Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (2)

Аз умирам.

Всеки ден и всеки дъх, който поемам, ме приближават към края на живота ми. Защото още от часа, в който се раждаме, дните ни са преброени и всеки изминал миг доближава слънцето, което огрява живота ми, към неизбежния му залез.

Никак не е лесно да се свикне с такава мисъл (особено, когато си в разцвета на силата и младостта си), но ако има нещо, което съм научил в живота си, то е, че никога не трябва да забравям, че съм смъртен — не за да се самосъжалявам или да изпадам в черна меланхолия, а защото единствено, когато наистина осъзная, че един ден ще умра, мога да започна да живея истински. Това не значи, че непрекъснато мисля за своята смърт, но съм дълбоко убеден, че никой не може да избяга от надвисналата сянка на този призрак, докато не осъзнае, че един ден ще умре. Не и докато не приеме веднъж и завинаги мисълта, че един ден вече няма да го има, че завинаги ще напусне този свят, този живот, това съществуване и съзнание и ще премине в онова — каквото и да е то, — което ни очаква после. Защото само, когато напълно и без всякакво самозалъгват приемем неизбежността на смъртта, ще можем да се освободим от страха, който тя вдъхва у нас.

Мнозина са онези, които превръщат живота си в еднообразна рутина, следвайки дребните си ежедневни ритуали с почти религиозна точност. Това са хора на простите навици. Това донякъде им носи онова спокойствие, което само познатото може да ни даде, ала подобно поведение има и друга страна — дълбоко вкорененото убеждение, че ако се опитваш да запазиш всичко както си е, то ще си остане такова. Подобни ритуали не са нищо друго, освен опит да контролираме света около себе си… напразен опит. Дори да спазваме познатите си обичаи ден след ден, месец след месец, година след година, смъртта пак ще ни открие.

Има и други хора, които съсредоточават целия си живот около тази велика загадка и всяко тяхно движение и дума се превръщат в отчаян опит да открият отговора на онова, което няма отговор. Те заблуждават самите себе си (чрез тълкуването на древните писания или чрез неясните „предзнаменования“ на природните феномени), че са успели да открият изначалната истина и стига само да следват повелите й, ще бъдат богато възнаградени в отвъдното. За мен това е най-голямата проява на страха от смъртта — дръзкото убеждение, че можем да придадем форма, дори да украсим, самата вечност, че можем да я застелем с меки килими, да окачим шарени пердета на прозорците й и така да я нагодим към собствените си отчаяни желания. По пътя си към Долината на мразовития вятър веднъж срещнах група поклонници на Илматер, бога на страданието. Вярата им бе толкова фанатична, че те често се пребиваха до безсъзнание и в глупавата си убеденост, че по този начин принасят най-скъпоценната жертва на своя бог, посрещаха не само мъченията, но и самата смърт, като благословия.

Вярвам, че грешат, макар в действителност и аз да не знам със сигурност какво ни очаква извън обвивката на нашите смъртни тела. Затова и съм създание на надеждата и вярата. Надявам се, че Закнафейн е успял да намери вечен покой и щастие и се моля с цялото си сърце отново да го срещна, когато прекрача прага на отвъдния живот.

Онова обаче, което никога няма да приема и, което за мен е най-голямото зло у обичаите на тези хора, е поведението на техните „пророци“ които се възползват от най-първичния страх на жителите на този свят, страха от смъртта, за да получат онова, което искат.

— Дайте на храма! — кънтят техните викове и проглушават ушите на поклонниците. — Само така ще постигнете спасение!

Има и още по-изкусни проповедници, които не настояват за златото на вярващите… поне не направо. Те убеждават последователите си, че ако са наистина добри и благочестиви, ако наистина са предопределени да познаят онова блаженство, което жреците им обещават, сами ще поискат да им дадат парите си.

Освен всички тях, в Торил е пълно и с такива, които не спират да вещаят края на света. Те тръбят на всеослушание, че краят наближава и изискват от последователите си покаяние и робско покорство.

Всичко това ме кара да въздъхвам с тъга. Защото смъртта е не само най-голямата загадка в живота ни, но и най-личното откровение. Никой от нас не знае истината за нея (не и докато не удари последният му час) и затова никой не може — с ръка на сърцето и с чиста съвест — да убеди другите в истинността на собствените си вярвания.

Това е път, който всеки трябва да измине сам, но той вече не ме плаши — аз приех неизбежното и вече не съм негов роб. Осъзнаването на собствената ми тленност ме научи да ценя онези векове, години, месеци, дни, дори часове, които ми остават. Това е единственото съществувание, което мога да управлявам, и да похабя безценните часове от живота си в страх пред онова, което не мога да избегна, е глупаво. Точно толкова глупаво, колкото да вярвам подсъзнателно, че съм безсмъртен и да не успея да се насладя на онези скъпоценни мигове живот, които са ми дадени.

Смъртта съществува и аз не мога да променя това. Единственото, което мога да направя, е да се погрижа да придам колкото се може повече смисъл на онези дни, които ми остават.

Дризт До’Урден