Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (29)

23
Ако някога са обичал Кати-Бри

Бруенор нахлу в покоите на Пук с високо вдигната митрална брадва и проклятия на уста. Преди двамата евнуси — великани да успеят да реагират, той вече се бе втурнал в другия край на стаята. Пук, който се намираше най-близо до освирепялото джудже, го гледаше по-скоро развеселен, отколкото уплашен.

Бруенор дори не го забеляза. Цялото му внимание бе насочено към една фигура, облечена с магьоснически одежди, която сега уплашено се свиваше до стената. Човекът, който бе изпратил Кати-Бри в Тартар.

Прочел смъртната си присъда в очите на побеснялото джудже, Ла Вал се измъкна през вратата и панически побягна към собствената си стая. Лудешкото туптене на сърцето му постепенно започна да стихва, когато в стаята се разнесе изщракването на ключалката. Вратата беше магическа, подсигурена с няколко сложни заклинания. Тук най-сетне бе на сигурно място… или поне така си мислеше.

Не един и двама магьосници, заслепени от прекалената увереност в собственото си могъщество, бяха ставали жертва на друга — може би не толкова сложна, но все така опасна — сила. Ла Вал не знаеше какъв казан от страсти ври сега в гърдите на Бруенор Бойния чук, затова и не можеше да предположи на какво бе способно освирепялото джудже в яростта си.

Изненадата му бе пълна, когато малко по-късно митралната брадва се стовари върху „непристъпната“ му врата, сякаш бе една от неговите собствени мълнии, и я разтроши на трески. Обезумялото от гняв джудже влетя в стаята му.

* * *

Уолфгар, напълно сляп за всичко, което го заобикаляше и с единствената мисъл да се върне при Тартар и Кати-Бри, премина през Тароския пръстен в мига, в който Бруенор изхвърча от стаята. Думите на Дризт обаче, отчаяната му молба да пази вратата, не можеха да бъдат пренебрегнати току-така. Каквито и да бяха чувствата му към Кати-Бри и елфа в този момент, младежът не можеше да отрече, че мястото му наистина бе тук, при вратата, свързваща двете равнини.

Ала не можеше да забрави и как Кати-Бри, мъртвешки бледа и безпомощна, бавно потъва в мрака на бездната. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне от болка. Той трябваше, на всяка цена трябваше да се върне обратно в Тартар и да й се притече на помощ.

Преди Уолфгар да успее да реши дали да последва сърцето или разума си, върху главата му се стовари нечий огромен юмрук и го повали на земята. Паднал по очи и заобиколен от двамата великани на Пук — това съвсем не бе най-добрият начин да започне една битка, ала яростта на варварина бе не по-малко силна от тази на джуджето.

Великаните се опитаха да го смажат с тежките си крака, ала Уолфгар бе прекалено пъргав, за да бъде победен толкова лесно. Бърз като светкавица, той скочи на крака и стовари тежкия си юмрук в лицето на единия евнух. За миг великанът впери в него празен поглед, изумен, че един човек е способен на подобен удар, после политна назад и се строполи на земята.

Преди другият евнух да успее да вдигне ръка, за да се защити, Щитозъб изсвистя във въздуха и строши носа му. Великанът стисна лице в шепи и се олюля. За него битката току-що бе свършила.

Само че Уолфгар искаше да бъде напълно сигурен — един добре премерен ритник в гърдите и евнухът полетя към стената.

— Ето, че останах само аз — долетя нечий глас.

Уолфгар се огледа и видя Пук, полускрит зад големия трон.

Пашата протегна ръка и извади тежък арбалет, зареден и готов за стрелба.

— Може и да съм дебел като тях — изсмя се той и посочи двамата си евнуси, — ала не съм глупак.

После вдигна арбалета и се прицели.

Уолфгар бързо се огледа наоколо. Този път бе паднал в капан, от който нямаше измъкване.

А може би не му трябваше да се измъква.

Младежът стисна зъби и се изпъчи.

— Тук! — каза той, без дори да трепне, и посочи сърцето си. — Пронижи ме тук!

И като хвърли поглед през рамо към Тароския пръстен, в чиято огледална повърхност се виждаха силуетите на прииждащи демодани, добави:

— А като свършиш, ела да браниш входа към Тартар.

Пук отпусна тежкия арбалет.

Ако думите на Уолфгар го бяха разколебали, то желанието му да убие варварина се изпари окончателно само миг по-късно, когато грабливите нокти на един демодан се протегнаха през Пръстена и се впиха в рамото на исполина.

* * *

Дризт не падаше, а сякаш плуваше в гъстия, тежък въздух. Той прекрасно разбираше, че всяко движение не само го доближава още мъничко до безчувственото тяло на Кати-Бри, но и го оставя уязвим.

Разбра го и един крилат демодан, който видя скока му.

В мига, в който Дризт мина покрай него, скверното създание се оттласна от издатинката, на която стоеше, и размаха криле. Много скоро настигна елфа и нетърпеливо се протегна.

Дризт видя чудовището само миг, преди да бе станало твърде късно. Рязко се извъртя на една страна, в опит да избегне острите като бръснач нокти, и извади ятаганите си.

Всъщност нямаше шанс. Намираше се във въздуха, мястото, където крилатият звяр се чувстваше у дома си, и като че ли бе обречен.

Ала Дризт До’Урден можеше да намери изход и от най-безизходното положение.

Демоданът прелетя покрай него и раздра плаща му с острите си нокти. Сиянието, безпогрешно както винаги, дори и насред страховитото пропадане, отсече едно от крилата на звяра. Тялото на чудовището увисна на една страна и полетя надолу, премятайки се през глава. Изгубил всякакво желание за битка с Елфа на мрака, демоданът скоро изчезна в мрака на бездната, неспособен да се задържи с единственото си оцеляло крило.

Дризт го забрави още преди чудовището да се бе скрило от погледа му — най-сетне бе достигнал целта си.

Той улови тялото на Кати-Бри и го притисна до гърдите си, потръпвайки от ледения му допир. Нямаше обаче време да мисли за това — не знаеше дали порталът все още е отворен, нямаше и никаква представа как да спре безкрайното падане.

Откри отговора на втория въпрос съвсем скоро, когато още един крилат демодан прелетя под него. Чудовището все още не се канеше да напада, засега като че ли само оглеждаше двамата натрапници с намерението да разбере с кого си има работа.

Бързо като светкавица, то се стрелна надолу, но Дризт бе още по-бърз. Докато демоданът минаваше под него, той изпъна ръка и успя да ускори падането си. Ятаганът, който стискаше пред себе си, се заби в гърба на звяра, но понеже ударът не бе предназначен да убива, чудовището само изпищя пронизително и бързо се дръпна встрани.

Острието изскочи от гърба му, ала рязкото движение вече бе дало нужния тласък на Дризт и Кати-Бри и сега двамата се носеха право към един от многобройните мостове на Тартар.

Дризт бе напрегнал всичките си сили, за да не позволи на въздушните течения да ги отклонят. Стиснал плаща си с една ръка, той ту го разперваше, за да улови някой попътен повей на вятъра, ту отново го прибираше до тялото си, когато усетеше, че започват да падат прекалено бързо. Когато от моста ги делеше по-малко от метър, той се извъртя и успя да мине под тялото на Кати-Бри, за да я предпази от удара. Чу се тежко тупване и двамата се строполиха сред валмата дим.

Дризт изпълзя изпод тялото на Кати-Бри и с мъка се изправи на колене, опитвайки да си поеме дъх.

Кати-Бри лежеше до него, бледа и безчувствена. По тялото й зееха грозни рани, дрехите и косата й бяха подгизнали от кръв, ала вместо да потръпне от ужас, Дризт усети, че го залива вълна от щастие.

Кати-Бри бе простенала.

* * *

Ла Вал се скри зад малката масичка.

— Стой далеч от мен, ако не искаш да изпиташ силата на страховитите ми магии! — заплашително рече той.

Неизвестно защо, Бруенор не изглеждаше особено уплашен. Митралната брадва се стовари върху масата, навсякъде се разхвърчаха ярки искри, гъст дим обгърна цялата стая.

Когато Ла Вал най-сетне се осмели да отвори очи, джуджето стоеше на сантиметри от него, обвито от кълба сив дим. Малката масичка бе станала на трески, кристалната топка се търкаляше на земята, разполовена на две.

— Това ли ти е най-страховитата магия, дет’ я умееш? — подигравателно попита Бруенор.

Сърцето на Ла Вал се бе свило на топка в гърлото му и той не успя да отвърне нищо.

Бруенор копнееше да го посече на място, да забие митралната секира право между очите му, ала нали бе тук, за да отмъсти за Кати-Бри, прекрасната си обична дъщеря, която ненавиждаше кръвопролитията от дъното на душата си. Не можеше да опетни чистия спомен за нея.

— О, проклятие! — простена Бруенор и вместо с митралната брадва, удари Ла Вал с чело.

Магьосникът се свлече до стената и остана там, замаян и неподвижен, докато Бруенор не го сграбчи яростно за робата.

— Приятелите ми може да имат нужда от теб, магьоснико! — изрева джуджето и го блъсна на пода. — Тъй че — на колене! И знай, че ако направиш и една погрешна стъпка, ей таз секира ще ти разцепи главата, преди да успееш да мигнеш!

Замаян от ужас и болка, Ла Вал не чу почти нищо от онова, което каза джуджето, ала убийственият блясък в очите на Бруенор бе съвсем недвусмислен и магьосникът се свлече на колене.

* * *

Уолфгар стъпи здраво върху металната поставка на Тароския пръстен и сключи пръсти около лакътя на демодана, за да не му позволи да го издърпа при себе си. В другата си ръка стискаше Щитозъб, в очакване някоя по-уязвима част от тялото на чудовището да се провре през отворения портал.

Острите нокти на демодана оставяха грозни дири след себе си, ужасни рани, които нямаше да заздравеят лесно, ала в този момент Уолфгар не усещаше болка. Дризт му бе казал да задържи вратата отворена в името на любовта си към Кати-Бри.

За нищо на света нямаше да позволи някой да я затвори!

Сантиметър по сантиметър, ръката му се приближаваше към зейналия портал. По сила варваринът можеше да се мери с демодана, ала чудовището бе надарено не само с физическа мощ, а и с магически умения. Изтощението щеше да завладее Уолфгар, много преди врагът му да усети каквато и да било умора.

Само още няколко милиметра и ръката му щеше да бъде от другата страна на портала, където сигурно бе пълно с изгладнели демодани.

Пред очите на Уолфгар изникна образът на Кати-Бри, така, както я бе видял за последен път — бледа и безчувствена, подета от скверния въздух на Тартар.

— Не! — изрева той и издърпа ръката си далеч от магическия портал.

После, вместо да се опита да изтегли чудовището след себе си, той рязко отпусна ръка така, че звярът политна надолу, вместо навън.

Отчаяният му план успя. Демоданът не съумя запази равновесие и главата му се показа през портала. Всичко стана само за миг, но и той бе повече от достатъчен на Уолфгар. Щитозъб изсвистя във въздуха и строши черепа на чудовището.

Варваринът стисна магическия чук с две ръце и побърза да отскочи назад. Още един демодан се накани да премине през Пръстена, ала Щитозъб го запрати обратно в Тартар.

Пук наблюдаваше отчаяната битка иззад трона си. Макар все още да държеше варварина на прицел, той бе слисан от невероятната сила на исполина и когато един от евнусите му се съвзе достатъчно, за да се изправи на крака, той му даде знак да остане на мястото си.

В този миг до ушите му достигна звук от тътрузене и той неохотно откъсна поглед от могъщия варварин.

Плътно следван от джуджето, Ла Вал изпълзя от стаята си на четири крака, а митралната брадва заплашително проблясваше над главата му.

Бруенор видя опасното положение, в което бе изпаднал приятелят му, и веднага разбра, че магьосникът още повече ще усложни всичко. Без да губи и миг, той сграбчи Ла Вал за косата и го накара да вдигне глава.

— Какъв прекрасен ден! — отбеляза той. — Съвсем подходящ за лека дрямка!

Преди Ла Вал да разбере какво става, джуджето отново го удари с чело и върху магьосника се спусна мрак. Зад гърба на Бруенор се разнесе издайническо изщракване и той инстинктивно вдигна щита си по посока на звука… тъкмо навреме, за да посрещне стрелата от арбалета на Пук. Тя обаче проби дупка в златния щит, точно в средата на чашата пенещо се пиво, и замалко не прониза ръката на Бруенор, когато излезе от другата страна.

Джуджето надникна над ръба на скъпоценния си щит, видя дупката и в очите му лумна опасен пламък.

— Как смееш да пробиваш моя щит! — изрева той и понечи да се нахвърли върху Пук.

Великанът — евнух побърза да се намеси.

С крайчеца на окото си Уолфгар видя какво става и с удоволствие би се хвърлил да помогне на приятеля си (особено като забеляза, че Пук отново зарежда тежкия арбалет), ала неговото положение съвсем не беше по-леко. Един крилат демодан излетя през портала и се спусна отгоре му.

Само светкавичните рефлекси спасиха младия варварин. Без дори да се замисли, той сграбчи чудовището за крака и като напрегна цялата си исполинска сила, за да запази равновесие, хвърли тялото му на земята, където Щитозъб с лекота го довърши.

Когато отново се обърна назад, през Тароския пръстен вече се подаваха няколко чифта хищнически ръце, две-три от чудовищата дори бяха успели да проврат главите и част от раменете си. Бясно размахал магическия чук, Уолфгар нямаше време да мисли за друго, освен за това как да задържи гнусните създания от другата страна на портала.

* * *

Преметнал безчувственото тяло на Кати-Бри през рамо, Дризт тичаше по обвития в зловонни миазми мост. Учуди се, че никой не опита да го спре, ала бързо разбра какво става, когато най-сетне достигна портала.

Десетки демодани се бяха струпали там, препречвайки пътя на всеки, който би се опитал да премине през магическата врата.

Смут обзе елфа. Той внимателно положи тялото на Кати-Бри на моста и се отпусна на едно коляно, чудейки се какво да прави. За миг се замисли дали да не опита с Таулмарил, ала знаеше, че дори само една стрела да пропусне целта си, ще премине портала и ще се озове от другата страна, където стоеше Уолфгар. Не можеше да поеме такъв риск.

— Толкова близо! — безпомощно прошепна той и сведе поглед към Кати-Бри.

Протегна ръка и погали лицето й. Колко студена бе кожата й! Приведе се над нея, за да види дали диша, ала преди да разбере какво прави, устните му леко докоснаха нейните. Младата жена потрепна, но не отвори очи.

Ала все още бе жива и това даде нови сили на Дризт.

— Твърде близо! — мрачно каза той. — Няма да позволя да загинеш в това ужасно място!

И той пак преметна тялото й през рамо, като внимателно го завърза с плаща си, за да е сигурен, че няма да падне. След това извади двата магически ятагана, прокара чувствителните си пръсти по изкусно изработените дръжки, сякаш искаше да се слее в едно с оръжията и да ги направи смъртоносно продължение на собствените си ръце, и си пое дълбоко дъх.

После се хвърли така безшумно, както можеше само един Елф на мрака, към струпаните чудовища.

* * *

Риджис неспокойно се изправи, когато видя тъмните силуети да изскачат от сребърните сенки около него. Не го заплашваха (поне засега), ала ставаха все повече и повече. Незнайно как полуръстът бе сигурен, че котките са тук единствено заради него.

В този миг се появи Гуенивар.

— Намислила си нещо — каза Риджис, видял странната възбуда в тъмните очи на пантерата.

Щом вдигна ониксовата статуетка и прокара пръсти по нея, възбудата на Гуенивар стана почти осезаема.

— Можем да се върнем с нейна помощ! — досети се внезапно Риджис. — Това е ключът и с негова помощ можем да отидем където поискаме!

Изведнъж през ума му мина нова, още по-вълнуваща мисъл:

— Всички ние?

Риджис бе готов да се закълне, че по муцуната на Гуенивар заигра усмивка.