Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Krakatit, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- , 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2010)
- Корекция
- NomaD (2010)
Издание:
Карел Чапек. Кракатит
Първо издание
Редактор: Лъчезар Мишев
Художник: Киро Мавров
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Антоанета Петрова
Чешка. Издателски номер 262
Дадена за набор: май 1979 г.
Подписана за печат: юли 1979
Излязла от печат: юли 1979
Формат 32/84x108. Печатни коли 17,50. Издателски коли 14,70. Цена: 1,01 лв
Държавно издателство „Отечество“, 1979
Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“ — София
Ceskoslovenski spasovatel. Praha, 1972
История
- — Добавяне
XLVI
Той стоеше и се вслушваше, изтръпнал от ужас, дали няма да чуе трясъка на разбитата кола някъде по завоите на пътя. Не беше ли това грохотът от експлозията на мотора в далечината? Не беше ли това ужасната и смъртна тишина на края? Извън себе си, Прокоп се затича по шосето след нея. Спусна се по серпентината надолу до подножието на склона; от колата нито помен. Изтича отново нагоре, претърсваше страничните склонове, щом забележеше нещо тъмно или светло, спускаше се към него и издраскваше ръцете си до кръв; но се оказваха храсти или камъни, и той отново с препъване се изкатерваше на шосето и забиваше поглед в тъмнината, дали… няма да види някъде останките от колата, а под тях…
Отново се озова горе на кръстопътя; точно тук тя започна да потъва в тъмнината. Седна на един крайпътен камък. Тишина, безкрайна тишина. Студени звезди след полунощ, виждате ли някъде мрачния метеор на автомобила? Нима нищо няма да се обади, да изписука птица, да излае куче в селото, нима нещо няма да даде признак на живот? Всичко е застинало в тържественото мълчание на смъртта. И това значи е краят, тихият и смразяващ и черен край на всичко; пустота, обгърната с тъма и тишина; пустота, неподвижна и ледена. В кой кът да се скрия, за да го изпълня с болката си? Да бяхте помръкнали, звезди, да беше настъпил краят на света! Земята ще се разтвори, и в грохота ще се чуе гласът на господа: Вземам те обратно при себе си, страдаща и слаба твар; не беше чисто в теб и ти развихри зли сили. Мили, мили, ще ти постеля легло в нищото.
Под трънената корона на вселената Прокоп започна да трепери. Ясно, страданието на човека не е нищо и няма никаква цена; то е малко и сгушено на клъбце, треперещо сапунено мехурче на дъното на пустошта. Правилно, правилно, казваш, че светът е безкраен; но аз дано да умра!
На изток небето избледня, студено просветват шосето и белите камъни; ето, следи от колела, следи в мъртвия прах. Прокоп се надига вцепенен и замаян, и тръгва. Там, долу, към Балтин.
Вървеше, без да спира. Ето селце, алея от калини, мостче през тиха и тъмна река; пада мъгла и скрива и слънцето; и отново е сив и студен ден, червени покриви, червени стада крави. На какво разстояние може да е Балтин? Шестдесет, седемдесет километра. Сухи листа, колко сухи листа.
Следобед той седна на една купчина чакъл; не можеше да върви повече. По пътя минаваше селска каручка; селякът спря и погледна капналия човек.
— Искате ли да ви повозя?
Прокоп кимна с благодарност и без думи се настани до него. След известно време каручката спря в градчето.
— Ето, че пристигнахме — рече каруцарят. — Но вие къде всъщност отивате?
Прокоп слезе и продължи по-нататък. Колко ли оставаше още до Балтин?
Започна да вали; но Прокоп не може да върви повече и приседна на перилата на моста; долу беснее и се пени студен поток. От противоположната страна полетя автомобил, на моста намали скорост и спря; от него излезе човек с палто от козя кожа и се насочи към Прокоп.
— Как попаднахте тук?
На татарските си очи господин d’Hemon е сложил очила на автомобилен състезател и прилича на огромен, мъхнат бръмбар.
— Идвам от Балтин, търсят ви.
— На какво разстояние се намира Балтин? — шепне Прокоп.
— Четиридесет километра. Какво ще правите там? Издадена е заповед за арестуването ви. Елате с мене.
Прокоп завъртя глава.
— Принцесата замина — казва тихо d’Hemon. — Днес сутринта, с oncle Рон. Преди всичко за да се забрави… онова… неприятно нещо с прегазения човек…
— Почина ли? — прекъсна го Прокоп.
— Засега не. А освен това принцесата, както може би знаете, е сериозно болна от туберкулоза. Ще я заведат някъде в Италия.
— Къде?
— Не знам. Никой не знае.
Прокоп стана и се олюля.
— Тогава значи — тогава значи…
— Ще дойдете ли с мене?
— Не-не зная. Къде?
— Където искате.
— Аз — аз бих искал — в Италия.
— Хайде — d’Hemon помогна на Прокоп да влезе в колата, наметна го с кожух и затръшна вратата. Автомобилът потегли.
И пейзажът отново се раздвижва, но някак особено, като че ли насън и в обратна посока; градчето, тополовата алея, чакълът, мостчето, кораловите калини, селото. Колата пъхти и се възкачва по серпентините; а ето и кръстопътя, където се разделиха. Прокоп се надига и иска да изскочи от колата; но d’Hemon го дръпна назад, натисна педала и превключи на четвърта. Прокоп затвори очи; сега вече не пътуват по шосето, а са се издигнали във въздуха и летят; вятърът брули лицето му, Прокоп усеща мокрите парцаливи удари на облаците, бумтенето на мотора се слива в продължителен и дълбок рев, под тях земята навярно се огъва, но Прокоп се бои да отвори очи, за да не види отново летящите алеи. По-бързо! До задушаване! Още по-бързо! Ужас и световъртеж са стегнали като с обръч гърдите му, той вече не диша и трака със зъби от удоволствието на безумния устрем в простора. Колата се плъзга нагоре и надолу, на места под краката му се чува вик на хора и вой на куче, друг път рязко завиват и лягат почти на хълбок, като че ли ги е завъртял смерч, а след това продължава отново и отново плавният летеж, чистата скорост, страшното и шумно трептене на дрънчащата тетива на далечината.
Отвори очи. Настъпил е мъглив сумрак, редиците от лампи пробиват през здрача, блясват като фойерверки светлините на фабриките. D’Hemon провира колата през лабиринта от улици, плъзга се през предградието, наподобяващо развалини, и отново изскача в полето. Колата шари с дългите пипала на фаровете си, опипва фъшкиите, калта, камъните, гумите й свистят по завоите, боботи с барабанния огън на мотора си и се нахвърля върху дългата лента на шосето, като че го поглъща. Отдясно и отляво лъкатуши тясна долина между планините, колата се заравя в нея, пропада в горите, издига се спираловидно нагоре и грохоти, и стремглаво се спуска отново надолу. Селце, излъчва светлинни кълба в гъстата мъгла, колата профучава с рев и изхвърля зад себе си облаци от искри, накланя се, плъзва се, върти се по спирала нагоре, нагоре, нагоре, прескача нещо и пада. Стоп! Спират в непрогледна тъмнина; не, тук има къщичка, d’Hemon слиза от колата като мърмори, почуква на вратата и разговаря с хората; след малко се връща с кана вода и я излива в съскащия радиатор; в ярката светлина на фаровете той прилича в кожуха си на дявола от детските приказки. Сега обикаля колата, опипва гумите, вдига гюрука и казва нещо; Прокоп е задрямал безкрайно уморен. След това отново го поема безконечното ритмично подрусване; спи свит в ъгъла на колата и не възприема нищо, с цели часове не възприема нищо друго освен подхвърлящото го люлеене; събужда се едва когато автомобилът спира пред един хотел, сияещ сред свежия планински въздух между ивици сняг. Прокоп се надигна целият вдървен и разглобен.
— Това… това не е Италия — заекна учуден.
— Още не — каза d’Hemon. — Но сега елате да се нахраните.
Той поведе Прокоп, заслепен от толкова светлина, в отделна столова; белоснежна покривка, сребърни прибори, топлина, сервитьор с външност на посланик. D’Hemon даже не седна; разхождаше се из столовата и съзерцаваше върховете на пръстите си. Прокоп тъпо и сънено се отпуска на едни стол; беше му безразлично до смърт дали ще яде или няма да яде. Все пак изпи горещия бульон, порови се в някакви ястия, държейки с мъка вилицата, повъртя в пръстите си чаша вино и опари стомаха си с горещата горчивина на кафето. D’Hemon не седна изобщо; не преставаше да крачи из стаята и в движение хапна няколко залъка; а когато Прокоп приключи с яденето, подаде му пура и я запали.
— Така — рече, — а сега на въпроса. От този миг — подхвана той, като продължаваше да се разхожда — аз ще бъда за вас просто… камарад Diamon. Ще ви заведа сред нашите хора, не е далеч от тук. Не трябва да ги вземате много сериозно; те са отчасти деесперадос[1], хора, преследвани и бежанци, сметени от всички краища на света, отчасти са фантазьори, дърдорковци, дилетанти на месианизма и доктринери. За програмата им не ги питайте; те са само материал, който ще използваме в играта си. Главното е, че можем да ви дадем на разположение разклонена и засега все още тайна международна организация, която има клетки навсякъде. Единствената им програма е пряката акция; на тази въдица ще хванем всички без изключение, и без това за нея се е вдигнал такъв шум, като че се отнася за нова играчка. Впрочем „новата линия на действие“ и „деструкцията в главите“ ще имат за тях непреодолимо обаяние; след първите успехи ще тръгнат след вас като овце, особено ако отстраните от ръководството тези, които ще ви посоча.
Той говореше гладко, като опитен оратор, който мислеше всъщност едновременно за нещо друго, но говореше — с естествена сигурност, която изключваше всякаква съпротива и съмнение; на Прокоп му се струваше, че вече го е слушал някога.
— Положението ви е изключително — продължи Diamon, като не преставаше да се разхожда. — Вие отхвърлихте предложението на едно правителство; постъпихте като разумен човек. Какво мога да ви предложа срещу това, което можете да си вземете сам? Би трябвало да сте ненормален, за да изпуснете работата от ръцете си. Вие държите в ръцете си едно средство, с което можете да разсипете всички велики сили в света. Ще предоставя на ваше разположение неограничен кредит. Петдесет или сто милиона либри искате? Можете да ги имате до една седмица. На мене ми стига, че все още сте единственият притежател на Кракатита. Засега нашите хора разполагат с девет и половина дециграма, които им донесе един саксонски камарад от Балтин; но тези глупаци нямат понятие от вашата химия. Съхраняват го като светиня в една порцеланова табакера и три пъти в седмицата едва ли не се сбиват, спорейки по въпроса коя правителствена сграда в света да хвърлят във въздуха. Впрочем ще имате възможност да ги чуете. От тази страна, значи, не ви заплашва нищо. В Балтин няма нито щипка Кракатит. Опитите на господин Томеш очевидно са в задънена улица.
— Къде е Ирка-Ирка Томеш? — прекъсна го Прокоп.
— Арсеналът Гротуп. Вече им е дошъл до гуша с вечните си обещания. А дори случайно и да успее да открие формулата, няма дълго да се радва. Уверявам ви. С една дума, вие сте единственият притежател на Кракатита и няма да го дадете на никого. На ваше разположение ще бъде целият човешки материал и всички нишки на нашата организация. Ще ви дам и вестниците, които финансирам. И най-сетне на ваше разположение ще бъде и това, което вестниците наричат „тайнствена радиостанция“, тоест, нашите нелегални безжични съобщения, които, с така наречените антивълни или екстинкционни искри, довеждат до разпадане на вашия Кракатит на разстояние от две до три хиляди километра. Това са козовете ви. Ще се включите ли в играта?
— Какво-какво-какво имате пред вид? — запита Прокоп. — Какво да правя с всичко това?
Камарад Diamon се спря и загледа втренчено Прокоп.
— Ще правите, каквото си искате. Ще правите големи работи. Кой би могъл да ви заповядва?