Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (21)

16
Най-гнусното място

Ентрери се прокрадваше из сенките на калимпортските коптори по-тихо, отколкото совата прелита над потъналата в мрак гора. Това бе неговият дом, мястото, което познаваше по-добре от всяко друго на света. Всички обитатели на улицата щяха да запомнят деня, когато Артемис Ентрери отново се появи сред тях… или зад тях.

Убиецът не можа да прикрие тънката усмивка, която плъзна по устните му при звука на приглушения шепот, който се разнасяше навсякъде, откъдето минеше — по-опитните разбойници обясняваха на новаците, че кралят най-сетне се е завърнал. Ентрери никога не позволяваше митичната слава, с която бе обявено името му (независимо че бе напълно заслужена), да притъпи постоянната бдителност, благодарение на която бе оцелял през всичките тези години. На улицата всеки, който бе известен със силата и властта си, неминуемо се превръщаше в мишена за по-амбициозни разбойници, мечтаещи да се издигнат в йерархията.

Точно заради това, първата задача на Ентрери, като се оставят настрана задълженията му към Пук, бе да възстанови мрежата от шпиони и помощници, която вече толкова време му помагаше да се задържи на върха. Дори бе намислил важна задача за един от тях (Ентрери нито за миг не забравяше, че всеки изминал ден доближава Дризт и останалите до Калимпорт), знаеше и към кого точно да се обърне.

— Чух, че си се завърнал — обади се една дребна фигурка, на вид като човешко момче, когато Ентрери влезе, привел глава, за да не се удари в ниския свод на вратата. — Всъщност надали има някой, който да не е разбрал.

В отговор Ентрери кимна — прекрасно знаеше, че това не бе ласкателство, а самата истина.

— Какво се промени, докато ме нямаше, приятелю полуръст?

— И малко, и много — отвърна Дондон и отиде до масичката, поставена в най-тъмния ъгъл на жилището му — малка, странична стаичка с изглед към улицата, разположена в една евтина странноприемница, известна под името „Спящата змия“. — На улицата правилата на играта си остават същите, менят се само играчите.

Дондон вдигна очи от незапалената лампа, която стоеше на масичката, и улови погледа на Ентрери — искаше да бъде напълно сигурен, че убиецът правилно разбира думите му.

— В крайна сметка — продължи той след малко — Артемис Ентрери го нямаше. Мястото на върха остана свободно.

Ентрери кимна в знак на съгласие и от устните на полуръста се откъсна въздишка на облекчение.

— Пук все още контролира пристанището и търговците — каза палачът. — Ами улиците?

— И те са във властта на Пук — отвърна Дондон. — Поне на теория. Той ти намери заместник. Всъщност, цяла орда.

Дондон замълча за миг. Трябваше много да внимава, да претегля всяка дума, преди да я изрече на глас.

— Може би е по-точно да се каже — продължи той след малко, — че Пук не контролира улиците, а се е погрижил те да бъдат контролирани.

Ентрери нямаше нужда да пита, за да разбере накъде бие полуръстът.

— Раситър! — мрачно процеди той.

— Доста може да се каже за него и приятелчетата му — изсмя се Дондон и отново се захвана да пали лампата.

— Пук трябва само да поотпусне юздите на плъхочовеците, за да накара уличните разбойници да не се бъркат в работите на гилдията — заключи Ентрери.

— Раситър и хората му нямат милост към никого.

— Значи и за тях няма да има милост.

Ледените нотки в гласа на Ентрери накараха Дондон отново да вдигне очи от лампата и той най-сетне почувства, че пред него наистина стои старият Артемис Ентрери — човекът, когото познаваше, боецът, който бе изградил своя империя на сенките, търпеливо привличайки съюзниците си един по един. Полуръстът усети как по гърба му полазват тръпки и той неловко пристъпи от крак на крак.

Ентрери видя смущението му и побърза да смени темата:

— Стига сме говорили за това — рече той. — Недей да се безпокоиш повече за плъхочовеците, полуръсте, защото имам работа за теб.

Дондон най-сетне успя да запали фитила на лампата, после си придърпа стол до масата и седна, изгарящ от нетърпение да помогне на стария си господар.

Говориха повече от час. Мракът отвън се сгъсти и скоро единственото, което се виждаше в стаята, бе мъждукащото пламъче на лампата върху масата. Най-сетне Ентрери се изправи и като даде последни наставления на полуръста, скочи от прозореца и с лекота се приземи на улицата. Не мислеше, че Раситър е толкова глупав, та да нанесе удар, преди да е научил повече за противника си и да разбере срещу какъв враг му предстои да се изправи.

Макар че, като се замислеше по-добре, Раситър надали беше кой знае колко умен.

А може би самият Ентрери все още не разбираше с кого си има работа, нито пък знаеше докъде се бе разпростряла мрежата на Раситър и гнусните му събратя през трите години, докато го нямаше. Не бяха изминали и пет минути, откакто той си тръгна, когато вратата отново се отвори.

За да пропусне вътре Раситър.

— Какво искаше? — започна направо той и се разположи удобно в един стол край масичката.

Дондон неспокойно отстъпи назад — в преддверието, което водеше до стаята му, стояха още двама от приятелчетата на плъхочовека. Въпреки че го познаваше вече повече от година, полуръстът все още се чувстваше неловко в присъствието му.

— Попитах те нещо — повтори Раситър, а в гласа му зазвучаха железни нотки. — Какво искаше?

Последното, което Дондон желаеше, бе да се замеси във войната между плъхочовеците и палача, ала сега нямаше друг избор, освен да отговори на въпроса на Раситър, макар да знаеше, че ако Ентрери някога научи за това, с него ще е свършено.

Само че, ако се опиташе да скрие каквото и давило от Раситър, краят му бе също толкова сигурен… само дето смъртта му щеше да бъде бавна и много по-мъчителна.

Полуръстът въздъхна примирено и разказа на Раситър всичко, което бе станало между него и Ентрери.

Изненадващо, плъхочовекът не поиска от него да се откаже от плана на палача. Не, Раситър бе намислил нещо много по-добро. Щеше да остави Дондон да направи онова, което му бе наредил Ентрери, ала вместо убиеца, от успешното изпълнение на този план щеше да спечели някой друг — самият той. Плъхочовекът замислено потърка гладко обръснатото си лице, предвкусвайки сладостта от лесната победа, а неравните му, жълти зъби проблеснаха на светлината на лампата.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита той полуръста — сега, когато бе уредил проблема с Ентрери, можеше да помисли и за по-приятни неща. — Пълната луна ще грее ярко тази нощ.

И като потупа по детски гладката буза на полуръста, добави:

— А козината ще бъде гъста…

Дондон се дръпна назад.

— Не, не и тази нощ — отвърна той рязко.

Раситър наклони глава на една страна и любопитно се вгледа в него. Винаги му се бе струвало, че полуръстът не е особено доволен от новото си положение, ала днес неприязненото му отношение бе повече от очевидно. Възможно ли бе то да има нещо общо със завръщането на стария му господар.

— Измамиш ли го, си мъртъв — продължи Дондон, без да обръща внимание на пронизващия поглед на плъхочовека. — Артемис Ентрери не е човек, с когото можеш да си играеш… не и ако ти е мил животът. Той знае всичко. Ако тази нощ в глутницата има плъх с ръст на дете, животът ми няма да струва и пукната пара, а плановете ти ще се провалят.

Мъчейки се да потисне отвращението, което изпитваше към човека-плъх, полуръстът се приближи на няколко милиметра от него и мрачно повтори:

— И пукната пара!

Раситър се изправи на крака толкова рязко, че столът му полетя към другия край на стаята. Беше изминал един-единствен ден от завръщането на Артемис Ентрери, а вече бе чул за него повече, отколкото можеше да понесе. Накъдето и да се обърнеше, чуваше името на убиеца, произнесено от треперещи устни.

Нима не знаят, за кой ли път си помисли той, докато яростно кръстосваше стаята. Нима не са разбрали, че онзи, от когото трябва да се боят, е Раситър!

В този миг усети познатия сърбеж в брадичката си, а по тялото му пропълзя онова изтръпване, което предхождаше промяната. Дондон отстъпи назад и отвърна поглед — дори и след цяла година, все още не можеше да свикне с тази гледка.

Раситър запрати ботушите си далеч от себе си и разхлаби дрехите си, разкривайки острата козина, която бързо покриваше тялото му. Облегна се на стената, разтърсван от жестоки конвулсии. Кожата му започна да се подува и да смъди, най-вече около лицето, носът му се издължи. Успя да потисне вика си, макар болката, която го връхлетя (може би за хиляден път), и сега бе толкова свирепа, както и по време на първото му преобразяване.

В следващия миг всичко свърши и Раситър застана пред Дондон — на два крака като човек, ала с мустаци, гъста козина, и дълга розова опашка, като гризач.

— Идваш ли с мен? — попита той, но полуръстът побърза да откаже, опитвайки се да скрие отвращението си.

За пореден път Дондон се зачуди как изобщо бе позволил на Раситър да го ухапе и да го въвлече в мишия кошмар. „Ще те направи по-силен!“, така му бе обещал Раситър тогава и дребният полуръст се бе съгласил.

Сила, ала на каква цена! Да изглеждаш и да вониш като плъх? Не, това не бе благословия, а неизлечима болест, зло, от което нямаше спасение.

Раситър, досетил се за какво мисли полуръстът, изкриви мишето си лице в заплашителна гримаса, изсъска заканително и се насочи към вратата.

Миг преди да излезе от стаята, той се обърна към полуръста:

— И да не си посмял да се намесиш! — предупреди го той. — Направи онова, което ти е наредено и се махай!

— В това изобщо не се съмнявай — прошепна Дондон, когато вратата хлопна зад гърба на плъхочовека.

* * *

За мнозина калимпортци атмосферата на южния град го отличаваше от всяко друго място в Царствата и носеше със себе си усещането за дом, ала у пътешествениците от Севера тя предизвика единствено отвращение и погнуса. Вярно, че бяха изтощени от Калимската пустиня и петдневното изнурително пътуване, ала когато най-сетне видяха Калимпорт да се издига пред тях, и на четиримата им се прииска да се върнат обратно сред горещите пясъци.

Пред себе си сякаш виждаха много по-мащабно копие на окаяния Мемнон, в което разликата между нечувано богатство и ужасяваща нищета бе толкова драстична, че четиримата приятели едва успяха да потиснат отвращението си. Великолепни палати, същински паметници на излишеството и разкоша, изпъстряха целия град и загатваха за несметни богатства. Наравно с тях обаче, южният град бе осеян със стотици порутени бараки и изпокъсани шатри, които изглеждаха така, сякаш щяха да рухнат при най-слабия повей на вятъра, но бяха единственият покрив, който окаяните им обитатели някога щяха да имат над главата си. Колко ли души населяваха южното пристанище, запитаха се четиримата приятели. Със сигурност повече от жителите на Мемнон и Града на бездънните води, взети заедно, макар да бе очевидно, че надали някой някога си бе правил труда да ги преброи.

Сали Далиб слезе от камилата си и като даде знак на останалите да сторят същото, се спусна по склона на последния хълм и влезе в неукрепения с крепостни стени град. Отблизо Калимпорт се стори на четиримата приятели още по-отблъскващ, отколкото им се бе видял от върха на хълма. Голи деца с издути от глад и болести кореми, едва успяваха да отскочат настрани, само миг преди по улицата да профучи някоя позлатена, теглена от роби колесница, каквито можеха да се видят из целия град. Още по-ужасяваща гледка представляваха канавките на бедняшките улички. В тези открити клоаки гниеха телата на всички онези нещастници, които, изтощени от мизерията и ширещите се болести, бяха рухнали мъртви, покосени от смъртта, която тук често пъти бе не зло, а избавление.

— Къркорещият корем май никога не е споменавал за това, когат’ говореше за стария си дом — измърмори Бруенор и нахлупи качулката си още по-ниско, в опит да се предпази поне малко от непоносимата смрад, която тегнеше във въздуха. — Хич не мога да разбера какво толкова му липсваше от туй отвратително място!

— Най-велик град във всички Царства, това Калимпорт! — възкликна Сали Далиб и възторжено размаха ръце, за да подсили възхвалата си.

Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри го погледнаха изумено. Тълпи умиращи от глад просяци съвсем не беше тяхната представа за величие. Дризт дори не чу думите на търговеца, потънал в мисли за един друг град, сравнението с който се налагаше от само себе си — Мензоберанзан, подземния град на Мрачните елфи. Вярно, че приликите между двата града бяха значителни; и тук, както и в черното царство на Мрачните елфи, смъртта бе нещо обичайно, ала Калимпорт като че ли всяваше повече отвращение и ужас дори и от Мензоберанзан. Даже и най-слабият Елф на мрака бе в състояние да се защити благодарение на подкрепата на своя род или с помощта на вродените си магически умения. Ала калимпортските бедняци — и най-вече децата им — бяха напълно безпомощни и обречени.

В Мензоберанзан дори онези, които се намираха на най-ниското стъпало на обществената стълбица, можеха да си пробият път нагоре. За по-голямата част от калимпортските бедняци обаче бягството бе невъзможно, те бяха обречени на нищета и страдание, на всекидневна борба за оцеляване, която можеше да свърши само по един-единствен начин — като още един труп върху купчината оглозгани от лешоядите кокали, които се издигаха в канавката.

— Заведи ни до къщата, където се помещава гилдията на Пук паша и си свободен — рече Дризт на търговеца — колкото по-скоро свършеха онова, за което бяха дошли, толкова по-бързо щяха да се махнат от това отвратително място.

Сали Далиб пребледня като платно.

— П-п-пуп паша? — заекна той. — Това кой?

— Ха! — изсумтя Бруенор и направи няколко крачки към търговеца. — Много добре знае за кого говорим!

— Прав си — съгласи се Кати-Бри. — Познава го и се бои от него.

— Сали Далиб не… — започна търговецът, ала преди да успее да довърши, Сиянието изскочи от ножницата си и хладният му допир го накара да замълчи.

Дризт повдигна маската съвсем леко, но напълно достатъчно, за да припомни на Сали Далиб за расата, която магическият предмет скриваше. И този път, както преди, суровото изражение на елфа смрази дори неговите приятели.

— Мисля си за своя другар — бавно рече той, отправил поглед към града, — може би изтезаван до смърт, докато ние тук се бавим…

Внезапно гласът му стана рязък и той впи лавандуловите си очи в лицето на треперещия търговец.

— Докато ти се бавиш! Ще ни заведеш при Пук паша и после си свободен — повтори той, този път по-настоятелно.

— Пук? О, Пук! — засия търговецът. — Сали Далиб знае кой Пук, да, да. Всеки знае Пук. Да, да! Сали Далиб покаже път, после си тръгва.

Дризт отново намести магическата маска, ала суровото изражение не напусна лицето му.

— Ако ти или малкият ти спътник се опитате да избягате — каза той толкова безстрастно, че търговецът и дребният гоблин не се усъмниха в думите му нито за миг, — ще ви намеря, където и да сте се скрили, и ще ви убия.

Приятелите на Дризт се спогледаха объркано и дори леко притеснено, и свиха рамене. Сигурни бяха, че познават и най-съкровеното кътче от душата на елфа, ала тонът му бе толкова суров, че дори те се зачудиха дали думите му наистина бяха само празна заплаха.

* * *

Отне им повече от час, докато успеят да си пробият път през тълпите на града и подобните на лабиринт улички. Четиримата приятели, чието единствено желание в момента бе да се махнат, колкото се може по-скоро от улиците и зловонните им изпарения, почти бяха достигнали предела на търпението си, когато Сали Далиб най-сетне сви зад един ъгъл и излезе на Улицата на разбойниците. В единия й край се издигаше невзрачна дървена постройка — къщата, където се помещаваше гилдията на Пук паша.

— Там Пук — рече търговецът и посочи постройката. — Сега Сали Далиб вземе свои камили и тръгне си, обратно в Мемнон.

Само че четиримата приятели нямаха намерение да оставят лукавия търговец да си тръгне току-така.

— На мен пък ми се чини, че Сали Далиб ще иде право при Пук, да види дали не може да му продаде малко информация за четирима странници от Север — изръмжа Бруенор.

— Е, и за това си има решение — рече Кати-Бри и смигна на Дризт, после бръкна в кесийката на кръста си и се приближи до заинтригувания и уплашен Сали Далиб.

Върху лицето й се изписа сурово изражение, а в очите й лумна толкова заплашителен пламък, че търговецът рязко се дръпна назад, колкото се може по-надалеч от протегнатата й ръка.

— Стой на едно място! — сопна се тя и мемнонецът нямаше друг избор, освен да изпълни заповедта й.

Стиснала в шепа някакъв белезникав, подобен на брашно прашец, Кати-Бри напевно зареди думи, които не означаваха нищо, ала звучаха досущ като древно заклинание. Когато свърши, тя докосна челото на търговеца с ръката, в която държеше прашеца, и изрисува там очертанията на закривен ятаган. Сали Далиб се опита да каже нещо, ала целият бе скован от смразяващ ужас и не успя да накара езика си да го слуша.

— А сега — дребният — спокойно рече Кати-Бри и се обърна към помощника на търговеца.

Малкият гоблин изпищя и се опита да побегне, ала Уолфгар го улови с една ръка, стисна го достатъчно здраво, за да не мърда, и го задържа пред Кати-Бри.

Момичето повтори цялата церемония, после се обърна към Дризт:

— Отсега нататък двамата са свързани с твоята душа. Усещаш ли ги?

Навлизайки бързо в ролята, която Кати-Бри му бе отредила, елфът кимна мрачно и бавно извади двата си ятагана.

Сали Далиб пребледня като мъртвец и замалко не се свлече на земята от ужас, ала Бруенор, който се бе приближил, за да види по-добре хитринката на доведената си дъщеря, му помогна да се задържи на крака.

— Нека си вървят — рече момичето на Уолфгар и джуджето. — Моето заклинание вече е изречено.

После рязко се обърна към търговеца и помощника му и заплашително прошепна:

— Сега елфът непрекъснато ще усеща присъствието ви. Ще знае кога сте наблизо и кога се намирате далеч от него. Ако останете в града, ако дори само си помислите да отидете при Пук, елфът ще разбере и ще ви открие, където и да сте.

За миг Кати-Бри замълча — искаше да е сигурна, че двамата прекрасно разбират ужасните последици, които всяка тяхна необмислена постъпка можеше да има.

— А когато ви намери — довърши тя с все същия ледено безстрастен тон, — смъртта ви ще бъде бавна и мъчителна.

— Взимайте си гърбатите коне и изчезвайте от тука! — изръмжа Бруенор. — И ако някога отново видя гнусните ви мутри, елфът ще трябва да си чака реда, за да се разправи с вас!

Още преди джуджето да успее да довърши, Сали Далиб и малкият гоблин подкараха камилите и с цялата бързина, на която бяха способни, се отправиха на север, колкото се може по-надалеч от Улицата на разбойниците.

— Тез’ двамата май няма да спрат, докат’ отново не почувстват горещия пясък под нозете си! — изсмя се Бруенор, когато Сали Далиб и гоблинът се скриха от погледите им. — Хитър номер, момиче.

Недалеч от мястото, където се бяха спрели, имаше странноприемница, наречена „Плюещата камила“. Дризт я показа на приятелите си и рече:

— Запазете стаи там. Аз ще тръгна след тях, за да се уверя, че наистина имат намерение да напуснат града.

— Само си губиш времето — провикна се Бруенор след него. — Момичето така ги уплаши, че сега бягат, колкото им държат краката… или поне копитата на онез’ гърбати животни!

Ала Дризт вече бе потънал в лабиринта от улички.

Уолфгар, който никога досега не бе виждал Кати-Бри в такава светлина, все още я измерваше с подозрителен поглед, което не убягна на Бруенор.

— Трябва да внимаваш, момче — подразни го джуджето. — Гадна жилчица се крие у туй момиче, та гледай да не я предизвикваш!

Подхващайки шегата на Бруенор, Кати-Бри присви очи и измери грамадния варварин с толкова заплашителен поглед, че той неволно отстъпи назад.

— Магия против измяна — отчетливо изрече момичето. — Така веднага ще разбера, ако се загледаш след някоя жена!

После, все още без да го изпуска от очи, тя се обърна и направи няколко крачки към странноприемницата, която Дризт им беше показал.

Докато тръгваше след Кати-Бри, Бруенор се протегна и потупа исполина по рамото:

— Прекрасно момиче — каза той. — Само гледай да не я ядосваш!

Уолфгар тръсна глава, напомняйки си, че „магията“ на Кати-Бри не бе нищо друго, освен номер за сплашване на търговеца.

Ала не можеше толкова лесно да забрави заплашителния блясък в очите на Кати-Бри и продължи да мисли за нея, докато вървяха надолу по Улицата на разбойниците. По тялото му плъзна тръпка — едновременно неспокойна и приятна.

* * *

Слънцето вече клонеше към заник, когато Дризт най-сетне се върна на Улицата на разбойниците. Беше проследил Сали Далиб и помощника му далеч във вътрешността на Калимската пустиня, макар че трескавата бързина, с която се отдалечаваше търговецът, ясно показваше, че изобщо няма намерение да се връща в Калимпорт. Ала Дризт не искаше да рискува — от Риджис ги делеше съвсем малко. Съвсем малко ги делеше и от Артемис Ентрери.

Предрешен като Светъл елф (с каква лекота надяваше вече магическата маска!) Дризт влезе в „Плюещата камила“ и отиде да говори с ханджията, невероятно мършав човек, който никога не се обръщаше с гръб към онзи, с когото говореше, от страх някой да не му забие нож, и чийто поглед непрекъснато се стрелкаше неспокойно във всички посоки.

— Трима приятели — рязко рече Дризт. — Джудже, млада жена и русокос исполин.

— Горе са, вляво от стълбите — отвърна ханджията и протегна костеливата си ръка. — Две златни монети, ако имаш намерение да прекараш нощта тук.

— Джуджето вече ти плати — хладно каза Дризт и се накани да се качи по стълбите.

— Само за себе си, за момичето и за големия — ханджията нямаше намерение да се откаже толкова лесно и сграбчи рамото на Дризт.

Леденият блясък в лавандуловите очи го накара да замръзне на мястото си.

— Т-т-така беше — уплашено заекна той. — Сега си спомних. Наистина ми плати.

Без да каже нищо повече, Дризт се заизкачва по стълбите.

Лесно откри двете срещуположни стаи в далечния край на коридора. Канеше се да отиде в стаята, която щеше да дели с Бруенор и Уолфгар, и да си почине за час-два, преди да се е спуснала нощта — времето, когато бе най-вероятно да открие Ентрери из улиците на града. Вместо това обаче, завари Кати-Бри да го чака на прага на своята стая. Тя му даде знак да я последва и затвори вратата след него.

В средата на стаята бяха поставени два стола и Дризт приседна на крайчеца на единия от тях, потропвайки неспокойно с крак.

— Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще излезеш от кожата си — рече Кати-Бри.

Елфът вдигна очи, но момичето отмина хладния му поглед със смях:

— Е, какво, ще ме удариш ли?

Това като че ли помогна на Дризт да дойде на себе си и той се отпусна в стола поуспокоен.

— И мисля, че е крайно време да свалиш тази глупава маска! — скара му се Кати-Бри.

Дризт вдигна ръка към лицето си, но спря разколебан.

— Махни я! — повтори момичето и Дризт автоматично я послуша.

— Дори и маската не можа да скрие суровия пламък, който гореше в погледа ти, преди да тръгнеш след търговеца — добави Кати-Бри след малко, а гласът й забележимо омекна.

— Исках да съм напълно сигурен — хладно отвърна Дризт. — Нямам никакво доверие на Сали Далиб.

— Нито пък аз — съгласи се Кати-Бри. — Ала него вече го няма, а суровият пламък все така гори в очите ти.

— Ти беше онази, която го „омагьоса“ — възнегодува Дризт, но в гласа му прозвучаха отбранителни нотки. — Тогава суровата беше Кати-Бри, а не аз.

Момичето сви рамене.

— Просто маска, която захвърлих веднага щом търговецът си тръгна и тя вече не ми трябваше. Ала ти — при тези думи Кати-Бри се приведе напред и сложи ръка върху коляното на Дризт, — ти искаш да се биеш… дори да убиваш.

Дризт трепна, ала осъзна, че Кати-Бри е права и отвърна очи — можеше да приеме приятелското й докосване, ала дори и заради нея не можеше да смекчи суровото изражение, изписано на лицето му.

— Защо е всичко това? — меко прошепна младата жена.

Дризт вдигна поглед и в този миг си припомни всичко, което той и Кати-Бри бяха преживели заедно. Искрената й загриженост пробуди спомена за онзи отдавна отминал ден, когато двамата се срещнаха за първи път. Тогава усмивката на момичето (по онова време Кати-Бри бе съвсем млада, почти дете) прогони отчаянието от сърцето на обезверения изгнаник и му възвърна вярата, че е постъпил правилно като е напуснал света на злия си народ.

Кати-Бри го познаваше по-добре от всеки друг на този свят, тя най-добре от всички разбираше нещата, които бяха истински важни за него, и правеше живота му на повърхността по-поносим. Единствено тя виждаше страховете, които черната кожа на лицето му скриваше от останалия свят, единствено тя усещаше несигурността, която другите не забелязваха, заблудени от съвършенството, до което той владееше меча.

— Ентрери — тихо отвърна Дризт.

— Ще го убиеш ли?

— Трябва да го убия.

Кати-Бри се облегна назад и се замисли над думите му.

— Ако искаш да го убиеш, за да спасиш Риджис и за да му попречиш да причинява зло на хората, тогава сърцето ми казва, че това е добро дело — при тези думи тя отново се приведе напред и доближи лице до неговото. — Ала ако искаш да го убиеш, за да се докажеш, или за да отречеш онова, което е той, тогава сърцето ми плаче горчиво.

Думите на Кати-Бри му подействаха като плесница. Той се изпъна на стола и вирна глава, а по лицето му плъзна изражение на гневно несъгласие. Въпреки това, Дризт я остави да продължи — младата жена бе наблюдателна и умна и той не можеше да отмине думите й току-така.

— Вярно е, че светът не е справедлив, приятелю. Вярно е, че единствено заради цвета на кожата си ти се сблъскваш с онова отношение, което убиецът си е заслужил със своите дела. Ала нима преследваш Ентрери единствено заради своя гняв и обида? Нима ако убиеш Ентрери, ще поправиш неправдата, която трябва да понасяш всеки ден?

Дризт не отвърна нищо, но в очите му отново заискри суров пламък.

— Погледни се в огледалото, Дризт До’Урден — рече Кати-Бри, — погледни се без маската. Смъртта на Ентрери няма да промени цвета на кожата му… нито на твоята собствена.

За втори път, откакто бе влязъл в стаята на момичето, Дризт изпита чувството, че току-що са го зашлевили през лицето. В думите на Кати-Бри се съдържаше толкова много истина, че гневът му се стопи, той се облегна назад и я погледна така, както не я бе виждал никога досега. Къде бе отишло малкото момиченце на Бруенор? Сега пред него стоеше красива и чувствителна жена, която само с няколко думи бе разголила душата му и бе стигнала до най-съкровените й кътчета. Двамата наистина бяха преживели много неща заедно, ала Дризт бе смаян от това колко добре бе успяла да го опознае тя. А и защо?

— Имаш по-верни приятели, отколкото изобщо можеш да си представиш — продължи Кати-Бри. — И то не заради начина, по който въртиш меча. Има и други, които биха се нарекли твои приятели, стига ти сам да не ги държеше на разстояние от себе си… стига само да можеше да прогледнеш!

Дризт се замисли над думите й. В ума му изплува образът на капитан Дюдермонт и неговите моряци — те всички го бяха подкрепили, дори и след като разбраха за прокълнатата му раса.

— Стига само да се научиш да обичаш — гласът на Кати-Бри се бе снишил до едва доловим шепот. — Много неща пропусна по този начин, Дризт До’Урден.

Дризт се вгледа изпитателно в големите, тъмни очи на младата жена, където се бе появил странен блясък. Какво ли се опитваше да му каже тя, за каква ли лична, крита досега тайна се опитваше да му отвори очите?

В този миг вратата се отвори рязко и Уолфгар нахлу в стаята. На лицето му грееше широка усмивка, а в светлите му сини очи гореше жажда за приключения.

— Радвам се, че вече си тук — докато говореше на Дризт, младежът отиде до Кати-Бри и преметна ръка през рамото й. — Нощта се спусна и луната вече наднича зад източния хоризонт. Време е да тръгваме на лов!

Кати-Бри стисна ръката на Уолфгар, която още лежеше на рамото й и се усмихна лъчезарно. Дризт искрено се радваше, че двамата се бяха открили. Твърдо вярваше, че животът им заедно ще бъде изпълнен с обич и щастие, а децата им без съмнение щяха да бъдат гордостта на целия Север.

Кати-Бри отново погледна към него.

— Помисли си пак, приятелю — тихо каза тя. — Дали се чувстваш уловен в капана на начина, по който те възприема светът… или на начина, по който ти си мислиш, че те възприема?

Дризт усети как напрежението го напуска. Ако Кати-Бри бе права, значи трябваше сериозно да помисли.

— Време за лов! — повтори Кати-Бри, щастлива, че бе успяла да накара Дризт да погледне на нещата от нейната гледна точка.

Тя се изправи и тръгна към вратата заедно с Уолфгар. Миг преди да излезе от стаята, младата жена се обърна и за последен път погледна елфа. Онова, което той прочете в очите й, го накара да се зачуди дали там, в Долината на мразовития вятър, завинаги не бе изгубил нещо, за което сега, когато Уолфгар бе станал част от живота на Кати-Бри, вече бе твърде късно.

Когато двамата му приятели излязоха от стаята, Дризт въздъхна едва чуто и инстинктивно посегна към магическата маска.

Инстинктивно, зачуди се той и изпусна маската на земята.

После се облегна назад и се замисли, сключил ръце зад главата си. Огледа се наоколо с надежда, ала в стаята нямаше огледало.