Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (31)

25
Под слънчевите лъчи

Бруенор почука лекичко. Както обикновено, отговор не последва. Само че този път, твърдо решено да влезе на всяка цена, упоритото джудже не се отказа, а повдигна резето и пристъпи в сумрачната стая.

Гол до кръста, Дризт седеше на леглото с гръб към него и прокарваше пръсти през гъстата си, бяла коса. Дори и в полумрака на стаята, Бруенор съвсем ясно видя дълбоката резка, която аленееше върху гърба му. Джуджето неволно потръпна — как така не бе разбрал колко жестоко Артемис Ентрери бе ранил приятеля му!

— Пет дни, елфе — тихичко каза Бруенор. — Тук ли смяташ да прекараш целия си живот?

Дризт бавно се обърна и го погледна.

— А къде другаде да ида? — отвърна той.

Бруенор се вгледа в лавандуловите очи на приятеля си, леко присвити заради светлината, която нахлуваше през отворената врата. За щастие, лявото око отново бе отворено — жестокият удар на демодана не бе успял да ослепи завинаги Дризт, както джуджето се притесняваше.

Раната заздравяваше, ала Бруенор не бе спокоен — през последните няколко дни дълбокият, лавандулов поглед на елфа бе загубил голяма част от блясъка си.

— Как е Кати-Бри? — Дризт бе искрено загрижен за младата жена, а и този въпрос му даде възможност да смени неприятната тема.

Бруенор се засмя.

— Още не може да става — отвърна той, — ама острият й език си е все така на мястото! Хич не й харесва туй, дето все трябва да лежи.

И Бруенор отново се засмя при спомена за сцената, която се бе разиграла по-рано същия ден в стаята на Кати-Бри. Един от прислужниците се бе опитал да оправи възглавницата й, ала вместо благодарност, получи такъв смразяващ поглед, че побърза да се измъкне, преди Кати-Бри да го бе замерила с нещо.

— Хич не може да понася някой да се суети около нея, та прислужниците вече гледат да не й се мяркат много-много пред очите.

Дризт се усмихна пресилено.

— А Уолфгар?

— Вече е по-добре — отвърна джуджето. — Отне ни четири часа да смъкнем онуй лепкаво нещо от тялото му, а и ръката му още не се е оправила — поне един месец ще трябва да носи превръзка, ама мойто момче не се дава толкоз лесно! Як е кат’ канара, че и почти толкоз грамаден!

Двамата приятели се спогледаха развеселени, ала постепенно усмивките им започнаха да избледняват, мълчанието стана неловко.

— Угощението на полуръста ще започне всеки момент — каза Бруенор най-сетне. — Ще дойдеш ли? Кат’ знам колко обича да си похапва Къркорещият корем, масите сигурно вече се огъват.

Дризт уклончиво сви рамене и Бруенор изсумтя недоволно:

— Не можеш да прекараш целия си живот сред четири мрачни стени, елфе!

После внезапно млъкна, сякаш току-що му бе хрумнала нова мисъл.

— Да не би да излизаш нощем? — лукаво попита той.

— Да излизам?

— На лов — поясни джуджето. — Да не би да се опитваш да откриеш Ентрери?

Сега бе ред на Дризт да се разсмее. Бруенор май наистина отдаваше желанието му да остане насаме със себе си на някакво натрапчиво желание да залови Ентрери.

— Та ти гориш от желание веднъж завинаги да си уредиш сметките с него — упорстваше джуджето. — А и той сигурно мисли само за туй как да си отмъсти.

— Да вървим — рече Дризт и нахлузи една широка риза.

След това стана от леглото и се накани да си сложи маската, ала внезапно спря с ръка във въздуха. За миг се вгледа колебливо в магическия предмет, после го остави обратно върху масичката.

— Да вървим — повтори той. — Не искам да закъснеем за угощението на Риджис.

Бруенор се оказа напълно прав — върху масата, която ги очакваше, бяха подредени прекрасни сребърни прибори и изящни порцеланови съдове, а апетитните ухания, които се носеха във въздуха, ги накараха да оближат устни.

Начело на масата седеше Риджис. Многобройните скъпоценни камъни, с които бяха обсипани дрехите му, заискряваха на светлината на свещите, колчем полуръстът се раздвижеше на мястото си; зад него, насинени и бинтовани, стояха двамата евнуси, които преди пазеха Пук.

Отдясно на Риджис (за огромно неудоволствие на Бруенор) седеше Ла Вал, отляво бяха настанени заместниците на новия водач на гилдията — полуръст с лукави очи и кръглолик млад мъж.

Кати-Бри и Уолфгар също бяха тук. Бледи и изтощени, двамата се държаха за ръка — не само заради чувствата си един към друг, но и за да си вдъхнат силите, от които, веднага разбра Дризт, отчаяно се нуждаеха.

Колкото и да бяха изтощени обаче, и двамата засияха от щастие, когато Дризт, когото не бяха виждали почти цяла седмица, влезе в стаята. Лицето на Риджис също светна от радост.

— Добре дошъл, добре дошъл! — възкликна той. — Угощението нямаше да е същото без теб, приятелю!

Дризт седна до Ла Вал и плахият магьосник му хвърли уплашен поглед. Двамата заместници на Риджис също се размърдаха неспокойно — мисълта да вечерят заедно с един Елф на мрака като че ли не им се нравеше особено.

Когато видя притеснените им лица, Дризт само се усмихна — това бе техен проблем, а не негов.

— Бях зает — отвърна той на Риджис.

„С умуване!“, искаше да добави Бруенор, докато сядаше до елфа, ала реши да си замълчи.

Седнали насреща му, Уолфгар и Кати-Бри не откъсваха очи от приятеля си елф.

— Закле се да ме убиеш — спокойно каза Дризт на Уолфгар.

Целият изчервен, младежът сякаш се смали на стола си, но не каза нищо, само още по-силно стисна ръката на Кати-Бри.

— Само ти можеше да задържиш портала отворен — обясни елфът и се усмихна замислено.

— Аз… — заекна Уолфгар, ала Кати-Бри го прекъсна.

— Да забравим за това — каза тя и потупа младия варварин по коляното. — Всичко вече мина, така че нека не говорим повече за него. Предстои ни да свършим още толкова други неща.

— Така си е! — намеси се Бруенор. — Докато ние се излежаваме тук, времето си лети. Още една седмица и току-виж сме изпуснали войната.

— Готов съм да тръгна още днес! — заяви Уолфгар.

— Не, не си! — отвърна Кати-Бри. — Нито пък аз. В това състояние никога няма да успеем да прекосим пустинята, да не говорим пък за дългия път, който ни чака след това.

— Ами аз… — погледите на четиримата приятели се обърнаха към Риджис и той замълча за миг, чудейки се как най-добре да направи предложението си, — мислех си… за вашето заминаване, де… имам предвид…

— Изплюй камъчето — каза Бруенор, досещайки се какво е намислил Риджис.

— Ами… аз се устроих доста добре в гилдията — продължи полуръстът.

— И възнамеряваш да останеш тук — довърши Кати-Бри вместо него. — Няма да се опитваме да те разубедим, макар че със сигурност много ще ни липсваш!

— Не е само това — обясни Риджис. — Тук може да се натрупат големи богатства, ако имам до себе си бойци като вас…

Бруенор не го остави да довърши:

— Добро предложение, наистина, ала моят дом е Северът.

— Войските вече очакват завръщането ни — добави Кати-Бри.

Риджис разбра, че отказът на Бруенор е окончателен и понеже знаеше, че ако се наложи Уолфгар би последвал Кати-Бри дори и в Тартар, се обърна към Дризт, който през последните няколко дни се бе превърнал в истинска загадка за приятелите си.

Дризт се облегна назад и се замисли. Учудени и разтревожени, че не бе отказал веднага, Бруенор, Уолфгар и най-вече Кати-Бри го гледаха с безпокойство. Кой знае, може би животът в Калимпорт нямаше да е толкова лош, още повече, че за един Елф на мрака нямаше да е никак трудно да се издигне в сенчестото царство, в което Риджис се канеше да се потопи. Най-сетне Дризт вдигна глава и погледна Риджис право в очите.

— Не — простичко каза той.

При звука на облекчената въздишка на Кати-Бри, Дризт се обърна и улови погледа й.

— Твърде много сенки и мрак пребродих през живота си — обясни той. — Сега един благороден трон очаква истинския крал и моето място е при доблестните войни, които ще се впуснат в битка за него.

Риджис се облегна назад и сви рамене без ни най-малко да се учуди.

— След като твърдо сте решили да потеглите на война, не ми остава друго, освен да ви помогна с малкото, с което мога. Какъв приятел ще съм иначе!

Тримата му другари го изгледаха любопитно — Риджис никога не спираше да ги изненадва.

— И точно, защото искам да ви помогна — продължи полуръстът, — толкова се зарадвах, когато ми съобщиха, че тази сутрин в Калимпорт е пристигнал един много важен (поне доколкото разбирам от разказите на Бруенор) за пътуването ви насам човек.

При тези думи той плесна с ръце и един млад прислужник влезе в залата, следван от капитан Дюдермонт.

Капитанът се поклони на Риджис, после с още по-дълбок поклон се обърна към скъпите приятели, с които животът го бе срещнал по време на изпълненото с опасности пътуване от Града на бездънните води.

— Попътният вятър издуваше платната ни — обясни той, — а и „Морски дух“ пори вълните по-бързо отвсякога. Можем да тръгнем още утре призори, а нежното поклащане на кораба бързо ще излекува умората ви.

— А търговията? — попита Дризт. — Нали точно заради нея идвахте насам. А и времето. Ти сам каза, че няма да се връщате към Града на бездънните води преди следващата пролет.

— Не знам дали ще успеем да стигнем чак до Града на бездънните води — отвърна Дюдермонт. — Това само времето и ледовете ще покажат. Едно обаче е сигурно — когато слезете от „Морски дух“, ще се намирате много по-близо до целта си, отколкото сега.

После погледна към Риджис и добави:

— Що се отнася до загубите в търговията, всичко вече е уредено.

Риджис мушна палци в богато украсения си колан и се облегна назад.

— Това е най-малкото, което мога да сторя за вас — каза той. — Дължах ви го.

— Ха! — изсумтя Бруенор и в очите му заиграха весели пламъчета. — Дължиш ни много повече от това, Къркорещ корем, много повече!

* * *

Дризт стоеше до единствения прозорец в стаята си и замислено гледаше към потъналите в мрак калимпортски улици. Тази нощ над тях тегнеше особена тишина, изпълнена с напрежение и страх; целият град сякаш бе замрял в очакване на борбата за надмощие, която неминуемо щеше да последва падането от власт на могъщия Пук паша.

Ала Дризт знаеше, че там, макар и невидими в мрака, две очи се взират в него и неотклонно следят къщата — изгарян от омраза, някой неуморно чакаше вести за Елфа на мрака и жадуваше нова възможност да се изправи срещу него.

Нощта лениво се запъти към своя край, първите лъчи на утринното слънце обагриха небето, а Дризт все така гледаше навън. И този път, както предишния ден, Бруенор пръв влезе в стаята му.

— Готов ли си, елфе? — попита джуджето и внимателно затвори вратата след себе си.

— Имай малко търпение, приятелю — отвърна Дризт. — Ще тръгнем, едва когато дойде приливът, а това, както ме увери капитан Дюдермонт, означава, че имаме още няколко часа.

Бруенор се тръсна на леглото.

— Още по-добре тогава — каза той. — Така ще имаме повечко време да си поговорим с полуръста.

— Безпокоиш се за него, нали?

— Да — призна Бруенор. — Той наистина ми помогна. А и не само на мен — додаде той и посочи ониксовата статуетка, която стоеше на малката масичка. — Къркорещият корем сам го каза — тук могат да се натрупат големи богатства и сега, когат’ Пук вече го няма, калимпортските разбойници ще се хванат гуша за гуша, за да се докопат до някой по-тлъст залък от съкровищата на гилдията. А и Ентрери се навърта насам и туй хич не ми се нрави. Че и още от онез’ плъхочовеци сигурно се крият наоколо и само чакат сгодна възможност да си отмъстят, задето Къркорещият корем погуби толкоз много от събратята им. Ами магьосникът! Къркорещият корем казва, че го държи с камъка, ама мен ако питаш не е толкоз лесно да овладееш един магьосник.

— Прав си — съгласи се Дризт.

— Нямам му никакво доверие и туйто! — заяви Бруенор. — И хич не ща да се навърта около Къркорещия корем!

— Може би двамата с теб трябва да посетим Ла Вал тази сутрин — предложи Дризт — и да разберем какво точно се върти в главата му.

* * *

Вместо да почука тихичко, както бе сторил на вратата на Дризт, Бруенор с все сили задумка по вратата на Ла Вал, сякаш искаше да я строши. Ла Вал скочи от леглото и се втурна да види какво става и кой блъска по съвсем новата му врата.

— Добро утро — изръмжа Бруенор и нахлу в стаята, още щом магьосникът открехна вратата.

— Така си и мислех — измърмори Ла Вал и неволно погледна към огнището и купчината подпалки — единственото, което бе останало от старата врата.

— Добро утро, добро ми джудже — отвърна той с цялата учтивост, на която бе способен.

— Добро утро и на теб, господарю До’Урден — добави той бързо, когато видя Дризт да се вмъква след Бруенор. — Не трябваше ли вече да сте тръгнали в този късен час?

— Имаме още време — отвърна Дризт.

— И изобщо не мислим да тръгваме, преди да сме се погрижили за безопасността на Къркорещия корем — обясни Бруенор.

— Къркорещия корем? — неразбиращо повтори Ла Вал.

— Полуръста! — изрева джуджето. — Твоя господар!

— А, да, господаря Риджис — каза Ла Вал и сложи ръце на гърдите си, а очите му придобиха отнесено, стъклено изражение.

Дризт затвори вратата и се взря в него, изпълнен с подозрение.

Лъжливата унесеност в погледа на Ла Вал бързо се стопи, когато магьосникът усети нетрепващия взор на Дризт върху себе си. Очевидно бе, че няма да успее да заблуди елфа. Навярно щеше да измами джуджето, полуръста щеше да преметне със сигурност, ала хитруванията му нямаше да минат пред Елфа на мрака, чиито лавандулови очи проникваха през лъжливата му маска и сякаш стигаха и до най-потайните кътчета на душата му.

— Май не вярваш, че малкият ви приятел е успял да ме улови с помощта на камъка — спокойно отбеляза той.

— Магьосниците знаят как да избегнат капана на чуждите магии — отвърна Дризт.

— Така е — съгласи се Ла Вал и приседна на един стол.

— Ха! Долен лъжец! — изръмжа Бруенор и посегна към брадвата, която висеше на кръста му, но Дризт го спря.

— Магията може и да не е подействала — каза Ла Вал, — ала резултатът си остава същият. Аз съм практичен човек. Много господари съм имал в дългия си живот и Пук несъмнено бе най-великият от тях. Него вече го няма, но Ла Вал е жив и очаква следващия господар, комуто да служи.

— Или пък търси възможност да се изкатери до върха — вметна Бруенор.

Вместо гневния отговор, който джуджето очакваше, стаята се огласи от веселия смях на магьосника.

— Аз си имам своя занаят — обясни той — и това е единственото, което ме интересува. Живея в охолство и мога да правя каквото си поискам. За какво са ми тогава главоболията и постоянната опасност на един водач на гилдия?

И като се обърна към Дризт, когото очевидно смяташе за по-разумния от двамата, добави:

— Ще служа на полуръста, а ако той изгуби мястото си, ще служа на онзи, който го наследи на върха.

Простата логика в думите му удовлетвори Дризт и най-сетне го убеди във верността на магьосника — по-сигурна, отколкото оковите на най-могъщото заклинание.

— Да си вървим — каза той на Бруенор и се отправи към вратата.

Както винаги, джуджето се довери на преценката му, ала не успя да се въздържи да не отправи една последна заплаха:

— Много внимавай, магьоснико — изръмжа той от прага. — Ти замалко не уби мойто момиче. С главата си ще плащаш, ако нещо лошо се случи с приятеля ми!

Ла Вал кимна, но не каза нищо.

— Пази го добре! — смигна му Бруенор и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

— О! — простена магьосникът. — Той просто мрази горката ми врата!

Час по-късно, приятелите стояха в преддверието, нетърпеливи и готови за път. На врата на Дризт висеше магическата маска.

Много скоро към тях се присъедини и Риджис, следван от своята свита. Той също щеше да отиде до „Морски дух“ заедно с могъщите си приятели. Нека враговете му видят съюзниците му и особено Елфа на мрака, мислеше си хитрият водач на гилдията.

— Последно предложение, преди да тръгнете — каза той.

— Няма да останем, Къркорещ корем — отвърна Бруенор.

— Не, не към вас — поясни Риджис и погледна Дризт. — Към теб.

Дризт търпеливо изчака, докато Риджис неспокойно потриваше ръце.

— Петдесет хиляди златни монети за котката — заяви най-сетне полуръстът.

Очите на Дризт се разшириха от учудване.

— Уверявам те, че ще се грижа добре за Гуенивар…

Преди Риджис да успее да довърши, Кати-Бри го плесна по тила.

— Как не те е срам! — скара му се тя. — Откога познаваш елфа!

Дризт я успокои с усмивка.

— Едно съкровище в замяна на друго? — предложи той на Риджис. — Знаеш, че трябва да ти откажа. Гуенивар не се продава, независимо колко добри намерения имаш.

— Петдесет хиляди! — изпуфтя Бруенор. — Ако ги искахме, вече отдавна да сме си ги взели!

Риджис най-сетне разбра колко нелепо бе предложението му и се изчерви засрамено.

— Откъде си толкова сигурен, че прекосихме половината свят, за да ти се притечем на помощ? — обади се и Уолфгар.

Риджис вдигна изненадан поглед към него и младежът продължи:

— Откъде знаеш, че не дойдохме само заради котката?

Смайването, което се изписа на лицето на Риджис, се оказа повече, отколкото приятелите му можеха да понесат, и те се разсмяха така, както не се бяха смели от месеци насам. Много скоро и Риджис прихна с тях.

— Ето. Вземи това, вместо Гуенивар — предложи Дризт, когато най-сетне спряха да се смеят, и като свали магическата маска от врата си, я подаде на полуръста.

— Няма ли да я задържиш, докато се качим на кораба? — учуди се Бруенор.

Дризт се обърна към Кати-Бри и възхитената й усмивка разсея и последните му съмнения.

— Не! — твърдо каза той. — Нека калимпортци мислят, каквото си щат!

После широко отвори вратата и пристъпи напред. Утринното слънце нахлу вътре и огря лавандуловите му очи.

— Нека светът мисли, каквото си ще! — каза и щастливият му поглед обходи лицата на четиримата му приятели. — Стига ми това, че вие ме познавате.