Карел Чапек
Кракатит (19)

XIX

— Вие значи мислите — заекваше Прокоп, — че… че може би…

— Ние значи знаем — прекъсна го Карсон, — че по света съществуват неизвестни предавателни и приемателни станции. Че най-редовно във вторник и петък те не си казват лека нощ, а нещо съвсем друго. Че разполагат с някакви неизвестни ни досега сили, средства за въздействие, осцилации, искри, лъчи или дявол знае с какво и… с една дума с нещо неуловимо. Или с някакви антивълни, антиосцилации или как по дяволите да го назова, с нещо, което просто смущава или заличава нашите вълни, разбирате ли? — Карсон се огледа по лабораторията. — Да — рече той и взе парче тебешир. — Това или е така — каза той, като начерта с тебешир на пода дълга половин лакът стрелка, — или така — покри с тебешир голяма част от подовата дъска, като наплюнчи пръст и прекара тъмна черта в тебеширената повърхност. — Или така, или така, разбирате ли? Положително или отрицателно. Или изпращат някакви нови вълни в нашия медиум, или пък хвърлят изкуствени паузи в нашето трептящо протелеграфирано надлъж и нашир пространство, разбирате ли? И едното, и другото може да става… без наш контрол. И двете неща засега са… технически и физически… пълна загадка. Дявол да го вземе — извика внезапно Карсон разярен и захвърли тебешира, който се пръсна на парченца, — това е вече прекалено! С неизвестни средства тайни депеши до загадъчен адресант! Кой го прави това? Какво мислите, а?

— Може би марсианците — помъчи се да се пошегува Прокоп; но в действителност никак не му беше до шеги.

Карсон го погледна враждебно, но след малко изцвили съвсем като кон.

— Добре, марсианци. Великолепно! Да допуснем, маестро. Но да допуснем, че по-скоро го прави някой на земята. Да допуснем, че някаква земна сила излъчва тайните си инструкции, че има твърде сериозни основания да отбягва всякакъв човешки контрол. Да допуснем, че съществува някаква… международна служба или организация, или дявол знае какво, и че тя има на разположение неизвестни сили, тайни радиостанции и какво ли не. Във всеки случай… Във всеки случай човечеството има право да се интересува от тези тайни депеши, не е ли така? Пък били те от ада или от Марс. Това го диктуват просто… интересите на човешкото общество. Можете да си представите… Е, най-после, господине, най-после те едва ли са радиодепеши за Червената шапчица. Така.

Господин Карсон заснова из стаята.

— Едно е ясно — разсъждаваше той на глас, — че въпросният предавател… се намира някъде в Средна Европа, приблизително в района на смущенията, нали така? Той е доста слаб, тъй като предава само нощем. Дявол да го вземе, толкова по-зле; Айфеловата кула или Науен се откриват лесно, нали? Ох, да му се не види — извика той внезапно и застана като вдървен, — забележете, че в самия пъп на Европа съществува и се подготвя нещо страшно. То има свои разклонения, свои служби, поддържа тайно връзки с тях; разполага с неизвестни за нас технически средства, с тайнствени сили, и ако искате да знаете — изрева Карсон, — на негово разположение се намира и Кракатитът! Това е!

Прокоп подскочи като полудял.

— Как — какво?

— Кракатитът. Деветстотин трийсетте и пет грама. Всичко, което ни беше останало.

— Какво сте правили с него? — разяри се Прокоп.

— Опити. Пестихме го като… като нещо безценно. Докато една вечер…

— Какво?

— Изчезна. Заедно с порцелановата кутийка.

— Откраднат?

— Да.

— Но кой — кой…

— Очевидно марсианците — ухили се Карсон. — За съжаление със земното посредничество на един лаборант, който също изчезна. Естествено с порцелановата кутийка.

— Кога се случи това?

— Ами непосредствено преди да ме изпратят тук, при вас. Образован човек, шваба. Нито прашинка не ни остави. Ето защо дойдох да ви търся.

— И вие мислите, че е попаднал в ръцете на ония… ония неизвестните?

Карсон само изпръхтя.

— Откъде знаете?

— Твърдя го. Слушайте — каза Карсон, като се полюшваше на късите си крачка, — имам ли вид на страхливец?

— Н-не.

— Тогава ще ви кажа, че от това ме е страх. Ако ми вярвате, треперят ми гащите. Кракатитът… е ужасна работа; неизвестната станция е нещо още по-лошо; но ако и двете се озоват в едни ръце, тогава… сбогом прощавай. Тогава Карсон ще си вземе куфарчето и ще замине при людоедите в Тасмания, никак не ми се иска да преживея края на Европа.

Прокоп само стискаше ръцете си между коленете.

— Боже мой, боже мой — шепнеше на себе си.

— Ами да — продължи Карсон. — Само ми е чудно как досега не е хвръкнало във въздуха… нещо по-голямо. Стига само да се натисне някъде някакво лостче… и на няколко хиляди километра оттук — бум! И край. Какво чакат още?

— Ясно — обади се трескаво Прокоп. — Кракатитът не бива да се изпуска. А Томеш, на Томеш трябва да му се попречи…

— Господин Томеш — възрази бързо Карсон — ще продаде Кракатита на самия дявол, стига да му го плати. Сега господин Томеш представлява една от най-големите световни опасности.

— По дяволите — мърмореше отчаяно Прокоп, — какво да се прави тогава?

Карсон продължително време се въздържа да говори.

— Ясно — каза той накрая. — Трябва да се разкрие тайната на Кракатита.

— Ннне! Никога!

— Трябва. Просто защото е… разобличаващо доказателство. Крайно време, господине. По дяволите, дайте го на когото искате, но без дълго разтакаване. Дайте го на швейцарците или на Съюза на Старите госпожици, или на дявола на баба му; половин година ще се чудят какво да го правят, докато най-сетне разберат, че не сте луд. Или пък го дайте на нас. В Балтин вече действа такава машина, разбирате ли, приемателен апарат. Представете си… Безкрайно бързи експлозии на микроскопични частици на Кракатита. Взривател ще бъде тайнственият електрически ток. Веднага щом го включат, там някъде ще започне едно тррр-та-та-трр-тррр-та-тррр-та-та-та. И готово. Да се разобличат и край. Само Кракатитът е нужен!

— Няма да го дам — процеди през зъби Прокоп, облян от студена пот. — Аз не ви вярвам. Вие бихте могли… да произвеждате Кракатит за своя лична полза.

Карсон само помръдна ъгълчето на устата си.

— Е — каза той, — ако става въпрос само за това… Можем да свикаме Съюза на народите, Световната Пощенска Организация, Евхаристичния Конгрес или каквито там дивотии ви дойдат наум. За да ви е спокойна съвестта. Аз съм датчанин и плюя на политиката. А вие ще предадете Кракатита в ръцете на международна комисия. Какво ви е?

— Аз… аз дълго време бях болен — оправдаваше се Прокоп, пребледнял като смъртник. — И досега… все още… не ми е добре. А… освен това… два дни не съм ял.

— Слабост — каза Карсон и като приседна до него, го прегърна около врата. — Ей сега ще ви мине. Заминаваме за Балтин. Твърде здравословно място. След това можете да заминете да потърсите Томеш. Ще бъдете фрашкан с пари. Big man^[1]. Е?

— Да — прошепна Прокоп като малко дете и се остави леко да го люлеят.

— Тъй, тъй. Прекалено напрежение, нали? Няма нищо. Главното… главното е бъдещето. Каква ли немотия сте преживял, а? Юначага. Ето, вече сте по-добре.

Карсон замислено пушеше.

— Изключително голямо бъдеще. Ще получите сума пари. На мене ще ми дадете десет на сто, нали? Такъв е международният обичай. Карсон също има нужда…

Пред къщурката изсвири клаксон на автомобил.

— Слава Богу — отдъхна си Карсон, — колата пристигна. Хайде, значи, тръгваме.

— Къде?

— На първо време да се нахраним.