Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (5)

3
Гордостта на Зайчев дол

— Това се фермите, за които спомена Малкор — обади се Уолфгар, когато двамата с Дризт заобиколиха няколко дървета, които се издигаха в края на голямата гора. По източната й граница, на юг от двамата приятели, се бяха скупчили десетина къщурки, заобиколени от останалите три страни от обширни, вълнисти поля.

Уолфгар насочи коня си натам, но Дризт го спря.

— Това са обикновени хорица — обясни той. — Селяни, безвъзвратно оплетени от десетки суеверия и предразсъдъци. Надали ще приемат един Елф на мрака сред себе си. Нека да идем през нощта.

— А защо не се опитаме да открием пътя без тяхна помощ — предложи Уолфгар, комуто никак не се нравеше мисълта да изгубят още един ден.

— И да се загубим в гората? — отвърна Дризт и слезе от коня си. — Почини си, приятелю, тази нощ ни чака изпитание.

— Нейното време — нощта — отбеляза Уолфгар, припомняйки си думите на Малкор за баншито.

Усмивката на Дризт стана още по-широка.

— Но не и тази нощ — прошепна той.

Уолфгар видя познатия опасен блясък в лавандуловите очи на приятеля си и послушно скочи от седлото. Дризт вече се подготвяше за предстоящата битка, а гъвкавите му мускули потрепваха от нетърпение. Ала колкото и голяма да бе увереността му в силите на елфа, Уолфгар не можа да потисне ледената тръпка, която пробяга по тялото му при мисълта за свръхестественото чудовище, което не принадлежеше нито към света на живите, нито към мрачния свят на мъртъвците и срещу което щяха да се изправят съвсем скоро.

В непрогледната нощ.

* * *

Прекараха деня в спокоен сън и приятен отдих, наслаждавайки се на веселото чуруликане на птичките и палавите игри на катеричките, които вече се приготвяха за зимата. Гората излъчваше умиротворяващ покой. Ала когато слънцето се скри и над земята запълзя сивкав здрач, Гората на вечната пролет изведнъж стана съвсем различна. Под гъстите клони на дърветата натегна непрогледен мрак, между високите дънери надвисна потискаща тишина — неспокойното безмълвие на стаена опасност.

Дризт събуди Уолфгар и двамата незабавно поеха на юг, без дори да хапнат нещо преди това. Няколко минути по-късно се намираха пред портата на най-близката ферма. За щастие, нощта бе тъмна и безлунна и никой не можеше да се досети, че във вените на Дризт тече кръвта на Мрачен елф, освен ако не се доближеше твърде много до него.

— Казвайте какво ви води насам или си вървете! — разнесе се заплашителен глас откъм ниските покриви, още преди двамата приятели да успеят да почукат на вратата.

Дризт, който бе очаквал нещо подобно, отвърна без колебание:

— Идваме да разчистим една сметка.

— Какви врагове може да има някой като теб в Зайчев дол? — не отстъпи гласът.

— Във вашето прекрасно градче? — престори се на изненадан Дризт. — Не, врагът, заради когото сме тук, е и ваш враг.

Над тях се разнесе шумолене и много скоро иззад ъгъла на фермата се зададоха двама мъже с лъкове в ръце. Дризт и Уолфгар бяха сигурни, че още много очи (и лъкове) са насочени към тях от покрива на фермата, а и откъм съседните постройки. За обикновени селяни тези хора бяха организирали отбраната си много добре.

— Общ враг? — попита един от тях, същият, който бе говорил досега. — Та ние никога не сме имали вземане-даване с някой от твоята раса, елфе, нито пък със събратята на приятеля ти великан!

Уолфгар свали Щитозъб от рамото си, при което откъм покривите се разнесе неспокойно шумолене.

— Защото никога досега не сме минавали през вашия град — неприветливо отвърна младежът — никак не му харесваше да го наричат великан.

Дризт побърза да се намеси.

— Наш приятел бе убит недалеч от тук, край една мрачна пътечка в гората. Казаха ни, че вие можете да ни покажете пътя.

Внезапно вратата на фермата се отвори и отвътре се показа една престаряла сбръчкана жена.

— Какво искате от призрака на гората, а? — гневно се провикна старицата. — Че тя не закача никой, дето не й се бърка в работата!

Дризт и Уолфгар се спогледаха, озадачени от неочакваното отношение на старицата. Ала мъжът, който бе говорил допреди малко, явно бе съгласен с нея.

— Така е! Оставете Агата на мира!

— Вървете си! — чу се друг глас откъм покрива.

Уолфгар, разтревожен да не би фермерите да са попаднали под властта на някаква зла магия, стисна бойния чук още по-здраво, но Дризт усети нещо друго в гласовете им.

— Чувал съм, че призракът, тази Агата, била зъл дух — спокойно рече той. — Може би не съм разбрал добре — след като я защитават добри хора.

— Ха, зъл дух! Че какво й е злото? — сопна се старицата и навря сбръчканото си лице и съсухрената си фигурка по-близо до Уолфгар.

Младежът предпазливо отстъпи назад, макар че приведеното тяло на старата жена едва стигаше до кръста му.

— Агата защитава дома си — добави мъжът, който още стоеше край ъгъла на фермата, стиснал лъка си в ръка. — Горко на онзи, който отиде там!

— Горко му! — извика старицата и като се приближи още по-близо до Уолфгар, мушна костеливия си пръст в гърдите на якия исполин.

Това беше повече, отколкото Уолфгар можеше да понесе.

— Назад! — изрева той и стисна Щитозъб, а мускулите му се напрегнаха и почервеняха от притока на кръв.

Старицата изпищя и ужасено се втурна обратно във фермата, захлопвайки вратата зад себе си.

— Жалко! — прошепна Дризт, който прекрасно знаеше какво ще последва, после се хвърли настрани и се претърколи колкото се може по-надалече.

Точно навреме, за да избегне стрелата, която изсвистя откъм покрива и се заби там, където бе стоял допреди малко.

Уолфгар, очаквайки някоя стрела да полети и към него, също не остана на мястото си. Вместо това обаче, от най-близкия покрив скочи някакъв мъж, с явното намерение да се приземи върху исполина и да го повали на земята със силата на скока си. Уолфгар протегна ръка и сграбчи нападателя си още преди краката му да докоснат земята. Стиснат от здравата десница на огромния варварин, човекът остана да виси във въздуха.

В същото време Дризт скочи на крака и светкавично се втурна към двамата мъже, които все още стояха до ъгъла на фермата. Двамата дори не успяха да опънат лъковете си. За техен още по-голям ужас, мъжете едва сега забелязаха, че онзи, чиито ятагани бяха опрени в гърлата им и който можеше да ги посече с едно-единствено движение, беше Елф на мрака. Ала дори кожата на нападателя им да бе бяла като кожата на някой Светъл елф, пламъкът, който гореше в лавандуловите очи, пак щеше да ги накара да изтръпнат от ужас и безсилие.

Минаха няколко секунди, през които нищо не помръдваше, с изключение на тримата фермери, които трепереха от страх. Най-сетне Дризт наруши мълчанието:

— Злощастно недоразумение — обърна се той към тримата селяни, после направи крачка назад и прибра ятаганите си.

— Пусни го! — рече той на Уолфгар и побърза да добави. — Внимателно!

Уолфгар помогна на човека да стъпи на краката си, но фермерът се строполи на земята без да откъсва ужасения си, пълен със страхопочитание, поглед от грамадния варварин.

Уолфгар продължи да гледа заплашително — просто, за да не позволи на фермера да се отпусне прекалено много.

Вратата на къщата се отвори и старицата отново се показа, този път доста по-боязливо.

— Нали няма да убиете горката Агата? — примоли се тя.

— Недейте! — обади се мъжът, който бе говорил преди, а гласът му трепереше на всяка дума. — Тя не прави лошо никому, стига да не прекрачва прага на дома й.

Дризт погледна към Уолфгар.

— Няма — отвърна младежът. — Ще отидем при Агата и ще свършим работата, заради която сме дошли. Ала ви обещавам, че ще я пощадим.

— Покажете ни пътя — рече Дризт.

Двамата мъже до фермата се спогледаха и се поколебаха.

— Веднага! — изрева Уолфгар на човека, който още трепереше в краката му.

— При брезовия гъстак! — побърза да отговори мъжът. — Пътеката започва там и продължава на изток. Доста лъкатуши, ама иначе не е обрасла с храсталаци.

— Сбогом, Зайчев дол — рече Дризт и се поклони ниско. — Де да можехме да поостанем тук и да разсеем страха ви от нас! Уви, чака ни дълъг път и неотложна задача.

Двамата с Уолфгар скочиха върху конете и се наканиха да препуснат на изток.

— Почакайте! — извика старицата след тях.

Жребците забавиха крачка и двамата приятели погледнаха назад.

— Кажете ни кои сте вие, безстрашни — или безразсъдни — воини!

— Уолфгар, син на Беорнегар! — провикна се варваринът и се изпъчи гордо, макар да се опитваше да звучи скромно. — И Дризт До’Урден!

— Чувал съм тези имена! — възкликна един от фермерите.

— Тепърва ще слушате за тях! — зарече се Уолфгар, после изчака Дризт да продължи напред и препусна след него.

Дризт не бе много сигурен, доколко бе разумно да казват истинските си имена наляво и надясно, издавайки по този начин местонахождението си, не и сега, когато Артемис Ентрери непрестанно се обръщаше назад, за да разбере докъде са стигнали преследвачите му. Ала когато видя широката, горда усмивка върху лицето на младежа, елфът замълча и остави приятеля си да се позабавлява.

* * *

Когато къщите на селцето се превърнаха в далечни светли точици зад гърбовете им, Уолфгар стана по-сериозен.

— Не ми се сториха зли — обърна се той към Дризт, — и все пак защитаваха духа. Дори са му дали име! Дали зад нас не се надига черен мрак?

— Не — отвърна Дризт — Зайчев дол е точно това, което изглежда на пръв поглед — обикновено селце, в което живеят добри и честни хора.

— Ами Агата?

— Из тези земи има десетки подобни места — обясни Дризт. — Владетелите, които царуват тук, дори не са чували за тях, много от селцата си нямат дори име. Ала съм сигурен, че всички — дори и владетелят на Града на бездънните води — са чували за Зайчев дол и призрака от Гората на вечната пролет.

— Агата ги прави известни — заключи Уолфгар.

— А ги и защитава без съмнение — добави Дризт.

— Кой ли разбойник ще се осмели да върлува по пътищата, водещи към Зайчев дол, когато знае, че из тези земи броди зъл дух! — засмя се Уолфгар. — И все пак, странничък ми се вижда този съюз.

— И така да е, не е наша работа — каза Дризт и спря коня си. — Това трябва да е гъстакът, за който говореше онзи човек.

При тези думи той посочи към една малка брезова горичка, сгушена недалеч от тях. Отвъд нея, мрачна и загадъчна, тъмнееше Гората на вечната пролет.

Конят на Уолфгар сви уши назад.

— Близо сме — досети се младежът и скочи от седлото.

Двамата спънаха конете и навлязоха сред брезовите дръвчета. С обичайната си мека походка, Дризт се движеше напълно безшумно, ала на Уолфгар му бе трудно да си проправя път през гъсталака и при всяка негова стъпка из гората отекваше шумен пукот от строшени клони.

— Ще я убием ли? — попита той приятеля си.

— Само ако нямаме друг избор — отвърна Дризт. — Тук сме заради маската, а и дадохме дума на селяните.

— Тази Агата надали ще ни даде съкровищата си доброволно — напомни му Уолфгар.

Много скоро и последната бреза остана зад гърба им. Сега пред тях тъмнееха огромни дъбове, между които се виеше малка пътечка — оттук започваше Гората на вечната пролет.

— Пази тишина — прошепна Дризт, после издърпа Сиянието от ножницата си — синкавият светлик щеше да им показва пътя в мрака.

Дърветата сякаш се скупчиха още по-близо до тях; задушаващата тишина, която тегнеше във въздуха, ги караше да се стряскат от звука на собствените си стъпки. Дори Дризт, който бе прекарал векове в недрата на земята, усещаше как смазващата тежест на това най-мрачно кътче от Гората на вечната пролет го притиска и изцежда силите му. Из цялото място витаеше зло и дори да бяха имали някакви съмнения, сега и двамата приятели бяха сигурни — тук наистина живееше банши. Дризт извади тънка свещ и като я счупи надве, подаде едната половинка на Уолфгар.

— Запуши си ушите — почти беззвучно прошепна той и повтори думите на Малкор, — писъкът й носи смърт.

Не им беше трудно да следват пътя, въпреки гъстия мрак, в който тънеше всичко наоколо — с всеки изминал миг усещането за могъщо зло тегнеше все по-силно върху плещите им. Не бяха вървели много дълго, когато съзряха огън в далечината. Двамата приятели инстинктивно се снишиха към земята и тръгнаха натам.

Пред тях се издигаше нещо подобно на купол от клони — пещерата от дървета, в която живееше баншито. Единственото място, откъдето можеше да се влезе, бе малък отвор, през който едва можеше да пропълзи човек. Мисълта да влязат в осветената пещера на четири крака, изобщо не се понрави на двамата приятели. Уолфгар вдигна Щитозъб с намерението да пробие по-голяма врата и като даде знак на Дризт, смело закрачи към купола.

Дризт предпазливо го последва. Не му се вярваше, че Уолфгар ще успее да направи онова, което бе намислил — всяко същество, успяло да оцелее толкова дълго, със сигурност щеше да бъде подготвено да се справи с толкова очевидна заплаха. Ала и той нямаше по-добра идея, затова не каза нищо, само отстъпи крачка назад, когато Уолфгар вдигна чука над главата си.

Варваринът разкрачи широко крака, за да пази равновесие и си пое дълбоко дъх, после замахна с всичка сила. Куполът потрепери под страховития удар, разхвърчаха се трески, ала подозрението на Дризт се оправда — в мига, в който дървената обвивка на пещерата се строши, бойният чук се вряза в скрита мрежа. Преди Уолфгар да успее да дръпне оръжието си обратно, и той, и чукът се оказаха омотани от лепкави нишки.

Дризт видя как някаква сянка в осветената вътрешност на пещерата се размърда и разбра, че няма и миг за губене — приятелят му бе напълно беззащитен. Той се промуши под краката на Уолфгар и връхлетя в пещерата, размахвайки свирепо двата си ятагана във всички посоки. Почувства как Сиянието пробожда нещо безплътно и невидимо и разбра, че е пронизал същество от отвъдното. Ала, напълно замаян от рязката смяна на пълен мрак със заслепяваща светлина, за миг Дризт не успя да разбере къде точно се бе озовал. Все пак успя да се съвземе достатъчно, за да види как призракът побягва към сенките в другия край на пещерата. Елфът се претърколи до стената и като се облегна на нея за опора, успя да се изправи на крака и да пререже нишките, които сковаваха ръцете на Уолфгар.

И тогава се разнесе писъкът.

Със сила, която пронизваше до мозъка на костите, протяжният звук проряза крехката защита на восъчните парчета и хвърли покров от замайващ мрак върху двамата приятели, изцеждайки силите им. Дризт се свлече до стената, а Уолфгар, който най-сетне успя да се отскубне от лепкавата хватка на мрежата, политна назад и се строполи на земята.

Останал сам в бърлогата на чудовището, Дризт разбра, че сериозно е загазил. Той напрегна всичките си сили и се опита да се съсредоточи върху пламъците на огъня — трябваше да се пребори със замайването и острата болка в главата.

Ала вместо един, пред очите му заиграха пламъците на двадесетина огньове, светлини, които не можеше да прогони. Дризт знаеше, че е успял да се отърси от отровата на писъка и за миг не можа да разбере какво става.

Агата бе магическо създание и именно с магия — измамни огледални образи — бе защитила своя дом. Внезапно Дризт се видя обграден от двадесетина изкривени образи на отдавна умряла елфическа девойка. Върху костеливото лице бе опъната съсухрена кожа, в безцветните очи не проблясваше нито искрица живот.

Ала в измамния магически лабиринт тези празни дупки виждаха по-ясно и от най-зорките очи. Дризт бе сигурен, че Агата прекрасно знае къде точно се намира той. Призракът размаха ръце и по лицето му плъзна зловеща усмивка.

Дризт бърза разбра, че духът се кани да изрече заклинание. Уловен в мрежата на магическите видения, той имаше един-единствен шанс. Извика на помощ способностите си на Мрачен елф и с отчаяната надежда, че е открил истинския огън, обви пламъците в облак от тъмнина. Вътрешността на пещерата потъна в пълен мрак и Дризт се хвърли на земята.

Ярка синя светкавица проряза тъмнината, профуча над главата на елфа и проби стената. Въздухът около Дризт се нагорещи до червено, снежнобялата му коса се изправи.

Магическият лъч на Агата се устреми към мрачната гора и извади Уолфгар от вцепенението му.

— Дризт! — простена той и с мъка се изправи на крака.

Приятелят му сигурно вече бе мъртъв, отвъд купола от клони пещерата тънеше в непрогледен мрак, ала без нито за миг да помисли за собствената си безопасност, Уолфгар безстрашно се запрепъва към входа.

Дризт пълзешком обикаляше пещерата, използвайки топлината на огъня като ориентир. При всяка крачка замахваше с ятагана си, но ударите му срещаха единствено въздуха и дърветата, които образуваха стените на помещението.

Изведнъж мракът се вдигна и го завари беззащитен, опрял гръб в стената, вляво от входа на пещерата. Навсякъде около него образът на Агата му се хилеше зловещо, докато устните й беззвучно мълвяха думите на ново заклинание. Дризт се огледа наоколо, мъчейки се да открие път за бягство, ала внезапно разбра, че призракът изобщо не гледа към него.

В другата част на помещението, в нещо, което трябва да беше истинско огледало, той съзря друг образ — на Уолфгар, който тъкмо влизаше в пещерата, напълно беззащитен докато пропълзяваше през тесния вход.

Дризт разбра, че няма и миг за губене. Беше започнал да прозира подредбата на измамния лабиринт и можеше да се досети за посоката, в която трябваше да се намира истинският дух. Той приклекна на едно коляно, гребна шепа мръсотия от пода и я хвърли около себе си, описвайки широка дъга.

Всички образи реагираха еднакво, така че Дризт не можа да разбере кой от тях бе неговият враг. Ала истинската Агата, която и да бе тя, плюеше пръст — Дризт бе успял да прекъсне заклинанието й.

Уолфгар се изправи на крака и незабавно стовари Щитозъб върху стената вдясно от вратата, после смени посоката на удара и запрати могъщия чук право срещу образа, който се намираше в отсрещния край на помещението, точно над огъня. Щитозъб отново връхлетя върху стената, пробивайки в нея огромна дупка.

Камата на Дризт полетя към още един от лъжливите образи и срещна само въздух. Внезапно елфът улови издайническо проблясване откъм онази част на пещерата, където бе видял образа на Уолфгар. В мига, в който магическият чук се завърна в ръката на варварина, Дризт се втурна към него.

— Води ме! — изкрещя той, надявайки се, че Уолфгар ще го чуе.

Варваринът го разбра.

— Темпос! — изрева той, за да предупреди приятеля си, че се кани да нанесе нов удар, и хвърли Щитозъб.

Дризт се наведе, магическият чук изсвистя над гърба му и с гръмовен трясък се заби в едно от огледалата. Половината от образите в пещерата изчезнаха и Агата нададе яростен крясък. Без да се бави и миг, Дризт скочи през счупеното огледало и се приземи в натрошените стъкла.

Право в съкровищницата на Агата.

Призракът нададе страховит писък и убийственият звук повали Дризт и Уолфгар на земята. Само че този път двамата приятели бяха подготвени и успяха да отблъснат пагубното му въздействие много по-лесно. Дризт допълзя до съкровището на призрака и започна да събира злато и скъпоценни камъни в една кесия, докато Уолфгар, обзет от дива ярост, вилнееше из пещерата. Скоро земята около стените бе осеяна с парчета дърво, а огромните рамене на младежа се покриха с грозни драскотини, от които течаха струйки алена кръв. Ала обхванат от свиреп гняв, той не усещаше никаква болка.

Дризт почти беше напълнил торбата си и тъкмо се канеше да се махне оттам, когато погледът му бе привлечен от някакъв странен предмет — предмет, който почти се радваше, че не бе успял да открие досега и който една част от него тайно се надяваше никога да не намери. Така му се искаше тази вещ да съществува само в преданията! Ала сега тя бе пред него — съвсем обикновена маска с безлични черти и само с едно просто въженце, което да я държи на лицето на онзи, който я сложи. Но Дризт знаеше, че колкото и обикновена да изглеждаше, това бе същата вещ, за която му бе говорил Малкор. Сега вече и да искаше, не можеше да се откаже от нея. Риджис имаше нужда от него, а за да му се притече на помощ навреме, Дризт имаше нужда от маската. Неволна въздишка се откъсна от устните на елфа, когато ръката му докосна магическия предмет и усети силата, заключена в него. Без да се колебае повече, той мушна маската в торбата си.

Само че Агата нямаше намерение да се раздели със съкровищата си толкова лесно — призракът, който се изправи срещу Дризт, когато той прескочи счупеното огледало бе съвсем истински, а не плод на магическа илюзия. Сиянието заблестя страховито, докато Дризт отбиваше ударите на обезумялата от гняв Агата.

Уолфгар се досети, че приятелят му се нуждае от него и успя да прогони свирепата ярост, която го заслепяваше и му пречеше да намери най-добрия начин да се спасят от опасността, в която се намираха. Той вдигна Щитозъб за нов удар и внимателно огледа стаята. Само че още не бе успял да прозре лабиринта от измамни образи, с който Агата защитаваше леговището си, и объркването от дузината елфи, които го заобикаляха и страхът да не нарани Дризт, възпряха ръката му.

Дризт танцуваше с невероятна лекота около освирепялото банши и полека-лека го изтласкваше към съкровищницата. На няколко пъти можеше да я прониже смъртоносно, ала не го направи — беше дал дума на селяните от Зайчев дол.

Най-после успя да заеме удобно положение. Сиянието подскочи напред и Агата — плюейки и проклинайки яростно — отстъпи назад, спъна се в поставката на счупеното огледало и падна в мрака отвъд него. Дризт се втурна към вратата.

Уолфгар видя как тъмнината поглъща Агата и останалите образи и по звука на яростното й ръмжене най-сетне успя да разгадае тайната на бърлогата й. Щитозъб се издигна над главата му, готов да нанесе смъртоносен удар.

— Да се махаме! — изкрещя Дризт, докато минаваше покрай него и го плесна с тъпата страна на ятагана си, за да му напомни за тяхната задача и за обещанието, което бяха дали.

Уолфгар се обърна към него, но пъргавият елф вече беше изчезнал в черната нощ. В следващия миг Агата отново беше на крака, стиснала юмруци и оголила зъби в яростна гримаса.

— Извинявай, че нахълтахме така — учтиво рече Уолфгар и се поклони ниско… достатъчно ниско, за да се промуши през вратата и да последва приятеля си навън, в закрилата на нощта.

С всички сили, които му бяха останали, младежът се затича към синкавия отблясък на Сиянието.

В този миг писъкът на Агата се разнесе за трети път и смъртоносната вълна се втурна след двамата приятели. Дризт вече бе успял да излезе извън обсега й, ала отровата застигна Уолфгар. Самодоволната му усмивка се стопи и той залитна напред.

Дризт се обърна, за да го хване, ала, напълно заслепен от отровата на писъка, младежът го събори на земята и се запрепъва напред.

Право към дънера на едно дърво.

Преди Дризт да успее да се изправи и да му се притече на помощ, Уолфгар вече беше на крака и тичаше надолу по пътеката, прекалено уплашен и засрамен, дори за да простене.

Зад тях Агата зави безпомощно.

* * *

Когато първият писък на Агата, понесен от нощния вятър, достигна до Зайчев дол, селяните разбраха, че Дризт и Уолфгар са намерили бърлогата й. Цялото селце, дори децата, бяха наизлезли пред къщите си и слушаха внимателно как още два писъка прорязват нощния въздух. А сега, за тяхна огромна почуда, откъм гората се разнесе протяжният, скръбен вой на призрака.

— Дотук беше с чужденците! — засмя се някой.

— Не — рече старицата, доловила едва забележимата промяна в гласа на Агата. — Стене, защото е загубила. Двамата са я победили! Надвили са я и са избягали!

Селяните замълчаха и се заслушаха в риданието на Агата. Скоро разбраха, че старицата е права и се спогледаха, без да могат да повярват на ушите си.

— Как рекоха, че се казват? — попита някой.

— Уолфгар — отвърна друг. — И Дризт До’Урден. Чувал съм за тях и преди.