Метаданни
Данни
- Серия
- Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Halfling’s Gem, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вяра Паунова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, форматиране
- Диан Жон (2010)
- Корекция
- mistar_ti (2010)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2015)
Издание:
Р. А. Салваторе. Камъкът на полуръста
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Бисер Тодоров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
ИК „Инфо ДАР“, София, 2004
ISBN 954—761—107—0
История
- — Добавяне
- — Цитати с подзаглавие вместо епиграфи
- — Корекция
Книга 2
Съюзници
Светът е пълен със злодеи. Светът е пълен с добри хора. И двете твърдения са верни, защото дълбоко в сърцата на повечето хора, които съм срещнал през живота си, лежи скрит зачатък както на добро, така и на зло.
Разбира се, има такива, които са прекалено плахи или пък прекалено състрадателни, за да бъдат злодеи; има и други, които са прекалено коравосърдечни, за да позволят на добрата им страна да вземе връх. И все пак, повечето хора не са нито напълно бели, нито напълно черни; те са смесица от добро и зло, а равновесието между двете може да бъде нарушено и от най-леката външна намеса. Едно от нещата, които най-лесно променят поведението, е расата… както не спирам да се убеждавам, откакто дойдох на повърхността. Мнозина елфи биха потръпнали при срещата с някое джудже, а много джуджета биха се изплюли отвратени, ако пред тях се изправи някой елф.
Често пъти да се потисне такава реакция е трудно, дори невъзможно, и тя се превръща в трайна част от характера както на елфите, така и на джуджетата. Ала аз знам, че отвъд цвета на кожата и всички онези неща, които не зависят от нас, реакцията на онези, които срещам, зависи само от мен самия.
Ключът към всичко, дълбоко вярвам аз, е уважението.
Когато с Уолфгар бяхме в Лускан, пътят ни отведе в една пивница, пълна с разбойници, за които кръчмарските свади и побоища бяха ежедневие. И все пак, капитан Дюдермонт, когото имам щастието да наричам свой приятел, често посещава подобни места, но още не се е намерил нехранимайкото, който може да го предизвика да падне толкова ниско, че да се включи в подобни разпри. Защо става така? Защо такъв човек, какъвто е Дюдермонт — човек не беден и свикнал с обществото на най-благородните хора — успява да избегне кръчмарските свади, чиято жертва са ставали не един и двама достойни мъже? Той често ходи в пивниците сам, застава до бара и пие тихо без да пречи на никого и въпреки това присъствието му никога не остава незабелязано, личността му изпъква сред останалите посетители на кръчмата.
Възможно ли е страхът да държи негодниците далеч от Дюдермонт? Възможно ли е да избягват да се бият с него от страх, че моряците му може да им отмъстят? Или Дюдермонт има славата на толкова свиреп боец, че никой не смее да го предизвика?
Не мисля така. Не се съмнявам, че капитанът на „Морски дух“ е прекрасен войн, ала това никога не би спряло подобни побойници, всъщност, колкото по-добър боец е някой, толкова по-голяма е вероятността да привлече нежеланото внимание на скандалджиите. И макар моряците на Дюдермонт да са наистина забележителен екипаж, неведнъж се е случвало по-сплотени и могъщи мъже да намират смъртта си в канавките на Лускан.
Не, онова, което помага на Дюдермонт да стои настрани от унизителните кръчмарски свади, е умението му да се отнася с уважение към всички. Той е обаятелен човек, който държи на достойнството си, без обаче да засяга гордостта на другите. Всеки, който разговаря с него, получава уважението му от самото начало и го запазва дотогава, докато сам не направи нещо, с което да го изгуби. Не са много онези, които постъпват по този начин. Повечето хора държат другите да си спечелят тяхното уважение, а не са малко онези, при които това се оказва непосилна задача. Мнозина, в това число Уолфгар и Бруенор, допускат някого до себе си, едва когато той успее да спечели уважението им. Аз не само ги разбирам, някога самият аз бях като тях.
По време на пътешествието ми на борда на „Морски дух“ капитан Дюдермонт ми показа нещата и от друг ъгъл; научи ме, не с думи, а с постъпките си, че да изискваш от другите да спечелят уважението ти е само по себе си арогантно и оскърбително, начин за издигане на собствената личност над тази на другия, постъпка, която недвусмислено заявява, че уважението ти е нещо, което си струва да бъде спечелено.
Дюдермонт е различен — той приема другите, без да ги съди, преди да ги е опознал. Това може и да изглежда трудно, но си заслужава. Този човек заслужава да бъде крал, казвам аз, защото е открил тайната намира. Когато капитан Дюдермонт със своето изискано държание и богато облекло, влезе в някоя пивница, пълна с обикновени селяни и прости моряци, неговото превъзходство е очевидно. Ала надали ще се намери някой, който да усети дори следа от пренебрежение в поведението му. За него онези, които го заобикалят, са равни нему разумни същества, чийто път в живота ги е отвел на място различно — но не по-лошо — от онова, до което е стигнал той. Когато Дюдермонт се отнася с уважение към онези, които биха изтръгнали сърцето му без да им трепне окото, той ги обезоръжава, отнема им всяко желание и причина да се бият с него.
Ала това не е всичко. Капитан Дюдермонт възприема хората по този начин, защото наистина иска да види света през очите на другите. Той е способен на истинско състрадание и разбиране, човек, у когото различното не буди страх, а само искрен интерес.
Колко богат е неговият живот! Колко пълен с чудеса и знание!
Със своя пример капитан Дюдермонт промени и мен. Уважението е едно от нещата, без които не може никое мислещо същество и особено хората. Обидата е обида, именно защото е покушение срещу уважението, срещу достойнството и срещу онова най-опасно качество, наречено гордост.
Затова, когато срещам нови хора, те вече не трябва да печелят уважението ми. Аз им го давам, даром и на драго сърце, защото знам (или поне се надявам), че така ще опозная още малко от прекрасния свят, който ни заобикаля, и ще разширя своите хоризонти.
Някои несъмнено ще сметнат това за проява на слабост и боязън, ще нарекат поведението ми прекалена отстъпчивост, вместо разбиране и приемане на факта, че другите са също толкова стойностни личности, колкото съм и аз самият. Ала не страхът ръководи постъпките ми (водил съм достатъчно битки, за да не се боя повече), а надеждата.
Надеждата, че може да открия друг Бруенор и друга Кати-Бри, защото ако има нещо, в което твърдо вярвам, то е, че никога не може да имаш твърде много приятели.
Предлагам ви своето уважение и трябва да направите много, за да го загубите. Ала ако това се случи, ако предпочетете да го сметнете за проява на слабост и решите да се възползвате от нея…
… може би ще ви оставя да си поговорите с Гуенивар.