Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (25)

20
Черно и бяло

Омаломощен от умора и от болката в ръката, Уолфгар тежко се облегна на гладката стена на един полегат тунел, който плавно се изкачваше нагоре. Здраво стисна ранената си ръка, надявайки се да спре кръвта, която шуртеше от жестоката рана.

Колко самотен се чувстваше!

Знаеше, че бе постъпил правилно, като каза на Бруенор и Кати-Бри да си вървят. Колкото и да искаха, те не можеха да му помогнат, а да стоят в главния коридор, точно пред мястото, което самият Ентрери бе избрал, за да заложи своя капан, бе твърде опасно. Сега Уолфгар трябваше да продължи сам, дори и ако това означаваше да стигне до сърцето на това гнусно място.

Той предпазливо пусна рамото си и погледна раната. Хидрата го бе ухапала доста дълбоко, но ръката му не беше обездвижена. Много внимателно той вдигна Щитозъб и замахна няколко пъти. После отново се облегна на стената и се зае да измисли план за действие в една ситуация, която изглеждаше напълно безнадеждна.

* * *

Дризт се прокрадваше през лабиринта от тунели, като от време на време забавяше крачка и се ослушваше за нещо, което да го насочи по следите на убиеца. В действителност не очакваше да чуе нищо — Ентрери се движеше със същата безшумна крачка, с която и той самият, и също като него нямаше нужда нито от факла, нито от свещ, за да намери пътя в мрака.

Въпреки това Дризт бе напълно сигурен, че се движи в правилната посока, сякаш една и съща мисъл ръководеше постъпките и на двамата. Усещаше присъствието на убиеца, познаваше го по-добре, отколкото му се искаше да си признае. Ентрери не можеше да му се изплъзне, така, както и той самият не можеше да избяга от Ентрери. Битката им беше започнала преди няколко месеца в Митрал Хол… или пък това бе само още едно разиграване на отколешния двубой, започнал още в зората на съзиданието? Ала за Дризт и Ентрери, две пионки в извечната борба на доброто и злото, тя не можеше да свърши, докато един от тях не рухне победен.

Недалеч пред себе си, елфът забеляза светлинка — не трепкащото, жълтеникаво пламъче на някоя факла, а ярка сребриста светлина. Приближи се предпазливо и видя отворена решетка, през която нахлуваха лунните лъчи и осветяваха металните стъпала на някаква стълба, закована за стената. Дризт бързо — прекалено бързо — се огледа наоколо и се втурна към стълбата.

Вляво от него сенките се раздвижиха и той зърна издайническото проблясване на голо острие точно навреме, за да успее да се извие настрани и да избегне смъртоносния удар в гърба. Залитна напред и усети пареща болка в рамото. По гърба му плъзна струйка гореща кръв.

Знаейки, че и най-малкото забавяне ще му струва живота, Дризт пренебрегна острата болка и рязко се обърна. Долепил гръб в стената, той вдигна двата магически ятагана и ги остави да заиграят своя смъртоносен танц.

Този път Ентрери не каза нищо. Време за саркастични забележки нямаше — трябваше да довърши елфа преди да загуби преимуществото, което засадата му бе дала. Изкусният майстор на меча бе отстъпил мястото си на разярения главорез, заслепен от омраза.

Той скочи върху Дризт, притисна десницата му с ранената си ръка и се опита да забие сабята си в гърлото му, влагайки цялата сила, на която беше способен.

Дризт успя да се съвземе достатъчно бързо, за да устои на първоначалното нападение на Ентрери. Без да се опита да разхлаби сключените върху ръката му пръсти на убиеца, той вдигна другата си ръка, за да отбие удара на Ентрери. Двете оръжия отново се кръстосаха и застинаха неподвижно между двамата противници.

Само на сантиметри един от друг, те се гледаха с изпепеляваща ненавист.

— Колко са мерзките престъпления, за които трябва да те накажа сега, убиецо? — изръмжа Дризт.

Думите сякаш вляха нови сили във вените му, и той успя да оттласне сабята на Ентрери. Ятаганът му заплашително се доближи до лицето на палача.

Ентрери не отвърна нищо, по лицето му не се изписа и капчица притеснение от надмощието, което елфът постепенно взимаше над него. Очите му заблестяха злорадо, тънките му устни се разкривиха в зла усмивка.

Убиецът още не бе изиграл последната си карта.

Преди Дризт да разбере какво точно е намислил противникът му, Ентрери изплю голяма глътка мръсна, отходна вода в лавандуловите му очи.

* * *

Водени от шума на битката, Бруенор и Кати-Бри тичаха напред. Достигнаха вкопчените в смъртоносна схватка бойци, точно в мига, когато Ентрери изигра подлия си номер.

— Дризт! — изпищя Кати-Бри — никога нямаше да успее да стигне навреме, за да попречи на Ентрери, дори и Таулмарил беше безсилен.

Бруенор изрева и се хвърли напред с една-единствена мисъл в главата си — ако Ентрери убие Дризт, митралната му брадва ще насече мръсното псе на хиляди парчета.

* * *

Парещата болка в очите забави реакциите му само за миг, ала когато ставаше дума за Артемис Ентрери и един миг невнимание бе прекалено много. Дризт отчаяно отметна глава назад.

Сабята на Ентрери изсвистя във въздуха и остави кървава диря върху челото на елфа. Притиснат между дръжките на двете оръжия, палецът на Дризт изпука болезнено.

— Свършено е с теб! — ликуващо извика Ентрери без да може да повярва на внезапния обрат в битката.

В този ужасен миг Дризт нямаше как да не се съгласи с убиеца, ала боецът у него не мислеше така. Воден не от разума, а от войнския си инстинкт, с пъргавина, която изненада и него самия, той постави глезен зад единия крак на Ентрери, а с тялото си притисна другия към стената. После натисна с всички сили и се завъртя. Убиецът залитна, не успя да се задържи върху хлъзгавия под и падна в мътната вода, повличайки Дризт със себе си.

Дръжката на магическия ятаган се заби в окото на убиеца. Дризт се съвзе от изненадата по-бързо и не пропусна да се възползва от неочакваното си преимущество. Успя да освободи ятагана си от сабята на Ентрери и замахна надолу към ребрата на противника си. Усети как го изпълва мрачно задоволство, когато острието на магическото оръжие започна да потъва в плътта на убиеца.

Сега бе ред на Ентрери да действа отчаяно. Сабята му бе в твърде неудобно положение, за да може да я използва по друг начин, затова убиецът направи единственото възможно в този момент — стовари дръжката на оръжието си в лицето на Дризт. Носът на елфа хлътна, пред очите му изригна взрив от болезнено ярки цветове и той политна на една страна, преди ятаганът му да успее да довърши работата си.

Ентрери изпълзя настрани и се измъкна от мръсната вода. Дризт също се претърколи встрани от убиеца и се опита да се изправи на крака, макар да му се струваше, че светът се върти около него и таванът на клоаката всеки миг може да рухне отгоре му. Когато най-сетне си възвърна равновесието, видя пред себе си Ентрери, ранен по-тежко и от него самия.

Палачът хвърли поглед през рамо към тунела и джуджето, което тичаше с всички сили към него, вдигнало високо митралната си брадва. Там беше и момичето, стиснало в ръце страховития си лък. Без да губи и миг, Ентрери отскочи встрани, вкопчи се в металната стълба, закована за стената, и с трескава бързина се закатери нагоре.

Кати-Бри следеше всяко негово движение с магическия си лък. Артемис Ентрери беше мъртъв. Веднъж попаднал в обсега на Таулмарил, никой не можеше да избяга, та бил той и страховитият господар на калимпортските улици.

— Не го оставяй да избяга, момиче! — изкрещя Бруенор.

Напълно погълнат от битката със смъртния си враг, Дризт дори не бе усетил приближаването на своите приятели. Сега, при звука на бруеноровия глас, той рязко се обърна и видя джуджето да връхлита с високо вдигната брадва. Спряла, за да се прицели по-добре, Кати-Бри се канеше да стреля.

— Спри! — извика Дризт с толкова страшен глас, че Бруенор замръзна на мястото си, а Кати-Бри усети как по гърба й полазват ледени тръпки.

Двамата впериха изумени погледи в приятеля си.

— Той е мой! — отсече елфът.

Ентрери нямаше време да се чуди на неочаквания си късмет. Веднъж само да се добере до улиците, своите улици — там лесно щеше да намери къде да се скрие.

Прекалено слисани, за да кажат каквото и да било, Кати-Бри и Бруенор безмълвно видяха как Дризт надяна магическата маска и се втурна след убиеца.

* * *

Мисълта, че колкото повече се бави, толкова повече излага на опасност приятелите си, които в момента се опитваха да се доберат до него, накара Уолфгар да действа. С огромно усилие на волята, той принуди тялото си да му се подчинява и като стисна Щитозъб в ранената си ръка, тръгна напред.

Внезапно в съзнанието му изникна образът на Дризт, неговия приятел и учител, който дори и в най-безнадеждната ситуация съумяваше да се отърси от страха и да го замени със съзидателна ярост.

Пламъкът, който младежът толкова често бе виждал да гори в лавандуловите очи на елфа, сега лумна в собствените му сини очи. Стъпил здраво на земята, той си пое дълбоко дъх, призовавайки на помощ цялата си исполинска сила.

Къщата на Пук, най-яката постройка в цял Калимпорт.

Върху лицето на варварина се разля широка усмивка. Болката вече я нямаше, изчезнала бе и умората. С гръмък смях на уста, той се втурна напред.

Настанало бе време за битка.

Коридорът, по който тичаше, плавно се издигаше нагоре и Уолфгар се досети, че следващата врата, която се изпречеше на пътя му, щеше да бъде на нивото на улицата. Много скоро се натъкна не на една, а на цели три врати — една в края на коридора, и по една от двете му страни. Без да забавя крачка (в крайна сметка посоката, в която бе поел, с нищо не бе по-лоша от която и да е друга), Уолфгар изкърти вратата срещу себе си и влетя в осмоъгълна караулна стая, за огромна изненада на четиримата стражи, които се бяха разположили там.

— Хей! — бе единственото, което мъжът в средата на стаята успя да каже, преди огромният юмрук на исполина да се стовари върху лицето му и да го запрати на пода.

На отсрещната стена, точно срещу онази, която току-що бе изкъртил, Уолфгар видя друга врата и се втурна към нея, с надеждата да успее да излезе, без да му се налага да губи време в ненужни битки.

Един от пазачите обаче, хилав, мургав мъж, го изпревари. Бърз като светкавица, той изтича до вратата, заключи я, после се обърна към Уолфгар, размахал ключа пред лицето си. Злорадата усмивка, която разкриви лицето му, разкри цял ред изпочупени зъби.

— Ключ! — изсмя се той и го подхвърли на един от другарите си.

Уолфгар протегна ръка и го сграбчи за ризата, отскубвайки цял кичур косми от гърдите му. Дребният крадец безпомощно размаха крака на около метър от пода.

Все така само с една ръка, Уолфгар го запрати към вратата.

— Ключ — спокойно отбеляза той и прекрачи купчината трески — и безчувственото човешко тяло.

Ала опасностите не свършваха дотук. Следващата стая се оказа голямо преддверие с десетки врати. Тревожни викове огласиха коридорите й задействаха добре отработен план за защита. Хората, истинските членове на гилдията, светкавично се изпокриха в стаите си — имаше вече цяла година, откак задачата да се разправят с натрапници, бе паднала от плещите им. Всъщност, откакто Раситър и събратята му се бяха присъединили към тях.

С един-единствен скок Уолфгар прескочи няколкото стъпала, изпречили се на пътя му, и разби вратата на края им. Пред него се откри същински лабиринт от коридори и отворени стаи, истинска съкровищница от безценни произведения на изкуството — статуи, картини и гоблени — по-богати и прекрасни от всичко, което бе виждал някога. Само че сега нямаше никакво време да се любува на картините. От всички страни към него заприиждаха нови и нови преследвачи. Те наизскачаха от страничните коридори, отрязаха пътя, по който беше дошъл, изпълзяха и от вратите пред него. Много скоро цялото преддверие щеше да бъде пълно с тях, а Уолфгар — притиснат в някой ъгъл от скверните им редици. Макар все още да бяха далече, варваринът знаеше кои са те. Та нали току-що бе избягал от гнусните им клоаки.

Уолфгар не можеше да сбърка миризмата на плъхочовеци.

* * *

Здраво стъпил на земята, Ентрери очакваше Дризт да се покаже през отворената шахта. Когато елфът се подаде от дупката, палачът нанесе страховит удар със сабята си.

Ала Дризт, очаквайки нещо подобно, се изкачваше с помощта само на краката си, докато двете му ръце здраво стискаха магическите ятагани, образувайки своеобразен щит над главата му. Сабята на Ентрери се удари в ръба на един от ятаганите и Дризт с лекота я отби.

В следващия миг двамата вече стояха един срещу друг на улицата.

Небето на изток започваше да просветлява, мразовитите утринни часове отминаваха, а градът около тях постепенно се събуждаше за живот.

Ентрери замахна яростно, ала Дризт спокойно отби удара му, влагайки както умение, така и чиста физическа сила. Погледът на елфа не трепваше, на лицето му бе изписана непоколебима решителност. С хладнокръвни, добре отмерени движения на оръжията си, той неотклонно се приближаваше към Ентрери.

Лявата му ръка бе напълно безполезна, едното му око не виждаше нищо, освен неясни очертания — палачът знаеше, че е обречен. Дризт също разбираше безпомощното състояние на противника си. Сега вече единствено той налагаше темпото. Ятаганите му неспирно търсеха пролука в отслабващата защита на убиеца. Много скоро тя щеше да рухне съвсем, а когато това станеше…

И тогава, точно както бе станало преди време на борда на пиратския кораб, магическата маска се разхлаби и се смъкна от лицето на увлечения в битката елф.

Устните на Ентрери се изкривиха в зла усмивка — за втори път тази нощ бе избегнал сигурна смърт.

За втори път бе получил още една възможност.

— Е, кой живее в лъжа? — злобно прошепна той.

Дори и тези няколко думи бяха достатъчни на Дризт, за да разбере какво става.

— Елф на мрака! — провикна се Ентрери към множеството, което бе сигурен, че наблюдава двубоя им от прикритието на близките сенки. — От Мирски лес! Този е само съгледвач, ала след него ще дойде цяла армия! Елф на мрака!

Тласкани от неудържимо любопитство, скритите до този момент зяпачи започнаха да се показват. Двубоят и преди беше интересен, ала сега всички искаха да се приближат и сами да се уверят в думите на Ентрери. Постепенно около двамата противници се образува кръг, разнесе се звън на изтеглени мечове.

— Сбогом, Дризт До’Урден — долетя до ушите на елфа злият шепот на Ентрери.

Суматохата наоколо нарастваше, отвсякъде се носеха викове „Елф на мрака!“ — подлият план на убиеца бе проработил точно както той очакваше. Дризт неспокойно се огледа наоколо, очаквайки всеки момент някой да го нападне в гръб.

Макар и само за миг, това бе повече от достатъчно за Ентрери. Докато Дризт гледаше на другата страна, палачът потъна в тълпата, викайки „Убийте Елфа на мрака! Смърт за Мрачния!“

Множеството предпазливо започна да стеснява обръча около Дризт и той, здраво стиснал магическите си ятагани, се приготви да се защитава. В този момент Кати-Бри и Бруенор излязоха на улицата и веднага разбраха какво става. Бруенор се втурна към Дризт и застана до него, вдигнал високо митралната си брадва. Една от сребърните стрели на Кати-Бри полетя към тълпата.

— Махайте се! — изръмжа джуджето. — Никакво зло няма тука, освен онуй, дет’ вий, глупци такива, току-що пуснахте да си ходи!

Един мъж безстрашно пристъпи напред и заплашително размаха дълго копие.

Преди да успее да каже каквото и да било, в ръцете му избухна взрив от сребриста светлина и откъсна върха на копието. Обзет от ужас, човекът захвърли счупеното оръжие и погледна настрани, където Кати-Бри вече слагаше нова стрела в тетивата на Таулмарил.

— Махай се! — извика тя. — Остави елфа на мира, ако не искаш следващата ми стрела да прониже теб, а не оръжието ти!

Мъжът веднага отстъпи назад. Насъбралите се хора бързо започнаха да губят желанието си за битка — така бързо, както преди малко му се бяха поддали. И без това никак не им се щеше да си имат вземане-даване с един Елф на мрака, та сега с готовност повярваха в твърдението на джуджето, че точно този елф не беше зъл.

В този миг откъм другия край на улицата се разнесе страшен шум и всички глави се обърнаха натам. Двама от мнимите скитници пред къщата на Пук отвориха вратата (при което шумът от водещата се битка стана още по-силен) и се втурнаха вътре, захлопвайки тежките двери след себе си.

— Уолфгар! — изкрещя Бруенор и се хвърли към невзрачната постройка.

Кати-Бри се накани да го последва, но после спря и се обърна към Дризт.

Елфът още стоеше на мястото си и изглеждаше раздвоен — погледът му неспокойно се местеше от къщата на Пук към улицата, по която бе избягал Ентрери. Беше го победил и сега палачът не бе в състояние да му се противопостави.

Нима можеше да го остави да избяга точно в такъв момент?

— Приятелите ти имат нужда от теб! — напомни му Кати-Бри. — Ако не заради Риджис, то поне заради Уолфгар!

Дризт засрамено поклати глава. Как изобщо бе могъл да си помисли да изостави другарите си сега, когато те имаха най-голяма нужда от него! Той се втурна покрай Кати-Бри и се затича след Бруенор.

* * *

Първите утринни лъчи вече се гонеха по стените на пищно обзаведения последен етаж на къщата. Ла Вал пристъпи към завесата в единия край на стаята си и я дръпна настрани. Дори и той, опитният магьосник, не смееше да се доближи до това творение на най-черно зло преди изгрев-слънце. Това бе Тароският пръстен, най-мощното му — и най-страховито — притежание.

Магьосникът хвана металната рамка и го издърпа от малката ниша. Изправен върху поставката си, магическият предмет се извисяваше над него, а самият пръстен — достатъчно голям, за да може през него да мине човек — се намираше на почти половин метър от земята. Веднъж Пук го бе оприличил на обръча, който използваше дресьорът на хищните му питомци.

Ала надали имаше лъв, който да се приземи здрав и читав от другата страна на Тароския пръстен, след като беше скочил през него.

Ла Вал лекичко завъртя магическия предмет, изправи се пред него и се вгледа в съвършената паяжина, която изпълваше сърцевината му. Колко крехка изглеждаше тя, за кой ли път си помисли магьосникът, а колко яка бе всяка нейна нишка, надарена със сила, която бе в състояние да проникне и до най-отдалеченото кътче на Равнините на съществуванието.

Най-сетне Ла Вал откъсна поглед от Пръстена, втъкна в пояса си предмета, с който отключваше силата на магическия предмет (тънък скиптър, на върха на който бе инкрустирана огромна черна перла) и го издърпа до средата на централната зала на последния етаж в къщата. Щеше му се да бе имал повече време, за да изпита плана си (последното, което му трябваше сега, бе отново да ядоса пашата), ала слънцето щеше да изгрее всеки момент, а Пук искаше всичко да стане, колкото се може по-скоро.

Все още облечен в нощната си роба, Пук се появи в централната зала, прозявайки се сънено. При вида на Тароския пръстен пашата веднага се разсъни, а в очите му заблестя нетърпелив пламък. За него Пръстенът бе просто една прекрасна играчка и той дори не подозираше какви опасности крие тя.

Стиснал скиптъра в едната си ръка и ониксовата фигурка — в другата, Ла Вал застана пред магическия предмет.

— Вземи това — каза той на Пук и му подаде статуетката. — Котката няма да ни трябва сега, а после винаги можем да я повикаме.

Пук разсеяно мушна фигурката в джоба си.

— Претърсих Равнините на съществуванието — обясни магьосникът. — Знам, че котката идва от Звездната равнина, ала не бях сигурен дали полуръстът ще остане там, нито пък дали ще успее да намери изхода. Разбира се, Звездната равнина е невероятно обширна.

— Достатъчно! — прекъсна го Пук. — Захващай се за работа! Какво си ми приготвил?

— Това — отвърна Ла Вал и махна със скиптъра.

Паяжината в сърцевината на Пръстена потръпна и по краищата й затрептяха безброй искрици. Постепенно светлината се усили, запълзя между нишките и обагри всичко в небесносиньо.

Ла Вал изрече заповедническа дума и наситено синият цвят, който бе обгърнал сърцевината на Пръстена, отстъпи място на светлосив образ, който очевидно идваше от Звездната равнина. Там, удобно облегнат на едно дърво, или по-скоро на изтъканите от звездна светлина очертания на грамаден дъб, седеше Риджис, протегнал крака напред и сключил ръце зад главата си.

Тази гледка окончателно прогони съня от тялото на Пук.

— Трябва да го доведем тук! — задъха се от злоба той. — Можеш ли да го пренесеш?

Преди Ла Вал да успее да каже каквото и да било, вратата се отвори с гръм и трясък и в стаята влетя Раситър.

— Бой, Пук! — едва успя да изрече той, с мъка поемайки си дъх. — На долните етажи. — Един огромен варварин!

— Обеща, че ще се погрижиш за това — заплашително изръмжа Пук.

— Приятелите на убиеца… — започна Раситър, ала пашата нямаше време да слуша обясненията му.

Не и сега.

— Затвори вратата! — кратко нареди той.

Раситър най-сетне успя да се овладее и изпълни заповедта му. Пук и без това щеше да побеснее, щом научеше за провала в клоаката… защо трябваше да бърза и още повече да го ядосва.

Пашата отново се обърна към Ла Вал, ала този път думите му не бяха въпрос, а недвусмислена, нетърпяща възражение заповед:

— Доведи го тук!

Ла Вал тихичко подхвана думите на древно заклинание и отново размаха скиптъра пред обръча на магическия предмет. После се протегна, промуши ръка през огледално гладката завеса, която разделяше Равнините, и сграби сънения Риджис за косата.

— Гуенивар! — успя да изпищи полуръстът, ала Ла Вал го издърпа през магическия портал и той се строполи на пода в стаята, точно в краката на Пук паша.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти — каза той най-сетне и вдигна извинителен поглед към някогашния си господар. — Нека поговорим за това, какво ще кажеш?

Пук с всичка сила го изрита в ребрата и го притисна към земята с тъпия връх на бастуна си.

— Сам ще ме молиш да сложа край на живота ти, когато най-сетне приключа с теб! — обеща му той.

Риджис нито за миг не се усъмни в думите му.