Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (28)

22
Пукнатината

Миазмите, струящи от черната земя, върху която стояха, лениво се издигаха нагоре и обвиваха краката им. От начина, по който валмата на скверните изпарения пропадаха от двете им страни и само след миг отново се издигаха, приятелите разбраха, че се намират върху тясна тераска, мост, прехвърлен над безкрайната бездна.

Подобни мостове (никой от които не бе по-широк от един-два метра) имаше навсякъде. Те се пресичаха около тях, надвисваха над главите им, тъмнееха в краката им и май бяха единствените пътища в цялата равнина. Никъде не се виждаше твърда земя, само криволичещи, спираловидни мостове.

Приятелите се движеха бавно, като насън, с мъка пробивайки си път през въздуха, който тегнеше като олово върху тях. Цялото място — мрачен, потискащ свят, изпълнен със зловоние и измъчени стенания — излъчваше зло. Гнусни, безформени чудовища кръжаха из черното мъртвило над тях, а радостните им крясъци при вида на вкусните натрапници, раздираха тишината. Четиримата приятели, които в собствения си свят не знаеха що е страх, усетиха как смелостта ги напуска.

— Деветте пъкъла? — прошепна Кати-Бри едва чуто, от страх да не би думите й да подтикнат към действие скверните орляци, които се събираха из гъстите сенки.

— Хадес — предположи Дризт, който бе по-наясно с различните равнини. — Царство на Хаоса.

Макар да бе застанал съвсем близо до останалите, думите му сякаш долитаха от много далече.

Бруенор се накани да изръмжи нещо в отговор, ала гласът му изневери, когато очите му се спряха върху лицата на Кати-Бри и Уолфгар, неговите деца. За такива ги имаше той, а ето че сега не можеше да направи нищо, за да им помогне.

Уолфгар се обърна към Дризт:

— Как можем да се махнем оттук? Има ли врата? Прозорец? Каквото и да е, което да отвежда към нашия свят?

Дризт поклати глава. Искаше му се да им вдъхне надежда, да повдигне духа им, за да се справят с надвисналата опасност. Ала този път Елфът на мрака нямаше какво да отговори на своите приятели. Нямаше изход, нямаше надежда.

В този миг над тях изплющяха прилепови крила и една фигура с кучешко тяло и човешко, макар разкривено и ужасяващо лице се спусна над Уолфгар, протегнала хищните си нокти към рамото на варварина.

— Наведи се! — изпищя Кати-Бри, миг преди скверният крак да се вкопчи в тялото на Уолфгар.

Младежът реагира светкавично и падна по очи върху тесния мост. Чудовището пропусна целта си, ала вместо да се откаже, рязко зави, увисна високо над главите им за миг, после рязко се спусна към моста, гладно за живо месо.

Този път обаче, Кати-Бри го очакваше. Щом гнусната твар наближи достатъчно, момичето изстреля една от магическите си стрели. Тя бавно полетя към чудовището, оставяйки след себе си сива ивица, вместо обичайната искряща сребърна диря. Силата й обаче си бе останала все така страховита — в кучешките гърди зейна грозна дупка, звярът се олюля, преобърна се във въздуха и полетя надолу. Докато чудовището отчаяно се мъчеше да си възвърне равновесието, Бруенор му нанесе мълниеносен удар с митралната брадва и го запрати в гъстия мрак, който тегнеше под краката им.

Малката победа не извика дори една усмивка на устните им — навсякъде около тях кръжаха подобни създания, десетки на брой и често пъти много по-големи от онова, което Кати-Бри и Бруенор бяха победили.

— Не можем да останем тук — изръмжа Бруенор. — Накъде ще тръгнем, елфе?

Дризт можеше да им каже, че няма никакъв смисъл да отиват където и да било, тъй като това няма да промени нищо, ала знаеше, че приятелите му отчаяно се нуждаят от цел, от усещането, че правят нещо — каквото и да било — за да се измъкнат от тежкото положение, в което бяха изпаднали. Единствено елфът разбираше напълно ужаса, пред който бяха изправени. Единствено той знаеше, че където и да отидеха в тази равнина, подвластна на мрака и разрухата, няма да намерят изход. Спасение просто нямаше.

Вместо да им обясни всичко това, Дризт се престори, че се колебае и след кратко „обмисляне“, рече:

— Натам. Усещам, че ако има врата, тя трябва да е някъде там.

Преди да успее да направи и две крачки, изпаренията пред него помръднаха и се завихриха.

Миг по-късно, то се изправи пред тях.

Подобно на човек, високо и слабо, с голяма, жабешка глава и дълги, трипръсти ръце, които завършваха с извити, грабливи нокти. По-високо дори от Уолфгар, то се надвеси над Дризт и изгъргори с неясен, гърлен глас:

— Хаос, а, елфе? Хадес, казваш?

Сиянието проблясваше заплашително в ръката на Дризт, а надареният с ледена магия ятаган замалко не скочи сам срещу чудовището.

— Грешиш, елфе — изграчи то.

Бруенор се втурна да помогне на приятеля си.

— Махай се оттук, демоне! — изръмжа той.

— Не демон — поправи го Дризт, който бе успял да разтълкува думите на чудовището и сега си припомни още от нещата, което бе научил за равнините, докато живееше в подземния град. — Демодан.

Бруенор го погледна изненадано.

— И не Хадес — продължи Дризт. — А Тартар.

— Прекрасно, черен елфе! — рече чудовището с дрезгавия си глас. — Знае твой народ за Долните Равнини.

— Щом познаваш моя народ, несъмнено си чувал как се отплащаме на онези, които имат глупостта да се бъркат в работите ни!

Звярът се засмя… или поне приятелите предположиха, че звукът, който се откъсна от гърдите му, е смях, макар да приличаше много повече на предсмъртните хрипове на давещ се човек.

— Никому не мъстят мъртви елфи на мрака. А ти далеч от дома, черен елфе.

И чудовището лениво протегна хищническата си ръка към гърлото на Дризт.

— Морадин! — разнесе се бойният вик на Бруенор и митралната брадва проблесна във въздуха.

Само че звярът се оказа по-бърз, отколкото джуджето предполагаше. Той с лекота избегна острието на секирата, а ударът на трипръстата му ръка повали Бруенор на земята.

Скверната твар протегна грабливи пръсти към падналото джудже.

Сиянието изсвистя мълниеносно и отсече черната длан.

Чудовището изненадано се обърна към Дризт.

— Заболя ме, черен елфе — разнесе се грозният му грак, макар в него да не се долавяше болка. — Ала нищо не сторил с този удар.

И като вдигна отсечената си ръка, то я запрати срещу него. Докато Дризт се навеждаше, за да избегне летящата длан, звярът протегна здравата си ръка към падналото джудже. Върху рамото на Бруенор зейнаха три дълбоки рани.

— Проклятие! — изрева той и успя да се изправи на колене. — Ти, мръсно, долно…

Сипейки хули, той отново се нахвърли върху чудовището… и този път без особен успех.

Зад гърба на Дризт, Кати-Бри се опитваше да се прицели. Уолфгар стоеше до нея, готов да се хвърли в боя, ала мостът бе прекалено тесен, за да успее и той да отиде до елфа.

Движенията на Дризт бяха бавни и мъчителни, ятаганите му се издигаха и спускаха с необичайна мудност, изящният им танц бе отстъпил място на низ от разпокъсани, немощни удари. Навярно това се дължеше на умората от дългата нощ, изпълнена с опасни битки, или пък на тежкия въздух, който се стелеше около тях и сякаш слагаше окови на ръцете и краката им, ала Кати-Бри разтревожено си помисли, че никога досега не е виждала Дризт да се бие толкова обезверено, почти непохватно.

Все още на колене, Бруенор размахваше митралната брадва, воден повече от раздразнение, отколкото от обичайната си жажда за битка.

Тогава Кати-Бри най-сетне разбра. Не умората, нито тежкият въздух на Тартар сковаваха волята на приятелите й. Черна безнадеждност бе пропълзяла в сърцата на безстрашните войни.

Младата жена се обърна към Уолфгар с намерението да го помоли да им помогне, ала когато видя варварина, усети, че я побиват ледени тръпки. Ранената му ръка висеше безпомощно, магическият чук бе отпуснат безсилно. Колко битки още можеше да издържи? Колцина от тези скверни демодани щеше да погуби, преди сам да рухне мъртъв? А дори и да победяха, мрачно се запита Кати-Бри, какво ли щеше да им донесе това в тази равнина, където властваше смъртта, а битката никога не свършваше?

Дризт като че ли най-силно усещаше хищните пръсти на отчаянието, вкопчени в сърцето му. Никое от безбройните изпитания, които бе преживял в тежкия си живот, не бе успяло да разклати непоколебимото му упование в абсолютната справедливост. През цялото време бе вярвал (макар да не смееше да го признае дори пред самия себе си), че непоклатимата вяра в правотата на принципите му и неотклонното им следване, рано или късно ще бъдат възнаградени. Ала, ето че сега бе безнадеждно уловен в капана на една битка, която можеше да свърши единствено с неговата гибел, битка, в която всяка победа бе временна и означаваше единствено удължаване на агонията.

— Проклето да е това място! — провикна се Кати-Бри.

Не можеше да се прицели добре, но въпреки това вдигна Таулмарил. Стрелата одраска ръката на Дризт и се вряза в демодана. Чудовището се олюля и Бруенор най-сетне успя да се изправи на крака.

— Какво ви става, да не би да се уплашихте? — скара се Кати-Бри на приятелите си.

— По-кротко, момиче, по-кротко — вяло отвърна Бруенор, докато замахваше немощно към краката на чудовището.

Гнусната твар с лекота избягна брадвата и замахна към Дризт, който и този път успя да се отдръпне навреме.

— Хич не смей да ми говориш така, Бруенор Боен чук — изкрещя Кати-Бри. — И ти имаш дързостта да се наричаш крал! Ха! Гарумн би се обърнал в гроба си, ако можеше да те види как се биеш!

Бруенор рязко се обърна към Кати-Бри, ала някой сякаш го бе стиснал за гърлото и не успя да каже нищо.

Дризт разбра какво се опитва да направи младата жена — тази невероятна млада жена! — и по устните му пробяга бледа усмивка. В лавандуловите му очи отново лумна старият пламък.

— Иди при Уолфгар и си дръжте очите отворени на четири — рече той на Бруенор. — Може да ни нападнат изотзад, а и кой знае още колко чудовища са се притаили в сенките над нас!

После отново впи поглед в демодана, който вече усещаше неочакваната промяна у него.

— Ела, фарасту! — разнесе се равният глас на елфа, припомняйки си още една частичка от уроците, получени в Мензоберанзан. — Фарасту, най-жалката и незначителна издънка от скверния род на демоданите. Ела и нека гнусното ти тяло почувства острието на един Елф на мрака!

Бруенор отстъпи назад и замалко не се изсмя с глас. Част от него гореше от желание да се провикне: „Какъв е смисълът!“, ала друга част, по-голямата, онази, която Кати-Бри бе пробудила с жлъчните си забележки за славната история на рода му, мислеше другояче.

— Елате, щом искате да се бием! — изрева той и викът му отекна из сенките на бездънната пропаст. — Никое от вас, изчадия на злото, не може да ни уплаши!

Дризт се съвзе от апатията само за няколко секунди. Тежкият въздух все още забавяше движенията му, ала обичайното им изящество се бе завърнало. Магическите ятагани проблясваха в злокобния полумрак на Тартар, предугаждаха и отбиваха всеки удар на чудовището и жадно търсеха презряната му плът.

Уолфгар и Бруенор направиха крачка към приятеля си, за да му помогнат, ала спряха, запленени от гледката пред себе си.

Кати-Бри не сваляше поглед от небето над моста, а сребърните й стрели не пропускаха нито един от черните силуети, които непрестанно се спускаха към тях. От мрака над главата й полетя някакво тяло и Кати-Бри се прицели.

Напълно слисана, тя едва успя да отклони Таулмарил в последния момент:

— Риджис!

Чу се меко тупване и полуръстът се приземи върху една издатинка само на няколко метра от моста, върху който стояха приятелите му. Той побърза да се изправи, мъчейки се да превъзмогне замайването и объркването, последвали отчаяния му скок през Равнините.

— Риджис! — отново извика Кати-Бри. — Какво правиш тук?

— Видях ви в онзи ужасен Пръстен — обясни полуръстът. — Реших, че може би ще имате нужда от помощ.

— Ха! — обади се Бруенор. — По-скоро са те хвърлили тук, така ли е, Къркорещ корем?

— И аз се радвам да те видя — не му остана длъжен Риджис. — Ала този път грешиш. Дойдох по собствено желание.

И като протегна магическия скиптър, добави:

— За да ви донеса това!

Всъщност, Бруенор искрено се бе зарадвал, че отново вижда полуръста, още преди той да извади скиптъра, и сега на драго сърце призна грешката си, като се поклони толкова ниско, че рижата му брада изчезна в изпаренията, които се кълбяха около моста.

В този миг се появи още един демодан, този път обаче, върху издатинката, на която бе застанал Риджис. Полуръстът вдигна скиптъра.

— За нищо на света не го изпускайте! — примоли се той. — Това е единствената ви възможност да се измъкнете оттук!

После събра цялата си смелост — той също нямаше да има втори шанс — и с всички сили хвърли скиптъра към своите приятели. Бавно, почти като в някакъв кошмарен сън, магическият предмет полетя към трите чифта ръце, протегнати в отчаян опит да го уловят.

Тежкият въздух на мрачната равнина го дърпаше назад и малко преди да достигне моста, скиптърът започна да пропада все по-надолу и по-надолу.

— Не! — изкрещя Бруенор, когато видя как последната им надежда да се измъкнат от Тартар, все повече се отдалечава от тях.

Кати-Бри стисна зъби и без дори да се замисли, откачи тежкия си колан и го пусна на земята, заедно с Таулмарил.

После скочи след скиптъра.

Бруенор се хвърли на моста в отчаян опит да я улови, ала момичето вече бе твърде далеч. Лицето й светна от щастие, когато пръстите й се сключиха върху магическия предмет. Успя да се преобърне и го хвърли към протегнатите ръце на Бруенор, после полетя в бездната с все същото щастливо изражение.

* * *

Ла Вал прокара треперещи пръсти по гладката повърхност на огледалото. Образът на четиримата приятели, които бе прокудил в Тартар, изчезна, когато Риджис скочи вътре заедно със скиптъра, ала това бе последното нещо, за което магьосникът се тревожеше сега. Върху огледалната повърхност на Тароския пръстен се бе появила тънка, едва забележима пукнатина и бавно пълзеше към центъра на магическия предмет.

Ла Вал се хвърли към Пук и изтръгна тояжката от ръцете му. Прекалено изненадан, за да направи каквото и да било, пашата дори не се възпротиви, само отстъпи назад, озадачен от необичайното държание на своя магьосник.

Без да губи и миг, Ла Вал изтича до Пръстена.

— Трябва да унищожим магията му! — изкрещя той и стовари тояжката върху огледалната повърхност.

Дървото изпука и се строши, а Ла Вал полетя към отсрещната стена.

— Счупи го! Счупи го! — отчаяно замоли той Пук, а гласът му трепереше от ужас.

— Върни полуръста обратно! — нареди пашата, който все още се тревожеше само за Риджис и статуетката.

— Не разбираш ли! — изкрещя Ла Вал. — Полуръстът взе скиптъра, а вратата не може да бъде затворена от другата страна!

Пук най-сетне започна да разбира опасността, която бе надвиснала над тях, и любопитството, изписано до този момент на лицето му, отстъпи място на нарастваща тревога.

— Скъпи ми Ла Вал — привидно спокойно започна той, — нима искаш да кажеш, че в този момент в покоите ми има отворена врата между Материалната равнина и Тартар?

Ла Вал кимна немощно.

— Счупете го! Счупете го! — изпищя Пук, обръщайки се към евнусите, които стояха наблизо. — Направете каквото ви казва магьосникът! Строшете пъкления предмет на парченца!

Пук вдигна счупената тояжка, на която се подпираше само допреди миг. Сребърната, изкусно изработена тояжка, която бе получил лично от Калимшанския паша.

Слънцето току-що бе изплувало над хоризонта, ала Пук вече усещаше, че денят, който му предстои, не вещае нищо добро.

* * *

Треперещ от гняв й болка, Дризт се нахвърли върху демодана. Опитното чудовище пъргаво избегна свирепите удари на магическите ятагани, ала бързо разбра, че не е в състояние да се противопостави на обезумелия от ярост Елф на мрака. Сиянието се заби дълбоко в ръката на звяра, миг по-късно другият ятаган прониза сърцето му. Когато чудовището най-сетне рухна мъртво, Дризт се обърна към приятелите си.

— Аз не… — заекна Риджис. — Тя… аз…

Бруенор и Уолфгар дори не го чуха. Напълно вцепенени от ужас, те отчаяно се взираха в черната бездна под краката си.

— Бягай! — изкрещя Дризт, когато видя един демодан да се насочва към Риджис. — Ние ще те настигнем!

Риджис най-сетне откъсна очи от пропастта и се огледа наоколо.

— Няма нужда! — извика той в отговор, извади ониксовата статуетка и я показа на Дризт. — Гуенивар ще ме измъкне оттук. А може би пантерата ще ви помогне да…

— Не! — прекъсна го Дризт, досещайки се какво ще му предложи Риджис. — Извикай я и бягай!

— Ще се видим пак, на друго, по-добро място! — каза полуръстът, с разкъсван от хлипове глас, след това постави малката статуетка пред себе си и тихичко призова Гуенивар.

Дризт взе скиптъра от Бруенор и топло стисна рамото му. После съсредоточи мисълта си върху магията, която усещаше да пулсира в сърцето на вълшебния предмет.

Предположението му бе правилно — скиптърът наистина бе ключ към изхода, който водеше обратно към Материалната равнина. Изход, който, сигурен бе Дризт, все още е отворен. Вече знаеше какво трябва да направи и като вдигна колана и лъка на Кати-Бри от земята, той се обърна към приятелите си, които все още се взираха с невиждащи очи в черната бездна.

— Да вървим! — меко рече той и лекичко ги побутна напред.

* * *

Гуенивар усети присъствието на Дризт До’Урден още щом стъпи в Тартар. За миг се поколеба, когато Риджис й каза да го отведе оттам, ала статуетката беше у него, освен това Гуенивар винаги бе възприемала полуръста като приятел. Много скоро Риджис се озова в черния тунел, свързващ Равнините на съществуванието. Някъде много далеч проблясваше светлинка — Звездната равнина, домът на Гуенивар.

В този миг Риджис разбра каква огромна грешка бе допуснал.

Ониксовата статуетка, връзката с Гуенивар, все още лежеше насред сенките и зловредните миазми на Тартар.

Риджис се извъртя, борейки се с мощните течения, които се опитваха да го повлекат със себе си към Звездната равнина. Там, откъдето бе дошъл, имаше само непрогледен мрак и Риджис лесно можеше да се досети колко опасно бе да се опита да се върне. Знаеше също така, че няма друг избор. Не можеше да остави статуетката в Тартар и то не само от страх да не изгуби великолепната пантера. Самата мисъл, че Гуенивар би могла да стане притежание на някое от скверните създания, населяващи долните равнини, го ужасяваше и отвращаваше. Забравяйки всякакъв страх, той храбро протегна обезобразената си, трипръста ръка, миг преди вратата към Тартар да се затвори.

Всичко в главата му се смеси, връхлетяха го образи и звуци от две различни равнини и той почувства, че му се гади. Риджис стисна зъби и се насили да съсредоточи цялото си същество в протегнатата си ръка.

Най-сетне пръстите му се сключиха около нещо твърдо. Нещо, което се противеше на допира му, сякаш знаеше, че не би трябвало да минава през портала, свързващ Равнините на съществуванието.

Тялото на Риджис се обтегна до краен предел. Мощните течения в мрачния тунел все така се мъчеха да го повлекат със себе си, но ръката му здраво стискаше малката статуетка. Твърдо решен да не позволи фигурката да остане в Тартар, Риджис извика на помощ всичките си сили — и дори малко повече — и най-сетне успя да я издърпа през изхода от равнината на демоданите.

Теченията в тунела подеха Риджис, ала този път пътуването не бе меко и гладко като преди. Неспособен да спре, нито да намали страховитата скорост, с която се носеше напред, полуръстът се премяташе през глава и непрекъснато се удряше в стените, които внезапно се стесниха неимоверно, сякаш искаха да му попречат да мине. Стиснал зъби, за да не закрещи от болка, Риджис мислеше само за едно — за нищо на света не биваше да изпуска статуетката.

Сигурен бе, че е настъпил последният му час. Тялото му нямаше да понесе жестоката болка и зашеметяващата вихрушка, която го подмяташе като перце и караше вътрешностите му да играят.

Изведнъж всичко спря, така неочаквано, както бе започнало. Все така стискайки малката фигурка, Риджис се намери опрял гръб в едно дърво. Гуенивар стоеше до него. Полуръстът примигна и се огледа наоколо — още не можеше да повярва, че се е спасил.

— Не се тревожи. Господарят ти и останалите ще се върнат в своя свят — при тези думи той сведе поглед към ониксовата статуетка, единствената му връзка с Материалната равнина. — Ала как ще се върна аз?

Докато Риджис се бореше с отчаянието, Гуенивар описа кръг около дървото и нададе мощен рев, който отекна надалеч из звездната шир. Полуръстът с недоумение гледаше странните действия на котката. Най-сетне, с един последен гърлен рев, Гуенивар се втурна напред, оставяйки Риджис съвсем сам с мислите си.

По-объркан от всякога, той погледна малката статуетка, която още стискаше в ръка. У него затрептя плаха надежда и скоро прогони всяка друга мисъл от главата му.

Гуенивар бе намислила нещо.

* * *

Водени от Дризт, тримата приятели се втурнаха напред, поваляйки всяко живо същество, имало глупостта да се изпречи на пътя им. Бруенор и Уолфгар се биеха ожесточено, убедени, че Дризт ги води към Кати-Бри.

Мостът криволичеше по пътя си нагоре и скоро Бруенор усети, че се изкачват и започна да се тревожи. Накани се да каже нещо, да напомни на Дризт, че Кати-Бри бе паднала под тях, ала щом се обърна назад, видя, че мястото, от което бяха тръгнали, се намира далеч над главите им. Само че Бруенор бе джудже и като всички от своята раса, бе свикнал да живее в мрачни подземия и да усеща непогрешимо и най-малката промяна в наклона на пътя, по който се движеше.

Сигурен бе, че се изкачват, ала въпреки това местността, която бяха оставили зад гърба си, продължаваше да се издига все по-високо и по-високо.

— Какво става, елфе? — извика той недоумяващо. — Вървим все нагоре, ала вместо да се изкачваме, слизаме все по-надолу!

Дризт се обърна назад и веднага разбра какво има предвид приятелят му. Само че сега нямаше време за философски разсъждения — той просто следваше пътя, който скиптърът му показваше, сигурен, че магическият предмет ще го изведе до изхода от Тартар. Въпреки това, елфът спря за миг, заинтригуван от една възможност, която странната, очевидно кръгла равнина, току-що му бе подсказала.

Един демодан се изпречи на пътя им, ала Уолфгар го събори от моста, преди чудовището да успее да вдигне ръка, за да се защити. Тласкан от сляпа ярост, варваринът вече не усещаше нито болка, нито умора. Изгарящ от желание да мъсти, той се спираше на всяка крачка, търсейки още някое чудовище, което да погуби, после отново се втурваше напред към Дризт, готов да нанесе първия удар на всяко скверно създание, което би се опитало да ги спре.

Изведнъж гъстите изпарения, които се кълбяха навсякъде, се разпръснаха и приятелите съзряха образ — неясен и далечен, ала несъмнено идващ от Материалната равнина.

— Порталът — обясни Дризт. — Скиптърът не му е позволил да се затвори. Бруенор ще тръгне пръв.

Бруенор впери невярващ поглед в приятеля си.

— Да тръгна? — рече той изумено. — Как можеш да искаш от мен да си тръгна, елфе? Та мойто момиче е тук!

— Нея вече я няма, приятелю — меко каза Дризт.

— Ха! — опита се да изсумти джуджето, но думите му прозвучаха повече като сподавен хлип. — От къде на къде си толкоз сигурен!

В погледа, който Дризт му отправи, се четеше дълбока жал, ала дори това не можеше да го накара да промени решението си.

— А дори и да знаех, че е мъртва — заяви Бруенор, — пак бих останал тук, за да открия тялото й и да го измъкна от туй проклето място!

Дризт сграбчи приятеля си за раменете и се взря в очите му.

— Върви, Бруенор, върни се в света, на който принадлежим. Не обезсмисляй саможертвата на Кати-Бри! Не позволявай трагичната й гибел да се окаже напразна!

— Как можеш да искаш от мен да си тръгна? — повтори Бруенор, без дори да се опита да прикрие хлипането си; в сивите му очи блестяха сълзи. — Как можеш…

— Не мисли за онова, което е минало! — остро го прекъсна Дризт. — От другата страна на тази врата се намира магьосникът, който ни прокуди от нашата равнина. Магьосникът, който изпрати Кати-Бри тук!

Това бе повече, отколкото джуджето можеше да понесе. Сълзите отстъпиха място на изпепеляващ огън и като нададе свиреп рев, той скочи право в отворения портал, вдигнал високо митралната си брадва.

— Сега е твой… — започна елфът, но Уолфгар не го остави да довърши.

— Ти върви, Дризт. Отмъсти за Кати-Бри и Риджис. Довърши онова, което двамата започнахме. За мен вече няма покой. Раната, която получих днес, няма да заздравее никога.

— Нея вече я няма — повтори Дризт.

Уолфгар кимна.

— Значи и с мен е свършено — едва чуто промълви той.

Дризт се опита да обори думите му, ала и сам виждаше, че скръбта на младежа бе прекалено дълбока, за да може някога да се съвземе от нея.

Внезапно Уолфгар вдигна очи и на лицето му се изписаха ужас и изумление, примесени с мрачно въодушевление. Дризт проследи погледа му, не така изненадан, но все пак покорен от гледката, която се разкри пред него.

Безчувственото тяло на Кати-Бри бавно падаше от черното небе над тях.

Тартар беше кръгъл.

Двамата приятели се облегнаха един на друг, за да се подкрепят взаимно. Не бяха сигурни дали Кати-Бри е жива или не, макар да виждаха жестоките рани, които бе понесла. В този миг, един крилат демодан се спусна от сенките и протегна грабливите си нокти към крака на падащото момиче.

Преди Уолфгар да осъзнае какво става, Дризт вече бе свалил Таулмарил от рамото си и се прицелваше. Сребърната стрела проряза тежкия въздух и се заби в главата на чудовището в мига, в който ноктите му се забиха в тялото на младата жена. Това бе краят на още един от скверните обитатели на Тартар.

— Върви! — изкрещя Уолфгар на Дризт и направи крачка напред. — Вече знам какво трябва да сторя!

Дризт обаче имаше други планове. Той провря крак между глезените на варварина и с един лек, добре премерен ритник в коленете, го подбутна към отворения портал. Уолфгар бързо разбра какво се опитва да направи елфът и отчаяно се опита да се задържи на крака.

Само че, Дризт беше по-бърз. Опрял острието на един от ятаганите си в гърлото на младежа, той го принуди да продължи в избраната от него посока. Когато се намираха на по-малко от метър от отворения портал, точно когато елфът бе сигурен, че Уолфгар ще опита нещо отчаяно, тежкият му ботуш се стовари върху гърба на варварина и го изрита с всичка сила.

Предаден от своя учител и приятел, Уолфгар политна напред и тупна на пода в покоите на Пук. Без да обръща внимание на нищо около себе си, той сграбчи металната рамка на Тароския пръстен и яростно го разтърси.

— Изменник! — изрева той. — Никога няма да забравя това, трижди проклети елфе!

— Изпълни дълга си! — долетя отговорът на Дризт. — Само ти имаш силата да опазиш вратата и да я задържиш отворена. Само ти! Пази я, сине на Беорнегар! Ако Дризт До’Урден означава нещо за теб, ако някога си обичал Кати-Бри, не позволявай на никого да затвори портала!

Дризт можеше само да се надява, че думите му са успели да достигнат до онова малко късче разум, което все още бе останало непомрачено от свирепата, заслепяваща ярост, обзела Уолфгар. Без да губи повече време, той се обърна, закачи скиптъра на колана си и преметна Таулмарил през рамо. Кати-Бри вече се намираше под него и продължаваше да пада, все така бледа и безчувствена.

Дризт извади двата си ятагана. Колко ли време щеше да му отнеме да пренесе тялото на Кати-Бри до някой мост и да открие пътя до портала? Или той също щеше да я последва в безкрайното й, обречено падане?

И колко дълго Уолфгар щеше да съумее да задържи прохода отворен?

Дризт тръсна глава и прогони тези въпроси. Сега не бе време да търси отговорите им.

Изпепеляващият огън в лавандуловите му очи пламна по-силно от всякога. Сиянието заискри в едната му ръка, другият ятаган с нетърпение очакваше мига, в който щеше да прониже сърцето на някой от гнусните обитатели на Тартар.

Събрал цялата храброст, белязала безстрашния му живот, и с всичката ярост, която годините, изпълнени с обиди и несправедливост, бяха натрупали в гърдите му, съсредоточена сега върху съдбата на красивата, смазана млада жена, която продължаваше да пада в безкрайната пропаст, Дризт се хвърли в мрака на бездната.