изумен от тази моногамна строгост. Тя стоеше пред него, загърната чак до очите си в сини лисици, и го гледаше с блестящ мек поглед в настъпващия здрач.

— Ох — въздъхна внезапно тя и се свлече на края на стола, — краката ми треперят. — И с наивно безсрамие започна да ги гали и разголва. — Как ще яздя сега? Ела, мили, намини при мене днес. Mon oncle Шарл днес го няма, но даже и да беше. Вече ми е все едно. — Тя стана и го целуна. — Сбогом.

На вратата спря, поколеба се и се върна при него.

— Убий ме, моля те — рече тя с увиснали ръце. — Убий ме!

Той я притегли с дланите си:

— Защо?

— За да не си отивам… и за да не бъда принудена никога, никога вече да идвам тук.

Той й пошепна в ухото.

— … Утре?

Погледна го и равнодушно наведе глава; това беше… все пак съгласие.

Дълго след нея той излезе във вълчия здрач. На сто крачки по-нататък някой се вдигна от земята и почна да чисти с ръкав дрехите си. Мълчаливият Холц.