Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (19)

Епилог

Скрит в сянката на една врата, Ентрери видя Пук паша да се изкачва по стълбата, която водеше към изхода. Не беше изминал и час, откак си би възвърнал рубинения медальон, а ето че вече се бе захванал за работа. Трябваше да му се признае, помисли си Ентрери, че знае кога да действа.

Убиецът изчака, докато Пук излезе от къщата и предпазливо се прокрадна до последния етаж. Стражите пред вратата дори не се опитаха да го спрат, макар че Ентрери не помнеше да ги е виждал, когато живееше тук преди три години. Пук благоразумно трябва да бе предупредил всички какво място заема Ентрери в гилдията, осигурявайки му по този начин онези привилегии, на които убиецът се радваше преди да замине.

Пук паша знаеше кога да действа.

Ентрери застана пред вратата на старата си стая, където сега живееше Ла Вал, и тихо почука.

— Влез, влез — поздрави го магьосникът, без ни най-малко да се изненада от посещението му.

— Хубаво е отново да съм си у дома — каза Ентрери.

— И ние се радваме, че отново си между нас — искрено отвърна Ла Вал. — Нищо не е същото, откакто замина, а през последните месеци нещата като че ли се влошиха още повече.

Ентрери веднага разбра за какво говори магьосникът.

— Раситър? — попита той, макар да знаеше отговора.

Върху лицето на Ла Вал се изписа отвращение и той едва успя да овладее тръпката, която премина по тялото му.

— Пази си гърба, когато видиш този плъх да се навърта наоколо. Ала сега, когато ти се върна, Раситър най-сетне ще разбере къде му е мястото.

— Навярно — отвърна Ентрери. — Ала Пук като че ли не бе особено доволен да ме види отново.

— Нали го познаваш — засмя се Ла Вал. — Винаги мисли като глава на гилдията. Срещата му с теб целеше да ти напомни кой заповядва тук. Ала тази неприятна случка вече е минало.

Погледът на Ентрери говореше, че той не мисли така.

— Пук бързо ще забрави — увери го Ла Вал.

— Онези, които ме преследваха, не бива да бъдат забравяни толкова лесно — рече Ентрери.

— Пук се обърна за помощ към Пиночет. Той никога не се е провалял.

— Но и никога не се е изправял срещу подобни врагове — отвърна Ентрери и погледна към масичката, в чийто център стоеше кристалното кълбо на магьосника. — Трябва да се уверим.

Ла Вал се замисли за миг, после кимна в знак на съгласие — и без това имаше намерение да надзърне в кълбото.

— Гледай в кълбото. Ще видя дали ще успея да призова образа на Пиночет.

В продължение на няколко секунди кристалната топка остана напълно тъмна, после сърцевината й се изпълни с дим. Ла Вал не бе имал много вземане-даване с Пиночет, ала все пак знаеше достатъчно за него, за да успее да извърши не особено сложната магия. Няколко мига по-късно в сърцевината на кълбото се появи образът на закотвен кораб. Само че това не бе пиратски, а търговски съд, не пропусна да забележи Ентрери. Нещо не беше наред.

Скоро образът отстъпи място на нова картина и подозренията на Ентрери се потвърдиха — в трюма на търговския кораб, подпрял лакти на коленете си и стиснал глава с ръце, седеше Пиночет, прикован за стената.

Напълно слисан, Ла Вал погледна към убиеца, ала той бе прекалено погълнат от образа в кристалното кълбо, за да му обясни каквото и да било. По устните на палача играеше една от редките му усмивки.

Ла Вал изрече някакво заклинание и тихо повика:

— Пиночет!

Пиратът вдигна глава и се огледа около себе си.

— Къде се намираш? — попита Ла Вал.

— Оберон? Ти ли си, магьоснико? — прошепна Пиночет.

— Не, аз съм Ла Вал, магьосникът на Пук в Калимпорт. Къде се намираш?

— В Мемнон — отвърна пиратът. — Можеш ли да ме измъкнеш?

— Какво е станало с елфа и варварина? — Ентрери говореше на Ла Вал, ала въпросът не убягна от острия слух на пирата.

— Почти ги бях заловил! — изсъска той. — Бях им устроил капан в един провлак без път за бягство. Ала точно в този миг от небето се спусна огнена колесница, управлявана от някакво джудже, а с него имаше и едно момиче, чиито стрели нито веднъж не пропуснаха целта си.

Пиночет замълча за миг, борейки се с отвращението, което споменът за тази битка предизвикваше у него.

— Какво стана после? — продължи да го разпитва Ла Вал, слисан от неочаквания развой на събитията.

— Единият от корабите ми побягна, другият — моят! — потъна, а третият падна в плен — изстена Пиночет.

После отново отпусна глава върху ръцете си и повтори:

— Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

Ла Вал хвърли безпомощен поглед на Ентрери, който се бе надвесил над кристалното кълбо с целия си ръст и поглъщаше всяка дума на пленения пират.

— Къде са те сега? — изръмжа убиецът, усещайки как започва да губи търпение.

— Тръгнаха си — отвърна Пиночет. — Отидоха в Мемнон заедно с момичето и джуджето.

— Кога?

— Преди три дни.

Ентрери кимна към магьосника в знак, че е чул достатъчно.

— Ще кажа на Пук паша незабавно да се свърже с Мемнон — увери Ла Вал пирата. — Ще бъдеш освободен.

Пиночет отчаяно се облегна назад. Разбира се, че щяха да го освободят, това вече бе уредено. Беше се надявал, че Ла Вал ще успее да го измъкне от трюма на „Морски дух“ още сега, за да избегне обещанията за мир, които щеше да е принуден да даде на Дюдермонт, когато капитанът го освободеше.

— Три дни — повтори Ла Вал, когато и последната светлина в сърцевината на кълбото угасна. — Сигурно вече са изминали половината път от Мемнон до тук.

Тази мисъл като че ли развесели Ентрери.

— Пук паша не бива да научава за това — внезапно рече той.

Ла Вал се облегна в стола си.

— Но аз трябва да му кажа.

— Не! — отсече палачът. — Това няма нищо общо с него.

— Гилдията може да е в опасност — опита се да се възпротиви магьосникът.

— Нима мислиш, че не съм в състояние сам да се справя с това? — попита убиецът с нисък, суров глас.

Ла Вал усети как безжалостните сиви очи се впиват в него, сякаш внезапно се бе превърнал в обикновена пречка по пътя на убиеца… пречка, която трябваше да бъде преодоляна.

Внезапно погледът на палача омекна и той се засмя.

— Нали знаеш колко много Пук паша обича големите котки? — попита той и посегна към кесийката, която висеше на кръста му. — Дай му това и му кажи, че ти си го направил.

И той хвърли някакъв малък черен предмет към Ла Вал. Магьосникът го улови и очите му се разшириха от изненада.

Гуенивар.

* * *

В далечната Звездна равнина голямата котка се размърда неспокойно, когато пръстите на магьосника докоснаха статуетката. Нима господарят й най-сетне бе решил отново да я повика при себе си?

Миг по-късно тънката нишка между двете равини се прекъсна и пантерата отново сложи глава върху лапите си.

Толкова време бе минало…

* * *

— Тя съдържа живо същество! — ахна магьосникът, усещайки силата, стаена в ониксовата статуетка.

— Могъщо същество — увери го Ентрери. — Когато се научиш да го контролираш, ще откриеш нов съюзник за гилдията.

— Как мога да ти се отпла… — започна Ла Вал, но млъкна внезапно — Ентрери вече му бе казал какво иска в замяна на пантерата. — Защо да тревожим Пук с подробности, които не го засягат?

И като се засмя, магьосникът метна парче плат върху кристалното кълбо.

Ентрери го потупа по рамото и се отправи към вратата. Дори трите години, които бе прекарал далеч от Калимпорт, не бяха успели да попречат на разбирателството, което цареше между двамата мъже.

Ала сега, когато знаеше, че Дризт и приятелите му идват насам, Ентрери имаше по-спешна работа. Трябваше да отиде в Деветте килии и да навести Риджис.

Имаше нужда от още един подарък за елфа.